№ 557
гр. София, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509096 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20072038 от 19.03.2021 г. по гр.д. № 68398/2019 г. по описа на СРС, 81
с-в е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че Т. СЛ. СЛ., ЕГН **********,
дължи на „БНП П.П.Ф. С. А. Париж“, peг. № ****, чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“, клон България,
ЕИК ****, главница в размер на 104,00 лв., както и законната лихва върху главницата,
считано от 25.03.2019 г. до окончателното погасяване на задължението; отхвърлени са
предявените от „БНП П.П.Ф. С.А.,Париж“ чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България, ЕИК
****, против Т. СЛ. СЛ., ЕГН **********, по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно
основание чл. 240 от ЗЗД във връзка с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване
съществуването на вземане за главница в размер над 104,00 лв. до пълния предявен размер
от 3584,25 лв., договорна лихва в размер на 2122,95 лв. за периода 05.03.2018 г. - 05.04.2021
г. и законна лихва за забава в размер на 336,87 лв. за периода от 05.04.2018 г. до 08.03.2019
г., както и законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2019 г. до окончателното
погасяване на задължението.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени като
неоснователни претенциите е подадена въззивна жалба от ищеца с излагане на доводи за
неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност.
Поддържа, че съдът неправилно е приел,че сключения договор за потребителски кредит е
недействителен на посочените основания. При сключване на договора на потребителя-
ответник е била предоставена пълна преддоговорна информация във формата предвидена от
1
ЗПК. Кредитополучателят е получил заема, съгласил се е с условията на кредита, подписал е
договора и ОУ. В случая е налице индивидуално договаряне на клаузите. Сключеният
договор за кредит отговаря на изискванията на закона и ЗПК. Неправилно съдът е приел, че
договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК. В случая не е приложимо
изискването на чл.11, ал.1, т.9а вр. чл. 33а ЗПК, доколкото е договорен фиксиран лихвен
процент и не е необходимо прилагане на методика за изчисляване на референтния лихвен
процент. Освен това не е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
като е посочен годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Не е налице и нарушение на
изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в договора са посочени условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски.
Според ищеца, изискването за посочване отделно на дължимата главница и лихва е
въведено с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, предвиждаща, че при погасяване на част от
главницата потребителят има право да получи нов погасителен план. Именно тогава планът
следва да съдържа разбивка с посочване погасяването на главница и лихва. Именно поради
това и с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК е предвидено, че кредиторът следва да
предостави посочената информация на длъжника при поискване и то безплатно. Поддържа,
че ГПР е в рамките установени от чл.19, ал.4 ЗПК, а възнаградителната лихва е компонент
от ГПР и по отношение на нейния размер не е предвидено в закона, че размерът й не следва
да превишава трикратния размер на законната лихва. Тези изводи са били релевантни в
правоотношения съобразно практиката на съда преди приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК
/в сила от 23.07.2014 г./.
Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване на исковете за
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Т. СЛ. СЛ. в подадения писмен отговор изразява становище за
неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е
правилно в частта на отхвърляне на исковете. Поддържа, че договорът за кредит е
недействителен и противоречи на действащите към момента на сключването му разпоредби
от ЗПК, както и на добрите нрави. Моли за потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно в обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника срещу
постановеното от СРС решение в частта на уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК
иск с изложени доводи за неправилност. Ответникът поддържа, че съдът е приложил
неправилно материалния закон, тъй като при формирани правни и фактически доводи за
недействителност на договора за потребителски кредит на посочените основания, съдът е
следвало да отхвърли в цялост претенциите. В случаите, в които съдът счете, че договорът
2
за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, то, съобразно
указанията на чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Посоченото обаче следва да бъде извършено
по реда на правилата за неоснователно обогатяване /на извъндоговорно основание/, а не при
разглеждане на иск основан на договорното правоотношение.
Моли за отмяна на решението в посочената част като неправилно и отхвърля на иска
предявен по реда на чл.422 ГПК. Претендира разноски.
В подадения писмен отговор ищецът изразява становище за неоснователност на
въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно в частта на
уважаване на иска. Моли за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно
в обжалваната част. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и
неправилно в една част.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира
следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.240,
ал.2 ЗЗД вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде
установена произтичат от договор за потребителски кредит с номер PLUS- 13000905,
сключен на 28.03.2016 г. По силата на него на ответника е бил отпуснат кредит в размер на
4 000,00 лв. при допълнителен разход - закупуването на застраховка за сумата 1344,00 лв. В
производството е установено, че сумата по кредита 4000,00 лв. е била преведена от
кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД на ответника и съответно същата е била усвоена от него. С
оглед това е възникнало задължението за длъжника – ответник да погаси заема на 60
месечни вноски - всяка по 171,60 лв., които вноски съставляват изплащане на главницата по
заема, ведно е оскъпяването, съгласно годишния процент на разходите и годишния лихвен
процент, посочени в параметрите по договора, като годишният процент на разходите е
посочен като 47,37 %, а годишният лихвен процент 37,38 %. При съобразяване възложеното
задължение по договора за кредит за внасяне на застрахователна премия в размер на 1344.00
3
лв. задължението по договора за кредит възлиза на сумата 10296.00 лв., като в договора не е
посочено каква част от застрахователната премия следва да заплаща кредитополучателя
ежемесечно на определените падежи. При съобразяване броя на определените погасителни
вноски – 60 бр. към вноската за заплащане се добавя и сумата 22.40 лв. и същата възлиза на
сумата 194 лв. В договора за кредит е посочена и допълнително като дължима такса
ангажимент в размер на 140 лв., като не е ясно за какво се отнася същата.
Установено е, че ответникът е преустановил плащането на вноските по кредита, като
към датата на преустановяването са били погасени 22 месечни вноски с общ размер 3896,00
лв.
На основание чл. 5 от договора вземането на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е станало изискуемо
в пълен размер, считано от падежната дата на втората пропусната месечни /а вноска. По
този начин ответникът е следвало да изплати остатъка по заема в размер на 5707,20 лв.,
представляващ оставащите 38 погасителни вноски към 05.04.2018г., към която дата е станал
изискуем в целия му размер, включваща главница - 3584,25 лв., договорна лихва - 2122,95
лв. и обезщетение за забава - 336,87 лв. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем, като
съобщението за това е изпратено на адреса, посочен за адрес за кореспонденция в договора
между страните, като в производството не са ангажирани доказателства за получаването му
от ответника.
Кредиторът подал заявление по чл.410 ГПК, по което е образувано ч.гр.дело №
508/2019 г. по описа на СРС, 81 състав и в полза на „БНП П.П.Ф. С.А.“, клон България
срещу Т. СЛ. СЛ. е била издадена заповед за изпълнение за следните суми: главница в
размер на 3584,25 лв., възнаградителна лихва в размер на 2122,95 лв. за периода 05.03.2018
г. - 05.04.2021 г. и законна лихва за забава за периода от 05.04.2018 г. до 08.03.2019 г. в
размер на 336,87 лв., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението (25.03.2019 г.) до окончателното погасяване на задължението.
Установява се от приетата пред първата инстанция ССчЕ, че сумата по кредита е била
усвоена от кредитополучателя, както и че размерът на непогасените вземания на ищеца, са
както следва: 3539.45 -лева главница, 44.80 лв.-главница - непогасена вноска за застраховка
или общо 3584.25 лв.; 2122.95 лева- възнаградителна лихва, 336.55 лв.-лихва за забава за
периода 05.04.2018 г. до 08.03.2019 г.
Според между страните е въпроса относно действителността на договора за кредит,
уговорен между страните.
При преценка съответствието на спорната договорна клауза с императивните правила
в закона, следва да се вземат предвид мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които
се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и
на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях.
4
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния
процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент
от него, наред с другите разходи, посочени в чл.19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато
надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл.19, ал.5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща
размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога
валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му
служебно да провери съответствието с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не
конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да
се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи
преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика
(решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая посоченият в договора лихвен процент от 37.38 % е около четири пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на
10,00%, и през годините не е отбелязал повишаване. Установява се, че освен договорената
възнаградителна лихва с посочен размер 37.38 % годишно с договора е било предвидено
заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги 140.00 лв. Като услуга по
управление на кредита, тя съставлява възнаграждение на кредитора за действия, които той
следва да извършва по управлението на кредита, следователно, на кредитора се следва
едновременно възнаградителна лихва и още едно възнаграждение. Поради това и посочения
в договора ГПР не възлиза на посочената стойност 47.37%, а възлиза на друга стойност, към
5
която следва да бъде добавена и сумата за услуга за застрахователна премия в общ размер на
1344 лв. При съобразяване указанията на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора
за кредит следва да бъде посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към закона начин. В т.3, б“д“ от соченото приложение е
предвидено, че ако договорът за кредит предлага на потребителя различни начини на
усвояване с прилагане на различни лихвени проценти или на различни разходи, приема се,
че общият размер на кредита е усвоен при най-високите стойности за лихвен процент и
разходи, обичайно приложими при усвояване на средства по този вид договори за кредит. В
случая при определяне на ГПР по кредита не е посочен разхода за застрахователна премия,
както и допълнителната такса ангажимент. Така полученият общ годишен процент на
разходите надвишава шест пъти размера на законната лихва за забава, поради което е налице
противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Последната предвижда, както бе посочено,
че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Поради това клаузата от
договора за ГПР надвишаващ определения в чл.19, ал.4 ЗПК размер се явява недействителна
на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Недействителна е на основание чл.19, ал.5 ЗПК и клаузата от
договора, предвиждаща възнаграждение за допълнителни услуги. Доводите на въззивника-
ищец в обратен смисъл съдът намира за неоснователни и недоказани с оглед събраните
доказателства и констатациите на експерта по ССчЕ.
Освен това и предвиденият и фиксиран лихвен процент от 37.38 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора в частта за лихвата се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
С така уговореното възнаграждение, което се явява повече от половината от
предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния
финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да
не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да
бъде по-високо. От друга страна, ищецът, като търговец, извършващ по занятие дейност по
отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл
разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч.
6
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора са посочени условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително приложен е погасителен план,
неразделна част от договора за паричен заем, приет по делото и неоспорен от страните,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се
посочва последователността на разпределение на вноските за главница и лихва между
различните неизплатени суми. Такова изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е поставено
само при различни лихвени проценти за целите на погасяването, какъвто не е случаят. С
оглед това доводите на ответника в обратен смисъл съдът намира за неоснователни.
В чл.11 от ОУ на договора за кредит изрично е предвидено право на предсрочно
погасяване на кредита, като са уговорени и условията за неговото упражняване като е
предвидено, че се дължи обезщетение за предсрочно погасяване на главницата в размер,
който е обвързан от това дали предсрочното погасяване се извършва в срок една година или
повече преди края на срока на договора. Предвидено е, че предсрочното погасяване на
кредита е обвързано от сключване на споразумение с кредитора, чийто параметри не са
очертани в цитираната разпоредба.
В същата разпоредба е предвидено и правото на отказ на потребителя от договора.
Ето защо съдът намира за спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
Спазен е и чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като в чл. 7 от Общите условия към договора за
паричен заем, с които ответникът е бил запознат, е предвидено право на заемополучателя по
всяко време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора, под
формата на погасителен план, с отбелязване на извършените и предстоящи плащания.
Доводите на ответника в обратен смисъл съдът намира за неоснователни.
Настоящата инстанция намира, че целият договор е недействителен на основание
чл.22 ЗПК поради неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и поради нарушение на
изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК.
С оглед това на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Действително при съобразяване погасените чрез
плащане задължения в размер на 3896,00 лв. дължима като част от чистата стойност на
кредита се явява сумата 104,00 лв., за която СРС е уважил исковете по чл.422 ГПК.
Правилни са обаче доводите на ответника, че тази сума е дължима по правилата за
неоснователно обогатяване, на каквото извъндоговорно основание същата не се претендира
в настоящето производство. Поради това и в посочената част постановеното решение следва
да бъде отменено като неправилно.
В частта на отхвърляне на предявените по реда на чл.422 ГПК искове, постановеното
от СРС решение следва да бъде потвърдено като правилно.
7
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има
ответникът. В полза на неговия процесуален представител адв. М.Л. Л. от САК следва да се
присъди на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата 300.00 лв. – разноски за оказана безплатна
правна помощ за настоящата инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20072038 от 19.03.2021 г. по гр.д. № 68398/2019 г. по описа на
СРС, 81 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че Т.
СЛ. СЛ., ЕГН **********, дължи на „БНП П.П.Ф. С. А. Париж“, peг. № ****, чрез „БНП
П.П.Ф. С.А.“, клон България, ЕИК ****, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с
чл.240, ал.2 ЗЗД главница в размер на 104,00 лв., дължима по договор за потребителски
кредит с номер PLUS- 13000905, сключен на 28.03.2016 г., както и законната лихва върху
главницата, считано от 25.03.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, КАТО
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „БНП П.П.Ф. С. А. Париж“, peг. №
****, чрез „БНП П.П.Ф. С.А.“, клон България, ЕИК **** срещу Т. СЛ. СЛ., ЕГН **********
иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД за признаване съществуването на
парично вземане за главница в размер на 104,00 лв., дължима по договор за потребителски
кредит с номер PLUS- 13000905, сключен на 28.03.2016 г., както и законната лихва върху
главницата, считано от 25.03.2019 г. до окончателното погасяване на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20072038 от 19.03.2021 г. по гр.д. № 68398/2019 г. по
описа на СРС, 81 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от
„БНП П.П.Ф. С.А.,Париж“ чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България, ЕИК ****, против Т. СЛ.
СЛ., ЕГН **********, по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание по чл. 422 ГПК,
вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за признаване съществуването на
вземане за главница в размер над 104,00 лв. до пълния предявен размер от 3584,25 лв.,
договорна лихва в размер на 2122,95 лв. за периода 05.03.2018 г. - 05.04.2021 г. и законна
лихва за забава в размер на 336,87 лв. за периода от 05.04.2018 г. до 08.03.2019 г., както и
законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2019 г. до окончателното погасяване на
задължението, всичките дължими по договор за потребителски кредит с номер PLUS-
13000905, сключен на 28.03.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 508/2019 г. по описа на СРС, 81 състав.
ОСЪЖДА „БНП П.П.Ф. С.А.,Париж“ чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България, ЕИК
****, да заплати на адв. М.Л. Л. от САК следва да се присъди на основание чл.38, ал.2 ЗА
сумата 300.00 лв. – разноски за оказана безплатна правна помощ за настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9