Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 167 Дата 21.05. 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в съдебно заседание на 6 февруари 2019 г.
разгледа докладваното от Емил Митев
търговско дело номер 1 по описа за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 471 от 14.08.2018
г., постановено по т. д. № 560/2017 г., Пловдивският окръжен съд е решил
следното:
„ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д..” ООД против „А-И” ЕООД иск за обявяване за относително недействителна по отношение на „Д..“ ООД, тъй като уврежда интересите му като кредитор, Спогодба от 04.04.2013 г., с която „А-И” ЕООД прехвърля на „С-Д” ЕООД вземания в размер на 190 158.06 лв. с включен ДДС спрямо „М” ООД, произтичащи от Договор за строителство от 27.06.2007 г.
ОСЪЖДА „Д..” ООД, да заплати на „А-И” ЕООД сумата 2 150 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Д..” ООД, да заплати на „С-Д” ЕООД сумата 4460 лв. разноски по делото.“
С
въззивна жалба вх. № 26721/17.09.2018 г., изрично уточнена с молба вх. №
31137/24.10.2018 г. (л. 14 и сл.), това решение се обжалва от ищеца „Д..“ ООД в
частта му, с която предявеният иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е бил отхвърлен само
по отношение на сумата от общо 39 506.23 лева, представляваща част от
стойността на прехвърлените от ответника „А-И” ЕООД на ответника „С-Д” ЕООД вземания срещу
дружеството „М“ ООД по процесната Спогодба от 04.04.2013 г., в общ размер на
сумата 190 158.06 лева с включен ДДС.
А
прехвърлените с тази спогодба конкретни вземания на „А-И”
ЕООД, които единствено са предмет на въззивната жалба на „Д..“ ООД, са по
размер следните:
- вземане в размер на сумата .. 33 000.00 лева;
- вземане в размер на сумата ..
3 300.00 лева;
- вземане в размер на сумата ..
1 887.93 лева;
- вземане в размер на сумата …. 957.24 лева и
- вземане в размер на сумата …. 361.06 лева
Общо
………………………………. 39 536.23 лева.
В останалата
му част, а това означава – по отношение на останалите вземания, прехвърлени със
Спогодбата от 04.04.2013 г. от цедента „А-И” ЕООД на цесионера
„С-Д”
ЕООД, Решение № 471
от 14.08.2018 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 560/ 2017 г., като необжалвано, е влязло в сила.
Оспорваната
сделка е по чл. 99, ал. 1, във вр. с чл. 65 ЗЗД, със Спогодбата от 04.04.2013
г. (л. 14 и сл.) дружествата „А-И“ ЕООД и „С-Д“ ЕООД са постигнали съгласие, че
„А-И“ ЕООД има задължения към „С-Д“ ЕООД в общ размер на сумата 155 090.18
лева (т. 9), които се погасяват чрез прехвърлянето на кредитора „С-Д“ ЕООД
на вземания на „А-И“ ЕООД към третото
лице „М“ ООД, които вземания са подробно описани (т. 10.3) и са в общ размер на
сумата 190 158.06 лева (т. 10.7).
І. Относно твърдяната от жалбоподателя „Д..“
ООД липса на възмездност при прехвърлянето на посочените по-горе 5 вземания.
Единствената
правна възможност, за да бъде оспорваната цесия на вземанията на „А-И“ ЕООД към
третото лице „М“ ООД безвъзмездна, е насрещните вземания на цесионера „С-Д“
ЕООД към цедента „А-И“ ЕООД (цената на цесията), които са били погасени чрез
придобиването от „С-Д“ ЕООД на вземания към „М“ ООД, да не съществуват.
1. Според жалбоподателя „Д..“ ООД, конкретно
посочените в Молбата му с вх. № 31137/24.10. 2018 г. (л. 14) три вземания на „С-Д“
ЕООД към „А-И“ ЕООД, съответно:
- по фактура № 10001147 от 01.08.2010 г.,
в размер на сумата 1 887.93 лева,
- по фактура № 30000039 от 07.08.2010 г.,
в размер на сумата 957.24 лева и
- по фактура № 10002837 от 29.04.2011 г., в
размер на сумата 361.06 лева,
не
съществували поради тяхното погасяване, преди сключването на Спогодбата от
04.04.2013 г.
Затова, но
само до размер на общата сума на тези три вземания от 3 206.23 лева
(1 887.93 лева + 957.24 лева + 361.06 лева = 3 206.23 лева),
прехвърленото от „А-И“ ЕООД на „С-Д“ ЕООД вземане, чийто общ размер бе сумата 190 158.06
лева, било прехвърлено „безвъзмездно“. И последицата би трябвало да е, че за
това конкретно прехвърляне предпоставката по чл. 135, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД е
неналична и ще е без значение, дали приобретателят на посочените три вземания,
с общ размер на сумата 3 206.23 лева, е знаел или не е знаел за
увреждането.
Според
подробното заключение на приетата по делото счетоводна експертиза на вещото
лице И.С.(л. 164 и сл.), конкретно – в обобщената Таблица № 2, фактура №
10001147 от 01.08.2010 г. (31.07.2010 г.) е била издадена за сумата
1 932.40 лева и е била платена по банков път на 30.12.2011 г., фактура №
30000039 от 07.08.2010 г. за сумата 957.24 лева е била платена също на датата
30.12.2011 г., а фактура № 10002837 от 29.04.2011 г. е за сумата 361.05 лева и
е била платена на датата 29.04.2011 г. (стр. 26, колона 4, съответно ред 11,
ред 12 и ред 36). Тоест, плащанията по тези три фактури наистина предхождат
датата на цесията (04.04.2013 г.) и вземанията на кредитора „С-Д“ ЕООД срещу
длъжника по тях „А-И“ ЕООД към тази дата са били погасени.
Но това не
означава, че вземанията на „А-И“ ЕООД към „М“ ООД, в общ размер на сумата
190 158.06 лева, са били – до размер на оспорената сума от 3 206.23
лева – прехвърлени „безвъзмездно“.
С цесията са
били погасени част от вземания на „С-Д“ ЕООД – тези за неплатена от „А-И“ ЕООД
цена на доставки по фактури, издадени за периода от 01.08.2010 г. до 30.09.2011
г., с посочена обща стойност на всички извършени в този период доставки в
размер на сумата 107 788.32 лева с ДДС – вж. т. 4 от Спогодбата. А според
преработените от вещото лице данни по Таблица № 26 (стр. 27 – 28), като се имат
предвид не само неплатените фактури, но посочените по-горе и издадени в същия
период три платени фактури, общото задължение на „А-И“ ЕООД към „С-Д“ ЕООД,
конкретно по същата т. 4 от Спогодбата, е било в размер на сумата
107 788.88 лева.
А това
означава, че посоченото в Спогодбата вземане на „С-Д“ ЕООД, в размер на сумата
107 788.32 лева, е всъщност по-малко от действително съществуващото
неплатено вземане на това дружество от 107 788.88 лева и доводът на „Д..“
ООД за дори и частично, само до размер на сумата 3 206.23 лева „безвъзмездно“ прехвърляне
на вземанията на „А-И“ ЕООД към „М“ ООД по т. 4-та от Спогодбата от 04.04.2013
г., е неоснователен.
2. За сумата 33 000 лева с ДДС
твърдението на жалбоподателя „Д..“ ООД е, че към датата на спогодбата от
04.04.2013 г. цесионерът „С-Д“ ЕООД не е притежавал насрещно вземане в размер
на тази сума срещу цедента „А-И“ ЕООД, което да се погаси чрез цесията, затова –
до размер на същата сума от 33 000 лева – вземанията на „А-И“ ЕООД срещу „М“ ООД били прехвърлени на „С-Д“
ЕООД „безвъзмездно“. Така – според жалбоподателя – последицата отново би
трябвало да е, че за това конкретно прехвърляне предпоставката по чл. 135, ал.
1, изр. 2-ро ЗЗД е неналична и ще е без значение, дали приобретателят е знаел
или не е знаел за увреждането.
В
случая става въпрос за приетото от цесионера „С-Д“ ЕООД признание на цедента „А.И.“
ЕООД по т. 7 от Спогодбата, първо, за непогасено обезщетение в размер на сумата
33 000 лева, за забавеното плащане на вземания на цесионера по т. 4-та,
във вр. с т. 1-ва, в общ размер на сумата 107 788.32 лева с ДДС, представляваща
цената на продадена и доставена от „С-Д“ ЕООД и съответно закупена и получена в
периода от 01.08.2010 г. до 30.09.2011 г., но неплатена от купувача „А.И.“ ЕООД
стока, съобразно издадените от продавача „С-Д“ ЕООД фактури.
Счетоводната
експертиза на вещото лице И.С.(л. 164 и сл.) е установила, че фактурите за
посочения период са били редовно осчетоводени и към 31.12.2012 г. – до размер
на посочената в т. 4-та от Спогодбата обща сума от 107 788.87 лева – стоката
по тях не е била платена на продавача „С-Д“ ЕООД, вж. отново обобщената Таблица
№ 26. Фактурите са осчетоводени и от двете дружества, включени са в дневниците
за продажби, респ. покупки, за съответните данъчни периоди, посочени в Спогодбата.
Съгласието за плащане на обезщетение за забавеното плащане на цената по тези
фактури е основано на закона (чл. 309а, ал. 1, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ),
налични отклонения от това правило не само не са били доказани от ищеца, но не
са били дори и твърдяни по делото. Оспорено е само основанието на това вземане,
не е бил оспорен конкретно посоченият от страните по спогодбата размер на
обезщетението.
Затова
доводът на ищеца „Д..“ ООД за „несъществуване“ на посоченото вземане на цесионера „С-Д“ ЕООД
към цедента „А.И.“ ЕООД в размер на сумата 33 000 лева и от тук – за
„безвъзмездно“ – до размер на същата сума от 33 000 лева – прехвърляне на
вземанията на „А.И.“ ЕООД към третото лице „М“ ООД, е бил неоснователен и не е
можело да бъде уважен.
3. Според жалбоподателя „Д..“ ООД, последното
(пето) оспорено като несъществуващо и конкретно посочено в уточняващата
въззивната му жалба Молба с вх. № 31137/24.10.2018 г. (л. 14) вземане на
цесионера „С-Д“ ЕООД към цедента „А-И“ ЕООД, е за сумата 3 300 лева, това
е вземането по т. 8-ма от Спогодбата от 04.04.2013 г. Твърдението е, че към
датата на спогодбата от 04.04.2013 г. цесионерът „С-Д“ ЕООД не е притежавал
насрещно вземане в размер на тази сума срещу цедента, което да се погаси чрез
цесията, затова – до размер на същата сума от 3 300 лева – вземанията на „А-И“
ЕООД срещу „М“ ООД били прехвърлени на „С-Д“ ЕООД „безвъзмездно“. Така – според
жалбоподателя – последицата и в този случай би трябвало да е, че за това
конкретно прехвърляне предпоставката по чл. 135, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД е
неналична и ще е без значение, дали приобретателят на вземането е знаел или не
е знаел за увреждането.
Вземането
на „С-Д“ ЕООД по т. 8 от спогодбата, в размер на посочената сума от 3 300
лева, е обезщетение, което длъжникът му „А-И“ ЕООД се е задължил да плати за
забавеното плащане на задълженията си към същия кредитор „С-Д“ ЕООД по т. 6 от
Спогодбата. Вземането отново е по чл. 309а, ал. 1 ТЗ и не би съществувало само
в случай, че задължението на „А-И“ ЕООД към „С-Д“ ЕООД по т. 6-та от
Спогодбата, в размер на сумата 11 001.86 лева с включен ДДС,
представляващо главницата, върху която е начислено това обезщетение за забава,
също не съществува. Оспореното от ищеца „Д..“ ООД вземане на „С-Д“
ЕООД срещу „А-И“ ЕООД по т. 6-та от Спогодбата, в размер на сумата
11 001.86 лева с включен ДДС, обаче е било предмет на делото и окръжният
съд е приел, че това вземане съществува, затова съдът е приел, че – до размер
на сумата 11 001.86 лева – вземанията на цедента „А-И“ ЕООД срещу третото
лице „М“ ООД не са били „безвъзмездно“ прехвърлени на цесионера „С-Д“ ЕООД.
Въззивната
жалба на „Д..“ ООД е изрично ограничена до оспореното съществуване на петте
вземания на „С-Д“ ЕООД срещу „А-И“ ЕООД, конкретно посочени в Молбата на това
дружество с вх. № 31137 от 24.10.2018 г. (л. 14), вземането по т. 6-та от
Спогодбата не е сред тях и затова въпросът, дали вземанията на цедента „А-И“
ЕООД срещу третото лице „М“ ООД са били или не са били до размер на сумата
11 001.86 лева „безвъзмездно“ или „възмездно“ прехвърлени на цесионера „С-Д“
ЕООД, не може да бъде отново преразглеждан (чл. 299, ал. 1 ГПК). А и без
никакво правно значение е, дали самото вземане за 11 001.86 лева по т.
6-та е било прехвърлено на „С-Д“ ЕООД „възмездно“ или безвъзмездно“.
Щом
това вземане съществува, вземането за обезщетение за неговото забавено плащане
по определение също съществува, защото съгласието за плащане на обезщетение за
забавеното плащане на задължението по т. 6-та от Спогодбата от 04.04.2013 г. е
основано на закона (чл. 309а, ал. 1 ТЗ), договорени налични отклонения от това
правило и в този случай не само не са били доказани от ищеца, но не са били
дори и твърдяни по делото. Оспорено е било само основанието на това вземане, не
е бил оспорен конкретно посоченият от страните по спогодбата размер на
обезщетението.
Затова
доводът на ищеца „Д..“ ООД за „несъществуване“ на вземането на цесионера „С-Д“ ЕООД към цедента
„А.И.“ ЕООД по т. 8 от Спогодбата от 04.04.2013 г. в размер на сумата
3 000 лева и от тук – за „безвъзмездно“ – до размер на същата сума от
3 300 лева – прехвърляне на вземанията на „А.И.“ ЕООД към третото лице „М“
ООД, е бил неоснователен и не е можело да бъде уважен.
ІІ. Относно знанието на приобретателя „С-Д“
ЕООД – като лице, на което длъжникът „А.И.“ ЕООД възмездно е прехвърлил
вземанията си към „М“ ООД – за увреждането на „Д..“ ООД, като кредитор на
прехвърлителя „А.И.“ ЕООД.
Единствената
документална следа, която би могла да бъде по напълно неопределен от закона начин
тълкувана като проявление на външни условия за знание у приобретателя на
вземанията „С-Д“ ЕООД за евентуалното увреждане на третото лице „Д..“ ООД, като
кредитор на цедента „А.И.“ ЕООД, е фактът, че към датата на сключване на
договора за цесия по процесната Спогодба от 04.04.2013 г., в имотния регистър,
по партидата на „А.И.“ ЕООД (л. 17) била вписана възбрана от 02.05.2012 г. върху
два имота на това дружество.
Процесната
сделка обаче, няма никакво отношение към имотния регистър, затова, макар и този
регистър да е публичен, вписването – само по себе си – не е противопоставимо на
страна по сделка, чийто предмет въобще не е свързан с това вписване (чл. 113
ЗС). И ако би могло да се говори за допуснато поради небрежността на
приобретателя незнание за увреждането на третото лице, това винаги е било
недостатъчно за приемането като налични, на условията по чл. 135, ал. 1, изр.
2-ро ЗЗД – вж. напр. постановеното не днес или вчера, а преди 60 години Решение
на Върховния съд № 1695-59-І, Сб. 1959 г., стр. 83. Други доказателства или
каквито и да било данни за знанието на цесионера „С-Д“ ЕООД за евентуалното
увреждане на третото лице „Д..“ ООД, като кредитор на цедента „А.И.“ ЕООД, по
делото няма.
Затова
предявеният иск, включително и в частта му, която е предмет на настоящото
въззивно производство, е бил неоснователен и е подлежал на отхвърляне.
Заключението
е, че – в обжалваната му част – първоинстанционното решение е законосъобразен и
правилен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще
следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към
подробните мотиви на Пловдивския окръжен съд.
На
осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на дружеството „С-Д“ ЕООД ще се присъдят поисканите и
доказано направени разноски пред настоящата инстанция, в размер на платеното от
това дружество адвокатско възнаграждение от 2 400 лева с включен ДДС. Това
възнаграждение е било съобразено с правната и фактическа сложност на спора,
допълнително обременена от самостоятелните възражения на ищеца за
безвъзмездност на процесната цесия, само по отношение на посочените във
въззивната жалба отделни вземания, предмет на Спогодбата от 04.04.2013 г.
Затова направеното от „Д..” ООД искане по
чл. 78, ал. 5 ГПК, е неоснователно и не следва да бъде уважено.
В
този смисъл ще се постанови и решението.
Ето
защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 471 от
В останалата
му част – като необжалвано – Решение № 471 от 14.08. 2018
г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 560/2017 г., е влязло в сила.
ОСЪЖДА дружеството „Д..” ООД, ЕИК ***, да заплати на дружеството „С-Д“ ЕООД,
ЕИК ******, сумата 2 400 (две
хиляди и четиристотин) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.