Р
Е Ш Е Н И Е
София, 09.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав, в открито заседание на деветнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Желявска гр.д.№ 17263/2018 г., за да се произнесе взе пред вид следното:
Предявен е иск от „К.“ ЕООД, ***, чрез адв. В.С.,***, против Р.Б., представлявана от
Министъра на финансите, София, ул. ******, за заплащане
на сумата 165 212. 38 лв., на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер на 20% за
производство на електрическа енергия през периода 01.01,2014 г. – 30.06.2014 г., ведно със законните последици – лихва и разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът е производител на електроенергия от
възобновяеми източници /солар/, като експлоатира фотоволтаична електрическа
централа „Скай Солар”, находяща се в ПИ № 076012, местност „Карабатак“ в
землището на село Капатово, община Петрич, област Благоевград, с инсталирана
мощност 2 750 KWp. ФтЕЦ Скай Солар е била въведена в експлоатация на
27.06.2012 г., видно от Разрешение за ползване № СТ-05-742/27.06.2012 г.
Ищцовото дружество е сключило
с ЧЕЗ Е.Б. АД, Договор № 340 от 26.07.2012 за изкупуване на електрическата
енергия, произведена от фотоволтаична електрическа централа „Скай Солар”, с
който се установява и качеството на му на производител /по смисъла на ЗЕ/ на
електроенергия от възобновяеми източници.
Според него, с приетия чл. 35а на ЗЕВИ е въведена нова
"такса", приложима единствено по отношение на производителите на
енергия с енергиен източник вятър и слънце. Таксата била в размер от 20 на сто
върху приходите от преференциалната цена за произведената електрическа енергия
от възобновяем източник. На 31.07.2014 г. КС постановява единодушно Решение №
13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ по к.д. № 1/2014 г. и обявява за
противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона
за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр. 109/2013 г./, с които са създадени чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73,
ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
Ищецът твърди, че считано от 24.02.2014 г., е започнал да
търпи пряка и непосредствена загуба /вреди/ от противоконституционните
разпоредби на чл. 35а - 35в ЗЕВИ.
Счита, че приемането на тези противоконституционни
разпоредби, освен че нарушава българската конституция, представлява също така и
съществено нарушение на множество разпоредби на правото на ЕС, които
предоставят права на частноправни субекти.
В тази връзка ищецът моли съда да постанови решение, с
което, на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да осъди ответника да му заплати сумата 165 212. 38 лв., дължима във връзка с прилагането на
противоконституционните разпоредби на чл. 35а - 35в ЗЕВИ през периода 01.01,2014 г. – 30.06.2014 г.; ведно със
законната лихва върху главницата, считано от завеждане на делото до
окончателното изплащане и сторените разноски.
Претендира разноски и адвокатски хонорар.
Представил е писмени
доказателства.
В хода по същество моли съда да уважи предявения иск
изцяло, като основателен и доказан. Претендира разноски по списък.
Ответникът ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на финансите, заявява, че предявеният срещу държавата иск е
недопустим, а в случай, че съдът го/ допусне до разглеждане по същество, го
оспорва, като неоснователен, необоснован и недоказан по основание и размер.
Претендира разноски и юк.
възнаграждение.
Навежда възражения за неподведомственост на спора на
гражданските съдилища.
Според ответника, държавните такси, каквато е таксата,
установена в чл. 35а ЗЕВИ, представляват публични държавни вземания по силата
на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Уредбата в Раздел V ЗЕВИ, /ред., ДВ, бр. 103/2013
г./, е създала държавно публично вземане, събирано в условията на финансов
автоматизъм. Правоотношенията, които възникват между държавата и финансово
задълженото лице по силата на публичноправна норма, са отношения на власт и
подчинение, а не отношения, при които е налице равнопоставеност на субектите.
Плащането на държавна такса е публичноправно задължение, което финансово
задълженото лице е било длъжно да изпълни по силата на публичноправна норма. Процедурата
по възстановяване на недължимо събрани публични вземания от държавата е уредена
в чл. 128 и следващите ДОПК (а също и в чл. 4б ЗДТ). Общите граждански съдилища
не са компетентни да се произнасят досежно законосъобразността или
противоконституционността на законови нормативни актове, съответно относно
противоречието или несъответствието на законови разпоредби с КРБ, респ.,
Конституционният съд е надлежният орган, който извършва преценка дали самото
действие по приемане на закон е в съответствие с нормотворческата процедура,
разписана в КРБ, ЗНА, УПМСНА и др. относими нормативни актове, както и какви са
последиците от извършени незаконосъобразни действия. В този смисъл е направил
възражение за неподведомственост на спора в гражданските съдилища, което бе
уважено от настоящия съд и производството пред СГС бе прекратено. С оглед
задължителните указания на САС, след отмяната на определението за прекратяване
на делото, съдът следва да се произнесе по съществото на спора.
По – нататък в отговора на исковата молба се твърди, че
всичко, извършено в периода между влизането на закона в сила и обявяването му
за противоконституционен, остава законосъобразно, тъй като се е прилагал
действащ закон, поради което е и налице валидно правно основание за извършено
плащане на посочените такси, уредени в чл. 35а и сл. от ЗЕВИ за процесния
период.
Счита, че ако се приеме, че, съобразно разпоредбата на
чл. 22, ал. 4 ЗКС удържаните такси следва да бъдат възстановени на
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, това би
означавало индиректно да се придаде обратна сила на решението на КС за
обявяване на противоконституционност на нормите, което би противоречало на КРБ.
Ответникът заявява също, че не са налице противоправни
действия на народните представители.
Отделно от това, според него, липсва пряко възлагане по
смисъла на чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, липсва и вина като материалноправна
предпоставка за осъществяването на фактическия състав по чл. 49, във връзка с
чл. 45 от ЗЗД.
Според него приемането на закон, представляващ и признат
от КРБ за действащо и приложимо право до определен момент, не може да се
квалифицира като противоправно действие, от което са произтекли вреди,
доколкото Конституцията не признава извършеното плащане за противоправна
последица, респективно за претърпяна вреда.
Доколкото по делото не се установяват и не са изпълнени и
останалите материалноправни предпоставки от фактическия състав на отговорността
по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, счита, че не може да се приеме, че
твърдените вреди са настъпили в резултат на незаконни действия и бездействия
при осъществяване на законодателната власт от колективен държавен орган, а
именно Народното събрание.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че държавата
следва да отстрани последиците от нарушение на общностното право, тъй като с
въвеждане на директивите със ЗЕ и ЗЕВИ правото не е нарушено, за да се поправят
последиците от това. Според него не са осъществени материално-правните
предпоставки на извъндоговорната отговорност на държавите-членки по чл. 4, § 3
от ДЕС, тъй като ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата
изисква кумулативното наличие на следните условия: 1. нарушена норма от правото
на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е
достатъчно съществено и 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушената
норма и настъпилите вреди.
В отговора на исковата молба е направил и възражение, че
вземането за обезщетение за вреди от противоправно действие на Народното
събрание е погасено по давност към датата на депозиране на искова молба -
28.12.2018 г.
Заявява, че Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни длъжностни лица, но само и единствено в
лицето на правосубектния държавен орган, с който тези длъжностни лица се
намират в трудови или служебни правоотношения. Следователно, от държавата като
самостоятелен правен субект не може да бъде търсена отговорност на основание
чл. 7 КРБ.
Счита, че, само по себе си, приемането на закон, който
впоследствие е обявен за противоречащ на Конституцията, не представлява по
дефиниция целенасочено, злоумишлено и противоправно поведение, а погасяването
на публичноправно задължение до 10.08.2014 г. не може да се разглежда като
имуществена вреда за съответните адресати на нормата на чл. 35а от ЗЕВИ в пряка
причинна връзка с противоправно поведение на държавата, като възложител на работа
на законодателния колективен орган при осъществяване на властническа дейност от
последния.
Поради това прави извод, че всичко, извършено в периода
между влизането на закона в сила и обявяването му за противоконституционен,
остава законосъобразно, тъй като се е прилагал действащ закон. Следователно, до
обявяването на нормата за противоконституционна същата следва да се счита за
валидна и законосъобразна и валидно пораждаща търсеното от законодателя правно
действие.
Ответникът счита също, че в случая липсва пряко възлагане
на работа по смисъла на чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Държавата не е
пасивно легитимирана да отговаря по иск, обоснован с
гаранционно-обезпечителната й отговорност, тъй като не може да се разглежда
като „възложител“ на работа на Народното събрание, нито пък Народното събрание
може да се приема за „лице“, на което държавата е възложила работа.
Това води до извода, че държавата и Народното събрание са
различни правни субекти и, доколкото оплакванията на ищеца касаят дейността на
правен субект, различен от ответника по делото, то искът срещу държавата се
явява изцяло неоснователен на още едно основание.
Навежда твърдения, заедно с това, за липса на вина, като
елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД, във връзка с чл. 7 от КРБ.
Счита, че за периода 01.01.2014 г. — 09.08.2014 г.
правните разпоредби, въз основа на които е осъществено удържането на такси и
внасянето им към държавния бюджет, са валидно и действащо право. Конституцията
установява, че плащането е извършено от производителите на съответните видове
електрическа енергия на обвързващо ги валидно правно основание до 10.08.2014 г. и по тази причина законосъобразно
платените държавни такси не могат да се разглеждат като пропусната полза за съответния
период на действие на законови разпоредби за финансово задълженото лице,
каквото ищецът твърди че е. Законът е действащо право за целия процесен период
и същият представлява годно правно основание за погасяване на валидно
възникнало публичноправно задължение.
В заключение ответникът счита, че не са налице
материалноправните предпоставки на деликтната отговорност, включително и
причинно-следствена връзка между твърдяното деликтно действие и твърдените
вреди.
Отделно от това заявява, че вземането за обезщетение за
вреди от противоправно действие на Народното събрание е погасено по давност към
датата на депозиране на искова молба - 31.01.2019 г., тъй като началният
момент, от който започва да тече давността при известен деец, е моментът, в
който е извършено конкретното действие по приемане на законовите разпоредби от Народното
събрание, а процесиите норми са гласувани на 04.12.2014 г. и приети на
09.12.2014 г..
Представил е писмени доказателства.
По същество моли съда да отхвърли предявения иск, като
неоснователен и недоказан, с присъждане на сторените разноски по списък.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
от фактическа страна следното:
По делото безспорно се
доказа, че „К." ЕООД е производител на електроенергия от възобновяеми източници
/солар/, като експлоатира фотоволтаична електрическа централа „Скай Солар”, находяща
се в ПИ № 076012, местност „Карабатак“ в землището на село Капатово, община
Петрич, област Благоевград, с инсталирана мощност 2 750 KWp. ФтЕЦ Скай Солар е била въведена в експлоатация на 27.06.2012 г., видно от
Разрешение за ползване № СТ-05-742/27.06.2012 г.
Не се спори, че ищецът е
сключил с ЧЕЗ Е.Б. АД, Договор № 340 от 26.07.2012 за изкупуване на
електрическата енергия, произведена от собствената му фотоволтаична електрическа
централа „Скай Солар”, с който се установява и качеството му на производител /по
смисъла на ЗЕ/ на електроенергия от възобновяеми източници, като е продавал електрическа
енергия, в съответствие с разпоредбите на Закона за енергията от възобновяеми
източници /ЗЕВИ/.
С изменения в ЗЕВИ, приети със Заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр. 109/2013 г., в сила от
01.01.2014 г./ в новоприетия чл. 35а ЗЕВИ е въведена нова "такса",
приложима единствено по отношение на производителите на енергия с енергиен
източник вятър и слънце, в размер 20 % върху приходите от преференциалната цена
за произведената електрическа енергия от възобновяем източник.
Въведената нова такса ищецът е заплащал, в съответствие с
чл. 35б ЗЕВИ, като тя е била удържана ежемесечно от крайния снабдител "ЧЕЗ
Е.Б." АД. От събраните в хода на настоящото производство писмени
доказателства се установява, а и това не се оспорва от страните, че размерът на
заплащаната от ищеца такса в съответствие с чл. 35а и сл. ЗЕВИ за периода 01.01,2014 г. – 30.06.2014 г. възлиза на 165 212, 38 лв. и е внесен,
съответно, през този период.
С решение на Конституционния съд на Р.Б. № 13 от 31.07.2014
г. по к.д. № 1/2014 г. са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 § 6
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр.
109/2013 г./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3
и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. В мотивите си
Конституционният съд приема, че таксата,
въведена с тези разпоредби, установява за производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия задължение за безвъзмездно плащане, срещу
което не получават никаква услуга, като тази такса нарушава свободата на
стопанска инициатива и принципа на равенство, пред вид факта, че въведеното
задължение е само за тази категория производители на електрическа енергия.
До момента на
предявяване на иска, а и до настоящия момент, въпреки отмяната на нормите в
ЗЕВИ, предвиждащи заплащане на посочените такси от 20 % върху приходите от
преференциалната цена за произведената електрическа енергия от възобновяеми
източници, липсва приет механизъм за уреждане на евентуални възникнали правни
последици във връзка със заплащането на таксите през периода, в който
посочените норми са били действащо право и преди отмяната им от Конституционния
съд на Р.Б..
Изложеното се
доказва от приетите от съда и неоспорени писмени доказателства.
При така установеното от фактическа страна съдът
намира от правна страна следното:
В настоящото производство съдът е
сезиран с искова претенция с правно
основание чл. 4, пар. 3 от ДЕС /2/, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, ведно със законните
последици.
СЕС, базирайки се на разпоредбата
на чл. 4, пар. 3 ДЕС, постановява, че на националните правни системи е
предоставена възможността да определят юрисдикциите и процесуалните правила, по
които ще се разглеждат претенциите за отговорност на държавата за вреди,
причинени на частноправни субекти от нарушаване правото на ЕС.
Ищецът заявява, че посочената
норма следва да намери пряко приложение и по тази причина основава правната си
претенция на нея, обвързвайки я с разпоредбата, предвиждаща обезщетяване за
вреди на деликтно основание – чл. 45 ЗЗД и тази, предписваща гаранционно –
обезпечителната отговорност на възложителя за причинените вреди – чл. 49 ЗЗД.
Цитираната разпоредба на
ДЕС задължава държавите - членки да осигурят спазването на правото на ЕС, а
задължението за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират
върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС, което следва да се
изразява не само в стриктно спазване на общностното право, не само в
преустановяване на всякакви действия или бездействия, които го нарушават, но и
в поправяне на последиците от всяко такова нарушение, включително и
обезщетяване на вредите, претърпени от частноправните субекти
вследствие неправомерното поведение на държавата - членка.
В практиката си СЕС утвърждава
отговорността на всяка държава - членка за актовете на нейните органи /действия
или бездействия/, които влизат по съществен начин в противоречие с правото на
ЕС и причиняват вреди на частноправни субекти. СЕС не само провъзгласява принципа
за отговорността на държавата за вреди, но установява изрично и трите
предпоставки за нейното реализиране: 1) нарушение на норма на правото
на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти 2) това нарушение да е
достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно - следствена връзка
между него и претърпяната от частноправните субекти вреда.
Първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на общностното право, която
има директен ефект, даващ възможност на частноправните субекти да се позоват на
нея пред националните съдилища, а те, от своя страна - да я зачетат и приложат.
Тази норма трябва да е ясна и безусловна и да предоставя права на частноправни
субекти, като тя може да се съдържа в учредителен договор, регламент или
директива /в случаите, когато европейските директиви имат директен ефект - ако
срокът за транспонирането им е изтекъл/. С други думи, за реализиране
отговорността на държавата – членка е необходимо посочването на конкретната
разпоредба от действащото право на ЕС, която е нарушена, установяването дали тя
има директен ефект и дали е налице твърдяното противоречие.
В настоящия случай се твърди, че
от страна на ответника – държавата, е налице нарушение на общностното право,
без да се посочва коя конкретна норма е било нарушена. Цитират се в хода на
производството Директива 2009/28 ,чл. 108 ЗДЕФ, чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
разпоредбите на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС.
Съдът е длъжен да разгледа тези
твърдения и в решението си ще се позове на практиката на СЕС, още повече при
липса на единна практика на ВКС и българската юриспруденция, както досежно
органа, пред който претенции като настоящата следва да се предявят и от който
да бъдат разгледани, така и досежно приложимата към тях правна норма, която да
обуслови правното основание на предявения иск.
Както постановява СЕС в свое
решение от 20 септември 2017 г., /Elecdey Carcelen и др. (С-215/16, С-216/16,
С-220/16 и С-221 /16, EU:C:2017:705/, Директива 2009/28 има за цел да установи
обща рамка за насърчаването на производството на енергия от възобновяеми
източници, като задава по- специално задължителни национални цели за общия дял
на енергията от възобновяеми източници в брутното крайно потребление на енергия
/чл. 1 от Директивата/.
Съгласно член 3, параграф 3,
първа алинея, буква а) от Директива 2009/28 за постигането на тези цели
държавите членки могат да прилагат „схеми за подпомагане“ по смисъла на член 2,
втора алинея, буква к) от нея и, следователно, да приложат по - конкретно
инвестиционни помощи, данъчни облекчения или намаления и връщане на платени
данъци или да наложат задължение за използване на енергия от възобновяеми
източници.
СЕС приема за установено, че
Директивата следва да бъде прилагана, при спазване на съответните задължения на
държавите – членки в съответствие със заложените в нея цели, но нито една от
посочените разпоредби не им забранява да налагат такса за производството на
енергия от възобновяеми източници и, следователно, държавите - членки
разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за
постигането на задължителните общи национални цели, определени в член 3,
параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28 във връзка с приложение 1 към нея. Пак
според СЕС въвеждането на подобна такса не може само по себе си да се счита за
противоречащо на посочената Директива, именно поради правото на преценка, с
което държавите - членки разполагат, относно начина на постигане на посочената
цел, при спазване на основните свободи, гарантирани с Договора за функционирането
на ЕС.
Настоящият съдебен състав следва
да разгледа и текстовете на разпоредбите
на чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
уреждащи, съответно, свободата на
стопанската инициатива и право на собственост, както и на принципите на недопускане на дискриминация,
на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, в
светлината на член 51, параграф 1 от
Хартата, постановяващ, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки
- единствено когато те прилагат правото на Съюза. Такава е и постоянната
практика на СЕС, съгласно която основните права, гарантирани в правния ред на
Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уреждани от правото на Съюза,
но не и извън тези случаи. Ето защо не може да бъде доказано и прието нарушение
на посочените норми.
Що се касае до текстовете на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, които третират
помощта, предоставена от държава - членка или чрез ресурси на държава-членка,
която под каквато и да било форма нарушава или заплашва да наруши конкуренцията
чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или
производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите -
членки, и нейната евентуална несъвместимост или съвместимост с вътрешния пазар,
съдът намира, че в конкретния случай те не следва да намерят приложение, респ.
бъде обсъждан въпросът за нарушаване от страна на ответника на тези разпоредби,
пред вид факта, че делото, предмет на конкретния спор е за претърпени вреди от
определени такси, а не във връзка с предоставена помощ в смисъла на посочената
разпоредба.
С оглед изложеното съдът счита,
че в настоящия случай не е налице първата предпоставка, съобразно чл. 4, пар 3 от ДЕС пораждаща
отговорността на държавата във връзка с причинени от нея евентуално вреди – нарушение
на конкретна норма на общностното право, която, да създава права за
частноправните субекти. По тези съображения съдът намира, че предявената първа
претенция на ищеца е неоснователна и недоказана.
При формиране на извод досежно липсата
на нарушение на норма от общностното право от ответната страна, съдът следва да
се произнесе досежно наличието на предпоставки на фактическия състав на
непозволеното увреждане, визиран в чл. 45, ЗЗД, респ. гаранционно –
обезпечителната отговорност на държавата по чл. 49 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи, от който са: деяние/действие или бездействие/,
вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Съгласно ал. 2 на
чл. 45 ЗЗД, във всички случаи вината се предполага до доказване на противното.
Когато причинителят на увреждането докаже, че не е действал виновно не би могло
да се реализира отговорността му на деликтно основание. Непозволеното увреждане
е юридическият факт, от който възникват, както имуществените, така и
неимуществените вреди. Вредите подлежат на възстановяване само, ако са в
причинна връзка с противоправно поведение на дееца.
Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил
на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението й.
Искът по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД
визира отговорността, при която работодателят или възложителят на някаква
работа отговаря за вредите, причинени от работника или служителя или от лицето,
на което е възложена работата, при или по повод на тази работа, т.е. тази
отговорност е безвиновна. Елемент на фактическия състав на отговорността по чл.
49 ЗЗД е увреждането да е причинено именно от лице, на което е възложено
изпълнението на някаква работа и увреждането да е настъпило при или по повод на
тази работа.
Нормата на чл. 49 ЗЗД урежда, в
този смисъл, обезпечително -гаранционна отговорност за чуждо виновно и
противоправно действие, следователно отговорността по чл. 49 ЗЗД не е
отговорност за лични действия. Тя е отговорност за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия.
Възлагането на работата може да
се осъществи, както от физическо лице, така и от юридическо лице. Отговорността
на юридическото лице – възложител на работата, произтича от вината на
натовареното с изпълнението й лице, а не се обуславя от вина на възложителя. Тя
има обезпечително – гаранционен характер и произтича от вината на натоварените
с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във
връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са
невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за
освобождаването им от отговорност.
Настоящият съд намира, че
съставът на гаранционно -обезпечителната деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД е
неприложим в конкретния случай, тъй като не
са изпълнени две от предпоставките, визирани в него – липсва възлагане
изпълнението на работа /съществен елемент, пораждащ гаранционно –
обезпечителната отговорност в съответствие с чл. 49 ЗЗД/, от една страна, а, от
друга - не е осъществен фактическият
състав на деликта по чл. 45 ЗЗД от лица, на които ответникът да е възложил
извършване на работа, от която за ищеца са произлезли твърдяните и претендирани
вреди. Обстоятелството, че при приемането на решението на Народното събрание са
участвали народни представители, които със съответното изискуемо мнозинство и
след съответните предвидени процедури, са приели нормата, породила задължение
за ищеца за определен период от време /до момента на произнасяне на КС с
цитираното по – горе решение за отмяна на тази норма/ за заплащане на такса във
връзка с извършваната от него дейност, само по себе си не представлява
доказателство за наличие на увреждащо действие. Към момента на приемане на
нормата тя е имала силата на закон и, като такава, е била задължителна за
изпълнение, респ. е пораждала санкции при неизпълнение. До отмяната си, пред
вид нейният легален и задължителен характер, разпоредбата на чл. 35а и сл. ЗЕВИ,
бидейки норма от националното ни право, е била съществуваща, неотменена и
задължителна, а това изключва наличието на деликт.
Евентуално, този въпрос би могъл
да се обсъжда във връзка със задължението, визирано в чл. 22, ал. 4 ЗКС, за
уреждане на възникналите правни последици от отменените разпоредби от органа,
който ги е постановил, но това задължение не е предмет на настоящото дело и не
подлежи на разглеждане, пред вид факта, че касае задължение на Народното
събрание, което е отделно юридическо лице и отделен правен субект от настоящия
ответник - държавата.
По тези съображения, пред вид
липсата на нарушение на нормите на общностното право, от една страна, а – от
друга – липсата на фактическия състав на непозволеното увреждане и липсата на
възлагане, обуславящо гаранционно – обезпечителната отговорност ан ответника в
случай на деликт, съдът намира, че предявената претенция е неоснователна и като
такава следва да се отхвърли.
Пред вид изхода на делото на
ответника следва да се присъдят разноски, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал.
3, в размер, определен от съда - 6 500
лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕООД, ***, чрез адв. В.С.,***, иск против Р.Б.,
представлявана от Министъра на финансите, София, ул. ******, за заплащане на сумата 165 212. 38 лв., на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, вр. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер на 20% за
производство на електрическа енергия през периода 01.01,2014 г. – 30.06.2014 г., ведно със законните последици – лихва и разноски.., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД да заплати на „Р.Б., представлявана от Министъра на финансите разноски по
делото – ю.к. възнаграждение в размер 6 500 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
четиринадесетдневен срок от съобщението за изготвянето му пред Софийски
апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: