О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
Ловешкият окръжен съд, в
закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ
ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 272 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД против разпореждане
№ 701/06.03.2019 г., по ч.гр.д.
№ 76/2019 г. на РС Тетевен, с което съдът е отхвърлил заявлението
на частния жалбоподател против Г.М.М. за следните суми: 2763,30 лв. – главница;
1775,79 лв. – договорно възнаграждение; 3271,80 лв. – възнаграждение за закупен
пакет услуги; 20,52 лв. – лихва за забава и 30 лв. – такси за извънсъдебно
събиране.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка безспорността
на вземането) и върху неговия формален характер, частният жалбоподател излага
оплакване за напускане границите на формалната проверка на заявлението,
доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките в
договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да издаде
заповед за изпълнение. Частният жалбоподател сочи, че длъжникът бил надлежно
уведомен чрез изпращане на писмо на посочения от него адрес в договора. В
частната жалба се развиват подробни съображения относно естеството на услугата,
за която е начислена таксата, както и за съответствието ѝ с установените
в закона императивни разпоредби. Поставя се акцент върху съдебна практика на
ВКС и СЕС, според която при съмнение относно неравноправния характер на клауза от
договора, съдът следвало да уведоми за това страните (което предполагало и
връчена на длъжника заповед за изпълнение) и да им осигури възможност за
вземане на становище по този въпрос, което не би могло да се реализира в
заповедното производство. Частният жалбоподател счита, че с договора между
страните не е установено превишаване на годишния процент на разходите. В
частната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното разпореждане в
атакуваната му част и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по
заявлението суми.
Частната жалба е допустима, тъй
като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр.
чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото, броен от датата на връчване на атакуваното
разпореждане (19.03.2019 г.), същият е изтекъл на 26.03.2019 г., в който ден е
подадена частната жалба, видно от датата на приемане на пощенската пратка от
куриера. За частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в
атакуваната му част, доколкото с нея е отхвърлено подаденото от него заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на
претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 2763,30
лв. – главница; 1775,79 лв. – договорно възнаграждение; 3271,80 лв. –
възнаграждение за закупен пакет услуги; 20,52 лв. – лихва за забава и 30 лв. –
такси за извънсъдебно събиране.
Заявлението е оставяно двукратно от районния съд, който с
разпореждане от 25.01.2019 г. и разпореждане от 14.02.2091 г. е указал в какво
се състои нередовността на заявлението и е дал конкретни указания за нейното
отстраняване. В указания срок от заявителя са постъпили две уточняващи молби
(вх. № 807/13.02.2019 г. и вх. № 1200/05.03.2019 г. на РС Тетевен).
За да отхвърли изцяло
заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд приел, че въпреки дадените указания
за отстраняване нередовността на заявлението, за главницата по договора няма
изложени твърдения за получаване от длъжника на заявлението на кредитора за
обявяване предсрочната изискуемост на това вземане, а спрямо останалите
вземания – за част от тях е счел, че заявлението е останало нередовно, а за
други - че противоречат на императивни разпоредби на Закона за защита на
потребителите.
Крайните изводи на районния
съд за неоснователност на заявлението са правилни.
В съответствие със закона са
съображенията на съда, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора не
настъпва автоматично. В заявлението се твърди, че длъжникът поел задължение по
договора да върне заетата сума за срок от 40 месеца в месечна вноска по
погасителен план, всяка от която с падеж шесто число от месеца. Така
уговореният срок е в полза на длъжника, защото кредиторът не може да иска
изпълнение на съответната вноска преди настъпване на падежа ѝ (чл. 70,
ал. 1, вр. чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Само при настъпване на
установени в закона предпоставки или уговорени такива длъжникът губи
преимуществото на срока и кредиторът може да иска предсрочно изпълнение (чл. 71 ЗЗД, чл. 432, ал. 2 ТЗ). Правото за предсрочно връщане на сумата по договора
има преобразуващ характер, затова то се упражнява с едностранно изявление от
кредитора до длъжника. Упражняването му води и до прекратяване на
облигационната връзка между страните. Ето защо, когато поиска издаване на
заповед за изпълнение не само за вноските с настъпил падеж, но и за сумите,
дължими до изтичане срока на договора, заявителят следва да изложи в
заявлението твърдения както за фактите, с чието настъпване е възникнало правото
му за предсрочно връщане на сумата по договора, така и за неговото упражняване –
че на длъжника е връчено изявлението на кредитора за обявяване предсрочната
изискуемост. В случая такива твърдения липсват, въпреки дадените от съда
указания в тази насока.
Изискването за излагане на
твърдения в заявлението относно предпоставките за възникване на правото за предсрочно
връщане на сумата по договора и за неговото надлежно упражняване се основава на
принципни съображения, затова то е приложимо за всички заявители – физически и
юридически лица, банки и небанкови финансови институции. В тази връзка е без
значение и дали вземането произтича от договор за кредит (банков или потребителски)
или от заем за потребление по ЗЗД – и в двата случая, за да иска връщане преди
установения с договора срок на заетите суми или сумите по кредита, кредиторът
следва да обяви предсрочна изискуемост на вземанията с посочване на основанието
за обявяването ѝ, уведомявайки за това длъжника. При евентуално издаване
на заповед за изпълнение без обявяване предсрочна изискуемост, длъжникът не би могъл да упражни защитата си по чл. 414 ГПК, защото не би могъл да
възрази срещу липсата на изискуемост на вземанията с ненастъпл
падеж, дължими според погасителния план, нито срещу преценката на кредитора да
иска изпълнение преди уговорения в полза на длъжника срок. Така не би се
постигнала и една от целите на заповедното производство – установяване на
безспорност на вземанията, вкл. относно датата на падежа и санкциите от
неспазването ѝ. Затова без обявяване предсрочна изискуемост на вземанията
по договора за заем не би могло да се иска издаване на заповед за изпълнение за
всички тях, дължими до изтичане срока на договора според уговорените падежи в
погасителния план. В тази връзка се явява неоснователен и аргументът, според
който предсрочната изискуемост се изисквала от закона само при издаване на заповеди
за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК, защото при издадена заповед по чл. 410 ГПК длъжникът имал възможност да подаде възражение по чл. 414 ГПК, при което тя
нямало да влезе в сила и ще бъде обезсилена. Подаването на възражение в срок не
води до обезсилване на заповедта, а се осуетява влизането ѝ в сила, като
до нейното обезсилване би се стигнало само при липса на предявен в срок иск за
установяване на вземанията по заповедта. Дори да е уговорена автоматична
предсрочна изискуемост, тя отново не би могла да настъпи автоматично. Без
значение дали произтича от закона или от уговорка в договора, правото на
кредитора за предсрочно връщане на сумата по договора има
преобразуващ характер и за да настъпи съответната правна промяна то трябва да
се упражни с едностранно изявление от кредитора до длъжника. Страните са
свободни на уговорят различни основания за възникване на това право, но не и
автоматично настъпване на правните последици, чието проявление е единствено и закономерно
следствие от неговото упражняване. Затова не е основателно и оплакването в
частната жалба, че за настъпване на автоматичната предсрочна изискуемост съдът
установявал допълнителни преюдицални условия, извън договорно утвърдените, и за
неприложимост на постановките на ТР-4-13-ОСГТК, т. 18, с оглед неприложимостта
на чл. 60, ал. 2 ЗКИ към общите облигационни отношения.
Изводът на районния съд за
нищожност на уговорките в договора, от се претендират вземанията за
възнаграждение за закупен пакет услуги и за такси за извънсъдебно събиране, поради
противоречието им с цитираната разпоредба (чл. 10а, ал. 2 ЗПК) е правилен.
С оглед названието и
очертаните му характеристики в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, договорът между заявителя и длъжника по заявлението, е
потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. При тези договори кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Заявителят се позовава на
уговорка, според която с подписване на споразумението за допълнителни услуги, с
предоставяне на последните от кредитодателя се
гарантирало спокойствието на кредитополучателя и възможността да се справи с
всяка неблагоприятна ситуация. Конкретизацията на тази неблагоприятна ситуация
е дадена от заявителя чрез изброяване на различни възможни хипотези, чието
проявление е свързано с и се отнася до влошеното икономическо положение на
длъжника, неговата забава и неплатежоспособност. Означеното съдържание на
допълнителните услуги разкрива, че те са свързани с управлението на кредита
(промяна размера на погасителните вноски и техните падежи, отпускане на
допълнителни парични средства без попълване на множество документи и др), което е забранено от закона чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същото
се отнася и за извънсъденбно събиране. Затова
начисляване на възнаграждение за извършване на такива действия под каквато и да
било форма или наименование (такса или комисионна), противоречи на закона и
заявителят няма право да изисква заплащането му (чл. 10а, ал. 2 ЗПК). В този
смисъл не би могло да се сподели обратното разбиране в частната жалба, вкл.
относно естеството на услугата, за която се претендира таксата по заявлението.
Дължимостта на такава такса от длъжника не може да се обоснове и с довода, че
услугата е доставена, защото това би означавало доставянето ѝ да се
признае за правно основание, въпреки изричната забрана на закона за
възмездяване на действията, свързани с усвояване и управление на кредита (чл.
10а, ал. 2 ЗПК).
Настоящият състав споделя
извода на заповедния съд, че за периода от обявяване кредита за изискуем до
изтичане срока на договора вземането за договорна възнаградителна
лихва е недължимо и противоречащо на забраната за недопускане на неоснователно
обогатяване. След като се позовава на предсрочната изискуемост на кредита,
заявителят не би могъл да претендира остатъка от договорната лихва за периода
от датата на предсрочната изискуемост до изтичане срока на договора. Иначе би
се стигнало до неоснователно обогатяване, чиято забрана е установена като
принцип в позитивното ни право.
По тези съображения съдът
приема за правилни изводите на районния съд за липса на предсрочна изискуемост
на вземанията за главница и противоречие със закона на част от уговорките в
договора и произтичащите от тях вземания, поради което за същите следва да се
откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). На
основание цитираната разпоредба съдът в заповедното производство е длъжен и без
възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да извърши служебно проверка
за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза
и ако такава клауза бъде констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В
този случай заявителят има възможност да претендира вземането си чрез
осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и
равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите
от договора в заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за процесните вземания. В
този смисъл са неоснователни и оплакванията в частната жалба за напускане от
заповедния съд границите на формалната проверка на заявлението.
По тези съображения
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №
701/06.03.2019 г., по ч.гр.д. № 76/2019 г. на РС
Тетевен, с което съдът е отхвърлил заявлението на „Профи
кредит България“ ЕООД против
Г.М.М. за посочените в него суми.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.