Решение по дело №16820/2017 на Софийски градски съд

         Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е      №……

                                            Гр. София, 23.10.2018 г.

 

                               

        В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година  в следния състав :

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                   ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска                                                                                    Мл. съдия : Павел Панов

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 16820 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № І – 45-13170/17.08.2016 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 40702/2014 г. прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че И.С.Т. дължи на Ц.П.Д. сумата от 14 461, 93 лв. по договор за заем от 03.06.2013 г., нотариално заверен под № 2632/03.06.2013 г. на нотариус И. Л., с per. № 339, действащ в района на PC - Враца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.10.2013 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане на вземането. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

Решението се обжалва изцяло от ответника И.С.Т. с доводи, че е неправилно и необосновано и искът не е доказан по основание и размер. Твърди се, че по делото няма доказателства, че ищцата му е предала в брой, на определена дата сумата от 14 461, 93 лв., въпреки че има нотариално заверен договор за заем. Не налице реално предаване на сумата, а договорът прикрива скрито съдружие на дъщерите на ищцата в „Р.Л.М.“ ООД. Други доводи за незаконосъобразност на решението не са изложени. Моли да се отмени решението и да се отхвърли иска изцяло.

Въззиваемата страна - ищцата Ц.П.Д., чрез процесуалния си представител, е депозирала отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно постановено. Неоснователни и недоказани са твърденията на ответника, че сумата била дадена като гаранция за заплащане на трудово възнаграждение на дъщерята на ищцата, която била назначена на работа в дружеството „Р.Л.М.“ ООД, на което ответникът бил управител и съдружник. Договорът за заем е подписан от ответника в лично качество, поради което отношенията му с дружество, с посоченото наименование, са без правно значение за спора. Неоснователно въззивникът поддържа пред СРС и в жалбата, че сумата не била реално предадена. В чл. 1 от нотариално заверения договор за заем изрично е уговорено, че заемодателят е предал, а заемателят е получил сумата в деня на подписване на договора. Нищо различно не се установява по спора. По делото не е оборена доказателствената стойност на нотариално заверения договор за заем, нито е доказана по някакъв начин неговата неистинност. Първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е постановил правилен съдебен акт. Ищцата моли жалбата, като неоснователна, да се остави без уважение и да са потвърди първоинстанционното решение със законните последици. Претендира разноски за производството.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за прилагането на императивните материалноправни норми. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.

СРС е разгледал иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД – установяване дължимост на сума, предоставена по договор за заем с нотариална заверка на подписите, предявен след подадено в срок възражение от ответника И.С.Т. срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 01.11.2013 г., по ч. гр. д. № 42287/2013 г. по описа на СРС, 45 с - в.

При постановяване на решението първоинстанционният съд е изложил установената по делото фактическа обстановка, на база приетите доказателства.

По същество и по общите правила на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, изправната страна може да претендира от неизправната, в случай на изпълнение на своите задължения по договора, реално изпълнение заедно с обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато, въз основа на постигнатото съгласие между страните, парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя.

Ищцата е поддържала, че ответникът не е върнал сумата в уговорения в договора за заем срок, а ответникът е противопоставил възражения, че не е получил реално сумата от ищцата по договора за заем.

Относно основното поддържано във въззивната жалба възражение, че не е налице реално предаване на заетата от ответника сума, настоящият състав намира следното :

Според практиката на ВКС, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката е да установи обстоятелството, че сумата е предадена реално на насрещната страна - заемополучател. (така съгласно решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).

Следователно в случая върху ищеца е поставена тежестта да установи, пълно и главно, че е сключен договор за заем, че е предоставил реално заемни средства на ответника, размерът на претендираните вземания и настъпването на изискуемостта им, а при оспорване на иска - ответникът следва да докаже възраженията си, че задължението е погасено чрез плащане или по друг начин и всички факти свързани с изложените от него възражения.

От представения по делото договор за заем от 03.06.2013 г. с нотариална заверка на подписите, под № 2632/03.06.2013 г. на нотариус И. Л., с per. № 339, действащ в района на PC - Враца се установява, че ищцата Ц.П.Д. е предоставила на И.С.Т. заем в размер на 14 461, 93 лв., като заемателят се е задължил да върне заетата сума в срок до 02.09.2013 г.

От съдържаните на чл. 1  на договора за заем от 03.06.2013 г. е изводимо, че заемодателят е предал на заемополучателя парична сума в размер на 14 461, 93 лв., която сума заемополучателят е получил изцяло в брой при подписване на договора на 03.06.2013 г. и се е задължил да я върне при условията и реда, предвидени в договора.

Както основателно приема и СРС, изявлението на двете страни, чиито подписи са нотариално заверени, че при подписване на договора  заемополучателят - ответник е получил изцяло и в брой заемната сума, е годно доказателство за установяване реалното получаване на заетата сума. Следва да се отбележи, че процесния нотариално заверен договор за заем обективира съгласието на страните, относно съществените елементи на заемното правоотношение, в това число установява предаване на заемната сума от ищцата на ответника и получаване на процесната сума - 14 461, 93 лв. от него. В изявленията на ответника по договора, които не са опровергани в хода на производството, по същество се съдържа извънсъдебното признание на заемополучателя на неизгодните за него факти касаещи предаване, респ. получаване, на заемната сума на 03.06.2013 г., което извънсъдебно признание, преценено по реда на чл. 175 ГПК, следва да се приеме за достоверно.

Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между страните договор заемополучателят се е задължил да върне заемната сума в срок до 02.09.2013 г.

Ответникът не е установил заетата сума да е върната на падежа на задължението и до настоящия момент. Той не е провел и насрещно доказване в хода на производството, съобразно правилата на доказателствената тежест в процеса по чл. 154 от ГПК, на възраженията си за наличие на други отношения между страните, различни от сключения договор за заем.

В съответствие с установените по делото факти в тяхната цялост, в правилно приложение на материалния и процесуален закон СРС е приел, че искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е доказан и основателен и законосъобразно го е уважил. Същият извод се налага и за решението в частта на присъдените разноски в полза на ищцата за заповедното и исковото производства, които са съобразени с изхода на спора и доказателствата за реално направени разноски пред СРС.

Доколкото мотивите на настоящият състав изцяло съвпадат с тези на СРС, решението следва да се потвърди.

По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора, право на разноски има ищецът - въззиваема страна в производството. Тъй като до приключване на устните състезания пред СГС ищцата не е представила доказателства за реално направени разноски в настоящата инстанция, такива не се присъждат в нейна полза.

Така мотивиран, съдът                                            

Р Е Ш И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № І – 45-13170/17.08.2016 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 40702/2014 г.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщението до страните, че е изготвено.  

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                   ЧЛЕНОВЕ : 1.                               

 

 

 

 

            2.