№ 4136
гр. София, 11.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:А. Ф. ПАВЛОВ
при участието на секретаря Б. П. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от А. Ф. ПАВЛОВ Административно наказателно
дело № 20231110217023 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на В.
П. К. срещу НП № 23-4332-007295 от 24.04.2023 г., издадено от Г. В. Б., началник-група към
ОПП – СДВР, с което на жалбоподателя за нарушения, квалифицирани като такива
съответно на чл. 5, ал. 3, т. 2 от ЗДвП (пункт 1), чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП (пункт 2) и чл. 100,
ал. 1, т. 1 от ЗДвП (пункт 3), са наложени административни наказания глоба в размери от 300
лева (по пункт 1, на основание чл. 177, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗДвП), 20 лева (по пункт 2, на
основание чл. 185 от ЗДвП) и 10 лева (по пункт 3, на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 2 от
ЗДвП). От страна на жалбоподателя, респективно процесуалния му представител, се твърдят
конкретни нарушения на процесуалния и материалния закон и се претендира отмяна на
постановлението и присъждане на възнаграждение за процесуалния представител (адвокат)
на въззивника във връзка с оказаната безплатна за жалбоподателя правна помощ. От страна
на административно-наказващия орган е депозирано писмено становище (чрез процесуален
представител), т. е. писмено възражение срещу жалбата (няма по какъв друг начин съдът да
приеме съответното писмено изявление, доколкото поначало /извън предвидените в НПК
изключения/ настоящото съдебно производство е устно – чл. 19 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН),
но извън срока по чл. 322 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, поради което същото не следва да
бъде обсъждано.
От гласните (обясненията на жалбоподателя пред съда) и писмените (приобщените към
доказателствената съвкупност въз основа на определение с правно основание чл. 283 от
НПК вр. чл. 84 от ЗАНН или въз основа на нарочно определение за приемане като
доказателства) доказателствени материали се установява еднозначно (еднопосочно и
практически безспорно) – освен оправомощаването на конкретните актосъставител и
1
наказващ орган въз основа на писмена заповед на министъра на вътрешните работи
съответно за съставяне на АУАН и за издаване на НП по ЗДвП - фактическата обстановка
(фактите сами по себе си; специално касателно спирането от движение – виж и по-долу!) по
НП (изложена там като препратка към АУАН), към която съдът препраща (това не означава,
че настоящата инстанция на свой ред не установява и не излага възприетата от нея
релевантна фактическа обстановка, а означава само, че се избягва
преписването/преразказването на съдържание, с което страните са запознати), включително с
уточненията, че спирането от движение било въз основа на ЗППАМ, издадена на 23.09.2022
г. с посочено в нея правно основание чл. 171, т. 2, б. „а“ от ЗДвП (поради техническа
неизправност – не светят задна лява габаритна и стоп-светлина – счупени), която била
отменена впоследствие с влязло в сила на 08.06.2023 г. (като окончателно) решение на
Административен съд – П., но до визираната дата 08.06.2023 г. липсвала приключена
процедура по последващо пускане на съответното МПС в движение, че валидността на
СУМПС на жалбоподателя К. била изтекла още на 29.05.2021 г., както и че към процесната
дата 07.04.2023 г. срещу жалбоподателя (роден през ХХХХ г.) при всяко положение имало
над 20 влезли в сила НП за нарушаване на правилата за движението по пътищата, контролът
за чието спазване е/е бил възложен на органите на МВР. Отделно, на съда служебно е
известно, че въззивникът е трудово зает, упражнявайки адвокатска професия.
Спирането от движение е било факт и към 07.04.2023 г. Вярно е, че съгласно буквалната
формулировка на разпоредбата на чл. 171, т. 2, б. „а“ от ЗДвП спирането от движение е „до
отстраняване на неизправността, когато пътното превозно средство е технически
неизправно…“. Тази разпоредба, обаче, не може да бъде тълкувана изолирано от уредбата по
чл. 140, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 44, ал. 1, т. 2 вр. чл. 43 от Наредба № I-45 от 24 март 2000 г. за
регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане,
прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и
ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни
превозни средства (с изричното уточнение, че с оглед законовата делегация по чл. 140, ал. 2
от ЗДвП в случая не може да се говори за колизия между закон и подзаконов нормативен
акт). С други думи, спирането от движение в хипотезите по чл. 171, т. 2, б. „а“ от ЗДвП не
преустановява действието си автоматично след съответния успешно извършен ремонт, а е
необходимо констатиране на отстраняването на неизправността чрез съответния преглед и
последващо провеждане на процедура във връзка с подаване на заявлението по чл. 44 от
горепосочената наредба. Действителният смисъл на тълкуваната нормативна уредба е
свързан с принципа на правната сигурност; целта на нормативната уредба е в правния
оборот да е налице достатъчна сигурност относно това, че техническата неизправност
наистина е била отстранена и изобщо това – дали неизправността е била отстранена или не –
да бъде лесно установимо при последваща проверка и въобще при последващо поставяне на
въпроса превозното средство продължава ли да е спряно от движение или не. Излаганото
тук тълкуване представлява напълно допустим способ за ангажиране на административно-
наказателна отговорност, доколкото се касае за изясняване на действителния смисъл на
закона, а не за правоприлагане по чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове,
2
респективно не е налице хипотеза на прилагане на рестрикцията по чл. 46, ал. 3 от Закона за
нормативните актове (широко възприетото в практиката виждане в противния смисъл /при
което т. нар. разширително тълкуване се приравнява с правоприлагане по чл. 46, ал. 2 от
Закона за нормативните актове/ е дълбоко погрешно и не държи сметка за напълно ясния в
тази насока смисъл на уредбата по чл. 46 от Закона за нормативните актове). Следва
изрично да бъде отбелязано и това, че ЗППАМ по чл. 171, т. 2, б. „а“ от ЗДвП подлежат на
незабавно изпълнение, т. е. независимо от подаването на жалба срещу заповедта - чл. 172,
ал. 6 вр. ал. 5 вр. ал. 1 от ЗДвП, поради което до постановяване, респективно влизане в сила
(което се случва в случая в един и същи момент, а именно на 08.06.2023 г.) на решението на
административния съд по отмяната на ЗППАМ от 23.09.2022 г. всички лица е следвало да
съобразяват действието на така разпореденото спиране от движение (съдът не е обявил
нищожност на индивидуалния административен акт по реда на АПК), съответно – да не
управляват превозното средство. Иначе казано, по пункт 1 от НП материалният закон е
приложен правилно, включително доколкото санкцията с оглед данните за дисциплината на
въззивника по спазване на съответните правила за движението по пътищата отговаря на
цялостната уредба по чл. 12 и чл. 27 от ЗАНН, т. е. правилно е индивидуализирана.
Съдът при всяко положение не установява наличието на такива нарушения на
процесуалните правила, които да се явяват съществени по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр. чл.
348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, включително доколкото процесуалното право на
защита не е било ограничено реално по никакъв начин, видно от самата проведена по делото
линия на защита и в крайна сметка е било напълно ясно и за жалбоподателя въз основа на
коя конкретна ЗППАМ се твърди, че процесното МПС е било спряно от движение (и в тази
връзка от страна на въззивника е изложена аргументация по същество, включително
свързана с произнасянето на административния съд, за което стана дума вече).
Налице е и административното нарушение, визирано в пункт 2 от НП. Приложението на чл.
28 от ЗАНН в случая е изключено по силата на специалната разпоредба на чл. 189з от ЗДвП.
Не е налице и хипотеза по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, в това число във връзка с
епидемичната обстановка, за която се излагат съображения от страна на обжалващия –
законодателят е отчел значимостта на пандемията от КОВИД-19 и е удължил множество
срокове с нарочни разпоредби, като по време на визираната пандемия все пак органите на
публичната власт като цяло не преустановиха своето функциониране (това се отнася изобщо
до обществения живот) и условията за въззивника касателно подновяването на неговото
СУМПС са били такива, каквито са били и за останалите граждани; отделно, касае за
изтекъл срок от близо 2 години след изтичане на срока на валидност на съответното
СУМПС. Наказващият орган неправилно е приложил общата разпоредба на чл. 185 от ЗДвП
вместо тази на чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, но съдът не разполага с възможност да утежни
положението на обжалващия.
Налице е неправилно прилагане на материалния закон по смисъла на чл. 63, ал. 3, т. 1 вр. ал.
2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН единствено що се отнася до пункт 3 от обжалваното
НП предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН от гледна точка на отмяната на законовите
изисквания изобщо за носене на контролен талон към СУМПС (в чл. 100, ал. 1, т. 1 и чл. 183,
3
ал. 1, т. 1 от ЗДвП), респективно постановлението подлежи на отмяна на това основание
само в частта по неговия трети пункт.
При извършената от съда цялостна и служебна проверка по реда на чл. 314 от НПК вр. чл.
84 от ЗАНН не се установиха други (извън конкретното посочено преди малко касателно
пункт 3 от НП) основания за отмяна или изобщо такива за изменение на НП, поради което
постановлението следва да бъде потвърдено на основание чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2, т. 5 вр. ал. 1
вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН в частта по неговите пунктове 1 и 2.
При този изход на делото (с уточнението, че от значение в тази връзка е това, че
обжалването в крайна сметка е било необходимо, за да се постигне правно оправдан резултат
– касателно последния пункт от НП, т. е. за постигането на този резултат не е имало друга
възможност освен съответното обжалване, респективно ирелевантно е каква част от НП е
потвърдена и каква отменена, като уредбата по чл. 78 от ГПК касателно хипотезите на
частично уважаване, респективно частично отхвърляне, на иска се явява неприложима
/съответно/ по реда на чл. 144 от АПК вр. чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН) е налице основание за
присъждане на възнаграждение на адвоката, участвал като процесуален представител на
жалбоподателя, във връзка с отмяната на НП в частта по неговия пункт 3, респективно на
основание (съобразявайки действителния смисъл, вложен в съответната правна уредба) чл.
63д, ал. 1 от ЗАНН вр. чл. 143, ал. 1 от АПК и чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, пр. 3 и чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата вр. чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (т. е. в случая разноските, на които принципно има
право съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН страната-жалбоподател, се дължат в полза на неговия
процесуален представител-адвокат по силата на специалната разпоредба на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата).
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ обжалваното НП № 23-4332-007295 от 24.04.2023 г., издадено от Г. В. Б.,
началник-група към ОПП – СДВР, в ЧАСТТА по неговия пункт 3.
ПОТВЪРЖДАВА същото постановление в ЧАСТТА по неговите пунктове 1 и 2.
Осъжда СДВР да заплати на процесуалния представител на жалбоподателя, а именно на
адвокат Е. К. от АК – София, сумата от 400 лева – разноски по делото, представляващи
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14-дневен
срок от деня на съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4