Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 318
гр. Пловдив, 13.06.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХI състав, в публичното заседание на първи юни през две хиляди и седемнадесета
година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА
при секретаря Милена Левашка, като разгледа докладваното от съдията търговско
дело № 7 3 1 по описа на съда за 2 0 1 6 год., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по исковата молба, постъпила в канцеларията на Районен съд - Пловдив
на 10.10.2016 год., подадена от „Агросистема – 01“ ЕООД против Кооперация
„Хисар – Агра“ и срещу физическото лице Д.Т.К.. С влязло в сила определение №
8932 / 19.10.2016 год. на първоначално сезирания РС – Пловдив по гр.д. № 13443
/ 2016 год. производството по делото е прекратено и същото е изпратено по
подсъдност на ОС – Пловдив.
Предявен е установителен иск
по реда на чл. 422 ГПК. Предявяването на иска по този процесуален ред се
обосновава с твърдението, че ищецът е заявил правата си за защита по реда на
заповедното производство, като е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на него било образувано ч.гр.д. № 8019 /
2016 год. по описа на Районен съд - Пловдив и била издадена заповед за
изпълнение, като било постановено незабавното й изпълнение и издаването на
изпълнителен лист. Но след като постъпили възражения от длъжниците, на
заявителя били дадени указания от заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, че
следва да установи правата си по исков ред.
Исковата претенция се основава
на следните фактически обстоятелства:
На 21.01.2013 год. Кооперация
„Хисар – Агра“, представлявана от Д.Т.К., издала запис на заповед, с който се
задължила безусловно да заплати на „Агросистема – 01“ ЕООД, представлявано от М.Б.,
сумата 100 000 лв. с падеж на задължението – 20.12.2013 год. Записът на
заповед бил авалиран от физическото лице К.. Вземането било частично погасено.
Непогасена била сумата 45 000 лв.
В исковата молба ищецът излага
твърдения за обезпечителния характер на записа на заповед по отношение на
вземанията на ищеца по договори, сключвани с ответната кооперация, за продажба
на препарати за растителна защита. В периода от м. 10.2013 год. до м. 10.2014
год. кооперацията закупила от ищеца различни видове препарати за растителна
защита, като за всяка покупка била издавана данъчна фактура. В исковата молба
са описани девет фактури, издадени в посочения период, по които ищецът има
вземания за главници в общ размер на 28 173,20 лв. и за лихви за забавено
плащане към 01.06.2016 год. в размер на 18 743,97 лв.
Предвид изложеното и след
уточняването на предявения иск ищецът моли
съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че същите дължат солидарно на „Агросистема – 01“
ЕООД сумата 45 000 лева, неизплатен остатък от сумата 100 000 лв., дължима по запис на заповед, издаден от
Кооперация „Хисар – Агра“ на 21.01.2013 год. и авалиран от Д.К., ведно със
законната лихва върху нея, начиная депозирането на заявлението по чл. 417 ГПК в
съда – 13.06.2016 год. до окончателното плащане. Ангажирани са доказателства.
Претендират се разноските, направени в хода на настоящото дело.
Следва за яснота да се посочи,
че в първоначалната искова молба от страна на ищеца са били изложени фактически
твърдения за каузалните правоотношения между страните и въз основа на тези
твърдения ищецът е формулирал петитум да бъде признато за установено, че
двамата ответници дължат солидарно на „Агросистема – 01“ ЕООД сумата 28 173,20
лв., дължима продажна цена по договори за продажба на препарати за растителна
защита и сумата 16 826,80 лв. лихви върху неизплатените главници /общо в размер
на 45 000 лв./. Първоначално сезираният съд – РС-Пловдив е приел, че
установителният иск е един, и доколкото е предявен по реда на чл. 422 ГПК във
връзка със заповедното производство по ч.гр.д. № 8019 / 2016 год., той е за
сумата 45 000 лв., дължима по запис на заповед, а не за вземанията по
отделни договори за продажба, всеки от които за сума под 25 000 лв.,
поради което е прекратил производството по делото и е изпратил същото по
подсъдност на ОС – Пловдив. Въз основа на последната уточняваща молба, подадена
в процедурата по изправянето на нередовностите на исковата молба по чл. 129,
ал. 2 ГПК, ищецът е заявил ясно и недвусмислено, че не предявява осъдителни искове за вземанията си, основани на
договорите за продажба на препарати за растителна защита, а поддържа единствено установителния иск –
да бъде прието за установено, че ответниците дължат на ищеца сумата 45 000
лв. по запис на заповед. С разпореждане на ОС - Пловдив № 76 от 05.01.2017 год. уточняващата молба от
23.12.2016 год., ведно с молбата от 29.11.2016 год., са приети за неразделна
част от исковата молба. Въз основа на това е оповестил, че следва да се счита
за предявен единствено иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на
вземане в размер на 45 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден през
м. 01.2013 год., и не са предявени осъдителни искове за главници и лихви,
основани на каузалните правоотношения между страните.
Ответниците Кооперация „Хисар – Агра“ и Д.К. са
подали общ отговор на исковата молба
в законовия двуседмичен срок. Оспорват допустимостта и основателността на
осъдителните искове /каквито обаче не се поддържат от ищеца, видно от молбата
му от 23.12.2016 год. и не са предмет на делото/. Считат и установителния иск
за недопустим, тъй като не е бил предявен в сроковете по чл. 415 ГПК.
Записът на заповед страдал от пороци.
В полето за падеж
на задължението са налице зачерквния и поправка на датата, отразена с цифри.
Твърди се, че изписването на падежа на задължението с думи е допълнително
нанесено и не може да санира порока на сгрешената и поправена дата.
Записът на заповед не бил предявен – в текста на документа била изписана датата
20.12.2013 год., но липсвал подпис на представляващия кооперацията, с който да
удостовери факта на предявяването.
Липсвала дата
на издаване на записа на заповед, тъй като при изписването на датата на
издаване, били използвани завишен брой цифри. Липсата на дата на издаване не
можела да бъде санирана.
Мястото
на плащане не било конкретено,
тъй като било посочено наименование на фирма, но не и адрес.
По отношение на авалиста Д.К. бил изтекъл
специалния давностен срок по чл. 531
ал. 2 ТЗ.
Не била спазена формата на авала, тъй като от записа на заповед не била видна воля
на поръчителя, че гарантира именно като поръчител плащането по записа на
заповед. В записа на заповед било записано „безусловно и неотменимо задължаване
на дружеството срещу представяне на
записа на заповед“, а ответната кооперация не била дружество, поради което била
налице неяснота кой се задължава по записа.
Предвид пороците на записа на заповед същият е бил
нищожен. Предвид липсата на главно
задължение, не било породено задължение и за авалиста въз основа на нищожен
запис на заповед.
Ако не се възприемат доводите за нищожност на
записа на заповед е изложено твърдение, че записът на заповед е издаден за
обезпечаване на вземания по каузална
сделка – договор за покупко-продажба на торове /препарати за растителна
защита/, по които за всяка отделна поръчка е издавана фактура. Ако се възприеме
от съда твърдението, че записът на заповед е издаден през м. 01.2013 год. и че
същият е с падеж 20.12.2013 год., той можел да обезпечи единствено вземания,
възникнали в периода от м. 01.2013 год. до 20.12.2013 год. Посочените от ищеца
фактури не можели да попаднат в обхвата на записа на заповед, тъй като
вземанията по тях били възникнали след падежа му. Поради недължимост на сумата
от кооперацията по каузалното правоотношение, което записът на заповед
обезпечава, следвало да отпадне и отговорността на авалиста.
С допълнителната
искова молба ищецът настоява, че искът по чл. 422 ГПК е предявен при
спазване на процесуалните срокове за това, поради което счита възраженията на
ответника срещу допустимостта на исковото производство за несъстоятелни. Не се
изразява становище по възраженията срещу допустимостта на осъдителните искове,
тъй като същите не са предмет на настоящото производство.
Оспорват се възраженията срещу пороците на записа
на заповед. Същественото съдържание на документа било изписано лично, на ръка
от Д.К.. Било налице пълно съответствие между ръкописния и цифровия текст.
Невъзможно било падежът на задължението да е през 2012 год., при положение, че
записът на заповед е издаден през 2013 год.
Дори обаче съдът да приемел, че липсва падеж, то
същият следвало да бъде заместен по правилата на чл. 536, ал. 2 ТЗ. И доколкото
записът на заповед бил предявен на издателя и на авалиста на 20.12.2013 год.,
което било удостоверено със саморъчно изписаното име и подписа на Д.К. в самия
край на документа, падежът е настъпил. Подписът за предявяване бил един, но К.
действал в двете свои качества като представляващ кооперацията и като физическо
лице, тъй като не било изрично диференцирано в кое качество се е подписал при
удостоверяване на факта на предявяването на записа на заповед.
Не съществувала твърдяната неяснота досежно
мястото на плащане, тъй като адресът на кредитора бил посочен при изписването
на фирмата му. Нито един от описаните от ответника „пороци“ не рефлектирал
върху валидността на ценната книга. Оспорва се възражението за погасяването на
вземането спрямо авалиста по давност, тъй като отговорността на поръчителя се
определяла от чл. 485, ал. 2 ТЗ.
Възражението, че записът на заповед обезпечавал
само вземанията по фактури с падеж преди падежа на записа било неоснователно.
Взаимоотношенията между страните били трайни. При положение, че ответната
кооперация не е погасила задълженията си след падежа на записа на заповед,
същият обезпечавал и нововъзникналите вземания. Записът на заповед не бил върнат
след падежа на издателя, защото последният продължавал да дължи суми, основани
на същия тип правоотношения. Ако между страните съществувала уговорка, че
ценната книга обезпечава вземанията на дружеството до датата на падежа й, то
длъжникът следвало да упражни правата си по чл. 77, ал. 2 ЗЗД и да иска връщане
на записа на заповед или да иска отбелязване върху него на отделните плащания.
В срока за подаване на отговор на допълнителната
искова молба, такъв не е постъпил.
По
предварителните въпроси:
Предявеният по реда на чл.
422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителен иск е с материално
правно основание чл. 535 и сл. от Търговския закон. Въз основа на изисканото
заповедно производство може да се направи извод, че исковата молба е допустима.
Налице е заповед за изпълнение № 4461 / 14.06.2016 год., издадена по ч.гр.д. №
8019 / 2016 год. на ПРС, срещу която са подадени две възражения. Възраженията
са подадени в законовия двуседмичен срок, тъй като поканата за доброволно
изпълнение е връчена на Кооперация „Хисар – Агра“ и на Д.К. на 08.07.2016 год.,
а възраженията от двамата длъжници срещу заповедта за изпълнение са постъпили в
деня на връчването на ПДИ. Съобщението до заявителя, че следва да установи
правата си по исков ред, е връчено на 07.09.2016 год., а исковата молба е
подадена пред РС - Пловдив в рамките на едномесечния срок – постъпила е в
канцеларията на съда на 10.10.2016 год., но е била изпратена по пощата на 07.10.2016 год. /в последния ден от
срока/. Довнесена е дължимата за производството държавна такса в размер на
900 лв. Налице е идентичност в предмета на заповедното и настоящото
исково производство – установяване на вземането по заповед за изпълнение.
Според чл. 129, ал. 5 ГПК
поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й. Ето защо,
макар и в първоначалната искова молба ищецът да е основал вземанията си
единствено на каузалните правоотношения, след уточняването на исковата молба,
същата се счита за подадена в уточнения й вариант още към датата на първоначалната
молба. Поради това, възраженията на ответника срещу допустимостта на
установителния иск, основани на довода, че същият не е предявен в рамките на
процесуалния срок за това, се възприемат от съда за неоснователни.
Осъдителни искове, основани на
каузалните правоотношения между страните не са предмет на настоящото дело.
Същите са заявени не с първоначалната, а едва в уточняваща молба, като
впоследствие изрично е посочено в молбата от м. 12.2016 год., че не се
поддържат. Поради това възраженията на ответника срещу допустимостта на
осъдителните искове не се обсъждат.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите и възраженията на
страните, намира за
установено следното:
Представен с исковата молба и приет по делото в
заверен от страната препис е запис на
заповед, който е идентичен със записа на заповед, приложен в оригинал на л.
5 от заповедното производство.
Записът на заповед е издаден от Д.Т.К., действащ
като представител на Кооперация „Хисар – Агра“ със седалище гр. Хисаря. От
справка в Търговския регистър по партидата на кооперацията се установява, че Д.К.
е председател на кооперацията от 2009 год. до настоящия момент.
Според текста на документа издателят се е задължил
безусловно и неотменимо срещу представянето на този запис на заповед да плати
без протест и разноски на „Агросистема-01“ ЕООД със седалище в гр. Пловдив,
представлявано от М.Б., сумата 100 000 лева. Падежът на задължението е
изписан с цифри и с думи – 20.12.2013 год. Акцентира се от ответника, че върху
изписаната с цифри година са нанесени поправки. Действително, видимо е, че
първо е била изписана 2012 год., но след това последната цифра „2“ е коригирана
на „3“. Съдът намира, че поправката не опорочава записа на заповед, тъй като
приема, че е била допусната техническа грешка, която е отстранена преди
подписването на записа. Поправката е нанесена не само върху цифреното изписване
на годината на падежа, но същата по недвусмислен начин е отразена в словесното
обозначение на годината на падежа, изпълнено в скоби, непосредствено след цифреното.
Поради това за съда е несъмнена волята на издателя, че падежът на задължението
настъпва през 2013 год.
В графата „ден и място на издаване“ е изписано: „*********“,
а място на издаване не е посочено.
Според чл. 535, т. 6 от ТЗ един от реквизитите на
записа на заповед е дата и място на издаване.
Съобразно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който не
съдържа някой от реквизитите, посочени в чл. 535, не е запис на заповед, освен
в случаите, определени в ал. 2, 3 и 4, които регламентират правила за
преодоляване на някои от непълнотите в съдържанието.
В записа на заповед не е посочено мястото на
издаване. Въпросът е дали непосочването на място на издаване е преодолима
непълнота.
Според ал. 4 на чл. 536 ТЗ, запис на заповед, в
който не е посочено мястото на издаването, се смята за издаден в мястото,
посочено до името на издателя. В случая, до наименованието на издателя е
посочено и седалището му – гр. Х.. Поради това следва да се приеме, че
липсващият реквизит „място на издаване“ е попълнен чрез фикцията на чл. 536,
ал. 4 от ТЗ, поради което следва да се приеме, че записът на заповед е издаден
в гр. Х..
За ден на издаването е изписано „*********“. Спори
се дали това посочване е валидно посочване на реквизита дата на издаване.
Съдът приема, че посочената в процесния документ
дата на издаване не съществува.
Общоприетото правописно правило за изписване на
дати е те да се идентифицират с изписване на датата, поредността на месеца /с
арабски или римски числа/ и годината. Доколкото както дните от месеца, така и
месеците могат да бъдат най-много двуцифрени числа /датите – до 31, а месеците
– до 12/, когато датата или месецът са едноцифрено число, е прието пред него да
се поставя една нула /когато се изписва с арабски цифри/.
Според предговора към правописния речник на
българския книжовен език, изготвен от Института за български език при
Българската академия на науките, раздел „Препинателни знаци“, съществуват
правилата за означаване на дати, като правилото е онагледено с пример: „за дати
е възприето следното означение: 8. II, 8. II. 1945 г. – с точка след деня и месеца за отделяне на цифрите и съответно 8
февруари 1945 г. – без точки“.
В практиката, особено в електронните документи, се
налага и обратен ред на изписването на дата – година, дата месец. Но и в този
случай цифрите са разграничени с точка или наклонена черта, като датите и
месеците се изписват с по две цифри.
В случая не са използвани точки, които да
отграничат датата от месеца и от годината. След цифреното означение не следва
съкращение „г.“ или „год.“. Налице е излишна цифра, но не може да се презюмира,
както се настоява от ищеца, че това е първата или втората нула и че датата на
издаването на документа е 21.01.2013 год. Основание за подобна презумпция
липсва. Както би могла да бъде счетена за излишна една нула, на същото
основание би могла да се счете за неписана всяка една от останалите цифри.
Съдът приема, че процесното изписване на датата като
„*********“ води до пълна неяснота за момента
на издаване на документа. Подобна датата е невъзможна. Според монографията на
проф. Мария Павлова „Записът на заповед и менителницата“ за действителността на
ефекта „е достатъчно да се посочат възможни дата и място, без да е необходимо
те да отговарят на истината.“. Тази неяснота, за преодоляването на която
липсват норми в чл. 536 ТЗ, се приравнява на липса на дата на издаване.
Строгата
форма на записа на заповед като едностранна правна сделка е съществено условие
за неговата действителност и ако документът не съдържа едно от изброените в чл. 535 от ТЗ съществени условия, няма
менителнична сила. При липсата
на един или повече реквизити от ефекта, няма достатъчна определеност на
менителничното задължение. Липсата на задължителен реквизит на записа води до
извод за липса на валидно менителнично правоотношение, което от своя страна
води до нищожност на записа на
заповед, до липса на валидно възникнало задължение. Датата на издаването е от голямо значение за менителничния ефект,
защото служи за доказателство за момента, когато е поето задължението във
връзка със способността на издателя да се задължава с вземането.
След като липсва задължителният реквизит дата на
издаване, документът не е запис на заповед. Той не е породил менителнично
задължение нито за издателя, нито за авалиста.
Според разрешенията на ВКС, дадени в т. 17 от ТР №
4 / 18.06.2014 год. на ОСГТК, постановено по въпросите на заповедното производство,
които имат задължителен характер, предмет на делото, при предявен установителен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. В това производство
кредиторът установява вземането си, основано на менителничния ефект –
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. При въведени твърдения и
възражения, основани на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и
възраженията и са обуславящи за претендираното, респ. отричано право –
съществуването, респ. несъществуването на вземането
по записа на заповед.
Принципно, интерес от въвеждането на каузалните
правоотношения в предмета на спора има ответникът, тъй като той е този, който
след като установи връзката между абстрактната сделка и каузалното
правоотношение, във връзка с което е издаден ефекта, има възможността да направи
релативни възражения, като например за невъзникване на вземането, за
погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното
правоотношение. Само ответникът има интерес, въвеждайки каузалните си
правоотношения, да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
Няма процесуална пречка и самият ищец да въведе в
предмета на спора каузалните правоотношения между страните. Но ако се установи,
че вземането по записа на заповед не е възникнало валидно или че вече е
погасено, за ищеца не съществува правната възможност, въвеждайки каузалните
правоотношения в предмета на спора, да установи, че вземанията по двустранния
договор между страните са възникнали и са изискуеми и по този начин да
преодолее извода за липса на вземане, произтичащо от ценната книга. Това е
така, тъй като предмета на спора, основан на запис на заповед, е не дали изобщо
съществува някакво вземане на ищеца по отношение на ответника, а конкретно и
само дали съществува подлежащо на изпълнение вземане, произтичащо от запис на
заповед.
Ето защо, макар че за ищеца съществува
процесуалната възможност да въведе в спора каузалните правоотношения, то той,
дори да установи, че вземането му по договора съществува, това не опровергава
извода, че вземането по едностранната сделка не е възникнало, тъй като тя е
нищожна. В тази хипотеза за ищеца остава възможността да търси правата си на
основание договорното правоотношение, вземанията по които счита за възникнали и
съществуващи, за което ангажира и доказателства по делото.
Същественото в случая е, че след като вземането по
записа на заповед не е възникнало, нередовността на записа на заповед не може
да бъде преодоляна с въвеждане на каузалните правоотношения. Предметът на
делото остава съществуването на вземането по абстрактната сделка. И след като
то не съществува, искът за установяване съществуването на това вземане се явява
неоснователен.
Ето защо, установителната искова претенция следва
да бъде отхвърлена.
По
въпроса за разноските:
Ответниците претендират разноски. Предвид отхвърлянето на субективно пасивно съединените
искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК такива им се дължат. По исковото дело
всеки от ответниците, индивидуално, е представляван от адвокат, с който е
сключил отделен договор за правна защита и съдействие. По всеки от договорите е
заплатено от всеки от ответниците отделно възнаграждение в размер на по 2500
лв. /л. 31 и л. 34 от делото/. Срещу
размера на възнаграждението за адвокат не е направено възражение от насрещната
страна по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК в преклузивния срок – последното по
делото съдебно заседание. Поради това в полза на всеки от ответниците следва да
се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. За
дължимостта на разноски по отношение на всеки от ответниците съдът има предвид
практиката на ВКС, в т.ч. опр. № 380 / 23.12.2014 год. по г.д. № 2721 / 2017
год., второ г.о., опр. № 460 / 24.09.2012 год. по г.д. № 395/2012 год. на първо
г.о.
Според разрешенията, дадени в т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014 год. на ОСГТК, съдът, който разглежда
иска по чл. 422 ГПК следва да се произнесе по дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В заповедното производство ответниците са направили разноски в
размер на по 1000 лв. всеки един длъжник /л. 15 и л. 16 от заповедното/, като
още във възражението по чл. 414 ГПК е заявено и искане за присъждането им.
Възражение за прекомерност не е направено от страна на кредитора, ищец в настоящото
производство. Поради това, в полза на всеки от ищците следва да се присъдят
сторените разноски в размер на по 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение. В
списъка с разноски, представен от ответната страна, се претендират разноски за
адвокатско възнаграждение в заповедното производство в размер на по 3 000 лв.,
каквито не са доказани. Разноските на ответниците по в.ч.гр.д. № 737 / 2017
год. по описа на ПОС не следва да бъдат възлагани върху ищеца, предвид
неоснователността на жалбата, във връзка с която са направени.
Ето защо, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Агросистема
- 01” ЕООД, да бъде ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че ответниците КООПЕРАЦИЯ „ХИСАР – АГРА“, ЕИК 115 002 734,
със седалище и адрес на управление гр. Хисаря 4180, обл. Пловдив, ул. „Лиляна
Димитрова“ № 2, представлявана от председателя Д.Т.К. и физическото лице Д.Т.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, дължат солидарно на „АГРОСИСТЕМА - 01” ЕООД,
ЕИК 115 823 080, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив 4000, ул.
„Апостол Узунов” № 3, представлявано от управителя М.К.Б, сумата 45 000 лева,
дължима по силата на запис на заповед,
издаден на 21.01.2013 год., с падеж 20.12.2013 год., ведно със законната лихва,
считано от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК – 13.06.2016 год. до окончателното плащане, за което вземане в
полза на заявителя и поемател по ценната книга „Агросистема - 01” ЕООД е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК с № 4461 от 14.06.2016 год. по ч.гр.д. № 8019 по описа на Районен
съд - Пловдив, трети граждански състав за 2016 година.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „АГРОСИСТЕМА -
01” ЕООД, ЕИК 115 823 080, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив
4000, ул. „Апостол Узунов” № 3, представлявано от управителя М.К.Б., да заплати
на КООПЕРАЦИЯ „ХИСАР – АГРА“, ЕИК 115 002 734, със седалище и адрес
на управление гр. Хисаря 4180, обл. Пловдивска, ул. „Лиляна Димитрова“ № 2,
представлявана от председателя Д.Т.К., сумата
2 500 лева разноски по настоящото
исково производство, както и сумата 1 000 лева разноски, сторени в хода на заповедното
производство, развило се ч.гр.д. № 8019 по описа на Районен съд - Пловдив,
трети граждански състав за 2016 година.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „АГРОСИСТЕМА -
01” ЕООД, ЕИК 115 823 080, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив,
ул. „Апостол Узунов” № 3, представлявано от управителя М.К.Б. да заплати на Д.Т.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата
2 500 лева разноски по
настоящото исково производство, както
и сумата 1 000 лева разноски, сторени в хода на заповедното производство, развило се
ч.гр.д. № 8019 по описа на Районен съд - Пловдив, трети граждански състав за
2016 година.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ………........…………………………