Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260439 12.02.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХХІ граждански състав, в публично заседание на тринадесети януари
две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Малина Петрова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 3982 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на Н.П.Х., ЕГН ********** против „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове в условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК.
Ищецът твърди,
че между страните бил подписан договор за потребителски кредит № ********** от
19.09.2018 г., който бил недействителен, поради противоречие с добрите нрави и
сключване в разрез с изискванията на чл. 11, т.9 и т.10, вр. с чл. 22 ЗПК.
С договорния лихвен процент се
нарушавали добрите нрави, при което възнаграждението от 1684.16 лева било
нищожно. Размерът на формираната от ищеца печалба надвишавал близо трикратно
размера на предоставения заем. Договорената лихва от 41,17 % годишно, към която
следвало да се прибави скритата лихва под формата на такса по пакет от
допълнителни услуги, надхвърляла над 10 пъти законната, което представлявало
нарушение на добрите нрави, тъй като надвишавала драстично четирикратния размер
на законната лихва.
Клаузата на чл. 6 накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в
разрез с принципа на добросъвестността, при което била нищожна. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по – висок от 5 пъти размера на законната
лихва, при което кредиторът можел да набавя допълнителни средства, чрез
калкулиране на допълнителна печалба /лихва/ към договорната възнаградителна
лихва. Нямало допълнително предоставени услуги, за да се дължи съответната сума
по пакета.
Възразява се за нищожност като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни по см. на чл. 143, т. 19 ЗПК на
клаузите на раздел VI от договора – с посочен ГПР, различен от
действителния и при непосочен механизъм на изчисляването му. Твърди се нарушение
на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК, като нищожността на клаузите,
регламентиращи част от реквизитите на договора – лихвен процент и ГПР, водели
до нищожност на цялото заемно правоотношение.
В условията на евентуалност се
твърди нищожност на клаузите, предвиждащи плащане на такса по пакет за доп.
услуги.
С оглед изложеното се моли за
прогласяване на договора за нищожен, а в условията на евентуалност – за
прогласяване на клаузата в раздел 6, касаеща „пакет допълнителни услуги“ и
даваща право на ответника да получи плащане на такса в размер на 1200.48 лева. Претендират
се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
На ищеца бил предоставен Стандартен
европейски формуляр, както и допълнителна преддоговорна информация, като същият
при информиран избор пожелал закупуването на пакета за допълнителни услуги, за
което следвало да заплати и уговорената такса. Тя не следвало да бъде включена
в ГПР, тъй като получаването на такива допълнителни услуги не било задължително
условие за сключване на договора, т.е. възнаграждението се дължало отделно и
независимо от цената на кредита, при което не представлявало разход по смисъла
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Нищожност поради заобикаляне на закона не била налице,
поради липса на субективния елемент на основанието. Страните имали за цел
реализиране на процесната сделка, която не била забранена от ЗПК и я
осъществили по уредения в него начин. Ищецът не бил въвеждан в заблуждение
относно ГПР, който съответствал на действителния, както и относно стойността на
разходите, които следва да направи по обслужване на заема. В ЗПК нямало
установено изискване в договора да бъде посочен механизъм на изчисляване на
ГПР, ведно с посочване какви други разходи, освен възнаградителната лихва, са
включени в него.
Параметрите на раздел 6 относно
заплащането на възнаграждение за пакет допълнителни услуги били незадължителни
за отпускане на кредита и уговорени по искане на ищеца, съобразно заявеното от
него в искането за отпускане на кредит на база предоставената преддоговорна
информация, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Предоставянето
на допълнителни услуги /приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит; получаването на парични средства по улеснена процедура; отлагането на
вноски и пр./ не зависело от волята на кредитора, а от тази на ищеца –
кредитополучател.
Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията
на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
По делото не се спори, че между
страните е подписан Договор за потребителски кредит № ********** от 19.09.2018
г., по което предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ищеца е
предоставена сума в размер на 1000 лева. Уговорена е между страните договорна
лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.17 %, а годишният
процент на разходите (ГПР) е 49.89 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на
24 месечни погасителни вноски в размер 61.82 лева всяка, като общият размер на
всички плащания е записан, че възлиза на 1483.68 лева. Било е уговорено и закупуването
на пакет за допълнителни услуги на стойност 1200.48 лева, във връзка с който е
подписано и допълнително споразумение, като сумата е разсрочена на равни части,
по 50.02 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и
по пакета от допълнителни услуги възлиза на 2684.16 лева, по 111.84 лева всяка
вноска.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните
е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по
който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази
връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.88
%, а възнаградителната лихва – 41.17 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 %
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на
дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с
разходите по ГПР, а е в размер на 2 684.16 лева. Изрично е отбелязано, че
в тази обща сума е включена стойността на пакет от допълнителни услуги, като този
пакет от допълнителни услуги има своето основание не в договора за кредит, а в
сключеното заедно с него – Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, по който се дължи възнаграждение за предоставената от
ответника на ищеца услуга в размер на 1200.48 лева. Именно, в тази връзка двата
договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугите),
е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно
няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият
договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на
услугата и оттук за договора за допълнителни услуги също ще са приложими
правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за допълнителни
услуги. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за възнаграждение
за допълнителни услуги, която макар и формално да е дължима (да произтича) от
друг договор, се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието
и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в
отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се
явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на
дължимите по кредита суми се установява точно обратното.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В допълнителното споразумение за
услугите е уговорено, че пакетът включва предоставяне от кредитора на една или
всички от посочените услуги– 1.приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са
услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по т. 1 представлява
действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по т. 2, 3 и 4
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на
сумите по него. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства, също представлява действие по усвояване на кредит, а реално, не е
предоставяна, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането
на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него,
става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение. Така,
с тази сума, реално се увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава
едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора
годишен процент на разходите от 49.89 % не отговаря на действителния такъв.
Това се потвърждава и от изготвената от в. л. М. М. и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че
годишния процент на възнаградителната лихва и възнаграждението за пакет за
допълнителни услуги, с който се оскъпява кредита, е 84.208 %.
Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде
уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне
по предявения евентуален иск за нищожност на клаузата в раздел 6,
касаеща „пакет допълнителни услуги“.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил
държавна такса в размер на 107.37 лева, както и депозит за вещо лице по ССЕ в
размер на 180 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като
законна последица от решението.
Ищецът,
освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 35) е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото
си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично
в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска (размера на
недействителния договор за потребителски кредит - 2684.16 лева) тук следва да
бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 417.89 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството,
че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н.П.Х., ЕГН **********, с адрес: *** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №
********** от 19.09.2018 г. е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на Н.П.Х., ЕГН **********, сумата
от 287.37 лева (двеста осемдесет и седем лева и тридесет и седем стотинки) –
деловодни разноски за производството по настоящото гражданско дело №
3982/2020 г. по описа на ПРС, ХХІ гр.с..
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на адв. Е.Г.И.,***, със служебен адрес – гр. П., ул. Х. К. № *, сумата от 417.89 лева (четиристотин и
седемнадесет лева и осемдесет и девет стотинки) – адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ на Н.П.Х. за производството по настоящото
гражданско дело № 3982/2020 г. по описа на ПРС, ХХІ гр.с..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала.
Д. К.