Р Е Ш Е Н И Е
№………./………………...2021 год.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и пети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
при секретар Мая Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 1141 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
се разглежда като ТЪРГОВСКИ СПОР /чл. 365 т.1 ГПК вр. чл. 1 ал.1 т.7 ТЗ/.
Образувано е по предявени от предявени от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК *********, в качеството му на частен правоприемник на „Банка
ДСК“ ЕАД по силата на договор за цесия от 11.10.2016 год., против К.М.Б., ЕГН: **********,***
условията на обективно кумулативно съединяване, искове с правно основание чл.
422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 т.2 ГПК за
приемане на установено, че ответникът
дължи на ищеца въз основа на договор за кредит за текущо потребление от
13.07.2011 год. и допълнително споразумение от 29.05.2015 год. следните суми: 28 285.75 лева – неизплатена главница,
ведно със законната лихва върху нея от 31.05.2016 год. до окончателното
изплащане на възнаграждението; сумата от
2 122.74 лева – неплатена договорна лихва за периода от 25.06.2015
год. до 30.05.2016 год.; 264.60 лева –
лихвена надбавка за забава за периода от 25.01.2016 год. до 30.05.2016 год.
и сумата от 120 лева – дължими заемни
такси към 30.05.2016 год., за които суми в полза на цедента „Банка ДСК“ ЕАД
са издадени заповед № 2823/01.06.2016 год. и изпълнителен лист, издадени по
ч.гр. д. № 5912/2016 год., а в
евентуалност - иск с правно основание чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 26 369.78 лева –
неизплатена главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата
молба и в евентуалност, за сумата от 25 017.47 лева – неизплатена главница
по договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба, сумата от 6 244.39 лева – редовна лихва, начислена за
периода от 17.06.2016-17.06.2019 год. и 7 891.20 лева – наказателна
надбавка, начислена за периода от 17.06.2016-17.06.2019 год., по банкова сметка
*** „Банка ДСК“ ЕАД с IBAN: ***.
Твърди се, че на 13.07.2011 год. между
ответника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор за кредит за текущо потребление,
по силата на който банката е предоставила на ответника, в качеството му на
кредитополучател, кредит в размер на 35 000 лева за срок от 120 месеца,
считано от датата на усвояването му и падежна дата на главница и лихва 25-то
число на месеца, при преференциален лихвен процент 9.95 % годишно и ГПР 11.03
%. Сочи се също, че крайният срок за погасяване на задължението бил 14.07.2021
год., съгласно погасителния план, неразделна част към договора. Ищецът излага,
че поради нередовното обслужване на кредита, на 29.05.2015 год. банката и
ответника подписали допълнително споразумение, с което договорили гратисен
период от 6 месеца без да се променя крайният срок за издължаване на кредита.
По силата на т.2 от споразумението лихвата по кредита се запазвала в общ размер
на 9.95%.
Съгласно т.19.2 от Общите условия, към
процесния договор и подписаното доп. споразумение при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.
Твърди се, че поради преустановяване
погасяването на задълженията по кредита и при наличие на предпоставките по т.
19.2 от ОУ, кредиторът е изпратил до длъжника нотариална покана – уведомление
за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, с рег. № 81/09.02.2016
год., том I, рег. 758, на нотариус Илияна Маджунова с рег.№ 195 при НК, връчена
на кредитополучателя по реда на чл. 47, ал.5 ГПК на 07.04.2016 год. Твърди също
така, че на 30.05.2016 год. банката е подала заявление по чл.417 ГПК за сумите,
предмет на настоящия установителен иск, като по образуваното ч.гр.д. №
5912/2016 год. по описа на ВРС били издадени заповед за изпълнение №
2823/01.06.2016 год. и изпълнителен лист в полза на заявителя „Банка ДСК“ ЕАД
срещу К.Б., въз основа на които било образувано изп. дело № 807/2016 год. по
описа на ЧСИ Захари Димитров с рег.№ 808 при КЧСИ и район на действие ОС –
гр.Варна.
Изложено е, че с договор за цесия от
11.10.2016 год. „Банка ДСК“ ЕАД прехвърлила на ищеца пакет от вземания, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и изтекли лихви, сред
които и вземането на банката срещу ответника, възникнало по силата на договора
за кредит от 13.07.2011 год. и допълнително споразумение от 29.05.2015 год. По
силата на изрично пълномощно от цедента ищецът изпратил уведомително писмо до ответника
за извършената цесия, но същото не било получено от последния на предоставения
по договора за кредит адрес. В условията на евентуалност ищецът претендира, че
длъжникът е уведомен за цесията, както и за предсрочната изискуемост с връчване
на настоящата искова молба. Сочи, че съгласно сключено с банката допълнително
споразумение от 10.03.2017 год. към договора за цесия, цесионерът има право да
обявява предсрочна изискуемост на длъжниците при настъпване на обективните
условия за това, предвидени в съответния договор за кредит.
С оглед горното, предявява иск за
установяване на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение
в полза на цедента „Банка ДСК“ ЕАД, а в евентуалност и като се позовава на
настъпила с връчване на исковата молба предсрочна изискуемост – за осъждане на
ответника да заплати сумата от 26 369.78
лева – представляваща сбор от падежирали и предсрочно изискуеми вноски за
главница с падежи от 25.05.2016 год. до 25.06.2021 год., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба. Отново в евентуалност – за заплащане на
сумата от 25 017.47 лева – неизплатена главница по договор за кредит,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба (включваща
вноските с падеж 25.12.2015 год. до вноска по погасителен план № 49, вкл. с
падеж 25.06.2019 год., в общ размер на 13 037.56 лева, както и вноските по
погасителен план от № 50 с падеж 25.07.2019 год. до вноска № 73 с падеж
25.06.2021 год. в общ размер на 11 979.91 лева); сумата от 6 244.39
лева – редовна лихва, начислена за периода от 17.06.2016-17.06.2019 год. и
7 891.20 лева – наказателна надбавка, начислена за периода от
17.06.2016-17.06.2019 год.
Претендират се също сторените в
заповедното производство разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, както и тези, сторени в настоящото производство.
В
срока по чл.131 ГПК,
ответникът К.М.Б., чрез назначения по делото особен представител, депозира
писмен отговор, с който оспорва допустимостта и основателността на предявените
искове. Недопустимостта на установителния иск е обоснована с неспазване срока
за предявяването му. Възраженията срещу основателността на иска на първо място
се основават на твърдението, че към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, ответникът не е бил надлежно
уведомен за обявената предсрочна изискуемост, тъй като изпратената нотариална
покана не му била връчена лично. На следващо място и като се позовава на
Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС, обосновава, че дължим може
да е само на непогасения остатък от главницата, ведно със законната лихва върху
нея от датата на предсрочната изискуемост до плащането, но излага, че не може
да се издаде заповед за незабавно изпълнение за законната лихва върху вземането
от датата на падежа до подаване на заявлението. Релевирано е и възражение за
изтекла погасителна давност за вноските за главница, както и за акцесорните
претнции за лихви за периода от три години назад преди датата на предявяване на
исковата молба – 17.06.2019 год. Сходни
съображения за неоснователност са изложени и по отношение на предявените в
условията на евентуалност осъдителни искове, включително и във връзка с липсата
на уведомяване за извършената цесия на процесните вземания по издадената
заповед. Моли за отхвърляне на предявените искове изцяло, а в условията на
евентуалност претендира, отхвърляне на претенциите за периода
17.06.2016-17.06.2019 год., съотв. за вноските за главница с падеж преди датата
на връчване на исковата молба – 12.10.2020 год.
В о.с.з., ищецът,
чрез пълномощника си, поддържа предявения иск и моли същият да бъде уважен.
В о.с.з.,
ответникът, чрез особения си представител, с писмена молба моли за отхвърляне
на предявения иск и за прекратяване на предявения в евентуалност иск.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
са разрешени в определение № 260 875/18.11.2020 год. по чл. 374 ГПК.
Варненският окръжен съд, въз основа на твърденията и
възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно
убеждение, формира следните правни и фактически
изводи:
Предявеният
иск черпи правно си основание в чл. 422 вр.
чл. 415 ГПК.
Естеството
му възлага в тежест на ищцовата страна, при условие на главно и пълно
доказване, да доказване на факта на съществуване на валидно облигационно
отношение между страните по делото, произтичащо от сключения договор за кредит за текущо потребление между
ответника и „БАНКА ДСК“ ЕАД, съотв. валидно прехвърляне на вземанията по него
по силата на договора за цесия, както и довеждането й до знанието на ответника,
изпълнение на поетите от банката задължения по договора, факта на
осъществяване на всички предпоставки по договора, въз основа на които е
възникнало правото й да се обяви кредита за предсрочно изискуем, съответно обявяването
му за такъв и размера на претендираното вземане по отделни пера, както и с
оглед служебната проверка за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор - индивидуалното договаряне или
добросъвестно предлагане на клаузи, предоставящи право на банката да променя
едностранно лихвата и таксите по кредита, както и изпълнението на задълженията
му, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условия по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита и
оповестяването на промени на годишния лихвен процент.
Заявителят „БАНКА
ДСК“ ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т.
2 ГПК с вх.№ 27706/30.05.2016
год.,
въз основа на което е образувано
ч.гр.д.№ 5912/2016 год. по описа на ВРС. С разпореждане № 20757/01.06.2016 год.
заповедният съд е уважил заявлението и издал заповед за незабавно изпълнение № 2823/01.06.2016
год., с която е осъдил длъжника К.М.Б. да заплати на кредитора главница в
размер на 28 285.75 лв. по договор за текущо потребление от 13.07.2011
год. и допълнително споразумение към договор за кредит № 19623015/29.05.2015
год., сумата от 2 122.74 лева – неплатена договорна лихва за периода
25.06.2015 год. до 30.05.2016 год., сумата от 264.60 лв. – лихвена надбавка за
забава за периода от 25.01.2016 год. до 30.05.2016 год. и сумата от 120 лв. –
дължими такси към 30.05.2016 год., ведно със законната лихва за периода от 30.05.2016
год. до окончателното изплащане на вземането, ведно с разноските в заповедното
производство. Постановено е незабавно изпълнение на заповедта и е издаден
изпълнителен лист.
Видно от данните
по делото, заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, в който
смисъл е и констатацията на заповедния съд, което с оглед разпоредбата на
чл.415, ал.2 ГПК, обуславя и правният интерес от предявения иск.
Установява се от
представените по делото писмени доказателства,
че между „БАНКА ДСК“ ЕАД и К.М.Б. е сключен Договор за кредит за текущо
потребление от 13.07.2011 год. С процесния договор банката е отпуснала на
кредитополучателя сумата от 35 000 лева за срок от 120 месеца с падеж 25-то
число на месеца. В чл.8 от Договора е уговорен променлив лихвен процент, който
към момента на сключване на договора е в размер на 9.95 %, а ГПР по кредита е
договорен на 11.03 %. Неразделна част от договора са и общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление, приложени към заповедното
производство. В чл. 15 от Договора е уговорено заплащането на
такси, съгласно Тарифа на банката. В чл. 19.1 от Общите условия е уговорено, че
при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата,
определена в Договора, частта от вноската представляваща главница, се олихвява
с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 %. В чл. 19.2 от
ОУ е уговорена възможността за предсрочна изискуемост на кредита при забава над
90 дни, при което кредитът се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 10 %.
Представено по делото е и допълнително споразумение към договора за кредит
№ 19623015 от 29.05.2015 год., с което страните договарят гратисен период за
издължаване на главницата по кредита от 6 месеца, заплащане на част от
месечната лихва по погасителен план и капитализиране на непогасената част от
лихвата към остатъкът по кредита, която капитализация отпада при настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита по време и след изтичане на гратисния период.
Претенцията си за
дължимост на сумите /главница и лихви, такси/ е обоснована на настъпила предсрочна
изискуемост. Съдът приема, че от външна страна е налице валидна облигационна
връзка между Банка ДСК ЕАД и ответника по делото, като относно факта на
сключването на договора и изпълнението на задължението на ищеца по предоставяне
на сумата, не е налице спор между страните. Усвояването и́ от
кредитополучателя се установява и от назначената по делото ССЕ. От експертизата
се установява и наличието на предвидения в чл. 19 от ОУ правопораждащ факт,
проявлението на който дава право на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Съгласно т. 18 от ТР № 4/2013 год., ОСГТК
на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на една от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването по смисъла на чл. 60, ал.
2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл. 418 ГПК за
постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на
волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение. В чл. 20.2
от Общите условия е уговорена автоматична предсрочна изискуемост при
неизпълнение на задължение по договора, без да е необходимо да бъде уведомен
длъжника. Предвид наложилата се съдебна практика /Напр. Решение № 58 от
15.04.2009 год. по т.д. № 584/2008 год. на II т. о., Решение № 92 от 16.06.2009
год. по т.д. № 467/2008 год. на II т.о., Определение № 25 от 11.01.2011 год. по
ч.гр.д. № 847/2010 год. на ВКС и др., след което обобщени в ТР № 4/2013 год./,
правомощието на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е нейно право,
като то не поражда последици автоматично с факта на неплащане на погасителна
вноска, а настъпва когато банката реши да се възползва от него и да го упражни,
за което действие се съди от отправено волеизявление до длъжника, било чрез
изпращане на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост или
инкорпорирано в исковата молба изявление при предявен осъдителен иск за
вземането. Предвид разрешението в
горецитираното тълкувателно решение обаче, когато банката реши да се възползва
от облекчения ред за снабдяване с изпълнителен лист, предвиден в заповедното
производство /чл. 417, т. 2 ГПК/, е необходимо волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост да е обявено на длъжника преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Банката е изпратила на кредитополучателя
уведомление изх. № 06-20-00197/30.01.2016 год., с което обявява предсрочната
изискуемост на кредита, поради забава в плащанията, изпратена за връчване чрез
ЧСИ Илияна Маджунова. Видно от представения по делото протокол за извършени
действия относно връчване на нотариална покана, предприети са действия по
връчване на поканата – уведомление на постоянния и настоящ адрес на
кредитополучателя в гр.Варна, ул.Явор № 6 вх.В ет.4 ап.28, като адресът е
посетен на 15.02.2016 год., 01.03.2016 и на 23.03.2016 год., когато е залепено
уведомление, непотърсено от лицето. При гореизложеното, съдът приема връчването
на уведомлението за редовно, при приложение на фикцията на чл.47, ал.5 ГПК /в
този смисъл са и определение № 47 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 719/2010
г., II т. о., ТК и определение № 141 от 2.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
496/2009 г., I т. о., ТК/, с което са изпълнени изискванията на т.18 от ТР
№3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид посоченото
по-горе, предсрочната изискуемост настъпва при наличието на две условия:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Последното
извършено частично плащане по кредита е от 25.07.2015 год., поради което съдът
приема, че към 28.04.2016 год., на
която дата се твърди да е настъпила предсрочната изискуемост, ответникът вече е бил в просрочие. Банката кредитор е обективирала изявлението си за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредитополучателя в рег. изх. №
06-20-00197/30.01.2016 год., връчено на по реда на чл.47, ал.5 ГПК чрез ЧСИ.
Съдът с доклада е обявил на страните,
че следи служебно за неравноправни клаузи, като е указал на ищеца да представи
доказателства за индивидуално договаряне, като по този начин е предоставил
възможност на страните, при условията на състезателност, да вземат становище по
уговорките. Към датата на сключване на процесния Договор за потребителски
кредит е действал Закона за потребителския кредит /отм./, като
настоящият състав на ВОС намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи
изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския
кредит. Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10,
съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит,
индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на
кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с
погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание
по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Поради горното и следва да се приеме, че
претенцията за заплащане на главницата е основателна.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са
издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска
закрила, условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители,
са предмет на специално регулиране от 1.10.2006 год. със Закона за
потребителския кредит /отм./, като на този начален етап законодателят е въвел
само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се, относно икономическата
тежест поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент
на разходите като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от
потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи.
С нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като
са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи надхвърлящи пет
пъти размера на законната лихва и съответно извършените плащания от
потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се приемат
за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според
нормата на чл.19 от Закона за потребителския кредит годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Действително,
до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не
е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но
поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки
на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Същевременно,
договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е
предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР,.
В случая,
определеният в договора размер на ГПР от 11.03 % не надвишава пет пъти размера
на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 9.95 %, поради което
и съдът приема, че цената
на кредитирането не е свръх прекомерна. Видно също така от заключението на вещото лице, до
обявяване на задължението за предрочтно изискуемо не е налице извършвана от
кредитоа едностранна промяна на договорения първоначално лихвен процент. Налага
се извод, че клаузите за договорна лихва и ГПР са действителни, поради което
ответникът дължи и заплащане на възнаградителна лихва.
С оглед формираните по-горе мотиви,
съдът възприема вариант втори по т.4 от изготвеното от вещото лице заключение
/л.143-144/, според което към момента на отнасяне на задължението като
предсрочно изискуемо и към подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение 30.05.2006 год. задълженията на длъжника към банката са
били в размер на: 28 285.75 лева главница и 2 122.74 лева
възнаградителна лихва.
С оглед установяване на съществуването на претендираните вземания, на
разглеждане подлежи възражението на ответника за погасяването им по давност. В
тази връзка предвид естеството на задълженията, първият въпрос, който следва да
получи отговор, е относно квалифицирането на правата на кредитора и приложимия,
според тази квалификация закон, уреждащ давността. Настоящият състав възприема
разбирането, че вноските за погасяване на задължение по договор за кредит, на
са такива с периодичен характер. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в”
от ЗЗД, съдържащо се в ТР №3/2011г. на ВКС, ОСГТК, за да се изсрочват с кратка
3 годишна давност, задълженията с падежи, настъпващи през предварително
определени интервали, следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се
характер, като общността им възниква от един правопораждащ факт. В случая,
кредиторът е предоставил на длъжника еднократно и
изцяло главницата за ползването ѝ до изтичане на краен срок 13.07.2021г., съответно връщането на тези парични средства на погасителни вноски,
не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
предварително съгласие на кредитора да приема изпълнение на части, като
облекчение на лихвената тежест за длъжника. В този смисъл налице е разлика с
правоотношенията, разгледани в мотивите на горецитираният тълкувателен акт,
които се характеризират с продължителност на изпълнението и на двете престации
/предоставяне на определена услуга от доставчик, срещу периодично начисляване
цена за отделни периоди на ползване/. Положението на доставчик, който
продължава да предоставя услуга, без да търси защита в рамките на по-краткия
давностен срок /с което конклудентно индицира, че е загубил интерес от
забавените пълни плащания за съответното месечно потребление/, не е идентично с
положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница в цялост и
изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в
негова полза план на предварителни частични плащания. Ето защо, разсрочването
на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски, не превръща
главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен
давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В този
смисъл е и формираната съдебна практика обективирана в Решение №28 от
05.04.2012г. на ВКС по гр.д.№523/2011г., III г.о. и Решение №38/26.03.2019г. по
т. д.№1157/2018г, II т.о. От друга страна обаче, в тези решения като начален
момент на отчитане на давността се приема крайния срок за ползване на кредита
/последен падеж по погасителен план/, който извод съставът на въззвиният съд,
преценява за несъвместим със задължителна тълкувателна дейност на ВКС. В т.2 от
ТР №3/2017г. на ВКС, ОСГТК, погасителният план с анюитети се възприема като
определящ за срочния характер на договора, съответно и за падежите, фиксирани
ежемесечно в полза на длъжника, но само за онези части от главницата и
възнаграждението за ползването ѝ, които формират конкретно уговорената
погасителна вноска. Не може да се поддържа, че погасителният план ползва само
длъжника като съгласие на кредитора да приема изпълнение на части преди крайния
падеж, тъй като разпределението на главницата на части влияе и върху крайната
цена, начислявана като лихва върху още непадежирал, респективно редовно ползван
остатък от главницата. Затова междинните срокове по плана, макар и да не водят
до типична периодичност, имат икономическо значение на падежи за съответно
изискуемите части и за двете страни, като интерес да получи вноската навреме
има и кредитора. Крайната дата за
ползване на кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и
за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за
цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл е
задължителното тълкуване в т.1 от ТР №8/2017г. на ВКС, ОСГТК. Значението на
падежа на всяка вноска не може да бъде игнорирано и с оглед разпоредбата на
чл.60, ал.2 от ЗКИ, според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист
за всяка една неплатена вноска по договор за банков кредит, което означава, че
вземането на банката за всяка неплатена вноска, е изискуемо на падежа. Като
съобразява действието на погасителния план, съдът не може да възприеме довода
за игнориране на изискуемостта на вноските и отчитане като единствен само
последния падеж за цялата главница. Съответна на разрешенията дадени с
въпросните тълкувателни актове, е съдебната практика, която отчита начало на
давностни срокове по всеки един от падежите, а имено възприетото в Решение
№90/31.03.2014г. на ВКС по гр.д.№6629/2013г., IV г.о. и Решение
№161/08.02.2016г. на ВКС по т.д.№1153/2014г., II т.о., и срокове преклудиращи
защита на кредитора, обективирана в Решение №83 от 26.05.2017г. по
т.д.№50394/2016г. на ВКС, ІV г.о. и Решение №44 от 05.06.2017г. по гр.д.№60073/2016г.
на ВКС, ІІІ г.о.
В заключение,
съдът намира, че приложимият закон налага общата петгодишна
давност да бъде отчетена за всяка от падежиралите анюитетни вноски по
погасителният план. В резултат от което претенцията на кредитора следва да е погасена по давност за периода, предшестващ с пет години подаването на
заявлението – 30.05.2016 год.. Поради горното и възражението се явява
неоснователно.
Съдът намира за
частично основателна претенцията за лихвена
надбавка за забава, като същата следва да се уважи до посочения от вещото лице
размер от 43.38 лева, начислена за периода от 25.01.2016 -30.05.2016 год., като
за горницата до пълния предявен размер от 264.60 лева искът следва да се
отхвърли.
С
оглед изводът на вещото лице по т.5 от изготвеното заключение за липса на
начислени и неплатени такси, съдът намира за неоснователна и претенцията за
сумата от 120 лв., претендирана като заемни такси.
За неоснователни съдът преценява
възраженията на ответника относно активната материално правна легитимация на
ищеца /по процесуалната такава по предявения установителен иск е налице
постановено определение № 102/24.02.2020 год. по ч.т.д. № 2643/2019 год. на
ВКС, което е задължително за настоящия състав/, черпени от неуведомяване на
длъжника за извършената цесия. Прехвърлянето
на вземане е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето
лице. Тъй като е договор, за сключването му се изисква съгласие на страните по
него – цедент /стар кредитор/ и цесионер /новия кредитор/. С постигането на
същото, цесията произвежда своето действие, независимо от това, че за да се
консолидира същата следва да бъде съобщена на цедирания длъжник /така, решение по
т. д. № 566/09 г. на ВКС, I т. о., както и по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ
т.о., решение №89/06г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д. 8461/59г., ВС, ІІІ
г.о./. Поради горното, неспазването на установеното в чл. 99, ал.3 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането, няма отражение върху горното. За този си извод, съдът изхожда от
целта на разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД, която по аргумент на ал.4 от същата
норма има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Последното се следва и от прочита на същата, определяща спрямо кого /длъжника и
третите лица/ е релевантно уведомяването на длъжника от стария кредитор.
Изхождайки от изложеното и като съобрази, че липсват наведени твърдения за
евентуално извършеното на стария кредитор плащане, оплакването се преценява
като неоснователно.
В заключение, установителният иск
следва да се уважи за сумите от 28 285.75
лева главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 31.05.2006 год.,
2 122.74 лева възнаградителна лихва,
начислена за периода 25.06.2015 год. – 30.05.2016 год. и лихвена надбавка за
забава в общ размер на 43.38 лева, начислена за периода от 25.01.2016 -30.05.2016
год., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение №
5499/20.07.2018 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11055/2018 год. на ВРС – 35-ти състав и се отхвърли за
сумата от 220.77 лева - лихвена надбавка за забава и 120 лева – заемни такси към
30.05.2016 год.
Поради несбъдване на вътрешното
процесуално условие, съдът не дължи произнасяне по предявените в евентуалност
осъдителни искове.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
направеното от ищеца искане, ответникът следва да бъде осъден да му заплати
сторените в производството разноски, съразмерно на уважената част от исковете. Съобразно даденото разрешение в т. 12 от ТР № 3/2014 год.,
ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и по
дължимостта на разноските в заповедното производство.
Така, при общ размер на сторени в
исковото производство разноски от 4 090.10 лв. и при заповедното
производство в размер на 1607.75 лева, съразмерно на уважената част от иска, в
полза на ищеца следва да се присъди сума в размер на 4045 лв. за исковото
производство и сума в размер на 1590 лева за заповедното производство.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО между
страните, че ответникът К.М.Б., ЕГН: **********,*** ДЪЛЖИ на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, рейон „Оборище“ бул.“Княз Александър
Дондуков“ № 19, етаж 2, в качеството му на частен правоприемник на „Банка ДСК“
ЕАД по силата на договор за цесия от 11.10.2016 год.,
въз основа на договор за кредит за текущо потребление от 13.07.2011 год. и
допълнително споразумение от 29.05.2015 год. следните суми: 28 285.75 лева – неизплатена главница,
ведно със законната лихва върху нея от 31.05.2016 год. до окончателното
изплащане на възнаграждението; сумата от
2 122.74 лева – неплатена договорна лихва за периода от 25.06.2015
год. до 30.05.2016 год. и лихвена надбавка за забава в общ размер на
43.38 лева, начислена за периода от 25.01.2016 -30.05.2016 год., за които суми в полза на цедента
„Банка ДСК“ ЕАД са издадени заповед № 2823/01.06.2016 год. и изпълнителен лист,
издадени по ч.гр. д. № 5912/2016 год. КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.422 ГПК за приемане на установено
дължимостта на сумата от 220.77
лева - лихвена надбавка за забава и 120 лева – заемни такси към 30.05.2016 год.,
като неоснователни.
ОСЪЖДА
К.М.Б., ЕГН: **********,***
ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, рейон „Оборище“ бул.“Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж
2, сумата от 4045 лв., представляваща разноски в настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА
К.М.Б., ЕГН: **********,***
ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, рейон „Оборище“ бул.“Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж
2, сумата от 1590 лева, представляваща
разноски в заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, за които е
издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр. д. №
5912/2016 год. на ВРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Варненски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването на препис на страните.
ПРЕПИС
от решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН
СЪД: