РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-95 11.10.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански
състав
На:
първи октоммври
две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1407 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.
Постъпила е въззивна жалба от В.В., роден на *** г., ЛНЧ **********, с адрес ***, със
съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Христо Фотев“ № 22 ет.1, подадена чрез адв.Иванка Кирязова,
против решение № 1743/08.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 2851/2019
г. по описа на БРС, с което съдът е наложил мерки за защита на С.В. с ЛНЧ ***********
и на А.Х. с ЛНЧ **********, двете с адрес ***, срещу осъществено спрямо тях
домашно насилие от страна на В.В., като е задължил същия да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на молителките; отстранил го е от съвместно
обитаваното с молителките жилище на адрес гр.Б., ул.“К.“ № *, ет.*, ап.*, за срок от 12 месеца,
считано от постановяване на решението и му е забранил да приближава на по-малко от
100 метра жилището на молителките,
местоработата им и местата за социални контакти и отдих на същите, за срок от
12 месеца, считано от постановяване на решението; наложил
е на В.В. глоба в размер на 200 лв.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно
и необосновано, постановено при неизяснена фактическа обстановка. Според
въззивника, районният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и
неправилно е приел, че декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и съдебномедицинските
удостоверения били достатъчни, за да се приеме, че ответникът е извършил акт на
домашно насилие спрямо молителките на 27.03.2019 г. В тази връзка се посочва,
че съдът не е взел предвид и не е обсъдил множеството противоречия в твърденията
на молителките, изложени в молбата и в декларацията им по чл.9 ЗЗДН, в
заявеното от тях пред съдебния лекар и в сведението до МВР, като е приел
твърденията им са основателни. За неправилен се счита извода на съда, че
представените медицински удостоверения безспорно установявали, че молителките
били бити от ответника, като се счита, че тези удостоверения по никакъв начин
не могат да послужат като доказателство, че именно ответникът е нанесъл
уврежданията, още повече, че има противоречия между твърденията на молителките,
изложени в молбата и декларацията, и заявеното от тях пред съдебния лекар при
издаване на медицинските удостоверения, което не е обсъдено от БРС. Изложени са
съображения за липса на извършено от въззивника домашно насилие спрямо молителките,
като се сочи, че именно те са упражнявали психически тормоз над него във връзка
с обтегнатите им отношения по повод парични вземания. В тази връзка се счита,
че съдът неправилно е интерпретирал показанията на св.П.и не е взел предвид, че
същите напълно подкрепят изложеното от ответника в писмения му отговор. Посочва
се, че на 27.03.2019 г. действително е имало спор между страните, но по делото
не е установено по безспорен начин, че именно ответникът е извършил домашно
насилие над молителките, като съдът въобще не е коментирал тяхното поведение и
действия, които са провокирали скандала. Предвид това, въззивникът счита, че
обжалваното решение е постановено без съдът да вземе предвид всички
доказателства по делото, не е взето предвид и обстоятелството, че ответникът не
е осъждан и не са му налагани предходни мерки за защита по ЗЗДН, не е
установена и системност в поведението му, поради което съдът необосновано е
наложил мерките за защита за срок от 12 месеца, считано от 08.07.2019 г.,
въпреки наложените мерки за незабавна защита от 10.04.2019 г. Според
въззивника, постановявайки срок от 12 месеца на наложените мерки, ведно със
срока за незабавна защита от 10.04.2019 г., се стига до максималния срок в
закона, без да е налице безспорност на извършен акт на домашно насилие и без да
е съобразен с интензитета на причинените на молителките вреди, като по този
начин решение е явно несправедливо. Моли въззивния съд да отмени изцяло
обжалваното решение като незаконосъобразно.
При условията на евентуалност, в
случай, че обжалваното решение бъде прието за правилно, въззивникът моли същото
да бъде изменено в частта за срока, за който са наложени мерките по чл.5, ал.1,
т.2 и т.3 ЗЗДН – отстраняване от съвместно обитаваното жилище и забрана да
приближава жилището и местата за социални контакти и отдих на молителките – за
срок от 12 месеца, считано от 08.07.2019 г., тъй като мерките за така
определения срок са явно несправедливи.
Не се правят нови доказателствени
искания. Претендират се разноските по делото за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемите С.В. и А.Х., подаден чрез пълномощника им адв.Чайпек, в който са
изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Посочва се, че БРС
изцяло се е съобразил с фактическата обстановка на казуса, преценил е адекватно
доказателствения материал и правилно е съобразил презумптивната доказателствена
сила на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН заедно с останалите събрани гласни
доказателства, като е взел предвид и съдебно медицинските удостоверения, които
доказват извършено от страна на ответника насилие спрямо молителките. Считат се
за неоснователни възраженията на въззивника за наличие на противоречия между
сведението в полицията, медицинските удостоверения и твърденията в молбата, тъй
като във всички събрани доказателства по делото са изложени едни и същи факти
относно извършеното насилие над молителките, като няма противоречие на дати,
място и описани наранявания и това е посочено в мотивите на съдебното решение.
Посочва се, че съдът е приел ответника за извършител на актове на домашно
насилие и е наложил абсолютно адекватни мерки за защита, за да осигури
максимално спокойствие на молителките, поради което не са налице основания за
отмяна на решението. Молят въззивния съд да остави без уважение въззивната
жалба и изцяло да потвърди първоинстанционното решение. Не се правят
доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските за настоящото
производство.Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и
следва да я разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а като краен резултат – правилно.
При
разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба съображения
и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема за установена фактическа обстановка,
идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение, поради което не
е необходимо да я преповтаря и затова на основание чл.272 ГПК препраща към нея.
При
разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база
преценката им е приел за доказано, че на посочената в молбата дата – 27.03.2019 г. от страна на
ответника В.В. са осъществени спрямо двете молителки актове на физическо
насилие. Районният съд е приел, че актовете на насилие са доказани от
представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, изходяща от пострадалата, като
изнесените в декларацията твърдения се подкрепят от представените медицински
удостоверения и не се опровергават от показания на св.П., поради което съдът е
зачел презумптивна доказателствена сила на декларацията и е уважил молбата за
налагане на мерки за защита.
Мотивите в
обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от
фактическа страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл
в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и
правни изводи, които изцяло се споделят от БОС. Съдът намира за правилни и решаващите
правни изводи на районния съд за осъществени от страна на ответника В.В. актове
на домашно насилие спрямо молителките С.В. и А.Х. и за основателност на молбата
им за защита по ЗЗДН, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към
решението и в тази част.
По наведените
в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:
В настоящия случай, по делото е безспорно, че молителката
С.В. и ответника В.В. са съпрузи, а молителката А.Х. е дъщеря на С.В. от
предходен брак, като всички живеят заедно в гр.Б. на посочения в молбата адрес.
Настоящата инстанция намира за установено от
доказателствата по делото, че 27.03.2019 г.
между страните е възникнал конфликт, в резултат на който ответникът е
предприел спрямо двете молителки действия, изразяващи се в нанасяне на удари в
областта на главата и тялото на молителките. В тази връзка, съдът цени
представената към молбата декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, на която законодателят
е придал абсолютна доказателствена сила, която се подкрепя и от приложените
съдебномедицински удостоверения, установяващи, че при прегледа на молителките,
обективно са намерени физически наранявания – отоци и кръвонасядания в различни
телесни области, които според съдебния лекар отговарят да са получени по начин
и време, както е посочено от молителките, като са причинени болки и страдания.
Спорният по делото въпрос е дали тези действия се
квалифицират като осъществено домашно насилие от страна на ответника, като
последният оспорва изложените в молбата твърдения за извършени такива актове.
Съгласно чл.2,
ал.1 ЗЗДН,
домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално
или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е предвидена да даде
защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел
предпазване на жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе успешно доказване на твърденията на молителката за осъществени
спрямо нея актове
на домашно насилие, същата следва да установи, че спрямо нея е реализирано домашно
насилие чрез действия от страна на ответника, изразяващо се в конкретни прояви,
които от обективна страна попадат в приложното поле на чл.2 ЗЗДН, дефиниращ
понятието „домашно насилие”.
В случая, установената в пълнота от районния съд фактическа
обстановка по делото категорично установява извършено от ответника домашно
насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН спрямо
молителките на посочената дата, изразяващо
се в упражнено спрямо тях физическо насилие, като възраженията на въззивника за
нарушение на посочената разпоредба са изцяло неоснователни. От представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН по категоричен начин се
установяват извършените от ответника действията
спрямо С.В. и А.Х., квалифицирани като домашно
насилие,
по начина, по който това е описано в молбата и в декларацията,
на която закона е придал значението на абсолютно доказателство – чл.13, ал.3 ЗЗДН. Тук следва да се има предвид, че ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма
преки доказателства (очевидци) и именно в
тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица,
законодателят е предвидил в разпоредбата на
чл.13, ал.3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед
за защита само на основание приложената декларация, т.е. същата има обвързваща съда доказателствена сила.
Следователно, извод за осъществено домашно
насилие може да бъде направен дори и
само въз основа на представената от молителката декларация. В
случая, действително по делото са събрани и други доказателства – показания на св.П.,
но противно на изложените във въззивната жалба доводи от свидетелските показания
не се установяват факти и обстоятелства, с които да се оборят изложените в
молбата за защита твърдения, респ. с тях се подкрепят твърденията на ответника
в писмения му отговор. Въззивният съд намира, че до друг извод не сочи
твърдяното във въззивната жалба противоречие между изнесените в молбата за
защита данни, тези в медицинските удостоверения и полицейската преписка.
Действително, налице е известно противоречие, но същото не е от естество да
обоснове неоснователност на молбата за защита, установените от съдебния лекар
физически наранявания на молителките са обективен факт, който не е опроверган
от ответника. Други доказателства не са ангажирани от ответника, поради което
въззивният съд приема, че в конкретния случай не е опровергана презумптивната доказателствена
сила на представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, както правилно е приел и
районния съд. В този смисъл, БОС намира за неоснователни и несъстоятелни всички
изложени във въззивната жалба възражения, че съдът неправилно се е позовал на
декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и не е взел предвид показанията на водения от
ответника свидетел. Тук следва да се отбележи, че районният съд е събрал необходимите,
допустими и относими доказателства, вкл. и свидетелски показания, всички
доказателства са обсъдени и
преценени в тяхната съвкупност, като обжалваното решение е постановено след обстоен анализ на
доказателствения материал и в съответствие с приложимите законови разпоредби. Ето защо, въззивния съд намира, че районният съд правилно е
кредитирал представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, като споделя изводите на първата
инстанция, че ангажираните от ответника свидетелски показания
не опровергават формалната й доказателствена сила.
В случая, решаващият съд е формирал
изводите си за основателност на твърденията в молбата след преценка и анализ на
ангажираните и от двете страни доказателства, като се е обосновал кои от тях
възприема и цени и кои не, поради което
възраженията на въззивника
за недоказаност на твърденията в молбата на молителките
за осъществено спрямо тях домашно
насилие са
неоснователни.
Предвид изложените съображения, въззивният съд приема за установени изложените
в молбата твърдения за извършени на 27.03.2019г. спрямо молителките С.В. и А.Х.
актове на физическо насилие от страна на ответника В.В.. Ето защо, следва да бъдат взети адекватни мерки по ЗЗДН за
защита, поради което молбата е основателна и следва да бъде уважена.
С оглед
интензитета и тежестта на извършените актове на насилие, с които са засегнати
правата и интересите на пострадалите лица, въззивният съд намира, че спрямо
ответника следва да бъдат взети мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДН – да
бъде задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие, да бъде
отстранен от съвместно обитаваното с пострадалите лица жилище и да му бъде
забранено да приближава молителките, жилището, местоработата и местата им за
социални контакти и отдих за срок от 12 месеца, считано от постановяване на първоинстанционното
решение и издаване на заповед от районния съд. Настоящата инстанция счита, че
така посочените мерки са адекватни на нуждата от защита и в пълна степен
охраняват интересите на пострадалите лица. Ето защо, съдът намира, че в случая са налице
предпоставките за налагане на посочените мерки за защита и ответникът следва да
понесе отговорността, предвидена в закона.
Съгласно
разпоредбата на чл.5, ал.4 ЗЗДН на ответника следва да бъде наложена и глоба от
200 лв. – т.е. в минимален размер.
Във връзка с
горното, настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията и доводите
във въззивната жалба относно определения срок за налагане на мерките като
завишен и евентуалното му искане за намаляване на този срок. По отношение на
срока на приложените мерки за защита, с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗЗДН
законодателят е предоставил на съда във всеки конкретен случай да прецени какъв
да бъде този срок в рамките „от три до 18 месеца“. Следва да се отбележи, че определянето
на срока за съответната мярка е в непосредствена зависимост от извършеното
насилие, от вида и интензитета му, от това дали се касае за едно установеното
поведение или инцидентен случай, от въздействието на съответното насилие върху
пострадалото лице и въведения основателен страх за живота му от евентуално
последващо насилие. В случая, от доказателствата по делото несъмнено се
установява осъществяването на действия от страна на ответника, характеризиращи
се като домашно насилие и то в най-тежка форма, като са довели до физическо
нараняване на пострадалите лица и са им причинени физически болки и страдание,
накърнено и унижено е личното им достойнството, което налага прилагането на
разпоредбите на закона с цялата им строгост. Ето защо, съобразявайки
интензитета, степента и тежестта на действията на домашното насилие в
конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че продължителността на
наложените мерки за срок от 12 месеца е правилно преценена от районния съд.
Неоснователни са
и възраженията на въззивника, че с оглед наложените от м.април 2019 г. мерки за
незабавна защита, определеният срок от 12 месеца, считано от постановяване на
решението – 08.07.2018 г. се явявал явно несправедлив.Тук следва да се има
предвид, че определението по чл.18 ЗЗДН, с което се издава заповед за незабавна
защита на пострадалото лице, име характер на спешна привременна мярка, която
цели да се охранят поставените в опасност живот и здраве на пострадалия през
времетраенето на делото до окончателното му решаване. Затова и изрично в
разпоредбата на чл.19 ЗЗДН определя действието на заповедта за незабавна защита
до издаването на същинската заповед за защита или до отказа да се издаде
такава. Тези два акта имат свое самостоятелно значение и предназначение, като
определените в тях срокове не се сумират. Ето защо, срокът на окончателните
мерки започва да тече от постановяване на същинската заповед за защита с
първоинстанционното решение, поради което възраженията на въззивника в този
смисъл са неосновантелни.
С оглед
изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане
на правните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение на БРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода
на делото, на въззивника разноски не му се следват, като на основание чл.78,
ал.3 ГПК същия следва да заплати на въззиваемата С.В. направените от нея
разноски в настоящото производство в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита.
Мотивиран от
горното и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1743/08.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 2851/2019 г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА В.В., роден на *** г., ЛНЧ **********, с адрес ***, със съдебен
адрес гр.Бургас, ул.“Калофер“ № 16, ет.5, ап.В, чрез адв.Иванка Кирязова, да заплати на С.В., ЛНЧ ***********, с адрес ***,
сумата от 300.00 лв. (триста лева) за направените във въззивното производство
пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на
основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.