Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 05.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия
Иванка Иванова гр. д. № 15006 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 424584/07.06.2018 г., постановено по гр.
д. № 30936/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 48
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.И.И., обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД - за установяване съществуването на
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
22.07.2016 г. по ч. гр. д. № 29092/2016 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав,
както следва: 330, 42 лв. - за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода м.04.2013 г. - м.04.2015 г.; мораторна лихва в размер на 64, 64
лв. за периода 31.05.2013 г. -
27.04.2016 г.; сумата от 36, 72 лв. за извършена услуга дялово разпределение през
периода м.04.2013 г. - м.04.2015 г.; мораторна лихва в размер на 8, 29 лв. за
периода 31.05.2013 г. - 27.04.2016 г.. Ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски в размер на 450 лв. Решението е
постановено при участието на „Х.и Р.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно
решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва
изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Законът дава
легална дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия. Без значение за
това качество е обстоятелството дали лицето е обитавало имота, респ. дали е
консумирало топлинна енергия в имота лично. Съгласно разпределената с доклада
на делото доказателствена тежест ищецът следва да докаже съществуването на
договорно правоотношение между страните, реално доставена топлинна енергия за
процесния период и че нейната стойност съответства на исковата сума. Счита, че
по делото са доказани тези обстоятелства при условията на пълно и главно
доказване. Съгласно чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Тъй
като имотът на ответника е в сграда с изградена абонатна станция и
топлопреносна мрежа, то същият е потребител на топлинна енергия. Придобитото
веднъж качество на потребител на топлинна енергия законът не свързва със срок и
не го поставя под условие в зависимост от различни нови основания. С оглед на
това счита, че обжалваното решение е необосновано. Счита, че решаващият съд е
формирал изводите си въз основа на неправилна интерпретация на доказателствата,
както и логически грешки при оценка на събрания доказателствен материал. Изводът,
че подадената молба - декларация от страна на госпожа Стоянова, в която е
поискала откриване на партида на нейно име, е действие по сключване на договор
за доставка на топлинна енергия, счита, че е неправилен. Моли съда да отмени
обжалваното решение, като уважи изцяло предявения иск и му присъди сторените по
делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника
М.И.И., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. В случая ползването на топлинна енергия е
осъществено от С.С.С., а не е налице нов клиент. За да бъде едно лице потребител
на топлинна енергия за битови нужди, е необходимо да се установи, че е собственик
или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. По делото е установено, че
ответникът притежава само „голата собственост“ върху процесния имот и не е
ползвател за процесния период. По делото е установено, че С.С.С.си е запазила
безвъзмездно правото на ползване на апартамента, като по този начин 1/2 ид. ч.
от правото на собственост на ответника от процесния имот е ограничено от
вещното право на ползване на посоченото лице. На основание чл.57, ал.1 ЗС за
имота ползвателят се явява задължено лице за заплащане на разноските, свързани
с нейното ползване. Отговорността на собственика на топлофицирания имот
възниква от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от
способите, уредени от ЗС. Не дължи претендираната от ищеца сума, тъй като не е
ползвател на имот. Той притежава 1/2 ид. ч. от правото на собственост, но през
1995 г. след развода му е напуснал апартамента и той се ползвал единствено от С.С.С.,
която и към момента го ползва. Партидата в ищцовото дружество е открита на
нейно име и тя е единствен титуляр на партида с аб. № 104025. С представената
декларация С.С.С.е признала качеството си на потребитела на топлинна енергия
през исковия период. Същата притежава 1/2 ид. ч. от правото на собственост, а
за останалата 1/2 ид. ч. има учредено вещно право на ползване. Моли съда да
постанови решение, с което да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените
по делото разноски.
Третото лице – помагач на ищеца -
„Х.И Р.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е
потребител на топлинна енергия за битови нужди в качеството на собственик на
топлоснабден имот – апартамент № 50, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
като му дължи сумата от 440, 06 лв., от която: 376, 14 лв. - главница, представляваща
стойността на ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода м.04.2013 г. –
м.04.2015 г. и 72, 93 лв. - лихва за забава за периода 31.05.2013 г. - 27.04.2016 г. Във
връзка с подадено на 31.05.2016 г. заявление, по ч. гр. д. № 29092/2016 г. по
описа на СРС,I ГО, 48 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът са депозирал
възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва качеството
си на потребител на топлинна енергия за битови нужди, тъй като страна по
договора с топлопреносното предприятие е собственикът на имота или неговия
ползвател, а ответникът не е ползвател на процесния имот. Притежава 1/2 ид. ч.
от правото на собственост върху имота, но считано от 1995 г., след постановения
развод, е напуснал апартамента и единствен негов ползвател и към момента е
бившата му съпруга С.С.С..Същата е депозирала молба - декларация при ищеца, от
което се установява, че партида с № 104025 е открита на нейно име. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди
сторените по делото разноски.
На 31.05.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.И.И. и С.С.С.-
Тсат за сумата от 734, 27 лв. – главница, както и 145, 85 лв. – мораторна лихва
за периода 31.05.2013 г. - 27.04.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът дължи суми за доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2013
г. – м.04.2015 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, ап.50.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 660,
83 лв. – главница, 129, 27 лв. – лихва за забава, а за дялово разпределение: 73,
44 лв. - главница и 16, 58 лв. – лихва за забава. В т.13 от заявлението е
посочено, че длъжниците отговарят разделно - по 1/2.
С разпореждане от 22.07.2016 г., постановено по
ч. гр. д. № 29092/2016 г. на СРС, I ГО, 48 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е
присъдил на заявителя сумата от 325 лв. - разноски по делото, от които: 25 лв.
- заплатена държавна такса и 300 лв. - възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано
възражение от длъжника М.И.И., с което е заявил, че е дължи изпълнение на
вземането по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за
установяване на оспорената част от вземанията си – за сумата от 367, 14 лв. - главница
за периода м.04.2013 г. - м.04.2015 и сумата от 72, 93 лв. - мораторна лихва за
периода 31.05.2013 г. - 27.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
По делото е представена молба от ДСК - жилищно
кредитиране относно вписване на законна ипотека по чл.165 ЗЗД за обезпечение
изплащането на отпуснат заем в размер на 18 366 лв. за жилищно строителство на М.И.И.
и С.С.И.за апартамент, находящ се в гр. София, ж. к. „*******.
С молба
– декларация от 13.03.2003 г., към която е приложено бракоразводно решение №
79/19.05.1995 г., С.С.С.е отправила искане до ищеца да й бъде открита партида
за апартамент № 50, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. Декларирала е, че
семейството й се състои от 3 члена, като топлата вода ще заплаща по показания
на узаконен (пломбиран) водомер.
С писмо
№ Г2480/24.05.2015 г. ищецът е уведомил С.С.С., че към 24.03.2015 г. за
горепосочения имот има неплатени задължения, които възлизат на 2 204, 78
лв. за топлинна енергия и дялово разпределение. Отправена е покана в 7 – дневен
срок от получаване на писмото за заплати доброволно дължимата сума или да
сключи споразумение за разсрочено плащане.
Видно
от представеното удостоверение за семейно положение, съпруга и деца ответникът
е разведен и има син – И.М.И..
Представено
е също така удостоверение за постоянен адрес, съгласно което постоянният адрес
на ответника е в гр. Габрово, ул. „*******.
С
решение № 79/19.05.1995 г., постановено по гр. д. № 4623/1994 г. по описа на
СРС, БК, 91 състав, е прекратен брака, сключен на 07.10.1964 г. с акт № 461,
издаден от ОбНС-Габрово, между С.С.И. и М.И.И., поради сериозно и непоколебимо
взаимно съгласие. Съдът е утвърдил споразумението, постигнато между страните. В
същото е предвидено, че семейното жилище, находящо се в гр. София, ж. к. „*******,
остава за ползване от С.С.И., като съпругът го е напуснал на 01.01.1994 г.
Семейната имуществена общност се трансформира в обикновена съсобственост при
равни квоти.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск,
предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР №
2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, т.1, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й.
В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че когато топлоснабденият
имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при
предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от
бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между
двамата възниква наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите
съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл.
107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен
договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие,
например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот,
тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята
идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална
част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище.
В
случая се установи, че бракът между собствениците на процесня недвижим имот е
прекратен с влязло в сила съдебно решение от 19.05.1995 г., като имотът е
предоставен за ползване след развода да бившата съпруга С.С.С.. Ползващата
имота бивша съпруга е сключила писмен договор при публично известни общи
условия с топлопреносното предприятие посредством откриването на индивидуална
партида за целия имот, съгласно представената по делото молба – декларация от
13.03.2003 г., обсъдена по – горе. Ето защо изводът на решаващия съд, че
ответникът няма качеството потребител (клиент) на топлинна енергия за битови
нужди през исковия период е обоснован, като съдът е съобразил задължителните
разяснения, дадени с горепосоченото тълкувателно решение. Това от своя страна обуславя
неоснователност на поддържаните от жалбоподателя доводи.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските по производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалбата
следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски. Техният
размер възлиза на 400 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Жалбоподателят
своевременно е релевирал възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на сумата от 300 лв. Усилията на защитата при упражняване
на процесуалните права на ответника по жалбата се изразява в депозиране на
писмен отговор на въззивната жалба, депозиране на писмено становище в проведеното
съдебното заседание, представяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и
процесуално представителство в проведеното едно открито съдебно заседание пред
СГС, в което не са ангажирани доказателства. Ето защо и доколкото делото не се
отличава фактическа и правна сложност, следва да се приеме, че заплатеното
адвокатско възнаграждение е прекомерно и същото следва да се намали до размера
на сумата от 300 лв.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 424584 от 07.06.2018 г., постановено по гр. д.
№ 30936/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 48
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***,
да заплати на М.И.И., ЕГН *********, със съдебен адрес ***, пл. „*******– адв. Е.К.,
на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК, сумата от 300 (триста) лв.,
представляваща сторени разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Х.И Р.“ ООД, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.