Решение по дело №1011/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. А., [ЕГН], гр.Варна, чрез адв.Й. А., против Решение № 357/18.03.2024г. на Районен съд - Варна, 38-ми състав, постановено по НАХД № 290/2024г. по описа на същия съд, с което е потвърден ЕФ серия К № ***на ОДМВР - Варна, с който за нарушение на чл.21, ал.2, вр. чл.21, ал.1 ЗДвП и на основание чл.189, ал.4, вр. чл.182, ал.4, вр. ал.2, т.4 ЗДвП, му е наложена глоба, в размер на 600,00лв. Със същото решение в полза на ОДМВР - Варна е присъдено юрисконсултско възнаграждение, в размер на 80,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати съществени процесуални нарушения и за неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по 348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Твърди, че ЕФ е издаден след изтичане на срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, т.к. от датата на извършване на нарушението (26.03.2022г.), до най-ранната дата, на която е можело да бъде издаден ЕФ (27.11.2023г.) - датата на подадената от собственика на МПС декларация по чл.189, ал.5 ЗДВП, е изминал период повече от 1 година и 9 месеца. С изтичането на този давностен срок се е погасила възможността за осъществяване на наказателно преследване. Твърди, че този извод не се променя от обстоятелството, че анулирането на ЕФ №***и издаването на ЕФ ***, е извършено в изпълнение на регламентираната в чл.189, ал.5 ЗДвП процедура, като същата е следвало да се осъществи в рамките на сроковете по чл.34 ЗАНН. ВРС е приложил давностните срокове, касаещи реализирането на отговорността след откриване на нарушителя и не е разгледал доводите в жалбата за прилагане на давностните срокове, касаещи момента на извършване на нарушението. Твърди и че неправилно ВРС е приел, че квалификацията „повторност“ е безспорно доказана, т.к. в ЕФ не е посочено за какво нарушение е издаден ЕФ № ***. По арг. от дефиницията за „повторно“ нарушение в § 6, т.33 ДР ЗДвП твърди, че АНО е следвало да опише предходно извършеното по вид нарушение и като не го е сторил, не е спазил задължителните реквизити на ЕФ и е нарушил правото на защита на санкционираното лице. Твърди и че не е налице повторност, т.к. ЕФ К/***не касае същото по вид нарушение - издаден е за нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП, санкционирано по чл.182, ал.1, т.4 ЗДвП, а ЕФ № ***е издаден за нарушение на чл.21, ал.2 ЗДвП, санкционирано на основание чл.182, ал.2, т.4 ЗДвП. По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което се отмени ЕФ Серия К № ****.

В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Жалбата се поддържа от адв.А. с молба С.д. № 7434/27.05.2024г. Поддържа искането за отмяна на обжалваното решение и на потвърдения с него електронен фиш. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

Ответната страна – ОДМВР-Варна, чрез гл.юрк.К. Л. – А., оспорва касационната жалба по съображения в писмени бележки С.д. № 7180/20.05.2024г. Счита, че обжалваното решение е постановено при правилно установени факти, без допуснати процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и на основание чл.63д, ал.4 ЗАНН претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай че касационната жалба бъде уважена, моли разноските за адвокатско възнаграждение да се присъдят в минимален размер.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна пред ВРС е установено, че на 26.03.2022г., около 07,06 часа, в района на [община], по път първи клас № 9, посока [населено място], бил управляван л.а. „Фолксваген Пасат“ с рег. № [рег. номер]. При управление на автомобила в района на кръстовището за к.к. К., при въведено ограничение на скоростта от 60км./ч. с пътен знак В-26, автомобилът се движел със скорост над максимално допустимата. В този район била монтирана и функционирала стационарна система за видеоконтрол на нарушенията № ****. При преминаване на автомобила покрай техническото средство, същото отчело скорост на движение от 97км./ч. (след приспадане на толеранса - 94км./ч.). След установяване на водача (неправилно в решението е посочено собственика) на автомобила - А. Б А , на същия бил издаден ЕФ серия К № ****, в обстоятелствената част на който било описано извършеното нарушение, квалифицирано като такова по чл.21, ал.2, вр. ал.1, наказуемо по чл.182, ал.4, вр. ал.2, т.4 ЗДвП. Прието било, че деянието е извършено в условията на „повторност“ - в едногодишен срок от влизане в сила на ЕФ К/****.

За да потвърди електронния фиш ВРС е приел, че същият е съставен при спазване на изискванията на чл.189, ал.4 ЗДвП, като в същия е посочена териториалната структура на МВР на чиято територия е установено нарушението - ОДМВР-Варна, мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на превозното средство, неговият собственик, описание на нарушението, нарушените разпоредби, размера на глобата, срока, сметката или мястото на доброволно плащане. Относно авторството на деянието, доколкото своевременно собственикът на автомобила е посочил трето лице, което е го управлявало, ВРС е приел за безспорно установено, че на санкциониране подлежи А Б А. От приложените по преписката доказателства е безспорно установено, че системата, установила нарушението, е одобрен тип средство за измерване и отговаря на метрологичните изисквания. От приетия по делото ЕФ К**** е установено, че същият е издаден за извършено на 26.01.2021г. нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП, наказуемо по чл.182, ал.1, т.4 ЗДвП, като този ЕФ е връчен лично на А на 29.04.2021г., поради което квалификацията „повторност“ е категорично доказана. За неоснователни са приети оплакванията в жалбата, че в ЕФ не се съдържа описание на нарушението и не става ясно кой е собственик и кой ползвател на МПС, т.к. на наказание подлежи водачът на автомобила. ВРС не е споделил и оплакването, че липсват доказателства мястото на проверката да е било обозначено с пътен знак или друга схема, т.к. от приложената справка към ЕФ К№**** е видно, че ограничението на скоростта е било 60км./ч. и е било въведено с пътен знак В-26. За неоснователни са приети и оплакванията за неспазване на сроковете по чл.34 ЗАНН, доколкото приложими в случая са тези по чл.80 НК и конкретно по чл.80, ал.1, т.5 НК.

Така постановеното решение е правилно.

ВРС е установил вярно фактическата обстановка по случая, обсъдил е поотделно и в съвкупност доводите на страните и събраните доказателства, и е стигнал до обоснован от закона и доказателствата извод за законосъобразност на електронния фиш.

Неоснователно е оплакването в касационната жалба за неспазване на срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, т.к. същият е приложим само в случаите, в които административнонаказателното производство се образува по общия ред, указан в чл.36, ал.1 ЗАНН – със съставянето на АУАН. В отклонение на общото правило по чл.36, ал.1 ЗАНН, респ. чл.189, ал.1 ЗДвП, разпоредбата на чл.189, ал.4 ЗДвП предвижда, че за нарушения, установени и заснети с АТСС, за които не се предвижда наказание лишаване от право да се управлява МПС или отнемане на контролни точки, се издава електронен фиш. Приравняването на влезлия в сила електронен фиш на наказателно постановление съгласно чл.189, ал.11 ЗДвП, е само относно последиците и не може да се тълкува разширително.

Както следва и от разпоредбата на чл.189, ал.4 ЗДвП, в случая нарушението се установява с АТСС, а не с ЕФ, който е само санкционният акт, с който за вече установеното нарушение, се налага глоба, и именно заради това е и приравнен по последици само на НП. В контекста на търсената от закона бързина и превенция, производството по чл.189, ал.4 – ал.11 ЗДвП е специфично, поради което след като не се прилага срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, приложим е срока по чл.81, ал.3, във връзка с чл.80, ал.1, т.5 НК - три години от извършване на нарушението, респ. четири години и половина, ако са предприемани действия, прекъсващи течението на давностния срок, съгласно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС, който срок, както правилно е приел ВРС, в процесния случай не е изтекъл.

Неоснователно е и оплакването на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че в процесния ЕФ не е посочено изрично за какво конкретно нарушение е съставен ЕФ К/***, с който се обосновава повторност. В процесния фиш освен номер на съставения предходен такъв е посочена и датата, на която същият е влязъл в сила – 14.05.2021г. Тези данни и при конкретното посочване в ЕФ на разпоредбата на чл.182, ал.4 ЗДвП – предвиждаща наказание за „повторно“ нарушение, в изричната привръзка с разпоредбата на чл.182, ал.2, т.4 ЗДвП – превишаване на разрешената скорост извън населено място от 31 до 40 км./ч., са достатъчни наказаното лице да разбере за какво конкретно нарушение е санкционирано, как е квалифицирано същото и как е определена наложената глоба, поради което правото на защита на лицето не е нарушено.

Неоснователно касаторът поддържа и че не е доказано, че нарушението е „повторно“. В тази връзка следва да се посочи, че ВРС е проявил дължимата процесуална активност и е изискал цитирания ЕФ К/***, ведно с доказателства за влизането му в сила. По делото са приети ЕФ К/***, видно от който на А Б А, на основание чл.182, ал.1, т.4 ЗДвП е наложена глоба, в размер на 400лв. за нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП, извършено на 26.01.2021г. Според приложената разписка, този електронен фиш е връчен на АБА на 29.04.2021г. в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна. Липсват данни, а и твърдения този ЕФ да е обжалван в срока по чл.189, ал.8 ЗДвП, поради което е влязъл в сила на 14.05.2021г.

Съгласно § 6, т.33 от ДР ЗДвП, „повторно“ е нарушението, извършено в едногодишен срок, а в случаите по чл.174, ал.2 – в двугодишен срок, от влизането в сила на наказателното постановление, с което на нарушителя е наложено наказание за същото по вид нарушение, включително и когато първото наказание му е било наложено като нов водач. След като ЕФ К/***е влязъл в сила на 14.05.2021г., правилно е прието, че нарушението, извършено на 26.03.2022г., за което е съставен процесния ЕФ, се явява „повторно“ по смисъла на § 6, т.33 ДР ЗДвП и подлежи на санкциониране по реда на чл.182, ал.4 ЗДвП.

Неоснователно касаторът поддържа и че липсва повторност, т.к. ЕФ К/***не касае същото по вид нарушение - издаден е за нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП, санкционирано по чл.182, ал.1, т.4 ЗДвП, а ЕФ № ****е издаден за нарушение на чл.21, ал.2 ЗДвП, санкционирано на основание чл.182, ал.2, т.4 ЗДвП.

„Същото по вид нарушение“ в контекста дефиницията по § 6, т.33 ДР ЗДвП, означава да е извършено деяние, което противоречи на едни и същи материалноправни забрани и задължения на правилата за движение по пътищата, чието извършване може да бъде обявено за наказуемо и с повече от един санкционен състав - основен, квалифициран или привилегирован. В разпоредбата на чл.182, ал.4, вр. с ал.1 и ал.2 ЗДвП, са съобразени правилата за спазване на ограниченията на скоростта за движение в населеното място и извън него, въведени с чл.21, ал.1 и ал.2 ЗДвП. Изпълнителното деяние, осъществяващо състав на административно нарушение по чл.21, ал.1 или ал.2, вр. ал.1 ЗДвП, се изразява в превишаване на разрешената скорост, независимо дали нарушението е извършено в населено място или извън него, респ. дали ограниченото на скоростта е въведено с пътен знак, или следва да се спазват общите ограничения по чл.21, ал.1. Разпоредбите на чл.182, ал.1 и ал.2 ЗДвП само диференцират размера на наказанието според стойността на превишението – т.е. според обществената опасност на деянието. Главното фактическо обстоятелство, което определя извършеното в условията на повторност нарушение, не е дали предходното нарушение представлява превишение на скоростта в населено или извън населено място, а дали представлява неспазване на правилата на чл.21 ЗДвП. Именно от нарушената материална разпоредба се определя дали нарушението е същия вид или не.

Противно на тезата на касатора и на досегашната практика на състава, дали нарушението е от същия вид, се определя от нарушаването на общото правило за поведение – чл.21 ЗДвП, чието спазване е охранено с въздигане на деянието в наказуемо административно нарушение, независимо от предвидените отделни състави. Вида на нарушението се определя от защитения обект и това в случая са обществените отношения, свързани със задължението за спазване на разрешената скорост по чл.21, ал.1 ЗДвП, като посоченото в чл.21, ал.2 ЗДвП няма значение на самостоятелна норма без хипотезата на първата алинея - спазват се ограниченията на скоростта навсякъде по пътищата, отворени за обществено ползване - в населено място и извън него, установени от закона или указани с пътен знак.

Това е съдържанието на разпоредбата на чл.21 ЗДвП и именно за неспазване на правилата на чл.21 ЗДвП е предвидено административно наказание, чрез административнонаказателната разпоредба на чл.182 ал.1 и ал.2 ЗДвП. Едно деяние може да осъществява повече от един състав на същото по вид нарушение, а примерът е именно чл.182, ал.4 ЗДвП, който съдържа квалифициращо обстоятелство и съответно по-висок по размер административна санкция – двоен размер на глобата за съответното (повторното) нарушение. Нормата, чието нарушаване се санкционира е една и е тази на чл.21 ЗДвП, поради което нейното неспазване е един и същи вид административно деяние, съгласно признаците на §6, т.33 ДР ЗДвП.

Като е стигнал до същите правни изводи, ВРС е приложил правилно материалния закон и е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл.63д, ал.1 и 3 ЗАНН, вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ, вр. чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, вр. чл.63в ЗАНН, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 357/18.03.2024г., на Районен съд – Варна, 38-мии състав, постановено по НАХД № 290/2024г.

ОСЪЖДА А.Б.А., [ЕГН], да заплати на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна разноски за касационното производство в размер на 80 /осемдесет/ лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване!