№ 3187
гр. София, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100502388 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 221574 от 11.12.2021 г., постановено по гр.дело № 14718/2021 г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 56 състав, са отхвърлени предявените от „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *******, срещу „М.К.Г.“ ООД, ЕИК ******* по реда на чл.422, ал.1
ГПК, обективно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.59, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 586,61 лв., представляваща главница
за стойността на незаплатената топлинна енергия за периода 01.05.2017 г. до
31.12.2018 г., с която ответното дружество се е обогатило без основание за сметка на
ищеца, спестявайки си разходите за закупуването й, сумата от 123,38 лв.
представляваща мораторна лихва за периода от 31.01.2018 г. до 08.12.2020 г., за сумата
от 20,91 лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от
01.12.2017 г. до 31.12.2018 г. и за сумата от 3,06 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 31.01.2018 г. до 08.12.2020 г. и за които вземания и издадена заповед за
изпълнение от 29.12.2020 г. по ч.гр.дело № 62197/2020 г. по описа на СРС, 56 състав,
като неоснователни. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на „М.К.Г.“ ООД, ЕИК
1
*******, сумата от 180 лв., разноски за заповедното производство и 510 лв. разноски за
исковото производство.
Срещу решението на СРС, 56 с-в е постъпила въззивна жалба от „Топлофикация
София“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.М.К., с искане същото да бъде отменено
изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените
установителни искове. Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни
разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на
направени разноски по делото
Въззиваемата страна- ответник „М.К.Г.“ ООД, гр.София,
чрез пълномощника си адв.А. П., оспорва жалбата, като неоснователна по
съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от
ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Третото лице - помагач „Т.“ ООД, гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
2
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от
първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването. За да бъде уважен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД,
следва да бъде доказан следния фактически състав: увеличение на имуществото на
ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за
ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да
произтичат от едни и същи факти. Така посочените елементи от фактическия състав на
посочената правна норма са подробно обсъдени в мотивите на обжалвания съдебен
акт, които настоящият състав споделя и изцяло препраща към тях.
В настоящия случай, първоинстанционния съд е прецизирал предпоставките,
при които би било налице неоснователно обогатяване на ответника по смисъла на
чл.59, ал.1 от ЗЗД, а от друга страна е съобразена доказателствената тежест в процеса
по така заявеното спорно право.
С разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД е предвидена възможност за ангажиране
3
отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като
определените от законодателя граници на отговорността са съизмерими с
обогатяването, но до размера на обедняването. Съгласно задължителните за
съдилищата разрешения, дадени в т.4 и т.5 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на
Пленума на Върховния съд, при хипотезата на чл.59, ал.1 от ЗЗД неоснователно
обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но
само до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт, или
обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
Следователно общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД е налице,
в случаите когато е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на
имуществото на друго лице - обеднелият, като обедняването на ищеца и обогатяването
на ответника, следва да произтичат от един общ факт или от обща група факти. В
конкретния случай тези предпоставки не са налице.
Безспорно е по делото обстоятелството, че ответника е собственик на процесния
топлоснабден недвижим имот- магазин, находящ се в гр.София, бул.“*******, офис 8,
абонатен № 7694. От друга страна, от събраните по делото доказателства съдът приема,
че не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че ответникът действително е
ползвал процесния топлоснабден недвижим имот- магазин и е консумирал
претендираното от ищеца количество топлинна енергия през исковия период от време.
По делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца в тази насока.
С оглед на изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на
доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което
съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване – на ищеца,
исковете за установяване на вземането за главница за стойността на доставена
топлинна енергия и обусловения иск за заплащане на мораторна лихва за забава са
неоснователни и подлежат на отхвърляне. В настоящия случай, недоказването на
релевантните факти и на приложимия фактически състав следва да бъде отнесено във
вреда на ищеца, който съгласно принципа за разпределяне на доказателствената
тежест, дължи установяване на фактите, които твърди, че са се осъществили и които
обосновават претендираното в настоящето исково производство вземане.
С оглед на така изложените съображения, предявените установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени
от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
4
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от
ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно разписка за получена сума от 600 лв., с включен
ДДС представляваща договорено адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие от 27.01.2022 г., и приложен списък по чл.80 от ГПК, като с оглед
направеното от въззивника- ищец, чрез неговия процесуален представител юрк.Н.С. в
писмена молба възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира
за основателно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
същото следва да бъде намалено от 600 лв. до размер на сумата от 240 лв., с включен
ДДС. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-
438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II
т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата
страна- ответник процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че
претендираното от въззиваемата страна- ответник адвокатско възнаграждение в размер
на сумата от 600 лв., с включен ДДС е прекомерно и следва да бъде намалено до
размер на сумата от 240 лв., с включен ДДС.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221574 от 11.12.2021 г., постановено по гр.дело №
14718/2021 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 56 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*******, да заплати на „М.К.Г.“ ООД, ЕИК *******, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 240 лв. /двеста и
четиридесет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280,
5
ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.“ ООД, гр.София,
като трето лице- помагач на ищеца “Топлофикация София” ЕАД, гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6