№ 62
гр. Девин, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на двадесет и девети
май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Елка Ант. Хаджиева
при участието на секретаря Лили В. Чаушева
като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело №
20235410100352 по описа за 2023 година
И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :
Производството е по чл.124 ГПК, чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11,
чл. 19 ЗПК и насрещният иск по чл. 240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, с цена 450.00 лева и
чл. 86 ЗЗД, с цена на иска – 33.14 лева.
В исковата молба ищеца твърди, че на 04.08.2023г. ищеца е сключил
Договор за паричен заем № 5042* с представител на „С. К.” ООД, ЕИК:
*********, с предмет на договора отпускане на паричен заем в размер на
450.00 лева като са договорили да заплати 2 анюитетни вноски всяка в размер
на 3.89 лева и 12 анюитетни вноски всяка в размер на 39.64 лева, при
фиксиран годишен процент 44,5 % и ГПР 56,64 %, с период на плащане в ден
петък. Твърди, че общата сума за погасяване по договора е 483.46 лева.
Кредитора „С. К.” ООД включва и неустойка в размер на 174.54 лева, отделно
от главницата и лихви като срокът на договора е до 10.11.2023г., т.е. за 3
месеца. Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй
като не са спазени редица разпоредби от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ като излага съображения, че договор за паричен заем № 5042* от
04.08.2023г. е недействителен поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Счита, че в
случая не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като
1
единствено е посочено годишния лихвен процент по кредита от 44.50 %.
Липсва ясен и разбираем начин за потребителя инкорпорираните в ГПР
разходи, които ще стори и са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
договора са посочени само абсолютните стойности на лихвения процент и
ГПР, без ясно формирана методика за изчисляване на ГПР /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. Счита, че е нарушена
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Счита, че по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, доколкото е налице посочване на
ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини,
посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива,
съобразно поетите от потребителя задължения. Счита, че в случая в
противовес на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в ГПР по договора не са
включени допълнителните разходи, регламентирани в чл. 11 от договора,
които са прикрити под формата на неустойка. Твърди, че в конкретния случай
заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите
обезпечения. Освен това в договора са предприети два различни подхода при
определяне на неустойката за неизпълнение на задължения по него.
Заплащането на неустойката по чл. 11 е договорен глобален размер, без да е
посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със
задължението по договора за заем. Освен това вноските за неустойка са
кумулирани към погасителните вноски, с което се явяват добавък към
същите. Ето защо в конкретния случай неустойката не може да се
характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява
присъщите на неустойката функции за обезпечаване изпълнението на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното.
Неустойката в случая се явява по-скоро сигурна печалба за кредитора,
доколкото с въведените изисквания в договора за вида обезпечение, както и
тридневния срок за предоставяне на обезпечението, е трудно изпълнимо за
2
длъжника до степен, че същото изцяло се възпрепятства. Ето защо клаузата на
чл. 11 от договора, с която е уредено допълнително възнаграждение за
заемодателя е следвало да бъде включено при установяване на ГПР по
кредита. Сумата от 174.54 лева уредена в чл. 11 от договора, обаче не е
включена в ГПР, а е формиран само от договорната лихва. Налице е
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния прилаган
ГПР, тъй като е следвало, но не е било включено допълнителното
възнаграждение по чл. 11 от договора. Счита, че с посочването в договора за
заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и
отразява по -нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Така се достига до противоречие с Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът на информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата информация по
ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно своите
задължения, преди да сключи договора за кредит. Ето защо счита, че е
нарушена в случая императивната разпоредба на чл. 11, ат. 1, т. 10 от ЗПК, а
договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че откъм съдържание в договора за потребителски заем следва да се
отбележи, че изискванията по чл.11, ал.1, т.7 и т.10 от ЗПК за посочване на
ГПР, който да не надхвърля 50 % /петкратния размер на законната лихва/ и на
общата дължима сума са изпълнени само формално. Твърди, че съгласно
съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва,
макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий
за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва,
без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия
случай договорената между страните лихва в размер на 56,64% годишно
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
3
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото. Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК договорът е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за заем. Твърди, че правния интерес от предявяването на иска е да
се признае за недействителен договора за кредит и клаузата на чл. 11 от
същия като се избегне заплащането на неустойката, която значително
оскъпява кредита.
Моли съда да признае за установено по отношение на „С. К.” ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № **, ет.
*, представлявано от Н. П. П., че Договор за паричен заем № 5042* от
04.08.2023г. е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10
и т. 11, вр. с чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. В условията на
алтернативност моли съда да обяви за недействителна клаузата на чл. 8 от
Договора за паричен заем № 5042* от 04.08.2023г., претендира за разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор по исковата
молба от ответника, с който оспорва изцяло предявения иск. Счита същия за
неоснователен като излага съображения, че възнаградителната лихва не е
нищожна, а дължима. Видно от представените с исковата молба писмени
доказателства се установява, че е налице сключен писмен договор за заем
съгласно изискванията на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, в който е уговорено, че се
дължи възнаградителна лихва, която по своята същност представлява цената,
която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични
средства, тъй като към момента, в който кредита се усвоява от
заемополучателя, заемодателя се лишава от възможността да ползва дадените
в заем парични средства. Твърди, че към момента на сключване на процесния
договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на
размера на възнаградителната лихва по договорите за заем, при уговарянето
на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9
ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора следва на ясен и разбираем
език да е посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му
4
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. В разглеждания договор за потребителски кредит е
посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва — 40.05 %.
Доколкото този размер е фиксиран не е необходимо посочването на
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Нещо
повече, в погасителния план е посочен размера на лихвата и сумата, която
трябва да се върне от заемателя. В този смисъл Решение № 264126 от
22.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6976/2020 г., Решение № 1285/27.10.2017г.
на ОС Пловдив по в. г. д. 1764/2017. Счита, че в разглеждания случай
уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19,
ал. 4 ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (50 %). Същият е обвързан от
разходите, които финансовата институция прави, с риска, който носи, както и
с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Преценката
относно валидността на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия
срок на сключения договор - от 04.08.2023 г. до 10.11.2023 г., в рамките на
който заетата сума следва да бъде върната. Също така се касае за поначало
необезпечен кредит. Счита, че възнаградителната лихва не противоречи на
добрите нрави. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на
договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В
разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на пределите,
установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена е постановление на
Министерския съвет на Република България (50 %). В случая, към момента, в
който договорът за потребителски кредит е сключен, предвидената в договора
неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените в договора задължения от страна на
потребителя. Видно от изложеното, непосочването на неустойка в ГПР не е
само необходимо, а се явява задължително условие, за да бъдат изпълнени
изискванията на ЗПК, относно правилното изчисляване на годишния процент
5
на разходите по кредита. Счита, че нищожна клауза не обуславя пълна
нищожност на договор. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на целия договор, когато те са заместени
по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.
В случай, че съдът приеме, че уговорената клауза за неустойка се явява
нищожна, то би следвало да прогласи само нея за нищожна, а не целия
договор за заем. Така съгласно чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗЗД в тази си
част договора се счита, че не е породил действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение по нея. Прави възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, за претендираното от ответната страна
адвокатско възнаграждение.
Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск за нищожност на
Договор за потребителски кредит № 907* от 04.08.2023 г. срещу „С. К." ООД
като неоснователен и недоказан. Моли да им бъдат присъдени всички
сторени разноски в производството, ведно с юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лева.
От ответното дружество „С. К.“ ООД гр. С., чрез пълномощника си
юрисконсулт Ц. Б. е постъпила насрещна искова молба, в която твърди, че на
04.08.2023 г. Д. М. В. е сключил Договор за потребителски кредит № 907* с
представляваното от нея дружество за сумата от 450 лв., брой на вноските -
14, вид на вноската седмична, ГПР - 56.64 %, ГЛП -44.5 %, която сума е
усвоена от потребителя в брой. Твърди, че в Договора за потребителски
кредит Кредирект № 907* от 04.08.2023 г. е поместен погасителния план, в
който са посочени номера на вноските, падежа, сумата за главница и лихва,
както и дължимата неустойка, в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение от договора. Твърди, че до датата на подаване на
настоящия насрещен иск ответната страна не е погасила задължението си по
договора и в тази връзка Д. М. В. дължи на представляваното от нея
дружество сумата от 450 лева, представляваща главница по договора за
паричен заем; 33.14 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода
от 11.08.2023 г. до 03.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на предявяване на настоящия насрещен иск до окончателно
изплащане на вземането. Счита, че от представените по делото писмени
6
доказателства се установява, че е налице сключен писмен договор за заем
съгласно изискванията на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, в който е уговорено, че се
дължи възнаградителна лихва. По своята същност възнаградителната лихва
представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за
предоставените му парични средства, тъй като към момента, в който кредита
се усвоява от заемополучателя, заемодателя се лишава от възможността да
ползва дадените в заем парични средства. Твърди, че вземането за неустойка
не е предмет на настоящия насрещен иск. Прави възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК за претендираното от ответника адвокатско
възнаграждение, като същото се изчисли надлежно по НМРАВ.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати на представляваното от нея дружество следното: 450 лева,
представляваща главница по договора за паричен заем; 33.14 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 11.08.2023 г. до
03.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на настоящия насрещен иск до окончателно изплащане на
вземането. Моли в полза на представляваното от нея дружество да бъдат
присъдени сторените в настоящото производство разноски, като претендира
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за всеки предявен иск
поотделно.
От Д. М. В., чрез пълномощника му адв. С. П. е постъпил отговор на
насрещната искова молба, с който оспорва предявените осъдителни искове
за заплащане на сумите от: 450 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане; 33.14 лева- възнаградителна
лихва за периода 11.08.2023г. - 03.11.2023г. Оспорва изложените в
насрещната искова молба фактически твърдения. Намира, че предявените с
исковата молба обективно съединени осъдителни искове са неоснователни и
недоказани и моли съда да ги остави без уважение. Изрично прави
оспорване, доверителят му Д. М. В. да е получавал сумата от 450 лева, като
липсват доказателства както се твърди сумата да е усвоена в брой. Счита, че
договорът за потребителски кредит е недействителен, така както е изложено в
исковата молба, поради което не са дължими възнаградителни лихви. Моли,
да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
7
от Закона за адвокатурата за предоставена безплатна адвокатска помощ на
близък, съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях
поотделно и съобразно материалния интерес на всеки един от тях, както в
заповедното производство, така и в исковото производство. Прави
възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско
възнаграждение, като минималното такова по Наредбата за правна помощ е
70 лв.
В о. с. з. ищеца не се явява и не изпраща представител. С молба от
ищеца, чрез процесуалния му представител – адв. С. П., в която поддържа
исковата молба и оспорва насрещния иск, представя писмена защита, в която
излага подробни съображения.
В о. с. з. ответникът не се явява и не изпраща представител.
Съдът, след като прецени твърденията в исковата молба,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че между ищеца Д. М. В. и „С. К.“ ООД, гр. С. е
сключен Договор за потребителски кредит № 907* от 04.08.2023г за сумата от
450.00 лева, при 14 вноски.
Според погасителен план по Договор за кредит № 907*/04.08.2023г.
- сума по кредита – 450.00 лева. Общо дължима сума по кредита
/главница+лихва/ - 483.46 лева. Общо дължима сума по кредита
/главница+лихва+неустойка/ когато не е осигурена гаранция/поръчител –
658.00 лева. Годишен лихвен процент – 44.5 %. Годишен процент на
разходите /ГПР/- 56.64 %. Размер на погасителната вноска – 2 х 3.89 лева и
12х 39.64 лева. Дата на първо плащане – 11.08.2023 г. Дата на последно
плащане – 10.11.2023 г.
От ответника е представено извлечение за извършените и
предстоящи плащания по договор за паричен заем № 907*/04.08.2023 г. за
период от 11.08.2023 г. до 10.11.2023 г.
От заключението на вещото лице по допуснатата и назначена ССчЕ,
съдът прие за установено, че: размерът на непогасената главница по Договор
за потребителски кредит №907* от 04.08.2023г. е в размер на 450.00 лв.
Размерът на непогасената възнаградителна лихва по Договор за
8
потребителски кредит №907* от 04.08.2023г. е в размер на 33.46 лв.
Съдът възприема заключението на вещото лице като обективно и
компетентно изготвено, същото не е оспорено от страните.
Съдът намира, че предявените искове по чл.124 ГПК във вр. с чл.26
от ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК са основателни
и доказани, по следните съображения:
Съгласно чл.26 от ЗЗД – нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави. Нищожни са и договорите, които имат
невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от
закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се
предполага до доказване на противното. Нормите за нищожност са
императивни. Нормата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е обща законова разпоредба,
уреждаща основание за недействителност на сделките, която намира
приложение и за търговските сделки, какъвто е процесният договор за кредит,
доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й
по отношение на тях.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Безспорно е и не се
оспорва от ищеца по автентичност, че между ищеца Д. М. В. и „С. К.“ ООД,
гр. С. е сключен Договор за потребителски кредит № 5042* от 04.08.2023г. за
сумата от 450.00 лева, а размерът на погасителната вноска – 2 х 3.89 лева и
12х 39.64 лева при годишен лихвен процент – 44.5 % и годишен процент на
разходите /ГПР/- 56.64 %, с дата на първо плащане – 11.08.2023 г. и дата на
последно плащане – 10.11.2023 г.Безспорно е, че ищецапритежава качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съдът намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във
връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като
това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
9
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за
определяне на една клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е
индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като
потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; същата да не
отговаря на изискванията за добросъвестност - честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки
за потребление; уговорката да води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя -
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност. В случая процесният договор е сключен
при предварително определени условия от едната страна по
правоотношението - заемодателят. Видно е, че представеният договор за
потребителски кредит е бланков, поради което не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, респ. ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му, като не се установява клаузата
за неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива
твърдения и ангажирани доказателства от ответната страна. Според чл. 146,
ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка
страница се подписва от страните по договора. От събраните по делото
доказателства се установява, че по – голяма част от императивно
определеното съдържание на договора е налице.
В договора е посочено фиксиран годишен лихвен процент 44.5 % и
годишен процент на разходите /ГПР/- 56.64 % като абсолютни стойности.
10
Липсва ясно разписана методика на формиране на годишен лихвен процент и
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени и как се формира посочения в договора годишния процент на
разходите /ГПР/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно в посочената величина следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва, поради което клаузите в договора – чл.3, ал.1, т.5 и т.7,
относими за договорените годишен лихвен процент /ГЛП/ 44.5 % и годишен
процент на разходите /ГПР/- 56.64 % като абсолютни стойности се явяват
нищожни – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите
нрави. Съдът намира за неоснователни релевираните от ищцовата страна
аргументи за нищожност на договора в неговата цялост. Съгласно чл. 19, ал.
5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на
годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия
договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по
договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които
надвишават максималния допустим размер на пет пъти законната лихва за
забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Независимо от горното, следва да се посочи, че
начисляването на прекомерно високи такси по договора за кредит не следва
да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до
частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на
основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Клаузата за заплащане на неустойка в чл.11 от договора не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка, съдът
съобрази, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
11
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечение
няма за последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който
съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит
и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това,
съдът намира, че уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване
на предоставения заем, тъй като позволява на заемодателя да получи сигурно
завишено плащане във фиксиран размер от 174.54 лева, отразен в договора и
погасителния план. Същата съставлява сигурна печалба за заемодателя, която
би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна престация от
последния. За това, съдът счита, че клаузата за заплащане на неустойка е
неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с
които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора
(чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това потребителят не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на
договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата
на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Ето защо, доколкото така
уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. По своето естество
неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 11 от договора въвежда за потребителя,
са на практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той
търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по
договора (за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчител, който да отговаря на определените от заемодателя
изисквания в договора – в момента на сключване на договора или в
тридневен срок. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.
12
Поради това и предвид създаденото значително неравновесие между правата
на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузата на чл. 11 се
явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Доколкото противоречието
между клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗЗП е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 11 от договора. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск
за установяване недействителността на клаузата за неустойка поради
противоречието й със ЗЗП следва да бъде уважен. В тази връзка и тъй като
никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не
следва да се пристъпва към разглеждане на другото посочено от ищеца
основание за недействителност на тази уговорка.
С оглед гореизложеното следва, че иска за признаване на
недействителността на клаузите, предвидени в чл.3, ал.1, т.5 /годишен лихвен
процент/, чл.3, ал.1, т.7 /годишен процент на разходите/ чл. 11 /неустойка/от
Договор за паричен заем № 5042* от 04.08.2023г., респ. нищожни на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10 и т.
11, вр. с чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит е основателен и
следва да се уважи.
С оглед уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне на
иска, предявен при условията на алтернативност за обявяване за
недействителна клаузата на чл. 8 от Договора за паричен заем № 5042* от
04.08.2023г.
По насрещните искове с правно основание чл. 240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, с
цена 450.00 лева и чл. 86 ЗЗД, с цена на иска – 33.14 лева.
По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, в доказателствена тежест на
ищеца е доказването, както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и
на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем.
Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на
друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил
морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. /В този смисъл и
13
решение №180/26.11.2019 по дело №4345/2018 г. на ВКС/.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата
стойност на предоставения финансов ресурс. Съобразно императивното
правило на чл. 33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
С оглед уважаване на иска за признаване на недействителността на
клаузите, предвидени в чл.3, ал.1, т.5 /годишен лихвен процент/, чл.3, ал.1, т.7
/годишен процент на разходите/ чл. 11 /неустойка/от Договор за паричен заем
№ 5042* от 04.08.2023г., съдът приема, че между страните има валидно
правоотношение с Договор за потребителски кредит № 5042* от 04.08.2023г.
за сумата от 450.00 лева, с дата на първо плащане – 11.08.2023 г. и дата на
последно плащане – 10.11.2023 г.
Ответника не е изпълнил задължението си за връщане на сумата,
получена на основание договор за заем.
Липсват доказателства ответника да е заплащал в срок уговорените
вноски на ищеца, в т.ч главница в общ размер на 450.00 лева, а и това се
потвърждава от ССчЕ. Поради което следва да се приеме, че действително са
били налице условия за прекратяване на договора, в случая е без значение
дали е обявена предсрочна изискуемост на кредита, тъй като към датата на
образуване на делото, цялото задължение е станало изискуемо поради
настъпил краен падеж на 10.11.2023г.
По отношение на иска за възнаградителна лихва:
Съдът намира, че уговорената между страните в договора
възнаградителна (договорна) лихва не е нищожна. Съгласно договорната
клауза размерът на договорната лихва е фиксиран в погасителния план към
договора- 33.14 лева за периода от 11.08.2023 г. до 03.11.2023 г. Съдът
намира, че така договореният размер на договорната лихва не е прекомерен и
не противоречи на добрите нрави и на закона. В съдебната практика трайно се
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за обезпечени кредити –
двукратния/. Уговореният размер на договорната лихва е по- нисък от
трикратния размер на законната лихва, както и по- нисък от установения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на
14
законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в
процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона.
В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради
предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в
случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо
имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора.
Възнаградителната лихва в размер на 33.14 лева за периода от 11.08.2023 г. до
03.11.2023 г. не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не
води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя. Лихвата
е начислена на датата на падежа - периода от 11.08.2023 г. до 03.11.2023 г.,
която според ССчЕ е общо в размер на 33.14 лева и следва да се уважи
изцяло.
Предявен е иск по чл. 86 от ЗЗД за законна лихва върху главницата
в размер на 450 лева, считано от датата на предявяване на насрещния иск -
06.11.2023г. до окончателното плащане на задължението. Иска за законна
лихва е акцесорен и е в зависимост от изхода на главния иск, ищеца
претендира за законна лихва. Съгласно чл. 84 от ЗЗД когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като е бил поканен от кредитора. Съгласно чл. 86 от ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. С оглед уважаването на иска в
размер на 450 лева, ответника дължи на ищцата законна лихва върху
главницата от 450 лева, считано от датата на предявяване на иска -
06.11.2023г. до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изложеното, съдът приема, че за ответника е възникнало
валидно задължение да заплати на „С. К.“ ООД сумите: 450 лева,
представляваща главница по договора за паричен заем; 33.14 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 11.08.2023 г. до
03.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 450 лева,
считано датата на предявяване на насрещния иск – 06.11.2023г. до
окончателно изплащане на вземането.
По разноските:
Ищеца В. претендира за разноски в размер на 50 лева – държавна
15
такса и 1200 лева – адвокатски хонорар по трите иска, в т.ч. и насрещния.
Ответната страна претендира за разноски 300 лева юрисконсутско
възнаграждение за всеки иск по отделно, внесена е държавна такса в размер
на 100 лева и 350 лева – депозит вещо лице.
Предвид изхода на спора, следва да се уважат на процесуалните
представители на страните – на ищеца един адвокатски хонорар, на ответника
– едно юрисконсултско възнаграждение, съобразно фактическа и правна
сложност на делото, проведеното едно съдебно заседание, извършените
процесуални действия по събиране на доказателства. Следва на основание
чл.78 ал.1 ГПК да се осъди ответника „С. К.“ ООД да заплати на ищеца В.
направените разноски 50.00 лева - държавна такса. Процесуалното
представителство на ищеца е безплатно на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за
оказване на помощ на материално затруднено лице. Обемът на оказаната
правна помощ по предявените искове съответства на минималните
възнаграждения, дължими на основание чл. 9, ал. 1 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като следва да се уважи сумата от 400.00 лева – едно
адвокатско възнаграждение. За това на основание 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр.
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да се осъди да заплати на процесуалния представител на
ищеца – адв. С. П. адвокатско възнаграждение за оказано безплатно
процесуално представителство и защита на ищеца в размер на 400.00 лева.
С изхода на делото по предявеният насрещен иск, следва на
основание чл.78 ал.1 ГПК да се осъди ответника В. да заплати на ищеца „С.
К.“ ООД направените разноски, които са 750.00 лева, представляващи 100.00
лева - държавна такса по предявените искове, 350.00 лева – депозит за вещо
лице и 300 за юрисконсултско възнаграждение.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, ДЕВИНСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните Д. М. В.,
ЕГН ********** с постоянен адрес: с. Л., общ. Д., обл. Смолян и „С. К.“
16
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. №
**, ет. *, представлявано от управителя Н. П. П., че клаузите, предвидени в
чл.3, ал.1, т.5 /годишен лихвен процент/, чл.3, ал.1, т.7 /годишен процент на
разходите/ чл. 11 /неустойка/от Договор за паричен заем № 5042* от
04.08.2023г., са недействителни, респ. нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
във вр. чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10 и т. 11, вр. с чл. 19, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА Д. М. В., ЕГН ********** с постоянен адрес: с. Л., общ.
Д., обл. Смолян ДА ЗАПЛАТИ на „С. К.“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № **, ет. *, представлявано от
управителя Н. П. П. сумите: 450 лева - главница по Договора за паричен
заем № 5042* от 04.08.2023г.; 33.14 лева - възнаградителна лихва за периода
от 11.08.2023 г. до 03.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата
от 450 лева, считано датата на предявяване на насрещния иск – 06.11.2023г.
до окончателно изплащане на вземането, както и 750.00 лева - разноски.
ОСЪЖДА С. К.“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. С. № **, ет. *, представлявано от управителя Н. П. П.
ДА ЗАПЛАТИ на адв. С. Ж. П. – АК Пловдив, съдебен адрес: гр. П., пл. С.
№ *, ет.*, офис*** сумата от 400.00 лева, представляваща възнаграждение за
безплатно процесуално представителство на ищеца Д. В..
ОСЪЖДА С. К.“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. С. № **, ет. *, представлявано от управителя Н. П. П.
ДА ЗАПЛАТИ на Д. М. В., ЕГН ********** с постоянен адрес: с. Л., общ. Д.,
обл. Смолян сумата от 50.00 лева – разноски за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните пред СмОС в
двуседмичен срок, считано от съобщението.
Съдия при Районен съд – Девин: _______________________
17