№ 748
гр. ***, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20223630100430 по описа за 2022 година
Предявени са кумулативно съединени искове: 1/ установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК и 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба вх. рег. № 2680 от 28.02.2022 г., подадена от А.
Ж. Г. с ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № 35, със съдебен адрес гр. ***, ул. „***“ №
15, ет. 6, офис 16, срещу М. Р. В. с ЕГН ********** от гр. ***, ул. „***“ № 5а. В исковата
молба се твърди, че ищцата е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично вземане по реда на чл. 410 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д. № 2910 по описа на
ШРС за 2021 г. Съдът издал заповедта за изпълнение на паричното вземане, но заповедта
била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на основание чл. 415 от ГПК
съдът дал на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск за установяване на
вземането му. Ищцата изрично сочи, че подава настоящата искова молба във връзка с
указанията на съда и в дадения й едномесечен срок. Предявява иск за установяване, че
ответницата й дължи сумите по заповедното производство, а именно: 2125,54 лв.,
представляващи погасителни вноски по спогодба, сключена между страните на 19.02.2021
г., с падежи на 25.06.2021 г., 25.07.2021 г., 25.08.2021 г., 25.09.2021 г. и 25.10.2021 г., както
и сумата от 148,79 лв., представляваща лихва за забава върху падежиралите вноски за
периода от 18.02.2021 г. до 27.10.2021 г., ведно със законната лихва от 29.10.2021 г. до
окончателно заплащане на задълженията. Освен това моли съда да осъди ответницата да й
заплати и падежиралите след издаване на заповедта за изпълнение и останали неплатени
към момента вноски по цитираната спогодба с падеж 25.112021 г., 25.12.2021 г., 25.01.2022
г. и 25.02.2022 г. в общ размер на 1485,34 лв., ведно с лихва за забава от датата на исковата
1
молба до окончателно изплащане на сумата. Иска се и заплащане на деловодните разноски в
исковото и заповедното производство.
В съдебно заседание ищецът чрез своят представител е поискал разглеждане на
делото в негово отсъствие.
В предоставения на ответника срок е постъпил отговор от особения представител на
ответника, назначен от съда на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК. В отговора са оспорени
предявените искове. На първо място е посочено, че не е посочена датата, на която е
възникнало вземането, което препятства възможността за преценка кога е изтекла давността.
Направено е и възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 и сл. от ЗЗД.
Направено е и възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД на
чл. 3 от договора с мотива, че той предвижда начисляване на лихва върху лихва, което е
недопустимо в отношенията между физически лица.
В съдебно заседание особеният представител на ответникът иска отхвърляне на
исковата претенция по посочените в отговора мотиви. Набляга на обстоятелството, че
частичните плащания не се приравняват на признание за цялото вземане. Поддържа
възражението за нищожност на чл. 3 от спогодбата.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От представените по делото като писмени доказателства се установява, че ищцата А.
Ж. Г. от гр. *** продала на ответницата М. Р. В. от гр. *** стоки на стойност 3410 лв.
Сделката е била неформална. Стоките били предадени на ищцата, но плащане по тях не е
настъпило. Възражението на особения представител на ответника, че липсва уточнение
какви са стоките – по вид и количество е ирелевантно по делото, тъй като в настоящото
производство няма направено възражение за лошо изпълнение на задължението на другата
страна. Нещо повече, налице са изходящи от ответницата документи, с които тя признава
съществуването на вземането, които документи не са оспорени в производството – в
разписка за признаване на вземане находяща се на л. 78 от делото ответницата не само
признава съществуването на вземането, но е отбелязано, че това е задължение по
незаплатена взета стока. Това означава, че ответницата не спори относно точното
изпълнение на задължението на другата страна, но признава, че самата тя не е изпълнила
своето задължение в размер на 3410 лв. По тази причина съдът намира за доказан факта на
сключване на договора, изпълнението на задължението на ищцата, както и размерът на
задължението на ответницата. С цитираната по-горе разписка е уточнен и график за
изпълнение – от м. юли 2016 г. по 200 лв. месечно до изплащане на цялата сума. Разписката
е подписана от ответницата.
Със спогодба от 19.02.2021 г. страните отново уреждат отношенията си. От текста на
новата спогодба се установява,ч е ответницата не е заплатила никаква част от горното
задължение и продължава да дължи сумата от 3410 лв. Признава и лихва за забава върху
сумата на главницата в размер на 1575,36 лв. за периода от 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.
2
Признава,ч е дължи сумата в общ размер на 4985,36 лв. Задължава се да заплаща тази сума
по график всеки месец, считано от м. март 2021 г., до 25-то число на съответния месец, по
220 евро или 430,28 лв. Последната вноска за погасяване на задължението следвало да бъде
платена до 25.02.2022 г. е била в размер на 249 евро или 487 лв. с цел пълно изплащане на
задълженията на ответницата. С чл. 3 от договора е уговорено, че при просрочие в
плащанията на някоя от вноските длъжникът дължи и лихва за забава, считано от 18.02.2021
г. до окончателното плащане. Спогодбата е подписана от ищцата и от ответницата.
По делото няма писмени доказателства да са настъпили някакви плащания. Самата
ищца признава, че към 27.10.2021 г. са платени 1086 лв., с което изцяло са погасени всички
вноски до 25.05.2021 г. включително. Както и частично вноската с падеж 25.06.2021 г. до
размера от 29,86 лв. (т.е. неплатеният остатък възлизал на 400,42 лв.).
На 29.10.2021 г. ищцата А. Ж. Г. подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 2125,54 лв. – непогасени вноски с падеж
25.06.2021 г. (частично), 25.07.2021 г., 25.08.2021 г., 25.09.2021 г. и 25.10.2021 г., както и
148,79 лв., представляваща лихва за забава върху тази сума за периода от 18.02.2021 г. до
27.1.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.10.2021 г. до
окончателното погасяване на вземането, както и деловодните разноски по заповедното
производство По заявлението било образувано ч.гр.д. № 2910/2021 г. на ШРС. Съдът издал
заповед за изпълнение на парично задължение № 1052 от 01.11.2021 г. за сумите, посочени в
заявлението. Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК съдът дал указания на ищцата да предяви установителен иск за вземането си.
С настоящата искова молба ищцата признава и че междувременно – след образуване
на заповедното производство и преди подаване на исковата молба – е постъпило плащане в
размер на 292,50 лв., с което тя счита, че е погасена частично вноската с падеж 25.11.2021 г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
С исковата молба са предявени кумулативно съединени искове: 1/ установителен иск
с правно основание чл. 422 от ГПК – за установяване дължимостта на вземане, за което има
издадена заповед за изпълнение и 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на дължимо парично вземане.
По иска с правно основание чл. 422 от ГПК:
Правния интерес от завеждането на установителния иск е разпоредбата на чл. 415 от
ГПК и се обосновава от наличието на развило се заповедно производство по чл. 410 от ГПК.
Това безспорно се установи в настоящия процес – за претендираните суми съдът е издал
заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 2910/2021 г. на
ШРС.
В конкретният случай съдът намира за безспорно доказано, че ответницата дължи на
ищцата сумата от 3410 лв. като цена за доставени стоки. Безспорно дължима е и сумата в
размер на 1575,36 лв. – представляваща лихва за забава върху главницата за периода
3
01.08.2016 г. – 18.02.2021 г.
Тук съдът намира за необходимо да коментира въпросът защо приема, че лихвата за
забава върху главницата се дължи от 01.08.2016 г. и то върху целият размер на главницата:
По цялото дело няма данни за това кога е възникнало вземането и кога е настъпил падежа
му. След като длъжникът признава, че дължи тази сума и прави изявление, че ще започне да
я изплаща от м. юли 2016 г. по 200 лв. всеки месец, то това означава, че към датата на
издаване на разписката, с която се признава вземането, то е съществувало и е било с
настъпил падеж. Самата разписка обаче не е датирана. От съдържанието и обаче можем да
направим извод, че е издадена не по-късно от м. юли 2016 г. Това е и най-късният момент, в
който можем да приемем, че вземането вече съществува и е с настъпил падеж. Самият ищец
обаче претендира, че вземането му за обезщетение за забава е възникнало от един по-късен
момент – 01.08.2016 г. Съдът няма как да му присъди повече, отколкото той сам претендира.
В същото време обаче прави впечатление, че разписката, с която се признава вземането, е
подписана само от длъжника. Това е негово едностранно изявление и няма никакви данни
кредиторът да е дал своето съгласие за разсрочване на вземането. Последното означава, че
лихвата за забава се дължи върху цялата сума в периода след 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.,
когато вече имаме двустранно съглашение на страните, с което те изменят своите
взаимоотношения.
Съдът не споделя виждането, че спогодбата от 19.02.2021 г. представлява обективна
новация, както посочва процесуалният представител на ищцата. С договора за обективна
новация страните заместват старото задължение с ново. В конкретния случай длъжникът
признава размера на главницата и лихвата, натрупана до този момент и се споразумяват, че
общата стойност на задълженията се разсрочва. Няма заместване на обекта на дълга.
Аритметичното събиране на всички задължения, възникнали от един правопораждащ факт –
главница, лихви, разноски и др. – не представлява новиране на задължението.
Предвид това съдът намира за основателно възражението на особения представител
на ответника, че чл. 3 от спогодбата, с който се предвижда, че при забава на някоя вноска,
длъжника дължи обезщетение за забава върху стойността на цялата вноска, считано от
18.02.2021 г., е нищожен, тъй като противоречи на чл. 10 от ЗЗД, който забранява т.нар.
анатоцизъм – начисляването на лихва върху лихва. На първо място, по делото няма данни
страните да са действали в своите отношения като търговци – всички документи, доказващи
вземането не изхождат от търговски предприятия, поради което в отношенията между тях се
прилага ЗЗД, а не ТЗ, а това означава, че е абсолютно забранено начисляването на лихва
върху лихва. Нищожността на тази клауза не засяга действителността на целия договор, а
следва да се приеме, че тази клауза не съществува, тъй като тя не засяга съществено
съдържанието на договора и без нея договорът пак би бил сключен.
Спогодбата събира вземането за главница и лихва и разпределя общата стойност на
задълженията в размер на 4985,36 лв. на 12 вноски, от които 1 вноска от 195,58 лв., 10 равни
месечни вноски по 430,28 лв. и една последна окончателна в размер на 487 лв. Така всяка
вноска включва главница и лихва. Тъй като страните не са посочили каква част от
4
главницата и каква част от лихвата се съдържат във всяка вноска, то съдът трябва да приеме,
че главница и лихва се съдържат съразмерно във всяка вноска. Вноската от 195,58 лв.
съдържа 133,78 лв. главница и 61,80 лв. лихва за забава. Вноските от 430,28 лв. съдържа
294,31 лв. главница и 135,97 лв. лихва, а последната вноска от 497 лв. съдържа 333,13 лв.
главница и 153,87 лв. лихва. Лихвата за забава по чл. 3 от договора следва да се дължи само
върху главницата и то от датата, следваща датата на падежа. В конкретния случай
спогодбата е подписана и от ищцата като кредитор, което означава, че е налице съглашение
между страните за разсрочване на вземането и кредиторът не може да претендира
обезщетение за забава преди да е настъпил падежа на дадена вноска.
Към датата на образуване на заповедното производство на 29.10.2021 г. падежирали
са вноските от 25.03.2021 г. до 25.10.2021 г. включително. От тях по признания на самата
ищца са платени само 1086 лв., т.е. само вноските с падеж 25.03.2021 г., 25.04.2021 г. и
25.05.2021 г. изцяло и частично вноската с падеж 25.06.2021 г. до сумата от 29,86 лв.
Останалата неплатена част от тази вноска възлизала на 400,42 лв. неплатени останали и
всички други вноски с настъпил падеж до 29.10.2021 г. – т.е. вноските с падеж 25.07.2021 г.,
25.08.2021 г., 25.09.2022 г. и 25.10.2021 г. Това означава, че към датата на образуване на
заповедното производство ответника по делото дължал на ищцата сумата от 2121,54 лв.
(четири вноски по 430,28 лв. и 400,42 лв. от частично неплатената вноска за м. юни 2021 г.).
Тази сума обаче включва главница и лихва. Предвид изводите на съда за нищожност
на чл. 3 от спогодбата между страните от 19.02.2021 г. лихвата за забава се дължи само
върху онази част от тази сума, която отговаря на главницата, при това тя се дължи от датата,
следваща датата на падежа на всяка вноска, до 27.10.2021 г. (периода, за който се
претендира лихва за забава в заповедното производство). Предвид това съдът намира, че към
датата на образуване на заповедното производство ответницата е дължала лихва за забава в
размер на 25,04 лв.
Същевременно съдът е длъжен да провери и дали вземането съществува и към датата
на приключване на съдебното дирене.
В исковата молба ищцата признава, че след образуване на заповедното производство
ответницата е заплатила и сумата от 292,50 лв. Ищцата е приела, че с това е погасена
частично вноската с падеж 25.11.2021 г. Този извод противоречи на закона. Няма данни
ответницата да е посочила изрично кое задължение погасява. Предвид това тук се прилагат
правилата на чл. 76 от ЗЗД. Тъй като задълженията са еднородни и еднакво обременителни,
погасява се най-старото задължение – вноската с падеж 25.06.2021 г. Фактът, че за тази сума
вече има издадена заповед за изпълнение не означава, че същата не може да бъде платена
доброволно. Предвид това съдът намира, че от онези 400,42 лв., които ответницата е
дължала на ищцата към датата на образуване на заповедното производство, тя дължи към
датата на предявяване на исковата молба само сумата в размер на 107,92 лв. и то само
главница. С оглед мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 27 март 2019 г. по тълк. дело
№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, частта от главницата по вноската с падеж 25.06.2021 г. се
погасява преди лихвата, съдържаща се в следващите вноски и лихвата за периода от
5
подписване на спогодбата от 19.02.2021 г. до образуване на заповедното производство, тъй
като влиза в дефиницията най-старо задължение (падежът й след разсрочването е настъпил
най-рано).
Така съдът намира, че към настоящия момент от сумите по издадената заповед за
изпълнение на парично вземане ответницата дължи на ищцата само сумата в размер на
1 829,04 лв. (от които 1285,16 лв. главница по неформален договор за продажба на стоки и
543,88 лв. лихва за забава върху тази сума, считано от 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.).
С оглед на изложените факти съдът намира, че предявения иск с правно основание
чл. 422 от ГПК се явява доказан и следователно основателен само в размера относно сумата
от 1 829,04 лв., представляваща задължение по спогодба от 19.02.2021 г. (от които 1285,16
главница по неформален договор за продажба на стоки и 543,88 лв. лихва за забава върху
тази сума, считано от 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.), както и сумата от 25,04 лв. – лихва за
забава за периода от 19.02.2021 г. до 27.10.2021 г.
С оглед разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Този иск е акцесорен и разглеждането и уважаването му зависи от уважаването на
иска досежно главницата. С оглед изводите на съда за нищожност на чл. 3 от спогодбата от
19.02.2021 г., като се съобразят мотивите относно това какво представляват в
действителност сумите по тази спогодба, както и частичната основателност на основната
претенция, законната лихва следва да се дължи само върху сумата от 1285,16 лв., която
съответства на тази част от сумата по издадената заповед за изпълнение, която по
съществото си представлява главница на вземането.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С този иск ищцата претендира сумите по всички вноски по разсроченото със
спогодбата от 19.02.2021 г. вземане. Доколкото се установи, че същите са падежирали към
датата на приключване на съдебното дирене (дори още към датата на завеждане на исковата
молба), то искът безспорно се явява доказан по своето основание. Безспорно съдът намира,
че същият е доказан и по своят размер – ответницата дължи на ищцата вноските с падежи,
настъпили след подаване на заявлението с правно основание чл. 410 от ГПК, а именно с
падежи от 25.11.2021 г., 25.12.2021 г., 25.01.2022 г. и 25.02.2022 г. Общата сума на тези
вноски възлиза на 1777,84 лв. Тук е необходимо да се посочи и следното: ищцата е
претендирала само сумата от 137,78 лв. от вноската с падеж 25.11.2021 г. По-горе в
мотивите в частта относно реда за погасяване на вземанията съдът вече е коментирал, че с
внесените между заповедното и исковото производство суми, следва да се погаси не
частично тази вноска, а частично вноската с падеж 25.06.2021 г. По тази причина съдът
намира, че вноската с падеж 25.11.2021 г. се дължи на ищцата изцяло. Съдът обаче няма как
да присъди на ищцата повече, отколкото е претендирала, а тя е предявила иск за сумата от
1485,34 лв. Предвид това и искът й се явява изцяло доказан и следователно основателен. От
тази сума 1216,06 лв. е дължимата главница, а 269,28 лв. е лихвата за забава, натрупана в
периода 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.
6
По отношението на иска за присъждане на лихва за забава върху тази сума по реда на
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, считано от датата на завеждане на иска на 28.02.2022 г. съдът намира, че
тя също се дължи, но не върху целият размер на претендираното вземане. Както
многократно бе посочено по-горе, тази сума включва в себе си лихва и главница. Лихвата за
забава следва да се начислява само върху онази част от вноските, която представлява
главница. Лихвата е претендирана от датата на завеждане на исковата молба, към която дата
всички вноски вече са падежирали. Поради това съдът следва да уважи иска за лихва за
забава само върху сумата от 1216,06 лв., която съответства на тази част от сумите по
падежиралите след образуване на заповедното производство вноски, която по съществото си
представлява главница на вземането.
Тук съдът намира за необходимо да коментира и това, че намира за неоснователно
направеното от особения представител възражение за изтекла погасителна давност на което
и да е от вземанията. Най-късната дата, на която има данни че вземането вече съществува и
е изискуемо, както бе посочено по-горе е м. юли 2016 г. Към този момент вземането е
признато, поради което на основание чл. 116 и чл. 117 от ЗЗД, започва да тече нова давност.
Тя е 5-годишна за главницата и 3-годишна за лихвата за забава. Със спогодбата от 19.02.2021
г. ответницата отново признава вземанията при това конкретно по размер за главницата и за
лихвата. Спогодбата е сключена преди да е изтекла 5-годишната давност за главницата.
Тригодишната давност за част от лихвите за забава е изтекла, но със своето признание и като
дава съгласие за разсрочено плащане, по същество ответницата е направила отказ от вече
изтекла давност, което е напълно допустимо, съгласно чл. 113 от ЗЗД. След 19.02.2021 г. е
започнала да тече нова давност, но тя отново е прекъсната през 2022 г. с предявяване на
съдебните претенции относно вземането.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на сторените разноски, както по
заповедното, така и по исковото производство.
С оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК,
респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на разноските и по заповедното
производство. Нещо повече, видно от мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС съдът се
произнася с осъдителен диспозитив, както относно разноските в исковото, така и по
отношение на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение (виж петия абзац от мотивите към т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът констатира, че ищецът е сторил разноски в размер на 1594,39 лв., от които
150,39 лв. платена държавна такса (45,49 лв. по заповедното и 104,90 лв. по исковото
производство), адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. за защита на ищеца в
исковото производство и 450 лв. за защитата му в заповедното производство, както и 494 лв.
за депозит за особения представител.
7
С отговора особения представител е направил възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, платен, както по заповедното производство, така и по исковото. В
хода по същество се поддържа само възражението относно прекомерност на платения
адвокатски хонорар в заповедното производство. Трябва да се отбележи, че при минимално
възнаграждение за исковото производство от 494 лв., а платено такова е 500 лв. – то
възражението в тази част би било неоснователно. Минималното адвокатско възнаграждение
за заповедното производство възлиза на 194,20 лв. Платеното възнаграждение е в размер на
450 лв. и съдът намира, че наистина е прекомерно с оглед сложността на делото. Платеното
възнаграждение в заповедното производство следва да бъде намалено до 250 лв. и на тази
база да се изчисляват дължимите разноски при условията на чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Въз основа на посоченото по-горе, съдът намира, че от признатите 1394,39 лв.
разноски сторени от ищеца (след намаляване на платеното адвокатско възнаграждение в
заповедното производство), от които 295,49 лв. разноски в заповедното и 1098.90 лв. в
исковото производство, ответникът следва да поеме такава част, която е съразмерна на
уважената част от исковете или сумата в размер на 1216,96 лв., от които 240,89 лв. от
сторените в заповедното производство разноски и 976,07 лв. от сторените в исковото
производство разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо М. Р. В. с ЕГН ********** от гр. ***, ул.
„***“ № 5а, че ДЪЛЖИ на ищеца А. Ж. Г. с ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № 35,
сумите от 1 829,04 лв. (хиляда осемстотин и двадесет и девет лева и четири стотинки), от
които 1285,16 лв. главница по неформален договор за продажба на стоки и 543,88 лв. лихва
за забава върху тази сума, считано от 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г.; 25,04 лв. (двадесет и пет
лева и четири стотинки) – лихва за забава върху главницата за периода от 19.02.2021 г. до
27.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 1285,16 лв., считано от
29.10.2021 г. до окончателното заплащане на задължението, за които по чл. 410 от ГПК е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1052 от 01.11.2021 г. по ч.гр.д. №
2910/2021 г. на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от А. Ж.
Г. с ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № 35, срещу М. Р. В. с ЕГН ********** от гр.
***, ул. „***“ № 5а, за установяване дължимостта на сумите по Заповед за изпълнение на
парично задължение № 1052 от 01.11.2021 г. по ч.гр.д. № 2910/2021 г. на ШРС, за сумата
над размера от 1829,04 лв. до пълния предявен размер от 2125,54 лв., както и за лихвата за
забава за периода от 19.02.2021 г. до 27.10.2021 г. над размера от 25,04 лв. до пълния
предявен размер от 148,79 лв., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА М. Р. В. с ЕГН ********** от гр. ***, ул. „***“ № 5а, ДА ЗАПЛАТИ на
А. Ж. Г. с ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № 35, сумата от 1485,34 лв. (хиляда
8
четиристотин осемдесет и пет лева и тридесет и четири стотинки), от които 1216,06 лв.
главница по неформален договор за продажба на стоки и 269,28 лв. лихва за забава върху
тази сума, считано от 01.08.2016 г. до 18.02.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 1216,06 лв., считано от 28.02.2022 г. до окончателното заплащане на
задължението
ОСЪЖДА М. Р. В. с ЕГН ********** от гр. ***, ул. „***“ № 5а, ДА ЗАПЛАТИ на
А. Ж. Г. с ЕГН ********** от гр. ***, бул. „***“ № 35, СУМАТА от 1216,96 лв. (хиляда
двеста и шестнадесет лева и деветдесет и шест стотинки), представляващи направени от
ищеца в заповедното и в исковото производство разноски, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
9