№ 1049
гр. Плевен, 26.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430100445 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. №2617/26.01.2024 г. на
М. Г. М., чрез адв. М., срещу „Сити Кеш“ ООД, за прогласяване на нищожност
на клаузата за неустойка, уговорена в ДПК № 618314/10.01.2022 г., и осъждане
на ответника да заплати сумата от 1396,10 лв., платена, но недължима
неустойка по договора за кредит.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за заем №
618314/10.01.2022 г. с ответното дружество, по силата на който и е отпусната
сумата от 1600 лв., но по договора трябвало да върне сумата от 3320 лв.,
състояща се от 1600 лв. главница, 323,90 лв. лихва и 1396,10 лв. неустойка. Тя
платила по 415 лв. по договора на 13.02.2023 г.,11.04.2023 г., 12.06.2023 г.,
12.09.2023 г. и на 14.11.2023 г. Спазвайки погасителния плат тя твърди, че е
заплатила сумата от 1271,58 лв. за неустойка, която счита, че следва да и бъде
върната, поради нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, чл.
10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. С така уговорената
неустойка ищцата счита, че са нарушени добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, тъй като стойността на неустойката води до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договора, до злепоставяне на
интересите с цел извличане на облага от кредита. Стойността на неустойката
сочи, че е в размер на 100% от отпуснатия кредит. На следващо място ищцата
счита, че клаузата е и неравноправна, тъй като предвижда такса в тежест на
потребителя, която е необосновано висока. Същевременно с нея се цели
заобикаляне на норми и изисквания на ЗПК, поради което счита същата за
нищожно на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В глава четвърта на ЗПК сочи, че
са уредени задълженията на кредитора, преди сключване на договора, да
оцени кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
1
откаже сключването на такъв договор. Клаузата за неустойка излизала извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Поради
нищожността на уговорената клауза за неустойка, счита, че следва да и бъде
върната платената без основание сума по договора в размер на 1271,58 лв.
Иска от съда да уважи предявените искове и претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове
като недопустими и неоснователни. Недопустимостта следвала от това, че
правото на иск е упражнено при злоупотреба на права съгласно чл. 3 от ГПК.,
тъй като РС Плевен са подадени три идентични искови молби, с които се
оспорва идентична клауза за заплащане на неустойка по три договора за
кредит. По тези дела кредитор по договорите е едно и също дружество,
поради което разделянето на споровете се правила с единствена цел в тежест
на кредитора да се възложи заплащане на разноски в прекомерен размер.
Ищцата имала възможност да получи защита в рамките на едно производство
но тя образувала три с целта да се обогати за сметка на ответника чрез
заплащане на разноски. При установяване на поведение в нарушение на чл. 3
от ГПК, съдът следвало да уважа неоснователните искания на страните. Иска
от съда да противодейства на тази злоупотреба чрез съединяване на трите дела
на основание чл. 213 от ГПК.
По отношение на основателността на предявените искове ответникът
сочи, че нищожността на отделната клауза не влече след себе си
недействителност на договора, тъй като неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем. Ответникът счита, че е спазена
формата на договора, а клаузите по него са действително, тъй като са
съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т.7-т.12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. Представял
логфайл от който се виждали в хронологичен ред настъпилите събития в
кредитното правоотношение. Към него представял и искане за сключване на
договор за кредит, както изпратения СЕФ и Общи условия. Противно на
твърденията на ищеца, уговорките били индивидуално уговорени, вкл. тази за
заплащане на неустойка, тъй като на потребителят му е дадена пълна и точна
информация с изпратените му документи. Клаузите освен това били съставени
на разбираем български език и създават яснота и информираност у
потребителя относно крайния размер на задължението- общо и по пера.
Затова и още преди подписване на договора, потребителят е бил наясно с
всички условия по него и е избрал параметрите и условията му.
Ответникът счита, че в договора и издадения СЕФ ясно е посочен какъв е
размерът на ГПР и по какъв начин се формира, поради което били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 от ЗПК. Посоченият размер на ГПР към
10.01.2022 г., датата на сключване на договора, е 48,47%, а минималният такъв
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК е 50%. Към този процент не е следвало да се
включва неустойката, а кредиторът е длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора. Неустойката счита за проявления на
принципа на свобода на договаряне, а в процесния договор тя е уговорена
като плащане, в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на
главното вземане на кредитора след сключване на договора. Поради това е
2
невъзможно стойността на неустойката да бъде включена в ГПР. Кредиторът
бил наясно към датата на сключване на договора с разходите, които се
включват в ГПР. Клаузата за неустойка обаче счита за ясна и разбираема, но
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Тоест към
датата на сключване на договора не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на неустойка. Стойността на неустойката сочи, че е уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски,
които да изплати заедно с главницата и лихвата. Затова и нейната функция
счита, че е както обезщетителна, така и санкционна. Това било и ясно
посочено в погасителния план, поради което счита клаузата е индивидуално
уговорена. Сочи се още, че ищцата е информирана, както преди, така и при
подписване на договора за обстоятелствата при които възниква вземането за
неустойка, точния фиксиран размер на неустойката и начина на изплащането
му. Тези обстоятелства изключват възможността потребителя да не е наясно с
икономическите последици от сключването на договора, респ. да е налице
нарушение на чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
На следващо място, ответникът твърди, че договорът за заем е сключен
изцяло по волята на ищеца, по негово искане, получил е подробна
информация под формата на СЕФ, и е имал възможност да възрази срещу
някои от клаузите или ако не е имала способност да ги прецени, да се откаже
от договора в рамките на 14-дневен срок по реда на чл. 29 от ЗПК. Ищецът
обаче не се е възползвал от нито една възможност, а напротив сключила е още
14 договора с идентична клауза за неустойка. Според ответника, от
поведението на ищеца става ясно, че изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение, а точно обратното – да се обогати неоснователно
чрез завеждане на искове и по този начин да върне само главницата.
Очевидно, е че същият е договаряла недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 от ЗЗД и принципа, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Ответникът счита, че договорът и клаузите в него са действителни,
поради което осъдителния иск за връщане на даденото без правно основание, е
също неоснователен.
В с. з. ищецът не се явява и представлява, но депозира писмени
становища, в които е изложил подробни доводи за основателност на
предявените искове. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В с. з. ответникът не се явява и представлява, но депозира писмени
становища, в които е изложил подробни доводи за неоснователност на
предявените искове, злоупотреба с права от страна на ищеца и излага
подробни доводи за недължимост на адвокатското възнаграждение или
редуциране под минимума предвиден в НМРАВ.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени
по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, че са сключили договор за паричен заем
3
Кредирект № 618314/10.01.2022 г. по силата на който М. Г. М. има качеството
на заемател, със следните параметри: размер на отпуснат заем: 1600 лв.,
дължими на разсрочено плащане на 8 месечни вноски, от които 3 вноски по
53,40 лв. и 5 вноски по 352,74 лв.; уговорен ГПР 48,47%, с фиксиран лихвен
процент – 40,05%, дата на последно плащане: 12.09.2022 г. и обща дължима
сума в размер на 1923,90 лв.
Между страните не е спорно и че начислена неустойка за предоставяне на
обезпечение. От представеният СЕФ се установява, че когато следва да се
предостави обезпечение по кредита, то може да бъде чрез поръчител или
банкова гаранция, отговарящи на условията в ОУ.
Видно от погасителния план е, че наред с дължимата месечна вноска
състояща се от главница и лихва, е начислена и неустойка, като общата
дължима месечна вноска е в размер на 415,00 лв.
От заключението на приетата и неоспорена ССчЕ се установява, че с т. 6.5
от договора за паричен заем е уговорено, че заемателят се задължава в срок от
три дни от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение отговарящо
на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ, като предостави поръчител или банкова
гаранция, а при неизпълнение дължи неустойка на заемодателя в размер на
1396,10 лв., която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно
погасителния план. От заключението се установява още, че посоченият ГПР в
договора – 48,47% е формиран от главница и лихва, а когато към него се
добави и начислената неустойка от 1396,10 лв., ГПР е 787,76%. Извършените
от заемателя плащания са в размер на 3480,00 лв., от които 629,88 лв.
главница договорна лихва от 323,90 лв., неустойка в размер на 1396,10 лв.,
такса за администриране от 135,00 лв., неустойка за забава от 332,00 лв. и
законна лихва в размер на 530,37 лв.
Излишно е събирането на обяснения от страна на ищеца по реда на чл.
176 от ГПК, доколкото декларираните пред кредитора данни за
платежоспособност предхождат подаването на исковата молба с повече от две
години.
Горната фактическа обстановка се установяване от събраните писмени
доказателствени средства и заключение на ССЕ, на което съдът дава пълна
вяра, тъй като е изготвено от компетентно вещо лице, а заключението е
обективно и пълно.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са допустими първоначално обективно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал.5, чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, и чл. 143 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно
правоотношение по силата на което ищецът е усвоил предоставения заем в
размер на 1600,00 лв. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
4
ЗПК. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не
съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и
договорна лихва, е договорено съгласно чл. 6.5 от договора и заплатено
обезщетение за неустойка, поради непредставяне на обезпечение в уговорения
срок. Именно този извод следва от заключението на вещото лице, извършило и
необходимите допълнителни справки за това, както и изложените от страните
твърдения, че е начислена неустойка. Ответникът не отрича, че такава
уговорка съществува, но оспорва предявеният иск с доводите, че клаузата е
действителна.
Основанията за нищожност на клаузата за неустойка, на които ищецът се
позовава / заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави чрез клаузата
за неустойка и неравноправност на същата/ са изрично предвидени в чл. 21 от
ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. първо и второ от ЗЗД, и чл. 143, т. 5 от ЗПП, като те
следва да бъдат разгледани в последователност от най-тежкото основание –
това по чл. 26, ал. 1, пр. 2 към по-леките. Настоящият съдебен състав намира,
че е налице първото от посочените основания за нищожност на клаузата за
неустойка - заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Оспорената
клауза за неустойка, уговорена в чл. 6.5 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури в три дневен срок едно измежду две изрично посочения
обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Неизпълнението на това
задължение от страна на заемателя поражда в негова тежест парично
задължение към заемодателя, определено като неустойка в размер от 1396,10
лв. Тълкуването на клаузата от договора и погасителният план, и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Освен това
изначално определените изисквания за предоставяне на обезпечение в кратък
срок – три дни от усвояването, са на практика неосъществими за потребителя.
Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага
със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. При това положение е видно, че кредиторът цели да се
обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като
„неустойка“. Същевременно, той не включва т. н. от него „неустойка” към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би
надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в самата
клауза от договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” и то автоматично, като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за
5
„неустойка“. Това прави и явно очакването, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита/§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изложеното
води до извода, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай в СЕФ и договора е посочено, че ГПР е 48,47 %, но същият
не съответства на действителния процент на разходите, който от заключението
на вещото се установява, че е 787 %. При тази разлика от посочения в
договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено изискването на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Следователно уговорената клауза за неустойка целенасочено заобикаля
нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ако договорът съдържа
действителния размер на ГПР, то клаузата щеше да е изначално нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
клаузата на чл. 6.5 от Договор за предоставяне на паричен заем №
618314/10.01.2022 следва да бъде прогласена за нищожна.
Съдът не следва да разглежда останалите искове за нищожност на
клаузата за неустойка, тъй като не е настъпило вътрешнопроцесуалното
условие за тяхното разглеждане. Следва обаче да бъде допълнено, че липсата
на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съдът обаче е ограничен от
рамките на диспозитивното начало, а именно прогласяване на клаузата в чл. 4
от договора.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
6
осъществено имущественото разместване.
Безспорно се установи от представената справка и заключение на ССчЕ,
че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е
заплатил на ответника сумата от 1396,10 лв. неустойка по договора за кредит.
Съобразно изводът за основателност на иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21
от ЗПК, то извършеното от ищеца плащане на сумата от 1396,10 лв., по
нищожна клауза за „неустойка“, е дадена при начална липса на основание,
поради което подлежи, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, на връщане.
Ответната страна не установи наличието на основание, по силата на което да е
настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният кондикционен
осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от
1396,10 лв. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 26.01.2024 г. до окончателното й
погашение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответника
следва да заплати разноски в полза на съда за държавна такса в размер на
111,68 лв ./ по 55,84 лв. за всеки един от предявените искове, определени
съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК/ и възнаграждение за вещо лице в
размер на 250,00 лв., поради това, че ищецът е освободен на основание чл. 83,
ал. 2 от ГПК. Ответниците следва да заплатят и на основание чл. 78, ал. 7 от
ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за едно
адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи се
установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на
ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен
договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191
от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение №
319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази
възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от
25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16
и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO) и не следва да прилага НМРАВ при определяне на
адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като не съответства на
предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на делото.
Производството по делото е приключило при две открити съдебни заседание,
не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, ищецът и
пълномощникът му не са се явили, и са събрани незначителни по обем
писмени доказателства, които са анализирани от вещо лице. Процесуалният
представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени
документи, и е подал еднотипно становище за двете заседание. Общият
материален интерес на делото е 2792,20 лв., като фактите от които произтичат
7
претендираните права на ищеца са едни и същи и именно на тях се основават
различните искания на ищеца. Не се установяват допълнителни разходи или
усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът
намира, че дължимото адвокатското възнаграждение е в размер на 720,00 лв. с
ДДС.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 6.5 за дължима неустойка
поради непредоставено обезпечение, уговорена в договор за паричен заем
Кредирект № 618314/10.01.2022 г., сключен между М. Г. М., ЕГН **********,
като потребител и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, като кредитодател, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, поради заобикаляне на
закона.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на М. Г. М., ЕГН **********, с адрес: с. ***,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 1396,10 лв., представляваща
недължимо платена неустойка по договор за паричен заем Кредирект №
618314/10.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозираме на
ИМ-26.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от
361,68 лв. по сметката на РС Плевен представляваща дължимата държавна
такса за разгледаните искове и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на адв. Д. М. от ПАК, сумата от 720,00 лв. с
ДДС, за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство на ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му
с въззивна жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8