№………./……….12.2018 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 19.12.2018 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
като
разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 1920 по описа за 2018 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. Александрова срещу разпореждане №39256/04.10.18г.
по ч.гр.д.12295/18г по описа на ВРС 46 с-в, с което е отхвърлено искане за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявени задължения за неустойка
и разходи и такси по договор за кредит „Бяла карта“, придобити от заявителя с
цесия. Жалбоподателят твърди, че в заявлението е
посочил претендираните вземания в съответствие с изисквания за редовност по чл.
410 ал. 2 ГПК и това е било достатъчно за уважаване на искането му за
снабдяване с изпълнителното основание.
Сочи, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора, съдът не следва
да преценява наличието на спор по материалните права, тъй като такъв следва да
очертае длъжника, ако упражни възражението си след издаване на заповедта.
Отделно оспорва квалифицирането на претенцията за разходи и такси като вземане
с неустоечен санкционен характер, кумулирано
към обезщетение за забава. Сочи, че това вземане е било уговорено като
допълнителна услуга, предоставена на потребителя, в случай на предсрочна
изискуемост, а законодателят е допуснал разходите, породени от неизпълнението
да се заплащат от потребителя, като изрично ги е изключил от формирането на ГПР
по кредита. С доводи за необосновани изводи на първоинстанционния съд и
незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК,
жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и
вместо нея въззивният съд да постанови издаване на заповед за всички заявени от
кредитора суми. Претендира и за определяне на разноски в полза на кредитора за
това въззивно производство.
Жалбата вх. №70360/29.10.18 е подадена в срок,
по пощата с клеймо от 28.11.18г, считано от уведомяването на заявителя за
постановения частичен отказ. Изявлението е на надлежна страна – заявител срещу
подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е процесуално
допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово
дължимата такса в минимален размер е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените
пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество
на искане до съда, макар да не се решава спор за материално право, съответното
приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка
за действителност, допустимост и редовност на заявлението, в рамките на правомощията
на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу физическо
лице – потребител с адрес в седалището на сезирания съд. Компетентният районен
съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно на това сезиране
разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413
ал.2 ГПК и е действително и допустимо(ПП1/53г,
ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по
договор за кредит: главница от 100лв, договорна лихва за ползване на кредита до
упражняване на правота на кредитора на предсрочна изискуемост в размер на 35,67лв,
неустойка за неизпълнение в размер на 100лв и разходи и такси за извънсъдебно
събиране в размер на 264,33лв. В т.12 от формуляра си, заявителят е пояснил, че
неустойката е била уговорена като обезщетение за неизпълнение на специално
поето задължение за предоставяне на поръчителство при всеки отделен случай на
забава на плащане на текущо задължение, в размер на 10 % от непогасената
главница и претендирания размер съответства на сбор от такива неустойки,
начислени за периодично допускани забави в периода 06.03.2017 – 06.12.2017г.
След дадени указания относно уточняване на основанията за претенцията за
разходите и таксата, заявителят е уточнил, че в сключения между страните
договор е било уговорено отделно задължение на кредитополучателя в чл. 22 ал. 4
за заплащане на фиксирана сума от 2.50лв
на ден като разход за извънсъдебно събиране(чрез напомнителни
писма, електронни съобщения и SMS) за целия
периода на неизпълнение на текущо задължение, както и в чл. 22 ал. 5 еднократна
такса в размер на 120 лв за допълнителната дейност на
нарочен служител на кредитора по извършване и администриране на извънсъдебно
събиране(чрез провеждани телефонни
разговори и посещения на адреса на длъжника).
Твърденията на заявителя, вкл. и след допълнителното пояснение несъмнено
достатъчно индивидуализират двете сборни вземания. Въззивният съд приема, че
първото описано като неустойка вземане несъмнено следва да се квалифицира като
уговорена отнапред компенсация (обезщетителна
неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които
кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена
договорена престация. Ето защо вредите,
компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с
конкретен отрицателен кредиторов интерес, а както
правилно е констатирал първоинстанционния съд - само с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Второто сборно вземане за разходи и такса се обосновава
като възникнало в резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество
на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на
кредитополучателя престация изключва квалификацията им като допълнително благо,
за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването
на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея,
така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар
и забавено изпълнение от длъжника са
типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния
предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се
компенсира с основното възнаграждение като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е
типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на
разходите за тази дейност от основната цена на кредита(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се
допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва
присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени
задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.
Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не
може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на
договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите
разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането
на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер. В този смисъл въззивният съд изцяло
споделя констатацията на първата инстанция.
Така обоснованите от заявителя по основание претенции пораждат служебно
задължение на съда да приложи закрилни императивни
норми, изключващи безспорен характер на задълженията. Жалбоподателят правилно
възприема същността на заповедното производство като инструмент за проверка на
наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика
обаче изключва безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за
легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения,
произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни
задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при
довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на
нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), пораждането
на задълженията от сключени с потребител договори изисква служебен контрол. Адекватната
защита на правата на потребителите налага на съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде
направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна
практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г.,
I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I
г.о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на
потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08,
С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В тези случаи за да бъде безспорен фактическия
състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже
възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи,
които не са били индивидуално договорени и само ако потребителя изрично се
откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от
тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния
процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на жалбоподателя, че в
заповедното производство до ангажирането на насрещната страна с възражение
срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на заявените права
принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на потребителската
закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити.
Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се
осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна
защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се
въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от
едно съдебно производство.
В конкретния случай именно мотивите на съда да откаже издаването на
заповедта за вземанията, породени от клаузи за които са очертани
фактически твърдения попадащи в хипотези
на ограничения за кредитора, представляват обявяването на приложимите
императивни правила, изключващи безспорен характер на дълга и налагащи
състезателно производство. Заявяването на такива задължения като безспорни
несъмнено противоречи на закона(схващан в
най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с обществения
ред на правовата държава) и съответно се санкционира на осн.
чл. 411 ал.2 т. 2 ГПК. Така мотивирания отказ е основание за трансформиране на
искането на кредитора в защита по общия ред (чл. 415 ал.1
т.3 ГПК) за да бъде установена безспорност на
валидността на клаузите в полза на кредитора с участието на надлежно
информирания от съд потребител.
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с
мотивите на обжалваното разпореждане. Обжалваното разпореждане следва да се
потвърди.
Разноски във въззивното производство за неоснователно обжалване не се
определят.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК,
съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №39256/04.10.18г. по ч.гр.д.12295/18г по описа
на ВРС 46 с-в, с което е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК за заявени задължения за неустойка и разходи и такси по договор
за кредит „Бяла карта“, придобити от заявителя с цесия.
Разноски не се определят.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.