РЕШЕНИЕ
№ 59
гр. Бургас, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Румяна Ст. Калошева Манкова
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Веселка Г. Узунова
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно
гражданско дело № 20232000500378 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на В. Н. Н.
от гр.Бургас против решение № 260010 от 14.07.2023г. по гр. д. № 66/2017г.
на Бургаския окръжен съд, с което е обявен за недействителен спрямо ищеца
М. К. Г. от гр.Бургас сключеният между ответниците В. Н. и Н. В. Н. с
нотариален акт № 47 от 19.10.2016г. на нотариус с рег. № 110 на НК договор,
с който В. Н. е дарил на Н. Н. недвижими имоти - сграда в гр.Свети Влас,
Бургаска област, в едно с ид.ч. от поземления имот, в който е построена, като
в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски в размер на 5091,80 лв.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Изтъква се, че
въззивникът е загубил връзка с назначения му по реда на правната помощ
процесуален представител и не е могъл да изтъкне новонастъпили в хода на
процеса факти от значение за спора – влязло в сила решение по гр.д. №
1088/2016 г. на РС-Бургас, по което е уважен искът на ищеца по чл.19, ал.3
ЗЗД и той е загубил качеството си на кредитор по Павловия иск. При
новонастъпилите факти, за ищеца липсва правен интерес, тъй като при
обявяване на дарението за недействително, интересите на ищеца за
обезпечаване на вземането с цялото имущество не биха били защитени. При
уважаване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, недвижимият имот, предмет на
дарението, би се оказал единствено и несеквестируемо жилище. Поради това,
според въззивника, разглежданият иск е недопустим. Претендира отмяна на
обжалваното решение.
1
В отговор, въззиваемият ответник М. К. Г. оспорва въззивната жалба
като неоснователна и изразява становище за правилност на атакуваното
решение като обосновано и законосъобразно. Изложени са фактическите
обстоятелства по спора и са изведени правни изводи за наличие на
основанията по чл.135 ЗЗД за уважаване на иска, в какъвто смисъл е
постановено първоинстанционното решение. По отношение на наведения в
жалбата довод за несеквестируемост на жилищния имот на въззивника е
посочена съдебна практика, съгласно която подобно възражение е
неоснователно, тъй като след извършване на разпореждане с жилището
несеквестируемостта отпада и длъжникът сам се е лишил от защитата на
чл.444, т.7 ГПК. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
Отговор на въззивната жалба е депозиран и от ответницата Н. В. Н..
Същата поддържа жалбата, подадена от нейния баща.
Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирана страна против
подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, след съвкупната преценка на наведените от
страните доводи, събраните по делото доказателствата и с оглед
предвиденото в закона, съдът намира следното:
С обжалваното решение е обявен за недействителен спрямо М. К. Г.
сключеният между ответниците В. Н. Н. и Н. В. Н. договор за дарение на
недвижим имот с нотариален акт №27 от 18.10.2016г. на нотариус с рег. №110
на НК, по силата на който В. Н. е дарил на Н. Н. следните недвижими имоти:
сграда с идентификатор 11538.501.456.3 по КККР на гр.Свети Влас, община
Несебър, разположена в поземлен имот с идент. 11538.501.456, със застроена
площ 46 кв.м., брой етажи: 2, предназначение: курортна, туристическа сграда,
ведно с 90 кв.м. ид.ч. от поземления имот, целият с площ от 2592 кв.м.,
урбанизирана територия за ниско застрояване, като в полза на ищеца са
присъдени съдебни разноски в размер на 5091,80 лв. За да постанови този
резултат, първоинстанционният съд е приел, че в разглеждания казус е
изпълнен фактическият състав на чл.135 ЗЗД за относителна
недействителност на атакуваната сделка, тъй като ищецът има качеството на
кредитор, с оглед установено с влязло в сила съдебно решение вземане против
ответника В. Н. за сумата от 10 000 евро, на второ място процесната сделка
уврежда интересите на ищеца-кредитор, поради намаляване възможността за
удовлетворяването му от имуществото на длъжника Н. и на последно място
същият е знаел, че има кредитори и че действието ги уврежда, каквото
условие за надарения законът не изисква.
Така постановеното решение, преценено служебно, съобразно
изискванията на чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и
допустимо, като произнесено от законен състав на компетентния съд по
надлежно предявен иск и редовно развило се допустимо исково
производство.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за недопустимост
2
на предявения иск, поради липса на правен интерес за ищеца, тъй като при
уважаването му, недвижимият имот, предмет на атакуваното дарение, ще се
окаже единствено жилище на въззивника, което е несеквестируемо според
чл.444, т.7 ГПК. На първо място, доводът в горния смисъл не касае правния
интерес на ищеца, а оттам и допустимостта на иска и постановеното по него
решение. Същият се отнася до основателността на претенцията, доколкото
сочи на възражение за увреждащ кредитора характер по смисъла на чл.135
ЗЗД на претендираната за относително недействителна сделка. Освен това, Н.
не може да се позовава на несеквестируемост на процесния имот като
единствено негово жилище, тъй като съобразно практиката на ВКС, изразена
в определение №777 от 30.10.2019г. по гр. д. № 2274/2019г. 4-то г. о. и
решение №195 от 31.12.2020г. по гр. д. № 622/20г. на 4-то г. о.
несеквестируемостта брани длъжника, докато жилището се намира в негова
собственост. С извършване на разпореждането несеквестируемостта отпада и
длъжникът сам се е лишил от защитата на чл.444, т.7 ГПК.
По правилността на обжалваното решение, в рамките на посоченото в
жалбата, съгласно чл.269 ГПК, настоящата инстанция приема следното:
Исковата претенция е за относителна недействителност на действия на
длъжник и има правното си основание в чл.135, ал.1 ЗЗД.
Съгласно посочения текст, кредиторът може да иска да бъдат обявени
за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда,
ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. При възмездни
действия, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за
увреждането. От последното изречение, по аргумент на противното следва, че
при безвъзмездно действие, знание за увреждането у третото лице не се
изисква.
Фактическият състав на цитираната разпоредба предполага на първо
място изясняване качеството на кредитор на въззиваемия Г. по отношение на
въззивника Н., прехвърлител по атакуваната сделка. В тази насока е налице
влязло в сила на 13.12.2022г. съдебно решение №312 от 13.04.2022г. по в.гр.д.
№ 1955/2021г. на ОС-Бургас, с което по предявен иск по чл.55, ал.1, предл.3
ЗЗД В. Н. е осъден да заплати на М. Г. сумата от 10000 евро, представляваща
заплатена на отпаднало основание част от продажната цена по предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2015г., както и
направени по делото съдебни разноски в размер на 5673,50 лв. Влязлото в
сила съдебно решение води до извода за безспорно наличие на парично
задължение на Н. към кредитора Г..
Соченото във въззивната жалба решение по гр.д. №1088/2016г. на РС-
Бургас, с което е уважен иск на Г. против Н. по чл.19, ал.3 ЗЗД, е неотносимо
към качеството на ищеца на кредитор, установено по съдебен ред с
горецитираното осъдително решение за дължима парична сума. Това качество
е закрепено със силата на присъдено нещо на горепосочения съдебния акт и
не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл.135 ЗЗД.
Вторият елемент от фактическия състав на Павловия иск, който следва
3
да бъде установен, е извършването на действия, с които длъжникът уврежда
кредитора. Увреждане е налице, когато длъжникът с правните си действия е
увеличил платежната си неспособност. Това може да стане с действия, които
намаляват имуществото му, което служи за общо обезпечение на неговите
кредитори, съгласно разпоредбата на чл.133 ЗЗД. В резултат на такива
действия кредиторите са увредени. Именно такова действие се установява в
разглеждания спор. Длъжникът Н., с извършеното с нотариален акт №27 от
18.10.2016г. дарение на недвижими имоти в полза на своята дъщеря Н. Н., е
намалил имуществото си. Сделката е осъществена след възникване на
задължението на Н. към Г. за сумата от 10000 евро, дължима след
21.01.2016г., на която последна дата той, в качеството си на продавач по
предварителния договор от 16.10.2015г., не е изпълнил задължението си да
представи визираните в чл.3 от договора документи, необходими за
изповядване на окончателна нотариална сделка, поради което и при
предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД по гр.д. №1088/2016г., образувано на
29.02.2016г. /по служебно извършена справка/, на основание чл.4, предл.2 от
предварителния договор, за продавача Н. е възникнало задължението да
върне на купувача Г. част от цената в размер на 10000 евро, присъдени с
влязлото в сила решение по в.гр.д. № 1955/2021г. на БОС.
На последно място, текстът на чл.135, ал.1 ЗЗД изисква наличието и на
субективен елемент за успешното провеждане на иска. Необходимо е знание
за увреждането, т.е. длъжникът да е знаел при извършване на атакуваното
правно действие, че с него уврежда кредиторите си. Не е нужно намерение
/цел/ да се вреди. Законът изисква само длъжникът да съзнава увреждането,
като увеличава неплатежоспособността си във вреда на кредиторите. В
разглеждания казус това знание е категорично установено. Като страна по
предварителния договор от 16.10.2015г. и при предявения иск по чл.19, ал.3
ЗЗД, обективно съединен с иск за заплащане на сумата от 10000 евро по т.4 от
предварителния договор /исковата молба е връчена на 16.04.2016г. по
служебна справка/, Н. е бил наясно със задълженията си по договора,
включително това за връщане на част от цената. При това знание и съзнаване
намаляването на общото имущество, обезпечаващо вземанията на кредитора,
въззивникът се е разпоредил с част от имуществото си чрез процесното
дарение в полза на дъщеря си.
При атакувана с иска по чл.135 ЗЗД безвъзмездна сделка, каквато е
процесното дарение, субективният елемент „знание за увреждането” не е
необходим за надареното трето лице, участвало в сделката.
За пълнота следва да се посочи, че дори и атакуваната сделка да бе
продажба, а не дарение, то при извършването й в полза на низходящ-дъщеря,
съгласно чл.135, ал.2 ЗЗД, по отношение на нея знанието за увреждането се
предполага до доказване на противното. В случая въззивниците –ответници
не са представили доказателства, оборващи презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД.
При изложените съображения, следва изводът, че в разглеждания казус
са налице основанията на чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на относителна
4
недействителност по отношение на въззиваемия ищц на извършеното между
въззивниците дарение. По делото е установено наличието на вземане на М. Г.
по отношение на длъжника В. Н., възникването на това вземане предхожда
извършеното дарение и последното уврежда кредитора, при знание на
длъжника за увреждането.
Като е стигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което е обосновано от доказателствата по
делото и е съобразено с приложимия закон. Като такова, същото следва да
бъде потвърдено. В обжалвания съдебен акт са изложени обстойни и
задълбочени мотиви, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и
към които за пълнота на изложението въззивният съд препраща на основание
чл.272 ГПК.
С оглед на горния резултат, в полза на въззиваемия ищец следва да
бъдат присъдени направените в настоящото производство съдебни разноски.
Такива са доказани с представения договор за правна помощ от 12.12.2023г.,
съгласно който М. Г. е заплатил на адв.Л. Ц. изцяло в брой договореното
адвокатско възнаграждение от 6700 лв. за осъществената правна защита по
настоящото в.гр.д. № 378/2023г. В с.з. на 13.12.2023г. адв.Е. С., процесуален
представител на въззивника В. Н., е направила възражение по чл.78, ал.5 ГПК
за прекомерност на адвокатското възнаграждение като несъобразено с
минималното по Наредба №1/2004г. на ВсАС. В случая следва да се приложи
текстът на чл.7, ал.6 от наредбата, като минималният адвокатски хонорар по
процесния спор се определи на база пазарната цена на имота, предмет на
атакувания договор за дарение. Като съобрази в тази насока представеното по
делото постановление за възлагане №82 от 21.10.2015г. на ТД на НАП –
гр.Бургас, по силата на което Н. е придобил въпросния имот, като спечелил
търга купувач по проведена публична продан, на цена от 65000 лв., съдът
приема посочената сума за пазарна цена на имота. Въз основа на нея,
минималното възнаграждение, определено по чл.7, ал.2, т.5 от наредбата,
възлиза на 5850 лв. налице са основанията и за приложение на чл.7, ал.9 от
наредбата, съгласно която при защита по дело с повече от две заседания за
всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лв. В настоящото
производство са проведени четири съдебни заседания, поради което
минималното адв. възнаграждение по разгледания спор е в размер на 6350 лв.
Платената от въззиваемия М. Г. сума от 6700 лв. е близка до нормативния
минимум, поради което и предвид фактическата и правна сложност на делото
не следва да бъде намалена.
Мотивиран от изложените мотиви, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260010 от 14.07.2023г., постановено по
гр.д. № 66/2017г. на Бургаския окръжен съд.
5
ОСЪЖДА В. Н. Н. от гр.Бургас да заплати на М. К. Г. от гр.Бургас
сумата от 6700 лв., представляваща съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6