Определение по адм. дело №208/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на Глава XII от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 2в, ал. 1 и чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и е образувано по исковата молба на Н. Н. А. с [ЕГН], понастоящем в Затвора [населено място] против Върховния административен съд на Република България, с искане ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 10 000 (десет хиляди) лева за неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразната правораздавателна дейност на ответника от 05.08.2020 г. – датата на постановяване на Определение № 10753 по адм. дело № 7357/2023 г. на ВАС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба е посочено, че за ищеца са настъпили неимуществени вреди изразяващи се в това, че като не е освободен от държавна такса и не му е предоставена правна помощ е пропуснал сроковете за обжалване и е претърпял нерви, болки, отчаяност и нежелание за живот в периода от 10.07.2019 г. – начална дата, претърпени в резултат на Определение № 10753/05.08.2020 г. по адм. дело № 7357/2020 г. по описа на Върховния административен съд, с което е оставено в сила Определение № 1924/10.03.2020 г., постановено по адм. дело № 13586/2019 на АССГ, с което искането му за освобождаване от държавна такса е оставено без уважение.

В хода на производството с Определение № 1363/27.03.2025 г. ищецът е освободен от заплащането на държавна такса и му е предоставена правна помощ по настоящото дело.

Настоящият съдебен състав е констатирал, че предявеният иск е с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а твърденията на ищеца са, че ответникът го е увредил, тъй като с постановения съдебен акт е нарушил правото на Европейския съюз (ЕС), като такова се сочат разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), които във всички случаи следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС.

След като това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, когато с нея е предявен иск с пр. осн. чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, с Определение № 1529/08.04.2025 г. производството е оставено без движение и на ищеца са дадени нарочни указания да посочи период, за който се претендират вредите, да посочи с какво Определение № 10753/05.08.2020 г. по адм. дело № 7357/2020 г. по описа на Върховния административен съд, противоречи на правото на Европейския съюз, да посочи точно на кои норми от правото на Европейския съюз противоречи посоченото по-горе определение.

В изпълнение на така дадените указания от съда, ищецът, чрез процесуалния си представител с молба с вх. № 3706/22.04.2025 г. (лист 49) посочва, че конкретните вреди, които са му причинени са в резултат на нарушени норми от общностното право, а именно чл. 47 и чл. 52 от ХОПЕС, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 4, § 3 ДЕС.

При така направените фактически установявания, настоящият съдебен състав намира, че предявеният понастоящем иск е недопустим, като основанията за този извод са следните:

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция попада в приложното поле на чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК, като по своята правна същност представлява искане за обезщетение за вреди от правораздавателната дейност на Върховен административен съд.

Разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС. Съгласно ал. 1, т. 1 от последната административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Съгласно чл. 203, ал. 3 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат по реда на глава единадесета от АПК, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз.

Съгласно практиката на съда на Европейския съюз касателно допустимостта на иск, с който се търси ангажиране на отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, за да бъде допустим за разглеждане подобен иск е необходимо съществените правни и фактически обстоятелства, на които последният се основава, да следват поне обобщено, но по логичен и разбираем начин от писмените изявления на ищеца. Подобно указване е абсолютно необходимо, както за да позволи на ответника да подготви защитата си, така за Съда — за да се произнесе по повдигнатите доводи (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2024 г. Malacalza Investimenti и Malacalza/ЕЦБ, T 134/21, ECLI:EU:T:2024:362, т. 213; решение от 6 октомври 2015 г., Corporaciуn Empresarial de Materiales de Construcciуn/Комисия, T 250/12, EU:T:2015:749, т. 101; решение от 27 септември 2006 г., Roquette Frиres/Комисия, T-322/01, Rec, EU:T:2006:267, т. 208;

Също така съгласно постоянната съдебна практика всяко правно основание, което не е достатъчно ясно формулирано в исковата молба или жалбата, трябва да се счита за недопустимо. Подобни изисквания се прилагат и когато в подкрепа на дадено основание е посочено оплакване. Тъй като става въпрос за абсолютна процесуална предпоставка, Съдът следва да повдигне служебно въпроса за недопустимостта на тази основа (вж. решение от 14 декември 2005 г., Honeywell/Комисия, T-209/01, Rec, EU:T:2005:455, т. 54 и 55; решение от 21 март 2002, Joynson v Commission, T-231/99 ECLI:EU:T:2002:84, т 154).

В конкретния случай ищецът е посочил бланкетно единствено нарушение на разпоредбата на чл. 47 и чл. 52 от ХОПЕС, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 4, § 3 ДЕС.

Съгласно чл. 47 § 2 от ХОПЕС всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

Съгласно чл. 51 от ХОПЕС разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

Следва изрично обаче да бъде посочено, че самостоятелното позоваване на разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС е недопустимо, тъй като съгласно чл. 51 от ХОПЕС, последната е приложима, само когато съдът прилага правото на Съюза. В тази връзка позоваване на чл. 47 от ХОПЕС, следва задължително да е придружено с посочване на друга разпоредба от съюзното право, която от своя страна да се твърди, че е била приложима и респективно нарушена от съда – ответник по иска.

Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС са определени от СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно – предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. В този смисъл са следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 37.

Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43, Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на правото на ЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС – Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24. Пак според Съда това е налице, ако с влязло в сила решение, националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС.

Разпоредбите, посочени в исковата молба и уточняващата молба, както и в ход на проведените съдебни заседания за нарушени, съдържат основни правни принципи на правовата държава и са основополагащи за Съюза. Член 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС са сходни с чл. 47 от Хартата. Съгласно чл. 52, пар. 3 от ХОПЕС, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция.

Както се каза съгласно чл. 51 от Хартата, задължението на държавите-членки да зачитат основните права, регламентирани в нея, възниква тогава, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Съгласно чл. 6, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. В този смисъл е актуалната съдебна практика – Определение постановено по адм. дело № 1180/2024 г. по описа на Административен съд София-област, оставено в сила с определение постановено по адм. дело № 1225/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Определение постановено по адм. дело № 12672024 г. по описа на Административен съд София-област, оставено в сила с определение постановено по адм. дело № 5402/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Определение постановено по адм. дело № 313/2025 г. по описа на Административен съд София-област, атакувано пред Върховен административен съд.

Отнесени към настоящия случай, тези правила означават, че с вредоносния, съдебен акт, както твърди ищецът, постановилият ги съд е действал в приложното поле на правото на ЕС и го е нарушил. Ищецът е следвало да посочи в исковата си молба конкретните материалноправни разпоредби от правото на ЕС (извън Хартата и Конвенцията), правата по които е искал да защити чрез предприетите от него съдебни производства, но които не е успял, поради постановените определения, с които съдът /по твърдения на ищеца/ го е лишил от достъп до съд.

Във всички случаи сочените разпоредби от Хартата/Конвенцията следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС. Това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, когато с нея е предявен иск с правно основание чл. 203, ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. Спазването на това изискване е от значение, както за правилната правна [жк], предявен с исковата молба, която е задължение на съда, така и за организиране на защитата на ответника по спора. В този смисъл е Решение № 7564/08.07.2025 г. постановено по адм. дело № 5462/2024 г. по описа на ВАС, с което е обезсилено решение по адм. дело № 2009/2023 г. поради постановяването му в недопустимо съдебно производство проведено по нередовна искова молба).

С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че ищецът въпреки дадените му указани и депозираната от назначения процесуален представител молба за отстраняване на нередовностите по исковата молба, не сочи никаква нарушена приложима от ответния съд норма на Правото на ЕС, не е изложил по логичен и разбираем начин фактическите и правни основания, на които основава иска си (какъвто е изведения от цитираната по – горе практика на СЕС стандарт за допустимостта на иска при търсене на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз), като не са посочени кои разпоредби на правото на ЕС се считат за нарушени. В тази връзка твърденията, с които се претендира обезщетение за вреди от правораздавателната дейност на съда при решаване и приключване на правен спор, не са свързани с никакъв конкретен довод за приложимо правото на ЕС пред съда – ответник по иска, а единствено бланкетно са цитирани разпоредби на ХОПЕС, ДЕС и ЕКЗПЧОС, без обаче да се посочва по какъв начин последната е нарушена, като ищецът не е посочил кои права и свободи, гарантирани от конкретни норми правото на ЕС, са били нарушени.

В настоящото дело ищецът твърди, че противоправното поведение на ВАС се изразява в постановяване на неправилно определение, с което е оставено в сила такова на административен съд, с което настоящият ищец (частен жалбоподател в производството развило се пред ВАС) не е освободен от държавна такса дължима за инициирано от него съдебно производство.

Следва да бъде посочено, че правилността на постановените съдебни актове, от които ищецът е недоволен се проверява по реда на инстанционния контрол, след подаване на жалба от страна по делото, като е недопустимо по реда на косвения съдебен контрол в настоящото исково производство да се проверява правилността на така постановения акт. В този смисъл са определение постановено по адм. д. № 8845/2025 г. по описа на ВАС, определение постановено по адм. д. № 5402/2025 г. по описа на ВАС, определение постановено по адм. д. № 1225/2025 г. по описа на ВАС, определение постановено по адм. д. № 10856/2024 г. по описа на ВАС и др..

По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че исковата молба, в това число и направеното уточнение към нея не покриват утвърдените от практиката на СЕС стандарти за допустимост на иска, насочен към реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз.

Предвид липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в от ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е недопустим, предвид което исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 от ГПК, вр. чл. 204, ал. 5 от АПК, а делото следва да бъде прекратено (в този смисъл е и Определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022 по описа на ВКС, III г. о.).

За пълнота следва да бъде посочено, че с предявяването на настоящия иск ищецът не преследва легитимен интерес и действието му представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (по аналогия от чл. 35, т. 3, б. „а“ от Конвенцията) и дори само на това основание искът се явява недопустим.

В тази посока следва да бъде взето предвид следното:

Съгласно член 35, § 3 (а) - Условия за допустимост от Европейската конвенция за правата на човека, съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба. (в т. см. Mirolubovs and Others v. Latvia). Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима. (в т. см. M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece, и двете Решения на Комисията). Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията. (в т. см. Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; SimitziPapachristou and Others v. Greece).

На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно, като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение установява минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции.

Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните индикации за производства, с които се злоупотребява:

а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора;

б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси;

в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела;

г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на производството, търсене на най-юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.

Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна практика. Така например в разпореждане [номер] от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772/2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то ГО е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно /например в определения № 761 от 30.11.12 г. по ч. т. д. № 497/12 г. на I т. о. на ВКС и № 376 от 10.05.10 г. по ч. т. д. № 350/10 г. на I т. о. на ВКС/ е посочвал, че последователно създаваната верига от частни жалби, съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/09 г. на IV г. о. на ВКС превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл, съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото, в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

Тук следва да се посочи, че ищецът е един от т. н. „масови ищци“, който със завеждането на съдебни искове очевидно не преследва разрешаване на гражданскоправен спор.

Настоящият съдебен състав третира настоящия съдебния спор – като „frivolous litigation“, в който са въведени несериозни и изначално необосновани фактически и правни аргументи, като ищеца – лице намиращо се в затвора отказва да се съобрази с влезлите в сила актове, с които не са уважени негови претенции по множеството инициирани от него сходни съдебни производства, като постоянно демонстрира неуважително и пренебрежително отношение към съдебните състави произнасящи се по подадените от него жалби. В този смисъл е влязло в сила определение постановено по адм. д. № 313/2025 г. по описан на АССО.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че следва да бъд отменено определението от 23.09.2025 г., с което е даден ход на делото по същество, исковата молба да бъде върната на подателя й, а производството по делото прекратено.

Водим от гореизложеното, Административен съд Пазарджик

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ протоколно определение от 23.09.2025 г. по адм. дело № 208/2025 г. по описа на Административен съд - Пазарджик, с което е даден ход на делото по същество.

ВРЪЩА исковата молба на Н. Н. А. с [ЕГН], понастоящем в Затвора [населено място] против Върховния административен съд на Република България, с искане ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 10 000 (десет хиляди) лева за неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразната правораздавателна дейност на ответника от 05.08.2020 г. – датата на постановяване на Определение № 10753 по адм. дело № 7357/2023 г. на ВАС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

ПРЕКРАТЯВА производството по адм. дело № 208/2025 г. по описа на Административен съд - Пазарджик.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в 7-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховен административен съд.