Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 24.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

  ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 7192 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 329382 от 02.02.2018 г., постановено по гр. д. № 75853/2016 г., по описа на СРС, ГО, 70-ти състав, е признато за установено, че ответницата А.В.А. дължи на Етажна собственост на собствениците на обекти в сграда с административен адрес гр. Варна, бул. „********представлявана от управителя Н.Д.И., сумата от 410 лева, представляваща месечни вноски за поддръжка и управление на общи части на сградата за периода м. 11.2014 г. – м. 06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 12.09.2016 г. до окончателното изплащане, за което вземане по ч. гр. дело № 56110/2016 г. по описа на СРС, 70-ти състав, на 12.10.2016 г. е издадена заповед по чл. 410 ГПК.

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ответницата, в която се излагат съображения за неговата неправилност, поради допуснати от първата съдебна инстанция нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за неговата необоснованост. Сочи се, че доколкото процесната Етажна собственост не е била надлежно учредена, то всички взети от нея решения са нелегитимни и не обвързват собствениците на отделни обекти в сградата. Твърди се, че в исковата молба ищецът претендира и разходи за „необходими и полезни ремонти за поддръжка на общите части на входа и други разходи за ремонтни дейности“ без за това да е взето решение на Общото събрание, поради което и размерът на иска се явява недоказан. Счита се, че нормите на чл. 51, ал. 1 и ал. 2 от ЗУЕС са императивни, като всяко взето от Общото събрание на Етажната собственост решение в противоречие с тях е нищожно и не подлежи на изпълнение. Твърди се, че в тези случаи не е необходимо предварително оспорване на такова решение, проведено преди настоящия процес, доколкото порокът на решението е толкова съществен, че то представлява едно правно нищо. Акцентира се, че ответницата никога не е живяла в процесния имот, като последният не е бил завършен във вид, годен за живеене. Почва се още, че А.А. не е била длъжна да уведоми управителя на ЕС, че не обитава собствения си имот, но дори и да е била, то същата не е имало как да стори това, предвид че не е била уведомена за учредяването на ЕС и не е имала информация за нейния управител. Поради което се претендира отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и постановяването на друго, с което бъде отхвърлен предявеният от ищеца иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - Етажна собственост на собствениците на обекти в сграда с административен адрес гр. Варна, бул. „********представлявана от управителя Н.Д.И., е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се излагат подробни съображения за неоснователност и недоказаност на същата. Отправя се искане жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно,  допустимо и правилно, съображенията за което са следните:

От събраните в първоинстанционното съдебно производство доказателства се установява, че делото е образувано по предявен от Етажна собственост с административен адрес: гр. Варна, бул. „********представлявана от управителя Н.Д.И., срещу А.В.А. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС за сума в общ размер на 410 лева, представляваща месечни вноски за поддръжка и управление на общи части на сградата за периода м. 11.2014 г. – м. 06.2016 г. За горепосочената сума заявителят е подал заявление на 12.09.2016 г. по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение, като по образуваното пред Софийски районен съд ч. гр. д. № 56110/2016 г. е издадена за процесната сума на 12.10.2016 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, но длъжника в срока по чл. 414 от ГПК е възразил срещу така издадената заповед, поради което за ищеца е налице правен интерес от предявяване исковата претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с който е оспорила иска, излагайки доводи, идентични с тези, релевирани и пред въззивната инстанция с въззивната жалба,

В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства.

От протокол за проведено на 22.10.2014 г. Общо събрание на собствениците на жилища и обекти в жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, бул. „********се установява, че на това Общо събрание са взети решения за избор на домоуправител, сключване на договор за поддръжка и обслужване с „К.А.1“ ООД, както и за събирането на месечни такси – от общинските жилища и от „В.Ф. – М“ по 15 лева на месец, а от всички останали по 25 лева месечно, като считано от м. 01.2015 г. последната сума се намалява на 20 лева.

От протокол за проведено на 10.12.2015 г. Общо събрание на собствениците на жилища и обекти в жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, бул. „********се установява, че на това Общо събрание са взети решения за избор на управител на Етажната собственост, за продължаване събирането по 20 лева на апартамент за консумативни разходи, управление и поддръжка, за продължаване на договора с „К.А.1“ ООД, както и за образуването на заповедни производства и изпълнителни дела срещу неизправните длъжници чрез управителя на ЕС.

Пред районния съд е разпитан свидетелят С.В.А.– съпруг на ответницата, който заявява, че в края на 2014 г. са взели ключовете от процесния апартамент № 50, който е бил предоставен на съпругата му като обезщетение при отчуждаването на имот през 1988 г. Сочи, че имотът е бил предаден от строителя на шпакловка и замазка, като поради невъзможността на съпрузите да го завършват са го обявили за продажба. Излага, че със съпругата си не живеят във Варна, никога не са живели в този апартамент и са го посещавали два пъти, като са научили за избора на управител и за учредяване на Етажната собственост, респ. за проведените Общи събрания,  при получаване на съобщение от съда, че се води дело срещу А.В.А.. Настоящият съдебен състав, съобразявайки нормата на чл. 172 от ГПК, кредитира така дадените от свидетеля показания изцяло като неоспорени от страните, взаимно допълващи се и дадени под страх от наказателна отговорност.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск, от ищеца следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на следните кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1) ответникът е собственик на индивидуален обект в сградата в режим на етажна собственост; 2) общото събрание на етажната собственост на сградата е взело решение за определяне на разходи за управление и поддържане на общите части на сградата и 3) размерът на частта от разходите, дължими от ответника. При установяване на така посочените факти от страна на ищеца, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните задължения към ЕС.

По делото е безспорно, че през процесния период А.В.А. е била собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост - апартамент № 50 на бул. „********гр. Варна.

Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Нормата регламентира начина на разпределяне между съсобствениците на горните пера, поради което настоящият съдебен състав намира, че същата има императивен характер, а не както е възприела районната инстанция – диспозитивен такъв.

В настоящия случай по делото е установено, че съгласно протоколи от проведени на 22.10.2014 г. и на 10.12.2015 г. ОС на ЕС, са били взети решения в противоречие с императивните разпоредби на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, като по отношение размера на дължимите от етажните собственици суми за управление и поддържане на общите части в ЕС е прието те да се дължат не според броя на собствениците, ползвателите и обитателите, а фиксирано на апартамент. Въпреки това обаче, доколкото по делото липсват данни за атакуване на така взетите от общото събрание на ЕС решения относно размера на дължимите такси за разходите за управление и поддръжка на общите части по реда по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС, то тези решения са породили своето действие и са обвързали всички етажни собственици, в това число и ответницата. Противно на поддържаното от нея във въззивната жалба, процесуално недопустимо е извън предписаните в чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС преклузивни срокове да се оспорват решенията на ОС на ЕС, вкл. и поради нищожност на взетите решения. Решенията на ОС на ЕС са правни актове на общности от лица, които не са персонифицирани, по отношение на които правилата за недействителност на договорите и едностранните сделки не намират приложение, а редът за извършването на този особен вид сделки е регламентиран в ЗС (чл. 37 - 49) и ЗУЕС. В този смисъл е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК с Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., ГК, в което се приема, че "етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление, т. е. не е персонифицирана, се управлява от общото събрание на етажните собственици, респективно на етажните собственици и обитателите чрез взетите от него решения. Тези решения се формират от успоредни волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за постигане на определена цел. Многостранна сделка не може да се сключи от лице, което не е съгласно с общо формираната воля... При решенията на етажната собственост няма насрещни права и задължения, както при сделките... В този смисъл те са особен вид многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към постигане на обща цел. Законът - ЗС, ЗУЕС урежда специална процедура за вземането на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав, представителна власт, гласуване, предметна компетентност. Спазването на тези правила е основание за действителността на решението. ЗС и ЗУЕС не урежда специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната собственост. Отликите между вземането на решенията от сключването на сделките, дори и многостранните са съществени, което е основание да се приеме, че решенията на етажната собственост не са сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД. Законосъобразността на тези решения се определя от правилата за тях в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен е и контрола за спазването им. За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието - чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.".

Предвид гореизложеното възраженията, поддържани с въззивната жалба, за ненадлежно учредена етажна собственост и взети от последната решения в противоречие на имеративни норми от закона, не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство, тъй като тези въпроси са предмет на разглеждане само в производство по отмяна на решението на общото събрание по иск по чл. 40 от ЗУЕС. Искът по чл. 40 от ЗУЕС е конститутивен и до влизане в сила на решение по него, с което атакуването решение на ОС да се отменя, последното се ползва със стабилитет и подлежи на изпълнение по реда на чл. 38 от ЗУЕС.

По отношение доводите на жалбоподателката, че тя никога не е живяла в процесния имот, който не е бил завършен във вид, годен за живеене, както и че не е била длъжна да уведоми управителя на ЕС, че не обитава собствения си имот, но дори и да е била, то същата не е имало как да го стори, предвид че не е била уведомена за учредяването на ЕС и не е имала информация за нейния управител, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година. В чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС законодателят е приел, че Общото събрание с мнозинство повече от 50 на сто от идеалните части от общите части може да реши собственик, ползвател или обитател, който отсъства повече от 30 дни в рамките на една календарна година да заплаща за времето на отсъствие 50 на сто от разходите за управление и поддържане по ал. 1. За отсъствието се уведомява писмено председателят на управителния съвет (управителят).

От систематичното и логично тълкуване на цитираните норми следва, че за да бъде ползвана възможността по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, то следва да са изпълнени определени предпоставки. Релевантните обстоятелства по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС подлежат на писмено деклариране, което следва от систематичното тълкуване на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС и чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС. Ако въззивникът беше представил декларация или друг писмен документ пред общото събрание на ЕС за наличието на твърдяното обстоятелство – че пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година, то можеше да се приеме, че те са осъществени. Такива доказателства липсват по делото, поради което въззивният съд намира, че не е установена предпоставката въззивникът да няма задължение да заплаща разходи за обслужване и поддръжка на общите части на ЕС поради това, че е пребивавал в нея по – малко от 30 дни за календарните 2014 г., 2015 г. и 2016 г. С нормата на чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС е дадена възможност (т. е. нормата е диспозитивна, а не императивна) при постъпило писмено уведомление от етажен собственик, последното да бъде взето предвид от общото събрание при вземане на решението за определяне за заплащане на 50 на сто от разходите за управление и поддържане на ЕС, от което следва (аrgumentum a fortiori - по аргумент от по-силното основание), че за да може изцяло да бъде освободен от заплащане разходите по ал. 1, то следва да е извършено писмено уведомяване на председателят на управителния съвет (управителят) на ЕС. В този смисъл развитите оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.

Неоснователни са и твърденията на жалбоподателя, че доколкото в исковата молба ищецът претендира и разходи за „необходими и полезни ремонти за поддръжка на общите части на входа и други разходи за ремонтни дейности“ без за това да е взето решение на Общото събрание, то размерът на иска се явява недоказан. Действително, от съдържанието на исковата молба се установява, че ищецът е формулирал като основание за претендиране на процесната сума същата да се дължи за „техничекса поддръжка, административно обслужване, консумативни разходи за ел. енергия – ток –осветление общи част, ток асансьор, такса за поддръжка на асансьорна уредба, почистване, както и необходими и полезни ремонти за поддръжка на общите части“. Преценявайки изложените от ищеца доводи, с определение от 29.09.2017 г. районният съд на основание чл. 140 от ГПК е направил проект на доклад на делото, който не е бил оспорен от страните и е бил приет за окончателен, в който съдът е посочил, че ищецът претендира дължими от ответницата месечни такси за поддръжка и управление в размер на 410 лева за периода м. 11.2014 г. – м. 06.2016 г. Във връзка с така възприетата искова претенция е била дадена правната квалификация на спора, била е разпределена доказателствената тежест между страните и ищецът е провел необходимото доказване за установяване размера на вземането си.

Предвид всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, а решението на СРС за валидно, допустимо и правилно и като такова то следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна Етажна собственост на собствениците на обекти в сграда с административен адрес гр. Варна, бул. „********. Последната е поискала присъждането на такива - за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция, без обаче да е ангажирала доказателства за реалното им извършване. Предпоставка за уважаване на искането за присъждане на разноски в производствата по ГПК винаги е представянето на доказателство за реалното извършване на тези разноски. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС такова доказателство може да бъде разписка за плащане в брой или банков документ. Доколкото такива доказателства не са представени, то искането за присъждане на разноски не следва да бъде уважавано.

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 329382 от 02.02.2018 г., постановено по гр. д. № 75853/2016 г., по описа на СРС, ГО, 70-ти състав.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                              

 

 

                    2.