Р Е Ш
Е Н И Е № 514
гр. Видин, 02.11.2023
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Видинският
районен съд, пети граждански състав, в публично заседание на втори октомври две
хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: ТОДОР ПОПИВАНОВ
при секретаря Полина
Каменова и в присъствието на прокурора ..........…...… като разгледа
докладваното от съдия Попиванов гр. дело
№ 434 по описа за 2020 год. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А.,
Париж” чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”,
клон България, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сгр. 14, с която против А.Г.А. с ЕГН **********, с адрес: ***,
с която са предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл.
240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В
последствие на 31.05.2023 г. е извършено прехвърляне на търговското предприятие
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс – Клон България“ КЧТ, ЕИК ********* по реда на
чл. 15 от Търговския закон /обявено за вписване с вх. № 20230531142217 по
партидите на „Юробанк България“ АД и
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс – Клон България“ КЧТ в Търговския регистър и
регистъра на ЮЛНЦ, като вписването има само оповестителен характер за третите
лица/.
Твърди се от ищеца, че с ответника са се
намирали в договорни отношения по силата на които ищецът е предоставил
потребителски кредит на ответника в размер на 2600.00 лева за срок от 36
месеца, считано от подписване на договора до 19.10.2016г. Договорено е
изплащането на кредита да става на 36 броя равни месечни вноски, всяка в размер
на 135.04 лева. Посочено е, че е определен годишен процент на разходите, както
и ГПР. При забава в плащанията е уговорено заплащане на лихва за забава.
Посочено е, че вземането се основава на договор за кредит PLUS-14031553, сключен на 19.10.2016 г. Длъжникът е
преустановил плащането на вноските на 20.11.2017 г., като към тази дата са
погасени 12 месечни вноски по кредита. Договорът за кредит е обявен за
предсрочно изискуем на 20.12.2017 г., като на длъжника е изпратено нарочно
уведомление за това. Поддържа се, че длъжникът не е погасил задълженията си по
кредита. Заради това ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение. Заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК, поради което ищецът
обосновава правния си интерес от водене на настоящото дело.
Иска се от съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищцовото дружество вземане по договор PLUS-14031553 в размер на: 2097.62
лева – главница, 866.70 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.11.2017
г. до 20.10.2019 г. и 363.87 - мораторна лихва, начислена върху главницата за
периода от 20.12.2017 г. до 03.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК – 27.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
В УСЛОВИЯТА НА
ЕВЕНТУАЛНОСТ, в случай, че предявените установителни искове бъдат отхвърлени
поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането по кредита, се
предявяват осъдителни искове за горепосочените суми с правно основание чл. 79
от ЗЗД, във връзка с чл. 240 от ЗЗД, във връзка с чл. 86 от ЗЗД.
Претендират се
направените разноски по заповедното производство и в исковото производство.
Ответникът, редовно
уведомен, чрез назначен особен представител, в срока за отговор е оспорил
исковите претенции като неоснователни и недоказани. Оспорил е договора за
кредитна карта, инкорпориран в процесния договор. Сочи, че не е ясно каква е
сумата, изтеглена от ответника по договора за кредитна карта и колко дължи
същия до 15-то число на следващия месец.
Оспорена е предсрочната
изискуемост на кредита. Посочено е, че не са изпълнени задължителните
изисквания, визирани в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД и че ответникът не е
уведомен по надлежния ред.
По делото
са събрани писмени доказателства,
приложено е ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд – Видин.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени доказателства, намира за установено следното:
В
резултат на подадено от страна на ищеца заявление по чл. 410 ГПК е образувано
ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд - Видин, по което на 02.10.2019
г., срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 1873-РЗ/02.10.2019 г. за сумите от: 2097.62 лева - главница, 866.70 лева –
възнаградителна лихва за периода от 20.11.2017 г. до 20.10.2019 г. и 363.87
лева - мораторна лихва за забава за периода от 20.12.2017 г. до 03.09.2019 г. и
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 27.09.2019
г. до изплащане на вземането, както и сумите 66.56 лева за платена държавна
такса и 50.00 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Не
се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз
основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, видно
и от приложеното ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд - Видин, по
което заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал.
5 от ГПК, и поради което е предявен и настоящия установителен иск в срока по
чл. 415, ал. 4 от ГПК.
На 19.10.2016
г. между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-14031553, с който на ответника е отпуснат заем от
ищеца за потребителски цели в размер на 2600.00 лева и застраховка сигурност на
плащанията – премия от 524.16 лева. Сумата, предмет на горепосочения договор е
изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл. 1 от договора, с което ищецът
е изпълнил задължението си по него. Усвояването на отпуснатия паричен кредит
ответникът е удостоверил с полагането на подписа си в поле „Удостоверение на
изпълнението“. Съгласно чл. 3 и чл. 4 от условията по сключения договор,
ответникът е следвало да погасява в срок, чрез задължителна месечна вноска,
която се формира от сбора на дължимата за месеца главница по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на
паричния кредит и определена добавка съставляваща печалба на кредитора.
Годишният процент на разходите е фиксиран на 47.86 %. Лихвеният процент е
фиксиран за срока на договора на 36.85 %. Общият размер на кредита е 2600.00
лева, общата стойност на плащанията е 4861.44 лева. Съгласно погасителния план
към договора първата погасителна вноска в размер на 135.04 лева е с падеж 20.11.2016
г., а последната в размер на 135.04 лева е с падеж на 20.10.2019 г. В договора с подписа си ответникът е удостоверил
получаването и в частност плащането на сумата.
Ответникът е погасил 12 погасителни вноски, като е
преустановил плащанията по договора на 20.11.2017 г.
Изпратена е покана за доброволно изпълнение, с
която кредиторът е обявил вземането за предсрочно изискуемо. По делото не са налице
доказателства за връчване на поканата на ответника.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
С оглед данните по делото е безспорно, че между
страните е възникнало облигационно отношение във връзка с даден паричен заем.
Предмет на делото е
сключен между страните договор за потребителски кредит № PLUS-14031553 от 19.10.2016 г. Договорът
е подписан от ответника, като подписът му не е оспорен в срока по чл. 131 от ГПК, поради което съдът приема, че е положен от ответника. Съгласно погасителния
план, за кредитополучателя възниква задължението да заплаща 36 месечни
погасителни вноски, в размер на 135.04 лева. Падежът на първата вноска е на 20.11.2016
г., а падежът на последната такава е на 20.10.2019 г. Сумата, предмет на
горепосочения договор е изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл. 1 от договора,
с което ищецът е изпълнил задължението си по него. Усвояването на отпуснатия паричен кредит
ответникът е удостоверил с полагането на подписа си в поле „Удостоверение на
изпълнението“, поради което възражението на особения представител на ответника,
че същият не е получил сумата по кредита е неоснователно. Ответникът е погасил 12
вноски по кредита до 20.11.2017 г., когато е преустановил плащанията.
При ангажираните данни се установява, че ищецът е
доказал възникването и съществуването на правоотношението, както и изпълнението
на задълженията си по него.
От събраните писмени доказателства, се установява, че ищецът е изправна
страна по договора за заем, тъй като е изпълнил поетото задължение да отпусне
уговорения размер на заема на ответника. Последният обаче не е изпълнил поетото
насрещно задължение да погасява в уговорения срок месечните вноски по кредита.
Доказателства за точно изпълнение на задълженията на ответника не се
ангажираха и поради това съдът приема, че същият е неизправна страна по договора.
Договорът отговаря на законовите изисквания по ЗПК, в частност чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12, поради което надлежно обвързва страните и не е недействителен.
Договорът отговаря и на изискванията за форма и съдържание по ЗЗП, като клаузите от същия са предмет на
индивидуална договорка между страните /обективиран е индивидуален погасителен
план с посочени размер, брой, периодичност на погасителните вноски, падеж и
т.н./, поради което чл. 146 от ЗЗП е неприложим.
Към момента на сключване на процесния договор – 19.10.2016 г., е била
приета разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. Годишният процент на разходите включва общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. С приемането на посочените
разпоредби се постави „рамка” по отношение на уговорките при потребителските
кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата разпоредба, клаузите
в договора за дължимостта на всеки един от компонентите на ГПР са нищожни.
Преди приемане на посочената норма, като критерий за действителност на уговорките
за възнаградителна лихва са служели общо установените нравствено-етични правила
на морала, или добрите нрави. Именно принципът за еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори е залегнал при приемането на посочените
разпоредби, като свободата на договаряне при договорите за потребителски кредит
е ограничена с оглед обстоятелството, че едната страна по договора –
потребителя кредитополучател, е по-слабата икономически страна в
правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната
свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни
тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Затова, при
преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за ГПР и лихвен процент,
съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК с
регламентираните в нея „рамки”. Затова и уговорена лихва в размер на 36.85 % и ГПР – 47.86 %, не
противоречи на добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения, а по тази
причина не е и неравноправна. Напротив, тя е съобразена със законовите
изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с установените нравствено-етични правила на
морала, като ограничаващи договорната свобода.
В случая възнаградителната лихва, представляваща по естеството си договорна
лихва и се дължи, както се посочи по-горе, в размера, в който е уговорена и
посочена в погасителния план.
Възраженията
на особения представител на ответника досежно договора за издаване на кредитна
карта, инкорпориран в процесния договор съдът счита за неотносими по делото,
тъй като ищецът не претендира заплащане на суми по този договор. Неотносими са
възраженията и относно обстоятелството, че не са изпълнени задължителните изисквания, визирани в чл. 99, ал. 3 и ал.
4 от ЗЗД, тъй като ищецът не основава процесуалната си легитимация по делото на
договор за цесия.
Съгласно чл. 5 от Условията по процесния договор за кредит, при забава на
една или повече месечни погасителни вноски Кредитополучателят дължи обезщетение
за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска. При просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
Кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички
определени от договора надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава, без да
е необходимо изпращане на съобщение от Кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост.
По този въпрос с ТР № 4 от
19.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 е дадено следното задължително по
прилагане на закона разрешение: 1. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. 2. В хипотезата на предявен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, това
право следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост.
Настоящият съдебен състав, на основание посоченото тълкувателно решение и
предвид оспорването от страна на особения представител на ответника, приема, че
в случая не е било налице подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника към 20.12.2017
г. /датата за която се твърди от ищеца, че вземането е станало ликвидно и
изискуемо в целия му размер/, поради липсата на доказателства за получаване от
ответника на отправено към него изявление от страна на ищеца, че последният
счита процесното вземане за предсрочно изискуемо. По делото е представена
последна покана от 17.04.2018 г. от ищеца до ответника, в която е посочено, че
ищецът уведомява ответника, че вземането му е обявено за предсрочно изискуемо,
но към самата покана няма представено доказателство за връчване на същата на
ответника. Ето защо настоящият състав приема, че към 20.12.2017 г. не е била
настъпила предсрочна изискуемост на претендираното вземане.
Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019
г. по Тълкувателно дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, е допустимо предявеният по
реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само
за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ, като искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. При вземане,
произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна
облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между
страните - кредитор и кредитополучател. Размерът и падежът на всяка вноска са
определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо
удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал.
3 от ГПК. Липсата на точно изпълнение,
съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за
погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в
рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска дължи изпълнение, макар и само
за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните. Целта на заповедното производство, продължение на което е
производството по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, е да се реализират по облекчен ред
правата на кредитора. Положението на кредитора не следва да бъде по -
неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото,
ако той направо бе предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред.
Съответно не би следвало при развиващото се в хипотезите на чл. 415, ал.
1, т. 1 - 3 исково производство, пред ищеца да съществуват пречки да
получи по всяка от въведените със заявлението претенции - главница,
възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси и други суми, чието
възникване и изискуемост са доказани в исковото производство, стига тези суми
да са в рамките на посочените в заявлението размери. Присъждането на вноските с
настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието
на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените
от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно
материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът
заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя
ново основание. И в двата случая, ищецът изтъква ново основание на иска, като
се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата
молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно
материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит
променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди
датата на настъпването ѝ, но няма за последица изменение на основанието,
от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната
изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали
на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения,
позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на
претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост
е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция
за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за
него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но
се установи, че такава възможност се е породила само за част от това
задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера,
чиято изискуемост е настъпила. Решението на съда трябва да отразява правното
положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на
съдебното дирене. Искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо - датата на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция.
В случая, съдът констатира, че последната падежна дата по договора е 20.10.2019
г., т.е. към датата на подаване на исковата молба по чл. 422 от ГПК – 25.02.2020
г. и към датата на приключване на съдебното дирене – 02.10.2023 г. вземането е
ликвидно и изискуемо в целия си размер, поради което обстоятелството, че липсва
обявяване на предсрочна изискуемост е без значение по отношение основателността
на исковете за главницата и възнаградителната лихва, същите са основателни и
следва да бъдат уважени в пълния претендиран размер от 2097.62 лева и 866.70
лева. С оглед гореизложеното, искът досежно законната лихва се явява
основателен, считано от 21.10.2019 г., която дата се явява денят на забавата по
смисъла на чл. 86 от ЗЗД, тъй като последната падежна дата по договора е 20.10.2019
г., т.е. от следващия ден длъжникът изпада в забава. С оглед изложеното за
периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 27.09.2019 г.
до 20.10.2019 г. искът досежно законната лихва за забава следва да се отхвърли
като неоснователен.
С оглед гореизложените мотиви, искът по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 86 от ЗЗД досежно мораторната лихва в размер на 363.87 лева се
явява неоснователен. Периодът, за който е начислена лихвата е от 20.12.2017 г.
до 03.09.2019 г., а именно преди вземането да е станало ликвидно и изискуемо. За
да бъде начислена мораторна лихва от 20.12.2017 г. до 03.09.2019 г. длъжникът е
следвало да бъде уведомен от кредитора с нарочно изявление, че последният счита
процесното вземане за предсрочно изискуемо, което да е получено от длъжника, а
доказателства в тази насока не се представиха. Поради гореизложеното искът за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца мораторна лихва в размер
на 363.87 лева за периода от 20.12.2017 г. до 03.09.2019 г. следва да се
отхвърли като неоснователен.
По
отношение възражението за изтекла погасителна давност.
По своята правна същност погасителната давност представлява период от
време, свързан с бездействие на кредитора да упражни притезателното си право на
вземане или да поиска принудителното му изпълнение през определен от закона
срок, което води до погасяване на искането за принудително осъществяване. В
случая, ищецът претендира главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва.
Главницата се погасява с изтичането на общата петгодишна давност, а лихвата с
тригодишна давност. След изтичането на период от пет, респ. от три години
кредиторът губи притезанието си за тези вземания.
Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. За да се прецени дали процесните
вземания са погасени по давност, следва да бъде определен моментът, в който за
тях е настъпила изискуемостта.
Началния момент на течението на
давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради
което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012
г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена
в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на
субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора
се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя
служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и
уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз
основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС, относно
целите на института на погасителната давност и предвид обстоятелството, че
погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на
негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, на основание
чл. 114 от ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е
свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от
който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото
в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително
изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни
погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в
различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има
силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта
настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът
може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което
бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на
тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се
зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите
от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на
давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна
на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на
главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при
сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме,
че от една страна кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за
съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го
направи не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. Предвид
изложеното, ВКС в Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г., II т.о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е дал следния отговор на поставения
материалноправен въпрос: „Началният момент, от който започва да тече давностния
срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит
е моментът на изискуемостта на съответната вноска“.
Ответникът е заплатил 12 броя вноски по
договора, а именно вноските от 20.11.2019 г. до 20.10.2017 г. включително. На
20.11.2017 г. е преустановил плащанията по договора. С оглед гореизложеното, падежът
на вземането на ищеца за главница по 13-та вноска е настъпил на 20.11.2017
г. съгласно погасителния план, от която
дата тази вноска е станала изискуема. Ищецът е предприел действия за
принудително събиране на вземането си, като е подал заявление по реда на чл.
410 от ГПК, което е входено под. № 11137 на 27.09.2019 г., въз основа на което
е образувано ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд – Видин. Според
изричната разпоредба на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, давностният срок спира докато
трае съдебният процес относно вземането. Съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК, искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. от 27.09.2019 г. до
настоящия момент давностен срок не тече. Прилагайки петгодишния давностен срок
от 20.11.2017 г., когато е настъпила изискуемостта на първата дължима 13-та
вноска по договора до 27.09.2019 г. – датата на депозиране на заявлението в
съда е видно, че не е изтекъл предвидения в чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен
срок.
Съдът счита направеното от особения представител на ответника възражение за
погасяване по давност на иска за възнаградителна лихва за неоснователно по
следните съображения:
Вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок
съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Затова погасени по давност са сумите за периода
три години преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. Същото е депозирано на 27.09.2019 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД „Давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо“. Възнаградителната лихва се претендира за
периода от 20.11.2017 г. до 20.10.2019 г. Прилагайки тригодишния давностен срок
от 20.11.2017 г. до 27.09.2019 г. – датата на депозиране на заявлението в съда
е видно, че не е изтекъл предвидения в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД тригодишен
давностен срок.
Поради неоснователност на главният иск досежно
мораторната лихва, съдът дължи произнасяне по предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск.
По общо
правило ищецът може да предяви, по реда на чл. 210 ГПК, при условията на
първоначално обективно съединените, заедно с установителен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК за съществуване на вземането, за което му е била издадена Заповед за
изпълнение, като евентуален и осъдителен иск, ако са налице условията за
приемането им за съвместно разглеждане, но за друго вземане (обезщетение за забава, неустойка по същото
правоотношение или друго вземане срещу същия ответник, чийто източник е
различен). Въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа на което е издадена Заповед за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. В този смисъл е ТР № 4/18.06.2014
г., ТД № 4/2013 г., т. 11б, ОСГТК. По аргумент от противното ако предявеният
осъдителен иск е за същото вземане, то е недопустимо съвместното му
разглеждане. Съображенията за това са следните:
С разпоредбата на чл. 416 ГПК,
законодателят е придал на влязлата в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК значението на изпълнителен титул, въз
основа на който кредиторът може да пристъпи към принудително изпълнение на
отразеното в съдържанието на заповедта парично задължение. След издаване на Заповедта
по чл. 410 ГПК, кредиторът не разполага с правен интерес от предявяване
на осъдителен
иск срещу длъжника за изпълнение на същото задължение,
включително в случай на оспорване на заповедта с възражение по чл. 414 ГПК.
Оспорването съставлява процесуална пречка за влизане на Заповед за изпълнение в сила и наред с това поражда необходимост от защита на
оспореното вземане по пътя на исковия процес. Кредиторът няма право на избор
относно вида на иска, чрез който следва да защити вземането си, тъй като искът
е посочен изрично в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК - иск за
установяване съществуването на вземането. Предвиденият в закона специален ред
за защита изключва допустимостта на осъдителен иск за присъждане на вземането, предмет на оспорена Заповед за изпълнение. Ако въпреки наличието на Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, кредиторът предяви осъдителен иск, вместо или в обективно съединение със специалния установителен иск по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК, той ще е
недопустим поради липса на правен интерес, което от своя страна ще доведе до
недопустимост и на постановеното от съда решение. Правен интерес от воденето на
осъдителен
иск, вместо или в обективно съединение със специалния установителен иск по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК, може да възникне
единствено в хипотезата на обезсилване на издадената заповед по чл. 410 ГПК /при предпоставките на чл. 415,
ал. 5 ГПК или по искане на кредитора/, извършено от заповедния
съд преди приключване на исковото производство. В тази хипотеза осъдителният иск остава единственият възможен способ за защита на спорното
вземане и поради това сезираният съд - първоинстанционният, ако обезсилването е
настъпило преди неговото произнасяне, или въззивният, ако обезсилването следва
по време решението на първата инстанция, следва да съобрази отпадането на
процесуалната пречка за присъждане на вземането, предмет на вече обезсилената Заповед за изпълнение и да разгледа така предявеният осъдителен иск. В този смисъл е Р. № 78/16.05.2012 г., ТД № 511/2011 г., II т. о. ВКС.
В
процесният случай, както бе посочено по – горе, специфична последица от
влизането в законна сила на решение на първоинстанционен съд, с което се
отхвърля иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, е обезсилване на издадената в
полза на заявителя – ищец в настоящото производство, Заповед № 1873-РЗ/02.10.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Предвид, че до влизане в
сила на това решение тази специфична последица не е настъпила, както и, че не е
налице хипотеза на обезсилване на издадената Заповед,
извършено от заповедния съд, било поради наличие на предпоставките на чл. 415, ал. 5 ГПК, било по
искане на кредитора – ищец, преди приключване на настоящото исковото производство, се налага извод за липса на
положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск -
правен интерес от воденето на осъдителен иск за същото вземане,
което води до наличие на основание за прекратяване на производството относно
същия.
В
хипотезата, когато се установи, че исковете са недопустими, поради липса на
правен интерес у ищеца да ги предяви, произнасянето на съда е с определение, а
когато недопустимостта е установено след даване ход по същество, съдът следва с
решението да постанови прекратяване на производството поради недопустимост,
като в тази част произнасянето има характер на определение и подлежи на обжалване
с частна жалба в едноседмичен срок.
По разноските.
Ищецът е сторил следните разноски: внесена
държавна такса в размер на 117.34 лева, разноски за особен представител –
463.00 лева, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00
лева, което е в предвидения от закона минимум съгласно чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ /НЗПП/ във вр. с чл. 37 от ЗПП.
В
заповедното производство на ищеца са му присъдени разноски в размер на 66.56
лева за платена държавна такса, като му е присъдено и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер на 50.00 лева съгласно чл. 26 от НЗПП.
В тази връзка, с оглед изхода на делото и
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответната страна следва да заплати на ищеца
направените разноски съобразно уважената част от исковете по настоящето
производството, в общ размер от 605.96 лева /104.51 лева – държавна такса, 412.38
лева – разноски за особен представител и 89.07 лева – юрисконсултско
възнаграждение/, както и тези, направени в заповедното производство съобразно
уважената част от исковете, в общ размер на 103.81 лв. /59.28 лв. - държавна
такса и 44.53 лв. - юрисконсултско възнаграждение/.
Ответникът
не е сторил разноски в производството, поради което такива не следва да му се присъждат
съразмерно отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, в
решението следва да се посочи и банковата сметка, по която да се преведат
присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин на плащане. В случая, ищецът
е посочил банкова сметка, ***: IBAN: ***,
BIC:***.
Водим от
горното, Съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.Г.А.
с ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, адрес за
кореспонденция: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14, сумата
от 2097.62 лева – главница по договор PLUS-14031553 от 19.10.2016 г., 866.70 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.11.2017 г.
до 20.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 21.10.2019 г. /датата на забавата/ до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска
за законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 27.09.2019 г.
до 20.10.2019 г. като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск по
чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 240 от ЗЗД, във връзка с чл. 86 от ЗЗД за
признаване за установено, че А.Г.А.
с ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, адрес за кореспонденция: гр.
София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14, сумата от 363.87 лева - мораторна лихва за периода от 20.12.2017
г. до 03.09.2019 г., по Договор за потребителски
паричен кредит PLUS-14031553 от 19.10.2016 г., за която сума е издадена Заповед по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 2751/2020 г. по описа на Районен съд – Видин, като неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ
предявения от „Юробанк България” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“,
ул. „Околовръстен път“ № 260, адрес за кореспонденция: гр. София, ж.к. „Младост
4“, Бизнес парк София, сгр. 14 срещу А.Г.А.
с ЕГН **********, с адрес: *** осъдителен иск, с правно основание чл. 86 от ЗЗД
и цена 363.87 лева – мораторна лихва
върху главницата за периода от 20.12.2017 г. до 03.09.2019 г., като недопустим
и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част.
ОСЪЖДА А.Г.А. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ул.
„Околовръстен път“ № 260, адрес за кореспонденция: гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес парк София, сгр. 14,
направените разноски в настоящото производство съразмерно с уважената част от
исковете в общ размер от 605.96 лева /104.51 лева – държавна
такса, 412.38 лева – разноски за особен представител и 89.07 лева –
юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА
А.Г.А. с ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати на „Юробанк България” АД,
ЕИК ч, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ул.
„Околовръстен път“ № 260, адрес за кореспонденция: гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес парк София, сгр. 14, разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд – Видин съразмерно с уважената
част от исковете в общ размер от 103.81
лева /59.28 лв. - държавна такса и 44.53 лв. - юрисконсултско
възнаграждение/.
Банковата
сметка на ищеца, по която да се преведат присъдените суми е IBAN: ***, BIC:***.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд -
Видин в двуседмичен срок от връчването му на страните, като след влизането му в
сила да се приложи препис по ч.гр.д. № 2751/2019 г. по описа на Районен съд -
Видин.
В частта на прекратяването решението има характер
на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд – Видин в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: