№ 3267
гр. София, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20221110132964 по описа за 2022 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и осъдителни искове с
правно основание чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът ФИРМА е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу З. Г. П. за заплащане на сумите, както следва: сумата от 3 412,24 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит №......... от 30.01.2020г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
30.09.2021г. до изплащане на вземането, сумата от 1 388,40 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 10.08.2020 г. до 03.09.2021г., сумата от 410,26 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 11.03.2020г. до 03.09.2021г.; сумата от
57,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.09.2021г. до 29.09.2021г.,
сумата от 925,02 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги „Фаст“ и за сумата от 2215,93 лв., представляваща възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги „Флекси“. Съдът по ч.гр.д. № 56550/2021г. по описа на
СРС, 58-ми състав, е издал заповед за изпълнение на 18.10.2021г. за вземанията за
главница, възнаградителна и мораторна лихва, а с разпореждане от същата дата е
отхвърлил заявлението в частта, касаеща вземанията за закупен пакет допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“. След постъпило възражение по реда на чл.414 ГПК срещу
заповедта за изпълнение са предявени установителни искове за вземанията, предмет на
издадената заповед за изпълнение, а за вземанията, за които заявлението е отхвърлено
са предявени осъдителни искове.
Ищецът ФИРМА твърди, че между него и ответника е сключен договор за
потребителски кредит №......... от 30.01.2020г., по силата на който е предоставил на
ответника сумата от 3700 лв. Излага доводи, че в договора бил посочен годишен
процент на разходите 48,42 % и годишен лихвен процент от 41%, лихвен процент на
ден: 0,11%, месечна погасителна вноска била в размер 180,17 лв., общо задължение по
1
кредита се равнявало на 6486,37 лв. Към договора било сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, по силата на което
кредитополучателят следвало да заплати допълнително възнаграждение в общ размер
от 3 700 лв. Размерът на вноската по закупените допълнителни услуги била за сумата
от 102,77 лв. Така общата сума, която се дължала била в размер от 10 186,37 лв., а
общият размер на вноската – 282,94 лв. Ищецът сочи, че по договора са направени пет
пълни погасителни вноски и една частична. Твърди, че с част от главницата били
рефинансирани стари задължения на ответника за сумата от 753,65 лв. Поради
допусната забава при погасяване на вноските, на 03.09.2021г. кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем. На ответника било изпратено уведомително писмо съдържащо
информация в този смисъл, което не било потърсено от получателя. Моли съдът да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
Ответникът З. Г. П. в срока по чл. 131 ГПК е депозирала отговор на исковата
молба, с който излага доводи за недопустимост на исковете и ги оспорва по същество.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради
неравноправност на клаузите за допълнителни услуги и размера на възнаградителна
лихва, които не са индивидуално уговорени. Счита, че при сумирането на дължимата
сума по кредита и допълнителните услуги, годишният процент на разходите надвишава
допустимия от закона максимум. Твърди, че от момента на обявяването на предсрочна
изискуемост на кредита, дължи единствено оставащата главница, но не и
възнаградителна лихва. Възразява срещу дължимостта на посочената в
обстоятелствената част на исковата молба сума от 20 лв., представляваща такса по
тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията. Оспорва и твърдяното от ищеца
рефинансиране, като счита, че е налице извънсъдебно прихващане за сумата от 753,65
лв., което не е породило своето действие, тъй като активното вземане не било
индивидуализирано. Твърди, че не е осъществен фактическия състав и съответно не е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като приложеното от ищеца писмо,
с което се съобщава, не е получено от ответника, поради това и сумата по кредита не
била все още изискуема, тъй като длъжникът не бил изгубил преимуществото на
уговорения в негова полза срок. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По възражението за допустимост на предявените исковете:
При анализа на твърденията на ищеца изложени в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и тези, изложени в исковата молба, съдът
намира, че кредиторът не е въвел в предмета на делото нови или различни факти –
посочени са идентични дати на сключване на процесния договор за кредит и на
настъпване на предсрочна изискуемост, идентични размери на предсрочно
изискуемата главница, както и обстоятелството, че кредиторът е изпълнил надлежно
задължението си за предоставяне на преддоговорна информация. С оглед на това,
съдът счита, че е налице пълен обективен и субективен идентитет между
обстоятелствата, на които се основават исканията в заповедното производство по
ч.гр.д. №56550/2021г. по описа на СРС, 58-ми състав и в настоящото исково
производство, явяващо се продължение на заповедното по отношение на исковете по
чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което намира възражението на ответника за недопустимост
на ищцовите претенции за неоснователно.
По основателността на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.415,
2
ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
и осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1,пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД:
В тежест на ищеца е пълно и главно да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит между него и ответника в
качеството му на кредитополучател с твърдяното съдържание, в т.ч. възнаградителна
лихва, и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Флекси“ и „Фаст“,
получаване на паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за
настъпването на предсрочната изискуемост, в т.ч., че кредиторът е упражнил
потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което е уведомил
ответника.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
От представените по делото писмени доказателства – искане за отпускане на
потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“, договор за потребителски кредит
„Профи кредит Стандарт“ № ........., ведно с погасителен план към него, Стандартен
европейски формуляр, Общи условия на ФИРМА към договор за потребителски кредит
и декларации от 30.01.2020г., се установява, че между страните е постигнато съгласие
за сключване на договор за потребителски кредит при Общи условия, по силата на
който ищецът се задължава да отпусне на ответника кредит в размер на сумата от 3700
лв., платим на 36 равни месечни погасителни вноски, всяка от които 180,17 лв., с
падежна дата 10-то число от месеца, при ГПР 48,42% и лихвен процент от 41%, с краен
срок на издължаване 10.02.2023г. В раздел V „Поискани от Клиента допълнителни
възможности“, е уговорено предоставянето на изрично поискани от кредитополучателя
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, осигуряващи съответно право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и право на промяна
на погасителния план, при цена 1110 лв. и 2590 лв., като е извършено препращане към
Общите условия за реда за ползването им. Посочен е и общ размер на задължението по
кредита и закупените допълнителни услуги – 10 186,37 лв. Видно от погасителния
план, заплащането на дължимото възнаграждение за ползване на услугите е разсрочено
на равни вноски от по 102,77 лв., дължими заедно с месечната погасителна вноска по
кредита.
Спорен по делото се явява въпросът за действителността на процесния договор за
кредит.
На първо място, следва да се съобрази, че в случая кредитното правоотношение е
такова по договор за потребителски кредит, доколкото същият е сключен с потребител
по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП – кредитът е предоставен на физическо лице и липсват
данни това да е извършено във връзка с неговата търговска или професионална
дейност. Предвид това, отношенията, произтичащи от договора попадат в приложното
поле на регулацията на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, а нарушаването на това изискване
влече като последица недействителност на договора – арг. 22 ЗПК.
В процесния договор и погасителния план към него, са отразени ГПР и общата
3
сума, дължима от кредитополучателя, както и обща сума, включваща цените на
закупени допълнителни услуги, а в чл.5.2. от ОУ е посочено, че при първоначалното
изчисление на ГПР се отчитат общите положения по Приложение 1 от ЗПК, като за
начална дата се приема датата, следваща сключването на договора. Като допълнителни
допускания съгласно ЗПК са отчетени и обстоятелствата, че договорът е валиден за
срока, за който е сключен и страните са задължени да изпълняват задълженията си в
съответствие с условията и сроковете по него, както и че първоначалното изчисление
на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо
първоначалния им размер и ще се прилагат до изтичане срока на договора.
В конкретния случай съдът намира, че в процесния договор за кредит, липсва
яснота относно инкорпорираните разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
На първо място, макар приложимият по договора лихвен процент, който е
фиксиран, поради което и липсата на методика за изчисляването на референтен лихвен
процент не следва да бъде санкционирана, да е посочен като конкретна процентна
величина, не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР. Нещо повече, неЯ. е
цялостно и механизмът, по който се формира ГПР. Действително в чл.5.2.1. и чл.5.2.2.
ОУ са посочени допускания, които са взети предвид при изчисляването му, но същите
по никакъв начин не посочват конкретните разходи, които ГПР включва. Напротив, в
чл.5.2.2. от ОУ изрично е отразено, че освен стойността на възнаградителната лихва
при изчисляването му са отчетени и „други разходи“, но без те да са изброени.
Предвид изложеното, съдът намира, че съставните елементи на ГПР са останали
неизвестни за потребителя, поради което по този начин е създадена предпоставка за
злоупотреба от страна на кредитора.
На следващо място, съдът намира, че сумите във фиксиран размер от 1110 лв. и
2590 лв., представляващи възнаграждения за услуги „Фаст“ и „Флекси“, попадат в
приложното поле на забраната, въведена с чл. 10а, ал.2 ЗПК. Видно от чл. 15.2. от ОУ,
услугата „Флекси“ се състои във възможността на кредитополучателя да променя
погасителния си план при изпълнение на посочените в чл. 15.2.1, 15.2.2. и 15.2.3. от ОУ
изисквания. Предвид това, съдът счита, че същата касае действия по актуализиране на
наличната финансова информация след сключването на договора, поради което
представлява действие по управлението на кредита. Услугата „Фаст“ от друга страна,
съгласно чл. 15.1., дава възможност за приоритетно разглеждане на искането за кредит
и отпускането на същия до 24 часа, което действие е такова по усвояването на кредита.
С оглед на това съдът намира, че в противоречие с нормата на чл. 10а, ал.2 ЗПК
възнагражденията за процесните допълнителни услуги са начислени именно във връзка
с усвояване и управление на кредита, поради което и същите са недължими, а клаузите,
с които са уговорени, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД. В
допълнение, следва да се съобрази, че не са изложени твърдения, нито са ангажирани
доказателства дали в действителност тези услуги са предоставени, както и че
механизмът за ползване на процесните допълнителни услуги e уговорен в типови ОУ,
което презюмира, че не е индивидуално по арг. чл. 146, ал.2 ЗЗП, съответно клаузите
имат неравноправен характер.
Следва да се отчете и размерът на уговорените възнаграждения, който превишава
почти два пъти размера на договорената възнаградителна лихва, както и
обстоятелството, че плащането им е предварително разсрочено, съобразно падежите на
погасителните вноски по кредита. С оглед на това съдът намира, че е налице липса на
еквивалентност на престациите, като начисляването на сумите, дължими за цена на
4
допълнителните услуги, има за цел единствено да постави в неблагоприятно
положение икономически по-слабата страна, съответно заобикаляне на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, водещо до кумулиране на възнаграждение наред с погасителните вноски по
кредита, което води до скрито оскъпяване на кредита. Съдът счита, че цените за
допълнителните услуги по съществото си представляват добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл представляват сигурна печалба за
заемодателя, която увеличава стойността на договора. Основната цел на така
уговорените възнаграждения е да дoведат до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане
сума.
Освен това съдът намира, че възнаграждения за допълнителни услуги са обособени
в самостоятелна клауза с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК,
установяващ лимит на ГПР. Съгласно нормата на чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля
ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото същите е следвало да бъдат включени в
ГПР. В тази насока е и обстоятелството, че в договора е посочена и обща дължима
сума, включваща и стойността на цените на допълнителните услуги. Съдът, като
съобрази, че начислените вземания за услугите „Фаст“ и „Флекси“ са в размер на 3700
лв., равняващ се на главницата по кредита, намира, че ГПР по договора е в пъти над
посочения в закона праг. С невключването на възнагражденията за допълнителни
услуги в ГПР, съответно посочването в договора за кредит на по-нисък такъв,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във вр. чл.
68д, ал. 1 ЗЗП, както и нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото договорът за
кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако
съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При това положение, съдът намира, че вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил взетите
предвид допускания при изчисляването на ГПР в договора за кредит и ОУ, както и като
не е посочил коректно неговата стойност, невключвайки цените на допълнителните
услуги, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото тази
недействителност се установява в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
5
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита – Решение № 50174/26.10.2022 г.
по гр. д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, в случая 3700 лв.
В тази връзка следва да се съобрази, че между страните е безспорно, че ответникът
е погасил пет пълни вноски и една частична вноска, съобразно представения
погасителен план към договора, в общ размер от 1 509,40 лв., което се подкрепя и от
приетото по делото извлечение по сметка към договор за потребителски кредит
№.......... С част от посочената сума е погасена главницата по кредита – 337,26 лв.,
сумата от 613,09 лв. е отнесена към възнаградителната лихва, а остатъкът от 559,05 лв.
– към възнаграждението за допълнителните услуги. Независимо от това, съдът намира,
че посочената сума следва да бъде приспадната в пълен размер от дължимата от
ответника чиста стойност на кредита с оглед установената недействителност на
процесния договор и недължимостта на възнаградителна лихва и на цени за
допълнителни услуги. Ето защо съдът намира, че на ищеца следва да се присъди
сумата от 2190,60 лв., представляваща незаплатения остатък от чистата стойност на
кредита, до който размер следва да бъде уважен предявеният иск за главница, а в
останалата част същият следва да бъде отхвърлен. Предвид установената
недействителност на процесния договор за кредит, неоснователни са и претенциите на
ищеца за възнаградителна лихва, както и за обезщетение за забава.
С оглед установената недействителност и на клаузите, с които е уговорено
предоставянето на процесните допълнителни услуги поради противоречие с нормата
на чл.10а, ал.2 ЗПК, съдът счита, че и предявените осъдителни искове следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът, съобразно уважената част от исковете в размер от 141,58 лв. за настоящото
производство – за държавна такса и юрк. възнаграждение, както и разноски по
заповедното производство в размер от 35,61 лв. – за държавна такса и юрк.
възнаграждение.
Ответникът е защитаван от адв. Я. К., който е осъществявал безплатна правна
помощ по делото. Последният претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 3 ЗА. Същото, определено по реда на Наредба №1/2004г. и при съобразяване на
отхвърлената част от исковете, е в размер на 843,72 лв., която на основание чл.78, ал.3
ГПК, вр. чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.1, т.3 ЗА следва да бъде присъдена на адвоката.
Ответникът няма право на отделно адвокатско възнаграждение в заповедното
производството за подадено възражение и такова не следва да му бъде присъждано /в
този смисъл Определение №45/23.01.2019г. по ч.т.д.№3074/2018г. на ВКС, I ТО,
Определение №140/19.03.2020г. по ч.т.д.№236/2020г. на ВКС, II ТО и др./.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1,
т.1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че З. Г. П., ЕГН **********,
дължи на ФИРМА, ЕИК ........, сумата от 2190,60 лв., представляваща дължима
главница по договор за договор за потребителски кредит №......... от 30.01.2020г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
6
30.09.2021г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен
размер от 3412,24 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ФИРМА, ЕИК ........, срещу З. Г. П., ЕГН **********,
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че З. Г. П.,
ЕГН **********, дължи на ФИРМА, ЕИК ........, сумата от 1 388,40 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 10.08.2020 г. до 03.09.2021г., сумата от 410,26 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 11.03.2020г. до 03.09.2021г., както и
сумата от 57,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.09.2021г. до
29.09.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
18.10.2021 г. по ч.гр.д. № 56550/2021г. по описа на СРС, 58-ми състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ФИРМА, ЕИК ........, срещу З. Г. П., ЕГН
**********, осъдителни искове с правно основание чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 925,02 лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и за сумата от 2 215,93 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Флекси“.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК З. Г. П., ЕГН **********, да заплати на
ФИРМА, ЕИК ........, сумата от сумата от 35,61 лв., представляваща разноски в
заповедното производство по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56550/2021г. по описа на СРС,
58-ми състав, както и сумата от 141,58 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.1, т.2 ЗА
ФИРМА, ЕИК ........, да заплати на адв. Я. Д. К. сумата от 843,72 лв. – адвокатско
възнаграждение за защита по исковото производство пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7