№ 214
гр. Монтана, 18.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИСКРЕН БОРИСОВ
при участието на секретаря Е. В. Т.-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело №
20241630102851 по описа за 2024 година
Образувано е по предявени от В. Р. Г. срещу ****** установителен иск
за прогласяване нищожността на Договор за кредит от 03.05.2020 г. на
основание чл. 26 ЗЗД, ал.1 предл, първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 вр. чл. 19 ЗПК поради противоречие със закона и иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) срещу ******
за заплащане на сумата 50 лв.– недължимо платена от ищеца сума, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 08.11.2024 г., до
окончателното плащане Ищецът твърди, че е получил заемна сума от
ответника в размер на 910 лева срещу насрещното му задължение да ги върне.
Излага аргументи, че договорът за заем и договорът за поръчителство са
нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД като противоречащи на
императивни норми на Закона за потребителския кредит, тъй като ГПР бил
над законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК от 50%. Изтъква, че
клаузата по договора за паричен заем, предвиждаща задължение за
заемополучателя за представи обезпечение на задълженията е нищожна, като
противоречаща на императивни правни норми. Процесната сума следвало да
се включи към ГПР, но не е направено от кредитодателя, като по този начин
била нарушена разпоредбата ма чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочва, че
възнаградителната лихва също е в завишен размер – над 40 %. Посочва, че е
1
заплатил сума в размер на 49,82 лева по договора за кредит, която следва да
му бъде върната, като платена без основание.
Ответникът ****** е подал отговор на исковата молба, като е изложил
доводи за неоснователност на претенцията. Не оспорва сключването на
процесния договор. Определеният ГПР е съобразен с чл. 19, ал. 4 ЗПК и не е
следвало да се включва в него разходите по договора за
поръчителство.Оспорва наведените доводи на ищеца за недействителност на
договора.
Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по
делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между ищца В. Р. Г. и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит № 202005301127570102/30.05.2020 г., по силата на
който "Кредисимо" ЕАД е предоставил на В. Г. в заем парична сума от 800
лв., при фиксирана лихва от 39,84 % и ГПР – 48,13 % при обща дължима сума
от 910 лева, платима на 7 погасителни вноски.
Това е видно още от представените писмени доказателства - Договор за
потребителски кредит , в което са посочени конкретните условия
на кредита и погасителния план, както и от приложимите Общи условия.
В чл. 4, ал. 3 от Договора е предвидена клауза, съгласно която
кредитополучателят следва да предостави гаранция в размерна 910 лева, като
при неизпълнение дължи неустойка в размер на 581 лева.
По делото е приета съдебно-счеотоводна експертиза. В заключението е
посочено, че със включване на разходите по обезпечение на кредита, реалният
размер на ГПР е 668,26%.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
2
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар.
"скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата и краткия
срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за
връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този
начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл е параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване
обезпечение поръчители, което задължение става изискуемо след
неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
3
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
Така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не
съставляват плащане за услуга, а прикрити разходи по кредита, с които се
надхвърлят допустимите разходи по чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед приетите по-
горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице
несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договорът за
паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се
намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. Вещото лице
посочва, че са направени плащания в размер на 849,82 лева.
С оглед на горното и по силата на чл. 23
ЗПК по договора за кредит ищцата дължи единствено чистата стойност
на кредита, а именно сумата в размер на 800 лв. равна на уговорената и
усвоена от нея главница. Платеното на ответника ЕАД в повече се явява
лишено от основание. Безспорно е между страните, че ищцата е погасила
задълженията си по кредита, като е заплатила и сумата от 849,82 лв.
Доколкото горницата над 800 лева не служи за погасяване на главницата, то тя
подлежи на връщане.
При това положение исковете се намират за доказани по основание и по
размер, поради което ще се уважат изцяло за претендираните суми 49,82 лева.
Относно разноските:
При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на
чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение.
Цената на иска е в размер на 1491 лева, а съгласно чл. 7, ал. 2, т.1 и т. 2
4
НМРАВ минималното възнаграждение в размер на 449,10 лева по единия
установителния иск и ****** лева по осъдителния иск.
След постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на
основание чл. 633 ГПК, съдът има възможността да не приложи предвидените
в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а да определи
възнаграждение под тези предели, като условие за това е насрещната страна
да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата
инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии:
фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида
и обема на извършените процесуалните действия, както и продължителността
на производството. По делото е назначавана експертиза и е проведено едно
съдебно заседание, на което и двете страни не са се явили и не са изпратили
процесуален представител.
Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с правна
и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с
исковата молба и отговора към нея доказателства, като в първото съдебно
заседание процесуалните представители на страните не са се явили. В него
съдът е приел проектодоклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като
е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти,
настоящата инстанция намира, че справедливото адвокатско възнаграждение
по иска за обявяване недействителност на договора и осъдителния иск следва
е в размер на 200 лева от пълното възнаграждение от 449,10 лева, които следва
да бъдат платени от ответника и 200 лева от пълното възнаграждение от
****** лева. /в този смисъл Решение № 116 от 18.04.2024 г. по в.гр.д.97/2024 г.
на МОС/.
След като ищецът е била освободен от разноски в производството по
реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса и възнаграждение за
вещо лице следва да се присъди в тежест на ответника.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Р. Г., ЕГН
5
**********, срещу ******, ЕИК ******, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК,
нищожността на Договор за потребителски кредит №
202005301127570102/30.05.2020 г., на основание вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД, ******, ЕИК ******, да
заплати на В. Р. Г., ЕГН ********** сумата от суми 49,82 лева.
ОСЪЖДА ******, ЕИК ******, да заплати на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр.
чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на ЕАД Е. И., Булстат *********, адвокатско
възнаграждение в размер ****** лева в настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, ******“ ЕООД, ЕИК ******, да
заплати на Районен съд - Монтана сумата 569,64 лева – държавна такса по
гр.д.№ 2851/2024г. на РСМ
Решението може да бъде обжалвано пред ОС - Монтана в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
6