Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.07.2023г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II „А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи
октомври двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
участието на секретаря Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 5976 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби срещу решение от 14.10.2019г.
по гр. дело № 35499/2019г. на Софийски районен съд, 85 състав, поправено с
решение от 10.03.2020г. по същото дело, с което е признато за установено по
реда на чл. 422 ГПК, че А.Ц.Х. *** EАД сумата 1
695. 43 лв. -незаплатена топлинна
енергия за периода м. май 2015г. – м. април 2018г. за абонатен № 147036, ведно
със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното изплащане, както и лихва
за забава в размер на 189. 47 лв. за периода от 14.09.2015г. до 20.03.2019г., за които е издадена заповед
за изпълнение по гр.д. № 18304/2019г. на СРС, 85 с-в, като са отхвърлени
исковете за заплащане на главница за доставена ТЕ и лихва забава за разликата
до пълните предявени размери, а претенциите за извършено дялово разпределение и
лихва за забава – изцяло.
Въззивникът – ищец обжалва решението в частта за отхвърляне
на исковете, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно
приложение на материалния закон. Сочи, че СРС неправилно е уважил възражението
за давност за периода м.05.2015г. – 29.03.2016г. Поддържа, че съгласно Общите
условия от 2014г., клиентите дължат заплащане на дължимите суми в 30 - дневен
срок от публикуване на общите фактури на интернет страницата на продавача за
съответния отоплителен сезон. Твърди, че общата фактура за отоплителен сезон
2015-2016г. е публикувана на
15.08.2016г., за което има издадени констативни протоколи по реда на чл. 593 ГПК. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете до
пълните предявени размери, като му присъди разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
По делото е депозиран писмен отговор от ответницата по
жалбата на ищцовото дружество, с който оспорва жалбата и моли съда да я остави без
уважение, като потвърди решението в тази част.
Въззивницата – ответник обжалва решението в частта за
уважаване на исковете. Твърди, че не е пасивно легитимирана по исковете, в
качеството й на носител на вещното право на ползване, тъй като в случая потребител
на топлинна енергия е собственикът на имота, в качеството му на титуляр на
партидата. Евентуално поддържа направеното в хода на първоинстанционното
производство възражение, че дължи половината от претендираните суми, поради
учредяване на правото на ползване върху имота в полза на още едно трето за
спора лице – А.Х.. Отделно оспорва дължимостта на лихви за забава, поради липса
на доказана забава на длъжника по делото. Моли съда да отмени решението в
обжалваната от нея част като неправилно и да отхвърли исковете, с присъждане на
разноски.
Третото лице - помагач не заявява становище по въззивните
жалби.
По делото е депозирана частна жалба от ответницата А.Х.
срещу определение от 28.11.2019г., с което е оставена без уважение молбата й по
чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Поддържа, че неправилно СРС е намалил размера на адвокатското възнаграждение за
заповедното производство от 1300 лв. на 50 лв., тъй като нормата на чл. 6, т. 5
от НМРАВ е неприложима. Моли съда да отмени обжалваното определение и да уважи
молбата по чл. 248 ГПК.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на парични
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18304/2019г.
на СРС, 85 с-в.
СРС
е уважил частично иска за главница за незаплатена топлинна енергия, като е
приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по продажба на
топлинна енергия, като е приел за неоснователно възражението на ответницата, че
дължи ½ от процесните вземания, по съображения, че по делото не е
доказано, че тя е реализирала притежаваното право на ползване с друго лице,
поради което дължи изцяло доставената топлинна енергия. По отношение на размера
на присъдената главница първоинстанционният съд е кредитирал заключенията на
приетите СТЕ и ССчЕ, като е уважил частично възражението за давност за
вземанията, станали изискуеми три години преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК на 29.03.2019г., т.е. след 29.03.2016г.
Договорното правоотношение между
главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от
2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на
ищцовото дружество. Не е спорно по делото и установено от представения нот. акт
№ 73/2009г. на нотариус
В., че ответницата и трето за спора лице са прехвърлили правото на собственост
върху процесния имот на Н.А.Г., като са си запазили лично и поотделно,
пожизнено и безвъмездно, правото на ползване върху същия. Сградата, в която се
намира процесният апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на
процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди.
Подаването на топлинна енергия към процесния имот през процесния период,
се установява от приетите като писмени
доказателства по делото документи и от приетото от СРС заключение на СТЕ.
Съгласно констатациите на СТЕ,
остойностяването на потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано
в съответствие с действащите към този момент нормативни разпоредби.
Заключението е изготвено въз основа на ежемесечните отчети по общия топломер за
процесната сграда и сметките за дялово разпределение на дружеството за топлинно
счетоводство, съставени от трето за правоотношението между страните лице и по
възлагане от етажните собственици. Съгласно заключението на приетата СТЕ, за
процесния период в имота е имало монтирани 3 отоплителни тела и съответно
разпределители, като е начислена ТЕ за отопление, сградна инсталация и за БГВ,
съгласно извършен реален отчет, сред изравняване за съответния сезон.
Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ,
всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания,
дадени в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС,
собствениците/ползвателите дължат цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ независимо кой е фактическият
ползвател на имота, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди.
От изложеното следва изводът, че
ответницата, в качеството й на носител на вещното право на ползване на имота,
има качеството поребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, съгласно
чл. 155 от ЗЕ и дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот
топлинна енергия за претендирания период.
Възражението в жалбата на оветницата, че потребител е т.нар. „гол
собственик“ на имота, като титуляр на партидата, е неоснователно. Ето защо ответницата
е пасивно легитимирана по исковете.
Основателно е оплакването в жалбата за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд досежно обема на отговорността на ответницата.
По делото не се твърди и не са ангажирани доказателства от ищеца, правото на
ползване на върху имота на А.Х. да е погасено със смъртта му. Предвид
изложеното, при наличие на двама носители на вещното право на ползване и липса
на твърдения и доказателства от ищеца, че е налице сключен договор за доставка
на топлинна енергия само с ответницата, респ. твърдения за наличие на
солидарност между ответницата и другия носител на вещното право на ползване, следва,
че отговорността следва да бъде ангажирана разделно, при равни квоти.
По отношение на възражението за давност:
Жалбата на ищеца относно изводите на СРС за периода на погасителна давност е неоснователна.
Давността
започва да тече от датата, на която вземането е станало изискуемо – чл. 114,
ал. 1 ЗЗД. Задълженията за плащане на цената на доставяната топлинна енергия
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”,
пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна
давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР №
3/18.05.2012. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, вземанията
за главница, които са станали изискуеми три години преди 29.03.2019г. - датата
на подаване на заявлението на ищеца по чл. 410 от ГПК, са погасени по давност. В случая по отношение на давността следва да
бъдат съобразени приложимите ОУ, одобрени с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014г. Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., клиентите са длъжни
да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие.
Публикуването има характер на покана за изпълнение, но не рефлектира върху
началния момент на давността. По арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва
да тече от датата на възникване на вземанията. Поради това, противно на
твърденията в жалбата, издаването на обща фактура и счетоводното й отчитане не
променя падежа на общото задължение, респ. давността не започва да тече от
изтичане на 30 - дневния срок от публикуването й за фактурираните и потребени
услуги за минал период.
По
изложените съображения, изискуемите вземания за главница за топлинна енергия за
периода три години преди подаване на заявлението, включително и за м. февруари
2016г., са погасени по давност, както е приел СРС.
С погасяването на част от вземанията за доставена топлинна
енергия се погасяват и лихвите за забава, дължими по отношение на тези
вземания, включително за периодите, по отношение на които тригодишната давност
не е изтекла – чл. 119 от ЗЗД.
По отношение размера на
присъдената главница за непогасения по давност период, която възлиза на присъдената
сума от 1695. 43 лв. съгласно заключението на ССчЕ, не са релевирани оспорвания.
Предвид горното, по отношение на главницата за
топлинна енергия жалбата на ищеца е неоснователна, а жалбата на ответницата е основателна
досежно половината от присъдената сума – 847. 72 лв., съобразно горните мотиви за
обема на отговорността на двамата вещни ползватели.
По
отношение на претендираната сума за дялово разпределение, жалбата на ищеца е частично
основателна. Искът за присъждане на цена на услугата дялово разпределение
доказан по основание. По арг.
от чл.139, ал. 2 ЗЕ, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ.
Съгласно чл. 139в ЗЕ, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите
по реда на чл. 139б /при Общи
условия/, в който се уреждат
цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от
страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение – арг. чл. 139, ал.3, т. 4 ЗЕ. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от
ОУ, приложими за
процесния период, потребителите /клиентите/ заплащат на
доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на
услугата дялово разпределение
от избрания от тях търговец, като стойността ѝ се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се
заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът
на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите. Предвид изложеното, ищецът е активно
материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата дялово
разпределение. По делото е безспорно установено извършването на услугата дялово
разпределение от третото лице - помагач, по силата на представен по делото
договор, сключен с ищеца, поради което искът е доказан по основание. Съгласно
заключението на ССчЕ размерът на
начислената сума за дялово разпределение за непогасения давност е период е в
размер на 50 лв., поради което искът срещу ответницата е доказан за сумата 25
лв. – ½ от цената на услугата.
По
отношение на исковете за мораторни лихви:
Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., в сила от м. март 2014г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. Публикуването има характер на покана, относима към настъпване на
забавата на длъжника, но по делото не са ангажирани доказателства за
публикуването на сумите по смисъла на визираната клауза. Оплакването в жалбата
на ответницата в тази връзка е основателно.
Съобразно приложимите норми на чл.
33, ал. 2 и 3 вр. ал. 5 от Общите условия от 2016г., публикувани м. юли, в сила
от 11.08.2016г. /по арг. от чл. 150, ал. 2 ЗЕ/, месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз
основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45 - дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. След отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки /чл. 32, ал. 3 ОУ/, като клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурите в 45 - дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят /чл. 33, ал. 1 ОУ/. В
разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от ОУ от 2016г. е предвидено, че продавачът
начислява лихва за забава само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, от деня на забавата до момента на заплащане на
дължимата сума за топлинна енергия. Предвид изложеното, задължението за плащане
на дължимата топлинна енергия при действието на ОУ от 2016г. е срочно и
забавата на клиента настъпва след изтичане на съответния 45 - дневен срок,
считано от издаване на общата фактура. Предвид изложеното, настоящият съдебен
състав счита, че е налице доказана забава съгласно ОУ от 2016г. по отношение само
на незаплатената фактура № **********/31.07.2017г. на обща стойност 756. 35
лв., съгласно заключението на ССчЕ. Размерът на лихвата за забава, изчислен по
реда на чл. 162 ГПК за периода
15.09.2017г. – 29.03.2019г., възлиза на сумата 117. 87 лв., поради което искът
срещу ответницата е основателен и доказан за половината от тази стойност, а
именно за сумата 58. 94 лв. Искът за начислена мораторна лихва върху главница
по обща фактура от м.07.2018г. е неоснователен, тъй като не касае процесния
период на иска за главницата за незаплатена топлинна енергия.
По
отношение на вземането за лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение, не се твърди и доказва да е настъпила забава по смисъла
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Вземането не е срочно, поради което Общите условия са
неприложими, а за изпадане на длъжника в забава следва да е изпратена и връчена
покана. Такава в случая не е налице, поради което следва да се приеме, че не е
налице настъпила забава и искът правилно е отхвърлен от СРС.
Предвид гореизложеното, двете жалби
са частично основателни. Решението следва да бъде отменено в частта за уважаване
на иска за главницата за разликата над сумата 847. 72 лв. до пълния уважен
размер от 1695. 43 лв. и иска за мораторна лихва за разликата над сумата 58. 94
лв. до пълния уважен размер от 189. 47 лв. , като исковете за посочените
размери бъдат отхвърлени като неоснователни.
Решението
следва да бъде отменено и в частта за отхвърляне на иска за цена на услугата
дялово разпределение до размера на сумата 25 лв., а за отхвърляне на иска за разликата
до пълния предявен размер от 54 лв. – потвърдено. Решението следва да бъде
потвърдено и в останалата отхвърлителна част – за отхвърляне на исковете за
главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху нея за разликата до пълните
предявени размери и изцяло иска за мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение.
По
частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК: Същата е неоснователна. Предмет
на молбата по чл. 248 ГПК е само размерът на адвокатското възнаграждение за
заповедното производство, претендиран и доказан в размер на сумата 1300 лв. Не
е налице основание за присъждане на отделно адвокатско възнаграждение в размер
на 1300 лв. за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, когато заповедното
производство е прераснало в исково. В този случай защитата по заповедното
производство се поглъща от защитата в исковото производство. С оглед
изложеното, искането за присъждане на адвокатско възнаграждение над определения
размер от 50 лв. до 1300 лв. е неоснователно и частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
С
оглед този изхода на спора, на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство в общ
размер на сумата 35. 57 лв., а за исковото производство – сумата общо 217. 07
лв., поради което решението следва да бъде отменено и в частта за присъдените в
полза на ищеца разноски над сумите 35. 57 лв.
и 217.07 лв. до съответните пълни присъдени размери от 72 лв. 439. 42
лв.
На
ответницата не следва да се присъждат допълнително
разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство
съобразно уважената част на нейната жалба, тъй като присъдените са над дължимия
размер от 279. 64 лв.
С
оглед изхода на спора, на въззивника – ищец следва да бъдат присъдени на
основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски в
размер на общо сумата 54.19 лв. за въззивната инстанция /държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение съответно на уважената част на жалбата/.
На въззивницата – ответник следва да
бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за адвокатско възнаграждение
за настоящата инстанция. Същата претендира сумата 950 лв., съобразно
представения договор за правна защита и съдействие за въззивната жалба и отделно
претендира адвокатско възнаграждение в размер на сумата 400 лв. за отговора на
въззивната жалба. От „Т.С.“ ЕАД е направено своевременно възражение за
прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно и претендирното
за въззивната жалба възнаграждение следва да бъде намалено до размера на сумата
500 лв., което минимално надвишава минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ и съобразно обжалвания от ответницата материален интерес. С оглед
горното, по въззивната й жалба следва да се присъдят разноски в размер на 250
лв. По отношение на отговора въззивната жалбата, дължимото възнаграждение,
което следва да се присъди, е в размер на сумата 388. 41 лв. Разноски за производството по чл. 248 ГПК не
се дължат, а в случая такива не следва да се присъдят и с оглед изхода по нея.
С оглед изложеното, на ответницата
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 638. 41 лв. за въззивното
производство.
Съдът констатира, че в диспозитива на
обжалваното решение и налице допусната очевидна фактическа грешка при описание
на началния момент на периодите на уважените искове – м.05.2015г. и
14.09.2015г., тъй като в мотивите на решението е прието, че за тези дати
вземанията са погасени по давност. Посочената грешка подлежи на отстраняване от
СРС след връщане на делото.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 14.10.2019г. по гр. дело
№ 35499/2019г. на Софийски районен съд, 85 състав, поправено с решение от
10.03.2020г. по гр. дело № 35499/2019г. на Софийски районен съд, 85 състав, в следните
ЧАСТИ: частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че А.Ц.Х.
*** EАД разликата над сумата 847. 72 лв. до пълния уважен размер от 1695. 43 лв. - незаплатена топлинна енергия за периода м.
март 2016г. – м. април 2018г. за абонатен № 147036, ведно със законната лихва
от 29.03.2019г. до окончателното изплащане; частта, с която е признато за
установено по реда на чл. 422 ГПК, че А.Ц.Х. *** EАД разликата над сумата 58. 94
лв. до пълния уважен размер от 189. 47 лв - лихва за забава, както и в
частта, с която е отхвърлен иска за установяване дължимост на цена на услугата
дялово разпределение до размера на сумата 25 лв. за периода м. март
2016. – м.април 2018г., както и в частта, с която е осъдена А.Ц.Х. да
заплати на „Топлофикация София“ EАД разноски над сумата 35. 57 лв. до
пълния присъден размер от 72 лв. за заповедното производство и над сумата 217.07
лв. до пълния присъден размер от 439. 42 лв. – разноски в първоинстанционното
производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******** срещу А.Ц.Х., ЕГН ********** искове с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 847. 72 лв. до пълния уважен размер от 1695. 43 лв. - незаплатена топлинна енергия за периода м.
март 2016г. – м. април 2018г. за абонатен № 147036, ведно със законната лихва
от 29.03.2019г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 58. 94 лв. до пълния уважен размер от 189. 47 лв. - лихва
за забава за периода м. март 2016г. – 20.03.2019г., като неоснователни.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.Ц.Х., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.
422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 25 лв. – цена на
услугата дялово разпределение за периода м. март 2016г. – м. април 2018г.,
ведно със законната лихва от 29.03.2019г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
14.10.2019г. по гр. дело № 35499/2019г. на Софийски районен съд, 85 състав,
поправено с решение от 10.03.2020г. по гр. дело № 35499/2019г. на Софийски
районен съд, 85 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА А.Ц.Х., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 54. 19 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******** да
заплати на А.Ц.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 638. 41 лв.
– разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на А.Х. срещу определение от 28.11.2019г., с
което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решение от
14.10.2019г. по гр. дело № 35499/2019г. на Софийски районен съд, 85 състав в
частта за разноските.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Техем ссървисис”
ЕООД – помагач на въззивника-ищец „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.