Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ………./06.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
ІІІ състав, в публично съдебно заседание, проведено на тринадесети октомври две хиляди и двадесета
година, в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА
ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В., след като
разгледа докладваното от съдията г. д. №
173/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба, уточнена с
молба вх. № 2138/19.05.2020 г. и молба вх. №
2138/19.05.2020 г., подадена от Х.Д.Х., ЕГН **********, против „Енерго – Про
Продажби“ АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно кумулативно
съединени отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1
от ГПК – за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумата в размер от 1266.55 лева, за потребена ел. енергия за имот,
находящ се в ************* с абонатен № ********** и клиентски № **********, с титуляр на партидата Х.Д.Х.,
за която е издадена фактура № **********/03.07.2014 г. със срок за плащане
28.07.2014 г.; сумата в размер на 723.04 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 29.07.2014 г. до 07.04.2020 г. и сумата в размер на 19.00 лева,
представляваща такса за прекъсване на
електрозахранването, начислена по фактура № **********/18.08.2014 г.
В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се
основават претендираните права:
Ищецът твърди, че е
собственик на недвижим имот, находящ се в *************, с абонатен №
********** и клиентски № **********. Имотът се ползвал епизодично и при едно от
посещенията си ищецът установил, че електрозахраването в имота е прекъснато.
Веднага след установяване на прекъснатото електрозахранване подал жалба с вх. № 5204095/30.08.2019 г. в Центъра за
обслужване на клиенти на ответника с молба за възстановяване на електрозахранването.
В отговор получил становище от „Електроразпределение Север“ АД с изх. № 5204095/26.09.2019
г., с което го уведомили, че след извършена проверка по случая са установили,
че на 18.08.2014 г. при тях е постъпило искане на краен снабдител (а именно
„Енерго-Про Продажби“ АД) за преустановяване на електрозахранването поради
неплатено в срок задължение, като допълнително го уведомили, че след
извършването на допълнителна проверка било установено, че обектът е посещаван
ежемесечно за отчитане, но до СТИ не бил осигуряван достъп за извършване на
регулярен месечен отчет. Уведомили го също, че след отстраняване на причината
за прекъсването, електрозахранването на обекта ще бъде възстановено.
След получаване на горецитираното писмо, ищецът
депозирал повторна жалба с вх.№ 5239668/16.10.2019 г., в която изрично посочил,
че изложените в писмото твърдения не отговарят на истината, на първо място,
защото електрозахранването не е било прекъснато през 2014 г. и на второ място,
защото електромерът се намирал на общодостъпно място - на ул. „Васил Левски”,
като за извършване на отчитане на потребената електроенергия не е необходимо
осигуряване на допълнителен достъп от негова страна. Посочил е и че визираните
неизплатени задължения са погасени по давност, поради което и липсват изискуеми
незаплатени задължения към настоящия момент, които да са основание за
прекъсване на електрозахранването. По тази причина е поискал отписване на
задълженията. В отговор получил писмо с изх. № 5239668/07.11.2019 г., с което било
потвърдено първоначалното становище, че преустановяването на захранването е
извършено, поради неплатено в срок задължение.
Излага, че от протокол № М1001931 за монтаж/демонтаж
на електромер, било видно, че на 31.07.2015 г. е извършен демонтаж на стар
електромер и монтаж на нов електромер, отчитащ потребената в обекта ел.енергия,
който бил монтиран на ел. стълб на ул. „Васил Левски”, а не вътре в обекта или
в имота. Към този момент електрозахранването не е било прекъснато. Твърди, че периодично
е заплащал текущи задължения към „Енерго-Про Продажби“ АД и не е бил уведомяван
за наличието на неизпълнено задължение.
След справка установил, че от страна на „Енерго-Про Продажби“
АД били издадени две фактури: от дата 03.07.2014 г. на стойност 1 266,55 лева
със срок за плащане - 28.07.2014 г. и от дата 18.08.2014 г. на стойност 19 лева
(последната - за прекъсване на електрозахранването). От разменената
кореспонденция било видно, че наличието на задълженията по процесните фактури е
станало основание за прекъсване на електрозахранването на обекта, което не било
възстановено и до настоящия момент и което щяло да бъде възстановено след
отпадане на причината - а именно погасяване на задълженията. Това пораждало у
ищеца правен интерес от предявяване на исковете срещу ответното дружество за
приемане за установено, че задълженията по посочените фактури не съществуват.
Оспорва наличието на изискуеми задължения по фактури
от 03.07.2014 г. и от 18.08.2014 г., тъй като същите са погасени по давност,
която е тригодишна съобразно чл. 111, б. „в” от ЗЗД и Тълкувателно решение от
18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен
характер и съгласно което заплащането на стойността на доставената на абоната
ел. енергия съставлява "периодично плащане" по смисъла на чл. 111, б.
„в” от ЗЗД.
По изложените съображения моли съда да приеме за
установено между страните, че ищецът не дължи на ответника изпълнение на
задължения за потребена ел. енергия за абонатен № ********** и клиентски №
********** за обект на потребление: *************в размери, както следва: 1 266.55
лева по фактура от 03.07.2014 г. и 19 лева по фактура от 18.08.2014 г., както и
лихва за забава върху главницата от 1 266.55
лева в размер на 723.04 лева за периода от 29.07.2014
г. до 07.04.2020 г., поради изтекла погасителна давност за събиране на
вземането.
В молба вх. № 260615/08.10.2020 г., подадена в
изпълнение на дадените от съда указания, ищецът уточнява исковите претенции,
като на практика преповтаря вече заявените и уточнени такива.
В съдебно заседание ищецът, чрез своя процесуален
представител, поддържа иска и моли за неговото уважаване. Претендира разноски.
В срока, по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответното дружество, в който се изразява следното:
Счита, че исковата молба, уточнена с молба вх. № 2138/19.05.2020 г., е нередовна, доколкото е налице
съществено противоречие в заявените петитуми, както и при предявяването на претенциите, а
именно:
На първо място, в исковата молба ищецът е посочил цената
на иска си в общ размер на 1 981.55 лева, представляващи сбор от следните суми;
1266,55 лева - главница, 19.00 лева - такса за прекъсване на електрозахранването,
713,78 лева - лихви. От приложените към исковата молба разпечатки от
„calculator.bg” било видно, че сумата в размер на 713.78 лева представлявала сбор от
следните такива: 703.34 лева -
лихва върху главница в размер на 1 266.55 лева за периода 29.07.2014 г. -
16.01.2020 г. и 10.44 лева -
лихва върху главница в размер на 19.00 лева за периода 19.08.2014 г. – 16.01.2020 г.
От друга страна, в уточнителната молба е формулиран петитум
за установяване, че ищецът Х.Х. не дължи на „Енерго - Про Продажби” АД
изпълнение на следните задължения: 1 266.55 лева - по фактура от 03.07.2014
г. за потребена ел. енергия, 723.04 лева – законна лихва върху посочената
главница за периода 29.07.2014 г. - 07.04.2020 г., 19.00 лева - такса за
прекъсване на електрозахранването. След сборуване на трите посочени суми се
установявало, че общата цена на иска съгласно уточняващата молба е в размер на
2 008,59 лева. Твърди, че е налице противоречие, съответно - неяснота
и нередовност в петитума на предявения иск, както по отношение на размера, така
и по отношение на периода. В тази връзка и доколкото с отговора на исковата
молба ответното дружество следва да вземе становище по повод параметрите на
делото, заявени от ищеца с исковата молба, то обективно била налице трудност да
се вземе становище
по неясен и противоречив петитум. Ето защо, ответното дружество счита
предявената искова молба за нередовна, въпреки депозираната уточняваща молба.
Във връзка с горното и доколкото
вече веднъж са давани указания на ищеца за отстраняване на нередовности и му е
указана възможността съответното процесуално действие да се счита за неизвършено,
то счита, че са налице предпоставките на чл.
101, ал, 3 от ГПК. Съответно - че настоящото производство е учредено по непоправена
в срок искова молба и като такова - подлежащо на прекратяване. Ето защо, моли
съда след запознаване и анализиране с наведените доводи, да прекрати
производството по делото.
На следващо място ответникът счита, че предявеният
отрицателен установителен иск е процесуално недопустим, поради което
производството по делото следвало да бъде служебно прекратено, поради следните
съображения:
Според ответника за ищеца не бил налице правен интерес за
предявяване на процесния отрицателен установителен иск, доколкото съгласно
съдебната практика позоваването на погасителна давност е средство за защита на
длъжника и то се заявявало единствено като възражение по предявен от кредитора
иск за вземането или при образувано от същия
на изпълнително дело. Доколкото настоящото дело не покривало, нито една от
посочените хипотези, то не бил налице какъвто и да било правен интерес у ищеца
за образуване и водене на настоящото дело, съответно - и активна процесуална
легитимация. Навежда, че давността не погасявала задължението, то оставало да
съществува в правния мир. Погасявало се правото на съдебна защита. Ето защо, в
конкретния случай не била налице нужда за ищеца да се брани, тъй като срещу
него нито е предявен иск, нито е образувано изпълнително дело.
Предвид горното, ищецът в настоящия
случай нямал правен интерес да установява давност, защото кредиторът не търсел
съдебна защита, а именно съдебната защита е тази, която давността погасявала. С
оглед изложеното твърди наличие на абсолютна процесуална пречка (липса на
абсолютна процесуална предпоставка) за предявяване на настоящия иск и за
получаване на исканата съдебна защита. В тази връзка посочва, че съгласно
правната доктрина и съдебната практика материалното право на кредитора
продължава да съществува дори и след изтичането на давностния срок, поради
което съдът не би могъл да установи в диспозитива по един отрицателен
установителен иск, че длъжникът не дължи, след като последният
продължавал да дължи и
единственото му средство за защита било след отправено искане от страна на
кредитора. На следващо място, излага, че погасителната давност е
материалноправен институт, като изтеклата давност не води до погасяване на самото
вземане, а на възможността същото да бъде изпълнено принудително.
Отделно от горното, уточнява, че
ищецът иска съдът да уважи претенцията му с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр, с чл. 111 от ЗЗД, като признае със силата на пресъдено
нещо, че не дължи на
„Енерго-Про Продажби“ АД съответна сума, поради факта, че тази сума е погасена
по давност, т.е., че правото на иск на дружеството е погасено, тъй като
същото не може да реализира принудителното му изпълнение. Такъв иск бил
недопустим, тъй като дългът продължавал да съществува под формата на естествено
право на кредитора. Такъв иск фактически представлявал установителен иск за
факт - фактът, че принудително изпълнение не може да бъде предприето
по отношение на едно или повече вземания. Такъв иск за факт не бил изрично
предвиден от закона, поради което бил недопустим, доколкото установителните
искове били допустими единствено в предвидените от закона случаи. Задължението
оставало и било необходимо съдът да установи, че сумите се дължат с оглед, изложените
по-горе постановки на доктрината и на съдебната практика. По давност се
погасявало, не субективното материално право, а се погасявало правото на иск.
Погасявало се правото на правораздаване по конкретно гражданско дело, което
право на правораздаване принадлежало на кредитора, а упражняването му зависело
единствено и само от неговата воля. За длъжника възниквало субективното
материално право да откаже изпълнение, като се брани посредством заявяване на
възражение за изтекла погасителна давност. При доброволно изпълнение на вземане
от страна на длъжника, което е погасено по давност, даденото не подлежало на
връщане обратно. Това било така, защото плащането имало своето правно
основание, т. е. материалното право на вземането не било погасено.
При така изложените доводи ответникът
счита, че настоящото производство следва да бъде служебно прекратено от съда,
поради недопустимото искане на ищеца /длъжник/ да се установи със силата на присъдено
нещо, че правото на иск на ответника /кредитор/ е погасено.
Навежда и следните доводи за недопустимост на ищцовата претенция: в рамките
на едно съдебно производство били обединени три различни по характер вземания,
а именно - главница за ел.енергия, такса за прекъсване на ел.захранването,
което вземане се погасявало в рамките на общата 5-годишна давност, доколкото не
притежавало характеристиките на периодично плащане, както и акцесорното вземане
за лихва, което нямало самостоятелен характер, а било обусловено единствено и
само от дължимостта на съответната главница. Поради това счита, че визираните
вземания не могат да бъдат разглеждани в общо производство, което
представлявало отделно и самостоятелно основание за прекратяване на настоящото
съдебно производство.
В случай че съдът приеме
предявения иск за допустим, то ответникът оспорва същия като неоснователен и
недоказан, поради което следвало да бъде отхвърлен изцяло. Счита, че изложените
по-горе доводи следвало да бъдат обсъдени от съда и като основания за
неоснователност на ищцовата претенция. Извън от вече посоченото, излага и
следните допълнителни аргументи за неоснователност на предявения иск:
Заявява, че признава фактите, че
ищецът е абонат на „Енерго - Про Продажби” АД, с кл. № **********, аб. №
********** за обект на потребление: *************, като отношенията между
дружеството и ищеца Х.Х.
били уредени от Общите условия на договорите за продажба на електрическа
енергия на „Е.ОН България Продажби“ АД, приложими към процесния период. Признава
и факта, че на ищеца са издадени процесните две незаплатени фактури: № **********/03.07.2014
г. на стойност 1 266.55 лева и № **********/18.08.2014 г. на стойност - 19.00 лева.
Предвид признанието на визираните обстоятелства, моли съдът да ги приеме за безспорни
в отношенията между страните.
На първо място посочва, че
изложеният от ищеца факт, че процесното СТИ се е намирало на общодостъпно
място, поради което за извършване на отчет на потребеното количество ел.
енергия не било необходимо да се предостави достъп, бил обективно неверен.
Твърди, че фактура № **********/03.07.2014 г. била
начислена за консумация през периода 29.04.2014
г. - 28.05.2014 г. Това обстоятелство е било
известно на ищеца, т.к. същият е получил писмо изх. № 5204095/26.09.2019 г., в което изрично било посочено, че при извършена
проверка, по повод постъпила от Х.Х. жалба, било установено, че процесният
обект на потребление е посещаван ежемесечно за отчитане, но до СТИ не е осигуряван
достъп за извършване на регулярен
месечен отчет.
На 31.07.2015 г. била извършена подмяна на СТИ в обекта, за което бил съставен Протокол № М 1001931 за
монтаж/демонтаж на електромер. При извършената проверка ищецът е бил
представляван от Д.Г.в качеството ѝ на негов пълномощник, като новият СТИ
бил монтиран с нулеви начални показания. Твърди, че горните факти са били известни на ищеца и без получаване на визираното
уведомление, именно доколкото при монтажа на СТИ е бил представляван от
свой пълномощник, като същите са изрично
заявени и от самия ищец в абзац 2, стр. 2 от исковата молба. От твърденията на ищеца и визирания протокол, по аргумент
за противното се налагал извод, че за ежемесечен отчет на процесното СТИ е било
необходимо съдействие от Х.Х., изразяващо се в предоставяне на достъп до
обекта. Ответникът счита, че следва да бъде прието за
безспорно
в отношенията между страните, че в периода преди
издаване на процесните две фактури, както и
преди извършената подмяна на електромер на 31.07.2015 г., е било необходимо
предоставяне на достъп до обекта за потребление за снемане на ежемесечни
показания от СТИ. Това налагало извод, че ищецът се домогвал, вследствие на
собственото си неправомерно поведение /неосигуряване на достъп до процесния
обект на потребление/, да извлече благоприятни последици посредством
предявяване на отрицателен установителен иск за съответните вземания. Това му
поведение противоречало на основополагащ правен принцип, съгласно който никой
не може да черпи благоприятни последици в резултат на собственото си
неправомерно поведение, както и представлявало колизия с основното положение,
провъзгласено в чл. 3 от ГПК, че страните са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно
и съобразно добрите нрави.
Отделно от изложените по-горе доводи, посочва, че на
07.09.2015 г., на ищеца била издадена фактура № ********** на аналогична
стойност /съответно - за сходно количество консумация/. Същата била заплатена
доброволно от ищеца на 27.10.2015 г. С оглед на това, моли съда да съобрази, че
съгласно трайната практика на съдилищата в Република България заплащането
представлява извънсъдебно признание на дълга. На основание чл. 116, б. „а” от ЗЗД
давността се прекъсвала с признаване на вземането от длъжника. Поради това моли
да се отчете извършеното признание, след което предишно теклата давност по
процесните вземания се прекъсвала и започвала да тече нова давност, която не била
изтекла към датата на предявяване на исковата молба.
По изложените съображения моли
съда да прекрати производството по настоящото дело поради непоправена в срок
искова молба, като същата бъде върната на ищеца Х.Х.; да прекрати
производството по настоящото дело поради изначална недопустимост на предявения
иск, като исковата молба бъде върната на ищеца Х.Х.; в
условията на евентуалност, при отхвърляне на горното
искане и в случай че съдът
счете искът за редовен и допустим, да отхвърли изцяло
предявения иск като
неоснователен и недоказан. Претендира разноски съобразно депозирания списък по
реда на чл. 80 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК
заявява възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна, в случай че претендираният размер надвишава съответния минимален размер
съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
както и съобразно Решение № 5419/08.05.2020 г., постановено
по адм.д. № 14384/2019 г.,
по описа на ВАС, доколкото производството по настоящото дело
било лишено от правна и фактическа сложност. С оглед на това моли размерът на
адвокатското възнаграждение да бъде редуциран, до съответния минимум.
В съдебно заседания ответникът,
чрез процесуалния си представител, поддържа отговора на исковата молба и моли
за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Представя списък на разноските.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на предявените
искове:
По отношение на изброените в нормата на
чл. 124 от ГПК хипотези на предявяване на установителни искове законът поставя
изрично изискването за наличие на правен интерес от търсената защита като една
от абсолютните положителни процесуални предпоставки за съществуване правото на
иск, за която съдът има задължението да следи служебно. За да съществува
интерес от УИ е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се
претендира отричано от същия право.
Неоснователно е възражението на ответното
дружество, че предявените от Х.Х. отрицателни установителни искове
за недължимост поради погасяване на вземането по давност са
недопустими.
В съдебната практика и доктрина се приема,
че такъв иск е допустим за разглеждане. Правният интерес от използването на
това средство е налице, когато не е използвано възражението в процес, в който
спорът за погасителната давност не е разрешен със сила на присъдено нещо. В
случая това условие е изпълнено. Освен това, ищецът сам решава по какъв начин и
в какъв обем ще предприеме защитата на правата си, ако за него съществува и
друг път за защита. Неоснователно би било позоваване на разпоредбите на чл. 424
и чл. 439 от ГПК. Тези искове дават възможност за защита едва
след проведено заповедно производство, каквото не е водено между
страните до момента, съответно при принудителното изпълнение и то
при намиране на нови обстоятелства или нови факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Не следва да се отрича възможността на страната да защити нарушените
си права, без да чака неопределено дълго време, за да вземе участие в съдебни
производства, в които да може да възрази за изтекла в нейна полза погасителна
давност. Плащането на стойността на доставената на абоната ел.
енергия съставлява „периодично плащане” по смисъла на чл. 111 б.”в” ЗЗД
съгласно ТР № 3/18.05.2012 по т.д. № 3/2011 на ОСГК на ВКС и затова се
погасява с тригодишна давност.
Отделно от горното, възражението е
неоснователно и поради обстоятелството, че ищецът е обосновал правния си
интерес от иска с отказа на ответника да отпише задълженията като погасени по
давност и да възстанови електрозахранването в обекта на потребление до заплащане
на исковите суми е достатъчна мотивировка за интереса му да докаже твърденията
си в обратна насока.
Правният спор е относно
дължимостта на изпълнението, но не поради съществуването или несъществуването
на вземането, а на друго основание – изтичането на нормативно предвиден срок,
след който вземането е преминало в естествено състояние и не подлежи на
принудително изпълнение, т. е. правният спор между страните е дали претендираното от
ответника по отрицателния установителен иск вземане подлежи на принудително
изпълнение или не. Правният интерес за ищеца при
такъв отрицателен установителен иск е да се установи със сила на пресъдено
нещо, че претенцията за плащане от страна на ответника е неоснователна /защото
макар и изпълнимо, вземаенто не може да бъде изискано/, а поводът за завеждане
на делото е самата претенция, от която е възникнал правният спор.
По
изложените съображения съдът намира така предявените искове за допустими,
поради което подлежат на разглеждане по същество.
За основателност на предявените
искове ищецът следва да установи правопогасяващото си възражение – че е изтекла
предвидената в закона погасителна давност за вземанията.
Ответникът следва да установи, че са настъпили
обстоятелства, които са довели до спиране или прекъсване на предвидения в
закона давностен срок по отношение на процесните вземания, както и че
е извършил разходи във връзка с прекъсване на електрическото
захранване на обекта на потребление.
При
така разпределената доказателствена тежест, съдът намира предявените
отрицателни установителни искове за основателни по следните съображения:
На основание чл. 153,
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: между абоната Х.Д.Х. и ответното
дружество е съществувало валидно договорно правоотношение; че ищецът е абонат на „Енерго -
Про Продажби” АД, с кл. № **********, аб. № ********** за обект на потребление:
*************, като отношенията между дружеството и
ищеца Х.Х. са уредени от Общите условия на договорите за продажба
на електрическа енергия на „Е.ОН България Продажби“ АД, приложими към процесният
период; че
през спорния период процесният електромер се е намирал в имота на ищеца и не е
бил на общодостъпно място /с последното е допълнен приетият за окончателен
проект за доклад по делото с протоколно определение от 06.10.2020 г./, че на ищеца са издадени процесните
две фактури: № **********/03.07.2014 г. на стойност 1 266.55 лева и № **********/18.08.2014 г. на стойност - 19.00 лева;
че сумите по фактурите и лихвата за забава върху главницата от 1 266.55 лева
за процесния период не са заплатени.
Съдът
приема тези факти за доказани, включително като съобрази и ги съпостави с
приетите доказателства.
От представените по делото „Общи условия на договорите за продажба
на електрическа енергия на „Е.ОН България Продажби” АД /чийто правоприемник е
ответникът „Енерго-Про продажби” АД/, одобрени с Решение ОУ-061/07.11.2007 г.
на ДКЕВР е видно, че съгласно чл. 4, ал. 1, „потребител на електрическа енергия
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот,
присъединен към електроразпределителната мрежа на „Е.ОН България Мрежи” АД,
което ползва електрическа енергия за домакинството си, и е снабдявано и
закупува същата от „Е.ОН България Продажби” АД. Според чл. 26, ал. 1 от ОУ
потребителят заплаща на продавача стойността на консумираната електрическа
енергия веднъж месечно по утвърдените от ДКЕВР цени. Не се
спори между страните, че в релевантния период между ответника и ищеца е била
налице валидна облигационна връзка за продажба на електрическа енергия,
основана на влезли в сила, при спазване на процедурата по ЗЕ, Общи условия, въз
основа на които е възникнало индивидуалното правоотношение между тях. По делото
са представени фактури , както следва: 1. фактура № **********/03.07.2014 г., издадена от ответното дружество, в която е
отразено задължение, представляващо цена на консумирана електрическа енергия в
описания по-горе недвижим имот от Х.Д.Х., в размер на 1 266.55
лева за периода от 29.04.2014 г. до 28.05.2014 г. и срок за плащане – 28.07.2014
г. и 2. фактура № **********/18.08.2014
г. за сумата от 19 лева, представляваща цена за възстановяване на електроснабдяването в същия имот, прекъснато
за неплатена ел. енергия. С писмо от „Енерго – Про Продажби” АД до ищеца,
изпратено в отговор на постъпило искане с вх. № 5352508/28.02.2020 г., същият е
уведомен, че има неплатени задължения по фактура № **********/03.07.2014 г. на
стойност 1 266.55 лева за периода от 29.04.2014 г. до 28.05.2014 г. и
лихви за забава към 07.04.2020 г. в размер на 723.04 лева, а по фактура № **********/18.08.2014 г. на
стойност 19 лева, представляваща цена за възстановяване на снабдяването на
клиент, прекъснат за неплатена ел. енергия. По делото е представено и
извлечение фактури и плащания за период към дата 04.06.2020 г., справка за
потреблението през последните 12824/36 месеца и извлечение от сметката на
абоната към 04.06.2020 г., от които се установява, че сумите по фактурите
не са платени, а е платена цената на ползваната ел. енергия по фактура №
********** от 07.09.2015 г. на стойност 1438.64 лева за периода от 28.07.2015
г. до 31.07.2015 г., с падеж 27.10.2015 г. В периода между този, за който е
издадена процесната фактура № **********/03.07.2014 г. и този, за който е издадена фактура № **********/07.09.2015 г. не е
отчетено потребление на ел. енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в”
от ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за
лихви и за други периодични плащания. Според приетото в тълкувателно решение №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, задълженията за
плащане на консумирана електрическа енергия е задължение за периодично плащане
по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения, с предварително определен падеж.
Тоест, вземанията на електроснабдителните дружества, каквото е ответното, са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД и за тях се
прилага тригодишна давност. Съгласно нормата на чл. 114 от ЗЗД, давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая,
падежът на задължението за плащане на потребената електрическа енергия е
посочен в издадената от ответника фактура №
**********/03.07.2014 г. Задължението
е срочно, поради което, за да изпадне в забава длъжникът, не е необходима
покана от кредитора. Падежът е 28.07.2014 г.
Съдът не споделя възражението на ответника, че давността по процесните вземания се
прекъсвала с плащането по фактура №
**********/07.09.2015 г. за отчетния период от 28.07.2015 г. до 31.07.2015 г.,
извършено доброволно на 27.10.2015 г. /видно от извлечение на фактури и плащания
- л. 38/, тъй като плащането по тази фактура представлявало извънсъдебно признание на
дълга. От този момент започвала да тече нова давност, която не била изтекла към
датата на предявяване на исковата молба.
Признанието
е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява,
че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла
на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния
срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора /трайна съдебна практика - решение № 100/ 20.06.2011 г. по т. д. №
194/2010 г., II т. о., ВКС, ТК; решение № 105/5.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013
г., I т. о., ВКС; решение № 220/12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г., I г.
о., ВКС и др./. В случая, с плащането на следващо периодично задължение, такова
признание няма.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „б” от ЗЗД, давността се прекъсва с
предявяване на иск или възражение, а съгласно б. „в“ на същия член – с
предприемане на действия за принудително изпълнение. Ответникът не установи да
е предприел което и да е от горните действия, с които да е прекъснал давността.
Ето защо, следва да се приеме, че
предвидената в закона давност за задължението на ищеца за плащане на доставена
електрическа енергия през процесния период на стойност 1 266.55 лева е
изтекла на 28.07.2017 г., поради което това вземане на ответното дружество е
погасено по давност.
Относно претенцията за недължимост на лихвата
за забава от 723.04 лева:
Посочената сума се претендира като
недължима лихва за забава върху главницата от 1266.55 лева, за периода от 29.07.2014
г. до 07.04.2020 г. Възражението е основателно. Задължението за лихва,
като акцесорно задължение, се погасява, когато главното задължение е
погасено. В чл. 119 от ЗЗД е предвидено, че с погасяване на главното
задължение се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар и
давността за тях да не е изтекла.
Ето защо искът е основателен и следва
да бъде уважен.
Относно претенцията за недължимост на сумата в размер на 19.00 лева, представляваща такса за прекъсване на
електрозахранването.
Исковата сума е начислена по фактура №
**********/18.08.2014 г. Във фактурата сумата е посочена като цена на услугата
– възстановяване на захранването /електромер/, а в писмото до ищеца /л. 12/
ответното дружество е посочило сумата като цена за възстановяване на
снабдяването на клиент, прекъснат за неплатена ел. енергия. Макар и непрецизно
формулирана от ищеца, съдът намира, че претенцията му се отнася именно до
фактурираната цена за възстановяване на ел. захранването, прекъснато поради
неплатена ел. енергия. Съдът споделя възражението на ответника в частта, в
която твърди, че вземането за такса за
прекъсване на ел.захранването се погасява в рамките на общата 5-годишна
давност, доколкото не притежава характеристиките на периодично плащане. От
събраните по делото писмени доказателства - фактура №
**********/18.08.2014 г., извлечение фактури и плащания и извлечение от сметка,
чийто издател е ответникът, се установява, че падежът за плащане на процесната
такса е 18.08.2014 г. С оглед на това общият петгодишен давностен срок за
погасяване на въпросното вземане е изтекъл на 19.08.2019 г. Отделен е въпросът,
че ответникът нито твърди, нито доказва, при указана му доказателствена
тежест, да е извършил разходи във връзка с прекъсване или
възстановяване на електрическото захранване.
Налага се извод, че и този иск е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на делото ищецът има право на разноски. Такива са
предявени своевременно. Ищецът не е представил списък на разноските, но
възражението на процесуалния представител на ответното дружество, че искането
на ищеца за тяхното присъждане е недопустимо, предвид непредставянето на списък
по чл. 80 от ГПК, е неоснователно. Съобразно разясненията, дадени с ТР № 6/12 от
6.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС непредставянето на списък
на разноските не основание за отхвърляне на искането за тяхното присъждане или
за допълване на решението в частта за разноските. Недопустимо е искането на
страната, която претендира разноски, за изменение на решението в частта за
разноските, когато не е представила списък, какъвто не е настоящия случай.
Направените от ищеца разноски за настоящото
производство, които са документално установени, са в размер на 80 лева за
платена държавна такса и следва да му бъдат присъдени на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Х.Д.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, НЕ ДЪЛЖИ на „Енерго – Про Продажби“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ********, следните суми: сума в
размер на 1266.55 лева, неизплатено задължение за потребена ел. енергия за
периода от 29.04.2014 г. до 28.05.2014 г. за имот, находящ се в ************* с
абонатен № ********** и клиентски №
**********, с титуляр на партидата Х.Д.Х., за която е издадена фактура № **********/03.07.2014 г. със срок за плащане 28.07.2014 г.; сумата в размер на
723.04 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата от 1266.55 лева за периода от 29.07.2014 г. до 07.04.2020 г. и сумата в
размер на 19.00 лева, представляваща такса за възстановяване на прекъснато електрозахранване,
начислена по фактура № **********/18.08.2014 г., поради изтичане на погасителна
давност по отношение на вземанията, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Енерго –
Про Продажби“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ********,
да заплати на Х.Д.Х., ЕГН **********, с адрес: *** направените разноски за
настоящото производство в размер на 80 лева /осемдесет лева/ за платена
държавна такса.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
ОС - Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: