Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети март две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4823 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „П.ЗА П.П.– София” срещу решение от 16.01.2020 г. по гр.д.
№62573/2017 г. на Софийския районен съд, 57 състав, в частта, в която
жалбоподателят е осъден да заплати на Я.С.К. на основание чл.215 КТ сумите от
329,00 евро и 17,48 щатски долара, представляващи остатъкът от неизплатената
част от командировъчните пари за осъществени международни командировки за
периода 01.02.2007 г. – 19.03.2008 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 05.11.2008 г. до окончателното изплащане, на основание
чл.78 ал.1 ГПК разноски по делото, както и на основание чл.78 ал.6 ГПК вр.
чл.83 ал.1 т.1 ГПК по сметка на СРС държавна такса и разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо и неправилно. Поддържа, че не е надлежна страна и е
конституиран като ответник по делото в нарушение на разпоредбите на ГПК. Сочи,
че процесните вземания са погасени по давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Я.С.К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените осъдителни искове с
правно основание чл.215 КТ са отхвърлени за разликата над посочените по-горе
размери, поради което решението е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на
въззивника, че не е надлежна страна и е конституиран
като ответник по делото в нарушение на разпоредбите на ГПК. Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
за наличието на която съдът следи служебно, и ако съдът констатира, че искът е
предявен срещу ненадлежна страна, следва да укаже на ищеца да отстрани тази
нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежния
ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде
прекратено. Съгласно задължителните указания в ТР №1/2010 г. на ОСГК на ВКС,
въпросът за посочването на надлежен ответник по исковете по чл.344 ал.1 КТ е
въпрос на процесуална, а не на материалноправна легитимация. В същия смисъл са и
решение №231/28.10.2014 г. по гр.д. №1504/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение
№103/13.05.2014 г. на ВКС по гр. д. №4972/2013 г., III ГО,
Решение №30/20.02.2013 г. на ВКС по гр.д. №738/2012 г., III ГО и др. В този
смисъл и с оглед задължителното тълкуване в ТР №1/2010 г. на ОСГК
на ВКС, определянето на надлежен ответник по трудов спор, респ. посочването на
съответния работодател като ответник по иска, касае процесуалната, а не
материалноправната легитимация. В случая
в изпълнение на дадените му от съда по реда на чл.129 ГПК указания ищецът е
насочил предявеният иск срещу надлежната страна - неговият работодател „П.ЗА
П.П.– София”, който е пасивно легитимиран да отговаря по процесния трудов спор,
а съгласно разпоредбата на чл.129 ал.5 ГПК, поправената искова молба се
смята за редовна от деня на подаването и /т.5 ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В
случая не е приложима разпоредбата на чл.228 ГПК, доколкото не се касае за
изменение на иска чрез замяна на първоначалния ответник, а както вече бе
посочено – за отстраняване на нередовност на исковата молба чрез конституиране
на надлежния ответник.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
За основателността на иска за заплащане на командировъчни пари в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника за процесния период е съществувало трудово правоотношение, по силата на което в изпълнение на трудовата функция и по предвидения за това ред е бил командирован за изпълнение на трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което изпълнява длъжността, като фактически, ефективно е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя.
Съгласно разпоредбата на
чл.215 КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи
освен БТВ още и пътни, дневни и квартирни пари в размери, определени от МС. С
ПМС №40/1987 г. за приемана на НСКСЧ е предвидено, че предприятията,
дружествата и обществените организации могат да определят и изплащат и други
размери дневни пари от определените в наредбата. В чл.228 ал.2 КТ е предвидено,
че размерът на обезщетението по чл.215 КТ се прилага, доколкото в акт на МС,
КТД или в трудов договор не са предвидени по-високи размери, т.е. работодателят
може да определя по-високи от посочените в чл.31 от НСКСЧ размери, но не и
по-ниски, поради което доводите на ответника, че не е определен по-нисък праг
на командировъчните, са неоснователни. Издадените от ръководителя на „БДЖ –
Пътнически превози” ЕООД са в противоречие с действащата нормативна уредба,
която определя най-ниския размер на командировъчните, тъй като съгласно
разпоредбата на чл.118 ал.3 КТ, работодателят може едностранно само да
увеличава, но не и да намалява, трудовите възнаграждения. В случая с акт на МС
са определени размери на командировъчните, които са минимални и работодателят
не може да създава по-неблагоприятно положение за служителя и да определя
по-ниски суми от нормативно установените /решение №707/15.05.2006 г. на ІІІ ГО
на ВКС, решение №421 от
13.07.2010 г. на ВКС по гр.д. №969/2009 г., III ГО, решение
№753 от 29.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1283/2010 г., IV ГО и др./.
По делото е установено
безспорно, че в процесния период страните са били в трудово правоотношение.
Установено е и че ищецът е извършил задгранични командировки в сочените
дестинации през процесния период.
В тежест на ответника е да
докаже плащане на дължимите командировъчни пари в пълен размер, което не
бе сторено в рамките на настоящето производство, като неизплатената част,
съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият съдебен
състав кредитира напълно, възлиза на сумата от 329,00 евро и 17,48
щатски долара.
Неоснователно е
възражението на ответника за наличието на изтекла погасителна давност. Съгласно
разпоредбата на чл.111 б. „а“ ЗЗД, вземанията за възнаграждение
за труд се погасяват с изтичане на 3-годишна давност, която започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо или това е денят, в който е
следвало да бъде платено. В случая се претендират командировъчни пари за
периода 01.02.2007 г. – 19.03.2008 г., а
исковата молба е депозирана на 05.11.2008 г., т.е. към датата на депозирането и
не е изтекъл 3-год. погасителен срок.
Поради
изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №14383 от 16.01.2020
г., постановено по гр.д. №62573/2017 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „П.ЗА П.П.- София”, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „********, да заплати на Я.С.К., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.