№ 163
гр. Пловдив, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско
дело № 20255000500317 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на Д. А. А. против Решение № 454/ 17.04.2025 г.
по гр. д. № 2242/ 2024 на ОС – Пловдив в частта, в която предявеният против
Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ е отхвърлен над сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр.
чл. 209 , ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което оправдан по НОХД № 1887/ 2019 г.
на ОС – Пловдив.
В жалбата се излагат доводи, че определеното обезщетение за
неимуществени вреди не съответства на принципа на справедливостта по чл.
52 ЗЗД, тъй като не са съобразени в достатъчна степен характера и тежестта на
повдигнатото обвинение, както и продължителността на наказателното
преследване, което налага присъждане на по – високо обезщетение. Предвид
изложеното иска да се отмени решението в тази част, като се постанови ново,
с което предявеният иск се уважи в пълен размер.
Въззиваемата страна Прокуратура на Република България чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
При така установените фактически обстоятелства съдът намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в законния двуседмичен срок по чл. 259
ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен съдебен
контрол, поради което е допустима.
Страните не спорят относно приетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. Установява се от доказателствата по делото, че с
Постановление от 11.12.2014 г. по сл. д. № 211/ 2012 г. на ОСО в ОП –
Пловдив ищецът Д. А. А. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.
210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209 , ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК.
С постановление от 07.08.2015 г. е повдигнато номво обвинение на Д. А.
А. по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като му е взета марка за
неотклонение „подписка“.
С протоколно определение от 09.06.2020 г. по НОХД № 1887/ 2019 г. на
ОС – Пловдив наказателното производство спрямо ищеца по обвинението по
чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК е прекратено поради изтекъл
обсолютен давностен срок за наказателно преследване.
С Присъда от 14.07.2023 г. по НОХД № 1887/ 2019 г. Д. А. А. е оправдан
по предявеното му обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр.
чл. 18, ал. 1 НК, която е потвърдена с Решение № 81/ 17.05.2024 г. по ВНОХД
№ 565/ 2023 г. на АС – Пловдив. Присъдата е влязла в сила на 17.07.2024 г.
От представената справка за съдимост е видно, че ищецът е осъждан 5
пъти за умишлени престъпления от общ характер, включително и на
ефективно наказание „лишаване от свобода“ по НОХД № 1630/ 2011 г. на ОС –
Пловдив, което е изтърпял в периода 2013 – 2016 г.
Относно търпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното
обвинение по делото са събрани и гласни доказателства. Св. Д. Д. сочи, че за
периода 2017 – 2018 г. до 2022 г. – 2023 г. ищецът работил в неговата фирма
като шофьор на товарен автомобил. Заради воденото срещу ищеца
наказателно дело и необходимостта да се явява на заседания в съда не можел
да си изпълнява трудовите задължения и това наложило да бъде освободен от
2
работа. Многократно споделял, че се страхува да не получи присъда. Бил
много притеснен, защото децата му били малки и можел да ги остави и не
знаел те как щели да се оправят.
От показанията на св. О.Ц. се установява, че през цялото време на
наказателното преследване ищецът бил много притеснен, защото не знаел как
ще приключи делото. Имали две деца, за които трябвало да се грижи. Където
намирал работа, се налагало непрекъснато да отсъства, за да присъства на
съдебните заседания. В началото на 2024 г. бил диагностициран със захарен
диабет. Понастоящем продължавал да бъде притеснен, още не можел да
повярва, че всичко е приключило. И преди ищецът не бил добре – имал
кръвно, което си обяснява с пребиваването му в затвора и притесненията, че я
оставил сама с две деца.
Обжалваното решение в частта, в която предявеният иск е уважен, е
влязло в сила поради необжалването му от ответника, с оглед на което
предпоставките по чл. 2, ал. 1, н. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
държавата по отношение на незаконно повдигнатото обвинение по чл. 210,
ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК са установени със сила на
пресъдено нещо.
По отношение на повдигнатото обвинение по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 1, вр.
чл. 20, ал. 2 НК, наказателното производство спрямо което е прекратено
поради изтичане на обсолютния давностен срок по чл. 80 НК, изводът на
окръжния съд, че спрямо него не са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ за реализиране имуществената отговорност на държавата, е правилен.
Този извод е съобразен със задължителната практика на ВКС, намирала израз
в т. 8 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК,
според което органите на следствието и прокуратурата не отговарят по
ЗОДВПГ, ако наказателното производство е образувано преди наказателното
преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано, освен
ако наказателното производство е продължено по реда на чл. 21, ал. 2
НПК (чл. 24, ал. 2 по сега действащия НПК) и лицето е оправдано. В случая
въпреки изтеклата абсолютна давност по чл. 80 НК ищецът не е поискал да
продължи разглеждането на предявеното му обвинение по чл. 248а, ал. 3, вр.
ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, поради което не може да търси обезщетение при
условията на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В мотивите към т. 8 от тълкувателното
3
решение е разяснено, че процесуалните действия, извършени преди
изтичането на давността или амнистиране на деянието, не дават право на
обезщетение, защото са били законни. Само ако наказателното производство
продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 24, ал.
2 във вр. с чл. 24, т. т. 2 и 3 НПК и чл. 289, ал. 2 НПК, или прокурорът внесе
предложение за оправдателна присъда, право на обезщетение има лицето,
признато за невинно с влязла в сила присъда. Тогава съответният
правозащитен орган отговаря за вреди ако наказателното производство е било
образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност
или деянието амнистирано. От изложеното следва, че в хипотезата на чл. 24,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата носи отговорност само при положение, че
наказателното производство е образувано след изтичане на давността за
наказателно преследване, като в разглеждания случай давността е изтекла в
хода на самото наказателно производство.
Жалбоподателят оспорва размера на присъденото обезщетение, като
счита, че не отговаря на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Според
ППВС № 4/1968 г. т. 8 понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие,
като то се свързва с редица конкретни съществуващи обстоятелства, които
следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. При
преценка размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно
обвинение следва да се отчетат и обсъдят според тяхната тежест и значение
всички обстоятелства, които са се отразили негативно върху психиката и
начина на живот на ищеца, а именно: тежестта на обвинението,
продължителността на наказателното преследване, вида на взетата мярка за
неотклонение, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и
социалния му живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната
реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му
контакти, икономическите условия в страната и жизнения стандарт на
населението за съответния период.
Наред с това съдебната практика е извела разбирането, че всяко
наказателно преследване по принцип провокира редица негативни емоции и
чувства у разследваното лице - несигурност, онеправданост, стрес, страх от
несправедливо осъждане и налагане на наказание, невъзможност да планира
личния си живот, унижение, накърнено достойнство и добро име, които то не
следва да доказва, тъй като настъпването им се счита за сигурно. Само в
4
случай, че ищецът твърди, че е претърпял страдания, неудобства или други
неблагоприятни промени извън обичайните (чувствително влошаване на
здравословното или психично здраве, промяна в семейното му, служебно или
социално положение и др.), следва да ги докаже на общо основание.
В разглеждания случай окръжният съд е обсъдил и преценил според
своята тежест и значение всички обстоятелства, относими към изискването за
справедливост по чл. 52 ЗЗД. От една страна, съдът е отчел тежестта на
повдигнатото обвинение, наказанието за което е лишаване от свобода от 1 до 8
години и конфискация, което е провокирало у ищеца основателен страх и
притеснение, че при признаването му за виновен ще изтърпи ефективно
наложеното наказание и ще му бъде конфискувано имуществото. Отчетено е
също така обстоятелството, че независимо от фактическата и правна сложност
на обвинението продължителността на наказателното производство от 9
години и 7 месеца е надхвърлило разумния за това срок, през който период
ищецът е търпял значителни негативни емоции и неудобства, свързани с
воденото наказателно производство. Като допълнителен фактор в тази насока
следва да се отчете високият интензитет на наказателното производство по
отношение процесуалните задължения на ищеца с оглед проведените
множество съдебни заседания, което е нарушило обичайният му ритъм на
живот и му е създало значителни неудобства предвид наложителността да
съобразява своите ангажименти и живот с нуждите на наказателното
производство.
На следващо място, след обсъждане на приетата съдебномедицинска
експертиза, окръжният съд е съобразил при определяне на обезщетението за
неимуществени вреди, че влошаването на общото здравословно състояние на
ищеца с проявление на заболяване Захарен диабет тип 2 е в причинна връзка с
воденото наказателно производство, каквато не е налице по отношение на
проявилото се усложнение – диабетна кетоацидоза, доколкото проявата му се
обуславя от други фактори, различни от силния стрес. В жалбата не се прави
оплакване относно констатацията за липса на причинна връзка на проявилото
се усложнение с наказателното производство, поради което с оглед
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК не следва да се обсъжда.
От друга страна, при преценка интензитета на претърпените от
незаконно обвинение негативни емоции и неудобства, правилно
5
първоинстанционният съд е отчел, че спрямо ищеца е взета най – леката мярка
за неотклонение – подписка – която не го е възпрепятствала да води
досегашния си начин на живот.
Окръжният съд е счел за недоказано твърдението на ищеца, че
наказателното производство е повлияло негативно на възможността му да
полага труд, по отношение на която констатация липсва изрично оплакване
във въззивната жалба. Правилно, на следващо място, окръжният съд е приел,
че претърпените от ищеца негативни преживявания не надхвърлят обичайните
и типични вреди за подобни случаи. В тази връзка следва да се отчете
обстоятелството, че съгласно представената справка за съдимост ищецът е
осъждан 5 пъти за умишлени престъпления от общ характер, като в периода
2013 – 2017 г. е изтърпял ефективно наложено наказание „лишаване от
свобода“, с оглед което накърняването на доброто му име в обществото, на
чувството на чест и достойнство се дължи на предходните му осъждания и в
по – малка степен на процесното незаконно обвинение.
Съпоставката на посочените обстоятелства налага извод, че
определеното от окръжния съд обезщетение в размер на 15 000 лв.
представлява разумен и справедлив баланс, от една страна, на факторите,
които налагат по – висок размер на обезщетението – тежестта на обвинението,
продължителността на наказателното производство, високия интензитет на
процесуална ангажираност, съпричиняващия характер на незаконното
обвинение с диагностираното заболяване диабет, и тези, налагащи по – нисък
размер - взетата най – лека мярка за неотклонение, липсата на негативно
отражение по отношение на професионалната реализация на ищеца и
семейното му положение, предходните осъждания и ефективното изтърпяване
на наказание „лишаване от свобода“ по времето, когато е бил обект на
разследване. Присъденото обезщетение от 15 000 лв. е адекватно на степента
и продължителността на претърпените от ищеца негативни емоции и чувства
от незаконното обвинение, като не са налице основания за неговото
увеличение.
Жалбата е неоснователна и в частта относно определеното обезщетение
по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ в размер на 5000 лв. за неспазения разумен срок на
наказателното производство. В тази връзка следва да се отбележи, че
релевантният период, за който следва да се определи обезщетението по чл. 2б,
6
ал. 1 ЗОДОВ, обхваща не цялата продължителност на наказателното
преследване, а само времето, с което е надвишен разумния срок. В настоящия
случай, като се има предвид, че по наказателното производство са повдигнати
обвинения на 5 лица, значителната фактическа и правна сложност на делото с
оглед характера на повдигнатото обвинение и широкия кръг обстоятелства,
подлежащи на доказване, множеството разпитани свидетели, големия обем
писмени доказателства и многобройните процесуални действия, разумния
срок на приключване на наказателното производство в досъдебната и
съдебната фаза е около 4 години. За допуснатото надвишение на този срок с
около 5 години определеното от окръжния съд обезщетение в размер на 5000
лв. е съобразено със степента на допуснатото нарушение и претърпените от
ищеца неудобства и страдания от прекомерната му продължителност.
По изложените съображения настоящата инстанция намира, че
присъденото от първоинстанционния съд глобално обезщетение в размер на
20 000 лв. за незаконно повдигнатото му обвинение и прекомерната
продължителност на наказателното производство е съобразено с характера и
интензитета на преживените от ищеца страдания, поради което обжалваното
решение следва да се потвърди като законосъобразно.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 454/ 17.04.2025 г. по гр. д. № 2242/ 2024
на ОС – Пловдив.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7