№ 133
гр. Шумен, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Теодора Р. Йорданова-Момова
Петранка Б. Петрова
при участието на секретаря Силвия Й. Методиева
като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно гражданско
дело № 20233600500511 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №708/28.09.2023г. по гр.д.№631/2023г. по описа на ШРС , съдът е
признал за установено по отношение на И. А. Д., ЕГН : **********, с адрес – гр. Шумен, ул.
“......” № 68, вх. 2, ет. 9, ап. 54, че в полза на “УниКредит Булбанк” АД, ЕИК : ......, с адрес за
призоваване – гр. Варна, ул. “....“ № 9, ет. 3, офис 49, срещу нея съществува вземане за
сумата от 7710,41 лева, представляваща главница по договор за банков кредит №
1452/06.03.2006г., в едно със законната лихва върху главницата от 04.11.2022г., до
окончателното плащане, отхвърлил е предявените от “УниКредит Булбанк” АД, срещу И.
А. Д. искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, да се признае за установено,
съществуване на вземане срещу ответника за сумата от 6172,46 лева, представляваща
2626,43 лева главница – неплатени вноски по договор за банков кредит № 1452/06.03.2006г.;
3322,47 лева договорна лихва, за периода 20.08.2019г. – 26.10.2022г.; 22,41 лева наказателна
лихва, за периода 20.08.2019г. – 31.10.2022г.; 201,15 лева наказателна лихва за периода
20.08.2019г. – 31.10.2022г., като неоснователни, осъдил е И. А. Д. да заплати на
“УниКредит Булбанк” сумата от 1984,17 лева разноски в настоящото производство и по
ЧГД № 2382/2022г., по описа на ШРС.
Решението е обжалвано от ищеца “УниКредит Булбанк” АД гр.София, действащо,
чрез пълномощника си адв.М.Ж. от АК-Добрич в частта му с която съдът е отхвърлил
предявеният от жалбоподателя срещу И. А. Д., иск по чл.422, ал.1 ГПК за главница за сумата
1
над 7710,41 лева до предявения размер от 10336,84 лева, което е сумата от 2635.43лв. и в
частта за разноските , като неправилно и незаконосъобразно по изложените във въззивната
жалба съображения. Жалбоподателят моли решението да бъде отменено в обжалваната
част и вместо това съдът да постанови ново с което да уважи предявеният иск изцяло и да
му се заплатят разноските по делото.
И. А. Д. е депозирала отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК с които оспорва
жалбата на ищеца като неоснователна и моли съдът да потвърди решението в
обжалваната му част .
Решението е обжалвано от ответника И. А. Д. в частта му с която съдът е признал
за установено по отношение на И. А. Д. , че в полза на “УниКредит Булбанк” АД срещу нея
съществува вземане за сумата от 7710,41 лева, представляваща главница по договор за
банков кредит № 1452/06.03.2006г., ведно със законната лихва върху главницата от
04.11.2022г., до окончателното плащане и в частта му за разноските за сумата от 1984.17лв.
Жалбоподателката моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това
съдът да постанови ново с което да отхвърли предявения иск изцяло и да й се заплатят
разноските по делото.
“УниКредит Булбанк” АД е депозирало отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК с
които оспорва жалбата на ответницата като неоснователна и моли съдът да потвърди
решението в обжалваната му част .
Въззивните жалби са депозирани в срок , от надлежни страни и са допустими.
Разгледани по същество въззивната жалба на ищеца е неоснователна , а тази на
ответницата е частично основателна.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Като обсъди основанията и доводите изложени от страните ,както и събраните по
делото доказателства ,съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Предмет на настоящото въззивно производство е само искът на ищеца за сумата от
10 336.84лв. главница
На основание депозирано от “УниКредит Булбанк” АД гр.София заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК на дружеството е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
№1112/8.11.2022г. и изпълнителен лист /обезсилен с Определение № 206/05.04.2023г. по
ВЧГД № 8682023г., по описа на ШОС/ по ч.гр.д. №2382/2022г. по описа на ШРС за
следните суми: 11005.16 лв. (единадесет хиляди и пет лева и шестнадесет стотинки) –
главница, дължима по Договор за банков кредит №1452/06.03.2006 г. , сумата 3322.47 лв.
(три хиляди триста двадесет и два лева и четиридесет и седем стотинки) – лихва за редовна
главница по чл. 4.1а от Договора за кредит за периода 20.08.2019 г. до 26.10.2022 г.
включително; сумата 22.41 лв. (двадесет и два лева и четиридесет и една стотинки) – лихва
2
за просрочена главница по чл. 4.2 от договора за кредит за периода от 20.08.2019 г. до
31.10.2022 г. включително; сумата 201.15 лв. (двеста и един лева и петнадесет стотинки) –
наказателна лихва при просрочие по чл. 4.3 от договора за кредит за периода 20.08.2019 г. –
31.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.11.2022 г. до изплащане на
вземането, както сумата 291.02 лв. (двеста деветдесет и един лева и две стотинки) –
държавна такса и 941.81 лв.(деветстотин четиридесет и един лева и осемдесет и една
стотинки) - адвокатско възнаграждение. С разпореждане №512/17.02.2023г. по ч. гр. д.
№2382/2022г. по описа на ШРС на основание чл.415 ал.1 т.1 от ГПК на заявителя е
даден едномесечен срок за предявяване на установителен иск. Установителният иск е
предявен от ищеца в законоустановеният едномесечен срок, поради което е и допустим и
следва да се разгледа.
В отговора на въззивната жалба на ищеца ,ответницата е възразила , че решението на
ШРС е недопустимо и следва да се обезсили , тъй като срещу издадените в полза на ищеца
заповед за незабавно изпълнение е била депозирана частна жалба от ответницата и с
определение №206/5.04.2023г. по В.ч.гр.д.№86 по описа на ШОС за 2023г. жалба била
уважена и била отменена заповедта за незабавно изпълнение ,било отхвърлено искането за
незабавно изпълнение и бил обезсилен издаденият изпълнителен лист. Възражението се
оспорва от ищеца като неоснователно.
Въззивният съд счита това възражение за неоснователно ,като обжалваното решение на
ШРС не е недопустимо. Съгласно практиката на ВКС влязлото в сила определение с което
разпореждането за незабавно изпълнение е отменено по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК и е
обезсилен издадения въз основа на него изпълнителен лист нямат за последица и
обезсилване на заповедта за изпълнение. В този смисъл при издадена заповед за изпълнение,
която не е обезсилена, кредиторът няма право на избор относно вида на иска, чрез който
следва да защити вземането си, предмет на същата и това може да стане само с
предявяването на иск по чл.422 ал.1 ГПК ,който в случая не е недопустим .
Между страните по делото не е спорно, че са сключили договор за банков кредит
№1452/06.03.2006 г. за сума в размер на 31 000лв. за срок до 1.03.2025г. По договора за
кредит е уговорена /т.4.1 буква "а"/ от 07.03.2006г. до 07.03.2009г. лихвата за редовен дълг
определена от базов лихвен процент в размер на 3,02% плюс надбавка от 3,26% /общо6,28
%/, а от 08.03.2009г. до 01.03.2025г. – БЛПБ и надбавка в размер на БЛПБ плюс надбавка с
отбелязан лихвен процент към датата на сключване на договора – 8,33%. В т.11.1.1 от
договора е предвидено, че лихвата се определя в размера на годишния лихвен процент,
равен на действащия и прилаган от Банката за периода на олихвяването – Базов лихвен
процент на Булбанк /БЛПБ/, визиран в лихвените условия на Булбанк АД за този лихвен
период, увеличен със съответната надбавка за редовен дълг, така че за договорения лихвен
период от лихвения план да се поддържа общ лихвен процент в размера, установен в т.4.1а.
В т.11.1.1.1 е посочено, че общият лихвен процент за съответния лихвен период от лихвения
план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия водят
по необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта, както и че, кредитополучателят
3
дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия размер на годишния лихвен
процент за дадения период по лихвения план по т.4.1а, определен съгласно предходната
точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на
допълнително споразумение между страните, при нарастване на базовия лихвен процент с
повече от 2 пункта, от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора
или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът
уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за
кореспонденция. Т.11.1.2 сочи, че за погасителни вноски по главницата, лихвата се определя
в размера на базовия лихвен процент, действащ и прилаган от банката за периода на
олихвяването, съгласно лихвените условия, увеличен с надбавката за редовен дълг,
установена в Раздел 1, т.4.1, буква "б", валидна за съответния договорен период по лихвения
план. В т.11.1.3 е уговорено, че към датата на договора общия размер на лихвения процент
по кредита се определя в размера, установен в Раздел 1, т.4.1а или 4.1б, като при промяна на
базисния лихвен процент и считано от датата на влизане в сила съгласно обявените лихвени
условия на Булбанк АД, общият лихвен процент по кредита ще се счита за автоматично
променен в съответствие с приетите изменения при запазване на размера на договорената
надбавка за лихвения период по лихвения план за кредитите с погасителни вноски за
главницата и общия размер на лихвата за лихвения период по лихвения план при кредитите
с анюитетни вноски, и в съответствие с установеното в т.11.1.1.1. В т.16.1 е посочено, че
поетите ангажименти от кредитора за отпускането на средства от кредита се прекратяват, а
кредитът, заедно с лихвите за просрочие и разноските в пълен размер, става по преценка на
кредитора предсрочно изцяло или частично изискуем от датата на и в случай че настъпи
всяко едно, което и да е от долупосочените основания – т.16.1.1 Кредитополучателят е
нарушил което и да е от условията по настоящия договор, както и при допуснато просрочие
на анюитетна вноска, съответно погасителна вноска по кредита и/или съответните лихви за
всеки един от договорените падежи по т.12; т.16.1.2 – кредитополучателя не плати
своевременно други свои задължения или кредити към кредитора, когато те станат
изискуеми. Не е спорно между страните, че кредита е бил усвоен и кредитополучателя е
започнал изплащане на първоначално уговорените между страните анюитетни вноски.
Съгласно подписания от двете страни Погасителен план, за периода от месец април 2006 г.
до март 2009 г. договорената месечна анюитетна погасителна вноска е била в размер на
233,16 лева, а от месец април 2009 г. до март 2025 г. – в размер на 266,30 лева.
С връчена на 28.05.2021г. покана, за доброволно изпълнение и уведомление по
чл.60 ал.2 ЗКИ на ответницата е даден 14 дневен срок в който да изплати просрочените си
задължения към банката ,като при неизпълнение е посочено ,че на осн.чл.60 ал.2 ЗКИ
непогасения остатък от кредита , включително и непадежиралите суми по него се счита за
обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем , като банката има право да пристъпи
към принудително събиране на вземанията си по предвидения от закона ред , без да бъде
изпращано повторно уведомление.
Кредита бил обявен за предсрочно изискуем и на 21.04.2018г., като за вземанията си
4
настоящият ищец водил ЧГД № 2728/2018г. и ГД № 3676/2018г., по описа на ШРС. С влязло
в сила Решение № 94/10.04.2020г. по ВГД № 57/2020г., предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК били отхвърлени, поради установяване в хода на
производството, липса на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост.
От заключението на вещото лице по назначената пред ШРС се установява ,че че за
период от година преди обявяване на предсрочна изискуемост макар и да са постъпвали
суми по сметката на ответницата, те не са били достатъчни за покрИ.е на уговорените
месечни вноски. Размера на дължимата главница към датата на обявяване предсрочната
изискуемост била 15721,13 лева, размера на договорните лихви 1970,63 лева и размера на
наказателните лихви 877,71 лева. След обявяване на предсрочната изискуемост по сметката
на ответницата за погасяване на кредита постъпила сумата от 10295,77 лева, включително и
в хода на настоящото производство.
От заключението на вещото лице по назначената пред ШОС се установи ,че
размерът на задълженията по кредита ,като се приеме ,възнаградителна лихва от 6.28% за
целия период , като погасяването на вноските от длъжника се отнесат към така изготвения
план ,със съответно прихващане на евентуално надвнесени суми към последващите
дължими вноски до датата на изготвяне на заключението е главница 2 491.01.лв. и
договорна лихва 10лв. , към 13.05.2024г. , като в сметката има наличност в размер на
6 423.41лв. , при горните условия просроченото задължение в размер и по вид към
11.06.2021г. е 1639.45лв. ,от които 492.76лв. лихви и 1 146.69лв. главница , към датата на
получаване на исковата молба няма просрочено задължение , при горните условия остатък
непогасена главница към 11.06.2021г. е в размер на 10 675.81лв., към 4.11.2022г. е в размер
на 6 270.95лв. ,към 6.04.2023г. е в размер на 5 256.34лв. , към датата на изготвяне на
експертизата е 2 491.01лв., постъпилите суми за погасяване на кредита след 11.06.2021г. са в
размер на 16 037.53лв. В съдебно заседание вещото лице посочи ,че просрочията и
неплащането на падежните вноски започва от вноска 176 с падеж 20.11.2020г. и от
21.02.2020г. нататък не са постъпвали суми по сметката .
При така установената фактическа обстановка ,съдът достигна до следните правни
изводи: Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от
ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между
дружеството-кредитор и ответника, настъпване изискуемостта на паричните задължения на
последния, изпълнение на задължението на кредитополучателя по конкретния договор.
Ответната страна следва да установи факта на заплащане на дължимите се по договора
суми.
В настоящия случай се установи по безспорен начин, че ищеца и ответника са били в
облигационни отношения, уредени от сключения между тях договор за кредит, като
кредиторът е предоставил на кредитополучателя уговорената сума и същата е била получена
по сметката на кредитополучателя.
5
Предсрочната изискуемост, настъпва с волеизявление само на едната от страните и
при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са
били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването . Постигнатата в договора предварителна уговорка, че
при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става
предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането
си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В
процесния случай, ищецът е ангажирал надлежни доказателства, установяващи, че преди
образуване на заповедното производство длъжникът е бил уведомен, че кредиторът
упражнява правото си да обяви кредитът за предсрочно изискуем. Към датата на
получаване на поканата от ищцата на 28.05.2021г. тя е била в просрочие ,като неплащането
на падежните вноски започва от вноска 176 с падеж 20.11.2020г. и от 21.02.2020г. нататък
не са постъпвали суми по сметката. Следователно при това просрочие и неплащане на
падежа за ищеца се е породило правото на основание т.16.1.1 от договора да обяви кредита
за предсрочно изискуем и да изпрати до ответницата процесната покана и кредитът е станал
предсрочно изискуем на 11.06.2021г. ,когато е изтекъл даденият 14 дневен срок на
ответницата, след който банката е посочила в поканата,че кредитът става предсрочно
изискуем.
Спорния въпрос между страните в настоящото производство е валидността на част
от клаузите на договора, касаещи определяне на възнаградителната лихва .
С оглед характера на процесуалната норма на чл.7, ал.3 от ГПК, приложима считано
от влизането и в сила / ДВ, бр. 100 от 2019 г./ - съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В Решение № 23/07.07.2016 г. по т.
д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. и Решение № 232/05.01.2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т.
д. № 2416/2015 г., както и задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС,
формирана по преюдициално запитване с Решение по дело С-243/08 и Решение на СЕС от
21.02. 2013 по дело C-472/11, националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства. Чл.35 от ЗЗППТ/ Обн., ДВ, бр. 30 от 02.04.1999 г. и
действал до отмяната му със ЗЗП в сила от 10.06.2006г. / дава легалното определение за
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител - уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В ал.2 на чл.35 са
примерно посочени в 17 точки неравноправни клаузи . Чл.37, ал.1 от ЗЗППТ предвижда
6
нищожност на неравноправните клаузи, освен ако са били уговорено индивидуално, а ал.2
сочи, че не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД
систематическо и граматическо тълкуване на т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от процесния
договор, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел, добросъвестността,
лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити, разпределението на риска и
теориите при избор на лихвения процент, въззивният съд приема, че всички оспорени
клаузи се отнасят до изменението на годишния лихвен процент, който извод следва на първо
място от употребените изрази "съответния период на олихвяване" и "с промяната на
действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент ... лихвените
условия ... се считат за автоматично променени ...", което сочи, че годишният лихвен
процент от 6.28 % е първоначален, като същият може да е различен за следващите отделни
лихвени подпериоди, предвид определянето на базисния лихвен процент въз основа на
едномесечен EURIBOR, както и на второ място от обстоятелството, че втората от
посочените клаузи изрично препраща към предходната. А клаузата на т. 11.1.1 и 3 изрично
предвижда възможност за промяна на годишния лихвен процент по кредити, издължавани
чрез анюитетни вноски /какъвто е сключеният между страните по настоящото дело/, когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта.
Липсва възможност за намаляване на лихвата по т. 4.1а при аналогична обратна промяна на
пазарните условия. Необходимо е да се посочи, че клаузи не се явяват индивидуално
уговорени. Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага
дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система
и защита на интересите на клиентите си, по силата на чл.36, ал.1 от ЗЗППТ /чл. 147, ал. 1
ЗЗП/ клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по
ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл.36, ал.2 от ЗЗППТ /чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, която
предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин. В задължителното за националните юрисдикции
Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че
"националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от
Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на
договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне
на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на
тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид
съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид
националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да
допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора". Всяко "основателно
7
съображение" по смисъла на горепосоченото решение представлява всяко обективно
обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено
или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до
увеличаване на цената на стоката или услугата. Също така и в решения по делата С-240/98,
С-168/05, С-484/08 - в които търговецът използва това, че потребителят е в положението на
по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка на
информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, и се стига до приемането от потребителя на предварително установени
условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на
страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на
договорите. Спазване на принципа на добросъвестност изисква в облигационните
отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а
не само на индивидуалният такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания са
нарушени с включване на процесните клаузи в договора, доколкото в тях се предвижда
ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто до липса на защита,
но и до незачитане на неговите интереси. Следователно процесните клаузи от договора и
тези от Общите условия, които въвеждат правото на кредитора едностранно да променя
размера на възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/
– цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, са неравноправни. В
договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян,
съответно няма и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на пазарния индекс EURIBOR, които принципно биха били
основание за промяната – няма изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния
процент на повишение на индекса EURIBOR; независимо от размера на изменение на
EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата – в този смисъл
Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ответникът нито
твърди, нито доказва, че на кредитополучателката са били оповестени и предоставени
"правила", по които ще се определи или е определен конкретният размер на увеличението, а
доказателствената тежест в тази насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен
метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на
лихвата по конкретния кредит, без същевременно в оспорените клаузи /а и в други клаузи
на договора и общите условия/ да е предвидена реципрочна автоматична промяна на
годишния лихвен процент при намаляване на базовия лихвен процент. Според т. 9 от чл.35,
ал.2 от ЗЗППТ неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, каквато е и горната хипотеза. В т.11 на цитираната
разпоредба е предвидена неравноправност на клауза, която предвижда цената да се определя
при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването
8
на договора, а в случая, банката е предвидила, че БЛП не може да се договаря и става
автоматично задължителен за страните в случай на повишаването му /което води и до
повишаване цената на финансовата услуга/, но не е предвидено потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в
сравнение с тази, уговорена при сключването на договора. Посочените договорни
разпоредби са типичен пример за възможности за едностранни промени на лихви, по
усмотрение на банката, които и в трайната практика на ВКС се приемат, че са
неравноправни, като внасящи значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по кредитното правоотношение /Решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015
г. на ВКС, ТК, Първо отделение, Решение № 72 от 02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на
ВКС, ТК, Второ отделение, Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС,
ГК, Трето отделение, Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК,
Четвърто отделение, Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение, Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, Първо
отделение, Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение, Решение № 165/2.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение №
95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 236/20.12.2016 г. по т. д.
№ 3082/2015 г. на ВКС, II т. о./, Определение № 42 от 29.01.2018 г. на ВКС по т. д. №
2025/2017 г., I т. о., ТК, Определение № 72 от 3.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 1297/2016 г., II
т. о., ТК, , и др. /. В горецитираното Решение № 95 от 13.09.2016 г. на т. д. № 240/2015 г. на
II т. о., ВКС, е дадено разрешение на правния въпрос, че договорът за жилищен ипотечен
кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което и по
отношение на процесния договор могат да се прилагат разпоредбите на ЗЗП /съответно
ЗЗППТ/ и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Ответникът, като кредитополучател в отношенията,
възникнали между него и ищеца по силата на процесния договор за банков кредит се ползва
от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗППТ и ЗЗП, които в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвеждат
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Не са налице изключенията от
нищожността на неравноправните клаузи предвидени в чл.37 от ЗЗППТ, в каквато насока
липсват и наведени твърдения. Банката е обезпечила за себе си правото произволно да
изменя БЛП в посока само на увеличение със ставка, която тя счете за целесъобразна /право
на автономна преценка/, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя, и
то във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би
могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава
информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с
това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения
ред за промяната на лихвения процент, и че ще получи новия погасителен план.
9
Добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи
пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не
нарушават добрите нрави. Индиция за недобросъвестна търговска практика на ищцовата
банка представлява обстоятелството, че с решение на Управителния съвет е бил въведен нов
компонент, наречен премия, който се е отразил на договорения годишен лихвен процент,
респ. на формирането на месечните погасителни вноски. Същевременно по делото нито се
твърди, нито има данни, че клаузите на процесния договор са били изменени, което може да
се извърши само чрез подписването между страните на друг договор /анекс, допълнително
споразумение/, но не и чрез изготвяне от едната страна на последващи Общи условия и
приемането на същите от другата страна – дори и такива да са били изготвени и приети, те
няма да доведат по изменение на конкретния договор предвид императивните разпоредби на
чл.16, ал.2 ЗЗД и чл.298, ал.3 ТЗ, които предвиждат, че при несъответствие между конкретно
уговореното в договора и Общите условия има сила уговореното.
Предвид гореизложеното дължимата по договора възнаградителна лихва за
процесния период е в размера по т. 4.1а – 6.28 %, тъй като липсва установена по допустим
начин в договора и Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата от
която и да е от страните , като е налице нищожност на клаузата на т.11.1 за договорна лихва
над валидно уговорената между страните в размер на 6,28%.
Съгласно заключението на вещото лице по ССЕ дадено пред ШОС размерът на
задълженията по кредита ,като се приеме ,възнаградителна лихва от 6.28% за целия период ,
като погасяването на вноските от длъжника се отнесат към така изготвения план ,със
съответно прихващае на евентуално надвнесени суми към последващите дължими вноски до
датата на изготвяне на заключението е главница 2 491.01.лв. и договорна лихва 10лв. , към
13.05.2024г. ,като в сметката има наличност в размер на 6 423.41лв. Следователно
длъжимата се от ответницата главница по договора е заплатена изцяло ,като се вземе в
предвид че по сметката има наличност в размер на 6 423.41лв. ,която сума стои
неразпределена.
Съгласно т.9 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ВКС по ТД №4/2013г. на
ОСГТК в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането
по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането, чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа
на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В
настоящия случай обаче не е налице горепосочената хипотеза ,като ищцата не е заплатила
сумите постъпили след издаване на заповедта и изпълнителния лист чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес , а доброволно
по сметка на ищцовата банка , поради което и разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК следва да се
10
приложи в случая и следователно към настоящия момент ответницата е изплатила изцяло на
ищеца сумата ,която тя дължи за предсрочно изискуемата главница.
Към датата на образуване на заповедното производство на 4.11.2022г. съгласно ССЕ
ответницата е дължала 6 270.95лв. главница , а след тази дата тя е внесла по сметката на
банката сумата от 9 500лв. Както се посочи по – горе до датата на изготвяне на
заключението 13.05.2024г. е дължима главница в размер на 2 491.01лв. ,като в сметката
има наличност в размер на 6 423.41лв.
Предвид гореизложеното предявения от ищеца установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК за
главницата от 10 336.84лв. следва да се отхвърли - поради извършено плащане от
ответницата след датата на завеждане на заповедното производство на 4.11.2022г. на
съществуващото към банката задължение за главница за сумата от 6 270.95лв. , а за сумата
от 4 065.89лв. главница като неоснователен .
Ето защо решението на ШРС следва да се отмени в частта му с която искът е уважен за
сумата от 7 710.41лв. главница и вместо това искът да се отхвърли за сумата от 6270.95лв.
поради извършено плащане и за сумата от 1439.46лв. като неоснователен. Решението в
отхвърлителната му част за сумата от 2 626.43лв. главница е правилно и следва да се
потвърди.
Решението в останалата му част не е било обжалвано и е влязло в сила.
По разноските: При този изход от спора на ищеца се следват разноски по делото върху
сумата от 6 270.95лв. главница ,която би била дължима от ответницата ,ако не бе извършила
плащане на тази сума в хода на делото след завеждане на заповедното производство .
Ищецът е направил разноски пред ШРС по ч.гр.д.№2382 по описа на ШРС за 2022г. в
размер на 1232.83лв. и по гр.д.№631/2023г. в размер на 2 306.89лв. и съобразно изхода от
спора му се следват разноски в размер на 556.87лв. за заповедното производство и в размер
на 1042.03лв. по исковото производство, общо 1598.90лв.
Поради това решението в частта му за разноските дължими от ответницата следва да се
отмени за разликата над 1598.90лв. до присъдените 1984.17лв.
Ответницата не е направила искане за присъждане на разноски пред ШРС и такива не са
й били присъдени с решението на ШРС и е недопустимо тези разноски да се претендират за
първи път пред ШОС .
Пред въззивната инстанция на ищеца съобразно изхода от спора се следват разноски в
размер на 31.98лв. за държавна такса.
Ответницата е направила разноски по делото пред ШОС в размер на 154.21лв. за
държавна такса , в размер на 400лв. за ССЕ и в размер на 750лв. за адвокатски хонорар,
който не е прекомерен съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото
и не следва да се намалява на осн.чл.78 ал.5 ГПК.
Пред въззивната инстанция на ответницата съобразно изхода от спора й се следват
разноски в размер на 181.63лв.
11
Водим от гореизложеното и на осн. чл.271 от ГПК ,съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №708/28.09.2023г. по гр.д.№631/2023г. по описа на ШРС в частта
му с която съдът е признал за установено по отношение на И. А. Д., ЕГН : **********, с
адрес – гр. Шумен, ул. “......” № 68, вх. 2, ет. 9, ап. 54, че в полза на “УниКредит Булбанк”
АД, ЕИК : ......, седалище и адрес на управление : гр.София , пл.“.....“ №7, с адрес за
призоваване – гр. Варна, ул. “....“ № 9, ет. 3, офис 49, срещу нея съществува вземане за
сумата от 7710,41 лева, представляваща главница по договор за банков кредит №
1452/06.03.2006г., в едно със законната лихва върху главницата от 04.11.2022г., до
окончателното плащане, и в частта с която И. А. Д. е осъдена да заплати на “УниКредит
Булбанк” разноски по гр.д.№631/2023г. по описа на ШРС и по ЧГД № 2382/2022г., по
описа на ШРС за разликата над 1598.90лв. до присъдените 1984.17лв. , като вместо това
постановява :
ОТХВЪРЛЯ предявения от “УниКредит Булбанк” АД, ЕИК : ......, седалище и адрес
на управление : гр.София , пл.“.....“ №7 , с адрес за призоваване – гр. Варна, ул. “....“ № 9, ет.
3, офис 49 срещу И. А. Д., ЕГН : **********, с адрес – гр. Шумен, ул. “......” № 68, вх. 2, ет.
9, ап. 54 иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК , че в полза на “УниКредит Булбанк” АД,
ЕИК : ...... срещу И. А. Д. съществува вземане за сумата от 6 270.95лв. лева,
представляваща главница по договор за банков кредит № 1452/06.03.2006г., ведно със
законната лихва върху главницата от 04.11.2022г., до окончателното плащане , поради
извършено плащане след завеждане на заповедното производство на 4.11.2022г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от “УниКредит Булбанк” АД, ЕИК : ......, седалище и адрес
на управление : гр.София , пл.“.....“ №7, с адрес за призоваване – гр. Варна, ул. “....“ № 9, ет.
3, офис 49 срещу И. А. Д., ЕГН : **********, с адрес – гр. Шумен, ул. “......” № 68, вх. 2, ет.
9, ап. 54 иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на “УниКредит Булбанк” АД,
ЕИК : ...... срещу И. А. Д. съществува вземане за сумата от 1439.46лв. , представляваща
главница по договор за банков кредит № 1452/06.03.2006г., в едно със законната лихва върху
главницата от 04.11.2022г., до окончателното плащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение №708/28.09.2023г. по гр.д.№631/2023г. по описа на ШРС
в частта му с която съдът е отхвърлил предявения от “УниКредит Булбанк” АД, срещу
И. А. Д. иск правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, да се признае за установено,
съществуване на вземане срещу ответника за сумата от 2626,43 лева главница – неплатени
вноски по договор за банков кредит № 1452/06.03.2006г., като неоснователен.
Решението в останалата му част е влязло в сила.
ОСЪЖДА И. А. Д., ЕГН : ********** да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК
...... разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 31.98лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК ......, седалище и адрес на управление :
12
гр.София , пл.“.....“ №7 да заплати на И. А. Д., ЕГН : ********** разноски по делото за
въззивната инстанция в размер на 181.63лв.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13