РЕШЕНИЕ
№ 521
гр. Пазарджик, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20255220100095 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод искова молба от С. В. П., с ЕГН **********, с
настоящ адрес гр. Пазарджик, ул. „****** чрез пълномощник – адв. А. Д. от САК, против
„Вива Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър център, ет. 2, офис 73Г, с която се иска от съда да
постанови решение, с което да обяви Договор за паричен заем Standard 14 plus № 5961624 –
19.09.2023 г., сключен между С. В. П. и „ВИВА КРЕДИТ” АД за недействителен на
основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, както и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 1981,25 лева,
представляваща недължимо платена сума по процесния договор за заем, ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на исковата молба до изплащане на сумата.
В условията на евентуалност предявява искове за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричен заем на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, както и на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение.
В исковата молба ищцата твърди, че на 20.09.2023 г. между страните е сключен
Договор за паричен заем Standard 14 plus № 5961624 – 19.09.2023 г. с размер на заемната
сума от 2150 лева, размер на погасителната вноска – 134,42 лева, срок на кредита – 60
седмици, брой вноски 30, ГПР 50,03 %, ГЛП 40,32 %. Лихвен процент на ден – 0,11%.
1
Ишцата е усвоила сумата в размер на 2150 лева.
Сочи, че съгласно чл. 1, ал. 2 – 4 от договора ищцата трябвало да заплати такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 1320,90
лева, която сума била разсрочена и дължима заедно с погасителната вноска. В чл. 4, ал. 1 от
договора било предвидено, че в три дневен срок от усвояване на сумата ищцата следва
представи обезпечение, което да отговаря на конкретно посочени в клаузата условия.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора било предвидено заплащането на неустойка в размер на
880,50 лева при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Посочва, че
неустойката е включена в погасителния план към договора за заем и разпределена на равни
вноски към дължимата главница и лихва по договора за кредит. След добавянето на таксата
за експресно разглеждане и неустойката към размера на месечната вноска, същата нараства в
размер на 163,77 лева, а общият размер на задължението по договора става 4913,10 лева.
Сочи, че ищцата е заплатила по договора сумата в общ размер на 4131,25 лева, от
които 2962 лева чрез плащания по Изипей, а остатъкът от 1169,25 лева чрез рефинансиране
на задължението, за което ищцата е сключила друг договор с ответника – Договор за
паричен заем Standard 14 № VIP_14 № 6067101 – 09.08.2024 г.
Твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради следното:
Посочва, че в договора не било посочено кои точно разходи формират ГПР.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. В договора следвало да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение
да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла
потребителя в положение да не знае колко точно като сума в лева е оскъпяването му по
кредита.
На следващо място е налице и неправилно посочване на ГПР, тъй като в него не са
включени таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката за непредставяне на
обезпечение, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че както сумата
за експресно разглеждане на заявката за кредит, така и неустойката за непредоставяне на
обезпечение представляват разход по кредита, който неправилно не е включен при
изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. Самият кредитор в погасителния план
към договора изначално добавя вземането за „услугата“ по експресно разглеждане към всяка
анюитетна вноска. Същото важи и за начислената неустойка, която се разсрочва към всяка
погасителна вноска. Сочи, че вписаните в договора параметри на ГПР не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - годишния процент на разходите по
2
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК.
Посочва, че таксата за експресно разглеждане на документите и неустойката за
непредоставяне на обезпечение се явяват скрито възнаграждение за кредитодателя, поради
което е следвало да се включат в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице
неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР.
В случай, че процесната такса и неустойка бяха включени при изчисляването на
годишния процент на разходите, същият би надвишил законоустановения максимум -общият
размер на посочените разходи се равнява на 2201,40 лева, което се явява 102.39 % от
заемната сума.
По отношение таксата за експресно разглеждане на документите счита, че същата е в
противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. На самостоятелно
основание счита същата за нищожна и тъй като била уговорена в нарушение на добрите
нрави. Целта на договорната клауза на чл. 1, ал. 3 била да послужи като допълнително
възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна
лихва/, уговорена в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това
възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за
потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и
уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не
представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до
надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР.
По отношение на клаузата по чл. 4, ал. 1 от договора счита, че съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен срок от
усвояване на сумата по Договора, на практика правят задължението неизпълнимо. При това
положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя
води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й
функции. Счита, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Излага
подробни съображения. Смята, че тази клауза е й в пряко противоречие с Директива
2008/48/ЕО.
Относно иска по чл. 55 от ЗЗД посочва, че в случая чистата стойност на кредита
възлиза на 2150 лева, а ищцата е платила към момента на предявяване на иска сума в общ
3
размер на 4131,25 лева. В случай, че договорът за кредит бъде обявен за нищожен, то
ищцата е надплатила 1981,25 лева, която ответното дружество следва да върне на ищцата.
Претендира разноски и сочи доказателства.
В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява.
Постъпила е молба от пълномощника на ищцата – адв. А. Д. от САК, който моли съда да
уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски. С протоколно определение от
17.04.2025 г. съдът е допуснал изменение на предявения от ищцата осъдителен иск чрез
увеличение на размера му от от 1981,25 лева на 2525,25 лева.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с
който изразява становище за недопустимост на установителните искове, както и
неоснователност на всеки от исковете.
Не се оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор с посочените в
ИМ параметри.
Оспорва, че процесният договор противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Счита, че
не се изисквало да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява
ГПР, тъй като в рамките на ЕС имало две математически формули за неговото изчисляване.
По отношение на евентуалните искове. Оспорва твърденията на ищцата, че таксата за
експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК. Посочената такса била дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на
заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно
разглеждане се извършвала преди сключване на договора за кредит, следователно
посочената такса не можела да се разглежда като такава по управлението или усвояването на
кредита.
Оспорва, че таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва, че услугата по експресно разглеждане на
документи била допълнителна услуга, от която ищцата доброволно е избрала да се възползва
като на основание чл. 19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността
на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното
разглеждане на документи нямало задължителен характер, с което обстоятелството ищцата
било запозната, но в случая тя избрала доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане
на такса в посочения в договора размер.
Излага съображения, поради които счита, че атакуваната клауза не противоречи на
добрите нрави.
По отношение клаузата за заплащане на неустойка заявява, че в настоящия случай
неустойката има обезщетителна функция, поради което не е нищожна. Посочва, че изводът
дали уговорената неустойка противоречи на принципа за добросъвестността следва да се
направи след преценката не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори. Дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я правило
нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Твърди, че ищцата разполагала с възможността да се откаже от договора в 14-дневен
4
срок, за която била информирана чрез СЕФ и от текста на самия договор. В този смисъл след
като е разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от договора
и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от
договора ищцата е разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне
неблагоприятните за себе си последици, но не го е сторила.
Оспорва твърденията на ищцата, че размерът на уговорената неустойка следва да
бъде включен в ГПР. Включването на неустойката в ГПР би представлявало нарушение на
императивна разпоредба на чл. 19, ал. 3 от ЗПК и би довело до заблуждаване на потребителя
относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.
Неустойката не следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната
забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК, но и поради характера на неустойката,
представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в договора.
Оспорва, че процесните клаузи са неравноправни, тъй като ищецът е имал
възможност да влия на тяхното съдържание.
По отношение на осъдителния иск по чл. 55 от ЗЗД посочва, че не са ангажирани
доказателства за осъществяване на фактическия състав, който поражда правото на ищцата да
иска връщане на сумата.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Депозирана
е молба, с която се изразява становище за отхвърляне на исковите претенции.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от
представения и приет по делото Договор за паричен заем Standart 14 plus № 5961624 –
19.09.2023 г. и погасителния план към него, се установява, че на 20.09.2023 г. между ищцата
С. П. като заемател и ответното дружество „Вива кредит“ АД като заемодател е бил
сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът предоставя на
кредитополучателя кредит под формата на паричен заем в размер на 2150 лева, който
следвало да се върне на 30 вноски за срок от 60 седмици. Размерът на ГПР е 50,03 %, а на
ГЛП 40,32 %. Посочено е, че общата сума за плащане е в размер на 4032,60 лева. В чл. 1, ал.
3 от договора е уговорено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1320,90 лева,
представляваща такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем.
С включването на тази сума месечната вноска е в размер на 134,42 лева. Според ал. 4 на
същата разпоредба, с подписване на настоящия договор, страните се уговарят таксата по
горната алинея да се заплати от заемателя разсрочено като се раздели на равни части и се
5
включи в размера на всяка от погасителните вноски. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено,
че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този
договор, а именно: поръчител - физическо лице, което да представи бележка от работодателя
си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните
изисквания: навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма кредитната история в ЦКР
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем
в качеството си на заемател; ИЛИ банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение
на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение, последният следва да
заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 880,52 лева. Установено е, че
неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на
последната в този случай е от 163,77 лева, а общият размер на задължението от 4913,10
лева.
От заключението на приетата по делото съдебно – икономическа експертиза, което
съдът с пълно доверие кредитира като обективно, изчерпателно и компетентно изготвено, се
установява, че с разходен касов ордер № 14/20.09.2023 г. ответното дружество е изплатило
на ищцата сумата от 2150 лева с основание „отпускане на кредит 5961624“. Размерът на
ГПР про процесния договор с включване в него на таксата за експресно разглеждане и
неустойката за непредставяне на обезпечение е 429,78 %. Ищцата е извършила плащания по
договора в общ размер на 4675,25 лева, подробно описани в табличен вид на стр. 7 от
заключението, които са съотнесени за погасяване на следните задължения: 2150 лева
главница, 525,11 лева договорни лихви, 679,24 лева неустойка, 1320,90 лева такса за
експресно разглеждане, 10 лева такси – разходи за събиране на вземанията. Кредитът е бил
изцяло предсрочно погасен на 09.08.2024 г., извършено чрез рефинансиране с Договор за
паричен заем VIP_14 № 6067101 от 09.08.2024 г. със сумата 1069,25 лева.
Приложените по делото писмени доказателства за извършени плащания от ищцата по
договора, както и представената от ответника справка за постъпилите суми по договора,
съдът не счита за необходимо да обсъжда подробно, тъй като същите за били на изследвани
от вещото лице при изготвяне на СИЕ.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
Районен съд Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. първо от ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за паричен заем Standard 14
plus № 5961624 – 19.09.2023 г., сключен на 20.09.2023 г. между страните и чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД за връщане на дадено без основание - поради нищожност на договор за кредит. В
6
условията на евентуалност са предявени искове за прогласяване на нищожността на клаузата
на чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на
документите за отпускане на паричен заем на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК във вр. с чл. 26,
ал. 1, предложение първо ЗЗД, както и на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 вр. чл. 146 от ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението за недопустимост на
установителните искове, направено от ответника, е неоснователно, като съгласно практиката
на Съда на Европейския съюз – т. 2 от Решение от 23.11.2023 г. по дела C-321/22 срещу
Provident Polska, потребителят винаги има интерес да предяви и установителен иск за
неравноправност на клаузи в сключен от него договор, ако това може да обслужи друга
претенция – в случая тази по осъдителния иск, поради което този иск е допустим.
Основателността на главната исковата установителна претенция предполага наличие
на сочените от ищцата основания за нищожност на договора за потребителски кредит, които
следва да бъдат установени от нея при условията на пълно и главно доказване по делото.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото и
заключението на СИЕ се установява, че ищцата С. В. П. и ответника „Вива Кредит“ АД са
били обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем
Standard 14 № 5961624 – 19.09.2023 г. за сумата от 2150 лева, която сума е била усвоена от
ищцата срещу задължението на ищцата да ги върне при уговорените в догова условия. Тези
обстоятелства не се оспорват по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че
сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Следователно ищцата се ползва и от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите -
арг. чл. 24 от ЗПК във вр. чл.143 - 148 от ЗЗП.
При сключване на договора за кредит е допуснато нарушение на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната
цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на
самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК
законово определение на понятието „обща сума, дължима от потребителя“ същата
представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
7
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 50,03 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,32 % не е ясно
как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Посочването на размера
на ГПР в договора за потребителски кредит не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. В договора е посочено, че
ГПР е 50,03 %, а възнаградителната лихва – 40,32 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността,
като неспазено изискване на посоченото законово основание. На следващо място от
заключението на приетата по делото СИЕ се установи, че в случай, че към посочения в
договора ГПР в размер на 50,03 % се прибави и процентното съотношение на дължимата
неустойка от 880,50 лева и такса експресно разглеждане в размер на 1320,90 лева, ГПР би
нараснал на 429,78 % и по този начин драстично надхвърля максимално допустимия размер
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поради това следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК
по отношение на съществен елемент на договора, което води до недействителност не само
на тази клауза, но и до недействителност на целия договор, съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този
смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение
№ 122 от 20.09.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от
04.11.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 635/2021 г./.
На следващо място съдът приема, че вземането по чл. 4, ал. 2 от договора няма
характеристиките на неустойка, тъй като неговата действителна цел не е да обезпечи
представянето на обезпечение от страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните
вреди от необезпечаването на кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото се
8
дължи при неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е предвидена да се
кумулира към дължимото текущо възнаграждение /договорна лихва/, както и към законната
лихва, дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си
функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора.
Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в
този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
С договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след
сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да
извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и
при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е
обвързано с неустойка, която е значителна по размер - около 40 % от заемната сума, като по
този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към
задълженията по договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и
на лихвата.
На следващо място неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.
3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за
основателност на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на
ВКС.
В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и
евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да
9
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът
е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението по чл. 4, ал. 2 от договора да възникне при редовен кредит показва, че целта
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е
да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Доколкото в случая размерът на неустойката се явява около 40 % от размера на
кредита, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 4,
ал. 2 от договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни вноски,
неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател
и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се
на близо половината от сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата
на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за
кредит, съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение на
законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението. /В горния
смисъл Решение № 110/07.04.2022 г. по в.гр.д. № 64/2022 г. по описа на ОС Пазарджик./.
10
Относно клаузата за заплащане такса за експресно разглеждане. Разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да
договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите
следва да са уговорени в съответствие с чл. 10а, ал. 2 и 3 от ЗПК, забраняващ на кредитора
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
Необходимо е също така видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора, както изисква разпоредбата на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК.
Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане вменява в тежест на
заемополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява
действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Разглеждането на молбата за кредит, било то и „експресно“, е присъща на дейността по
кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало
да са безплатни за потребителя. В този смисъл уговорката противоречи на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Клаузата също така е формулирана неясно и в противоречие с повелителната
разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. От съдържанието на договора за паричен заем не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената за ползването и
какви конкретни действия от страна на заемодателя се включват в тази услуга.
Услугата по експресно разглеждане е пряко свързана с договора за паричен заем,
доколкото касае оценката на риска за заемодателя и свързаната с нея преценка за
кредитоспособността на заемополучателя. Тя е била известна на кредитора към момента на
сключване на договора за паричен заем. Видно от погасителния план, таксата е следвало да
се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към всяка от месечните
вноски за тази тази такса се е дължала сумата от 44,03 лева. Следователно дължимата за нея
сума представлява разход по кредита по смисъла на §1, т. 1 ДР на ЗПК, който съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Впечатление
прави и обстоятелството, че размерът й от 1320,90 лева е около 61 % от чистата стойност на
усвоения финансов ресурс от 2150 лева. От съпоставката между посочения в договора ГПР и
установения от заключението размер на ГПР от 429,78 % в случай, че към него се добавят
неустойката и таксата за експресно разглеждане, се установи, че таксата в размер на 1320,90
лева не е била взета предвид при определянето на ГПР. С тези допълнителни плащания се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР.
В случая договорът за кредит формално съдържа размера на дължимия ГПР, но
посоченият в договора размер на ГПР не отразява действителния размер. Ето защо
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 води до неговата недействителност, съобразно
11
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на стойност на ГПР, която не
отговаря на действителната, а е по-ниска, представлява и невярна информация, която следва
да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, тъй като подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора.
С оглед установеното по делото съдът приема, че предявеният установителен иск,
касаещ процесния договор за кредит е основателен. С оглед на това не дължи произнасяне
по предявените установителни искове в условията на евентуалност.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:
В тежест на ищцата по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно,
че е предоставила, а ответникът е получил процесната сума в размер на 2525,25 лева,
недължимо платена по нищожен договор.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание
за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане,
респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на процесния договор за кредит. По делото не се спори, а и се установи от
доказателствата по делото, че сумата от 2150 лева е усвоена от кредитополучателя. От
заключението на вещото лице се установи, че ищцата е заплатила сума в размер на общо
4675,25 лева по договора за кредит, от които съобразно приетата нищожност на договора за
кредит на основание чл. 23 от ЗПК ищцата е дължала сумата в размер на 2150 лева /чистата
стойност по кредита/, а останалата част от 2525,25 е недължимо платена.
Поради недействителността на договора за кредит се налага извод, че сумата в размер
на 2525,25 лева е платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът
дължи нейното връщане, т.е. предявеният осъдителен иск следва да се уважи в цялост.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. А. Д. от САК адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. За присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. пред съответната инстанция, е
достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната предварително
да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна
помощ. В случая по делото е представен договор за правна помощ и съдействие, в който е
посочено, че на ищцата се предоставя правна помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното
дело, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
12
установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение съобразно представения
списък по чл. 80 от ГПК в размер общо 1612,59 лева с ДДС, от които 949,57 лева с ДДС по
установителния иск и 663,02 лева с ДДС по осъдителния иск. /В този смисъл Определение
№ 622 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 702/2024 г. по описа на ОС Пазарджик; Определение
№ 488 от 22.08.2024 г. по в. ч. гр. д. № 550/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/. За да добави
към определения размер на възнаграждението на основание § 2а от Наредба № 1/09.07.2004г.
данък добавена стойност съдът съобрази актуалната практика на ВКС, обективирана в
Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК, в което се
приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС, в полза на
адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело
минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес,
към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл са и Определение №
306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.
т. д. № 1082/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК,
ІІ т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ТК, ІІ т. о. и Определение
№ 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т. о. В посочената съдебна практика се
приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката
правна помощ се овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването
на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна
услуга, а въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС,
е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати по сметка на РС Пазарджик държавна такса в размер на общо 297,53 лева за
уважените искове и 300 лева за възнаграждение на вещото лице.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. В. П., с ЕГН **********, с
настоящ адрес гр. Пазарджик, ул. „**********, и „Вива Кредит“ АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър
център, ет. 2, офис 73Г, че сключеният между тях Договор за паричен заем Standard 14 plus
№ 5961624 – 19.09.2023 г. от 20.09.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона - чл.
26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
13
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър център, ет. 2, офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ на С. В. П., с ЕГН **********, с настоящ адрес гр. Пазарджик, ул.
„************ сумата в размер на 2525,25 лева, представляваща заплатена без основание
сума по Договор за паричен заем Standard 14 plus № 5961624 – 19.09.2023 г. от 20.09.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.01.2025 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър център, ет. 2, офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат А. З. Д. от АК София, личен номер **********, с адрес гр. София,
район „**************, на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение в размер на общо 1612,59 лева с ДДС.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ Силвър център, ет. 2, офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Пазарджик държавна такса в размер на 297,53 лева и
възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
14