Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260282 / 09.12.2020 година, гр.
Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На девети ноември през две хиляди и двадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Кристина Стоева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 1127 по описа за 2020
година; взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.422, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл.79
ал.1, чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430 ал.1 и 2 от ТЗ; от „Първа инвестиционна
банка” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
бул. „**************“ № **,
представлявана от изпълнителните директори Н. В.Н.
и С. А. П.;
против С.Х.Х. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че по договор №026LD-R-000533/17.03.2011 г. за банков кредит,
сключен на 17.03.2011 г. с погасителен план- Приложение №1 към него,
предоставил на ответницата кредит в размер на 4 000 евро за
погасяване на съществуващи задължения, с краен срок за погасяване 15.03.2021 г. Предоставеният кредит бил изцяло усвоен на 17.03.2011 г. по сметка с IBAN:***, открита на името на кредитополучателя в банката. За ползвания кредит, на
основание Раздел II, т.4 от договора за
кредит, кредитополучателят се задължил да плаща на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката
за евро, увеличен с
надбавка от 10.01 пункта. Към
датата на сключване на договора БЛП на банката за евро бил в размер на 7,99 % годишно. На основание
Раздел II, т.10 от договора, плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с договорения в Раздел II, т.4 от договора лихвен
процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо
от това дали падежът е в неработен ден. Усвоеният кредит не бил погасяван по главница, а само по лихви на дати и със суми, както следва: на 15.04.2011 г. - 0.28 евро, на
10.05.2011 г. - 6.65 евро, на 08.09.2011 г. - 25.53 евро, на 19.05.2012 г. -
25.53 евро. Кредитът бил в просрочие,
считано от 16.04.2011 г. -
общо 3130 дни към 10.11.2019 г., включително. По кредита били просрочени 103 вноски по
главница, които били дължими на падежи и в размери, подробно описани в исковата
молба. Общият размер на
просрочената сума по главница, преди обявяването на кредита за изцяло и предсрочно
изискуем, била 2 919,37 евро,
а считано от датата на предсрочната изискуемост - 04.11.2019 г.,
общият размер на просрочената главница, включващ сбора от просрочените вноски
по главница съгласно погасителен план Приложение № 1 към договора към датата на
предсрочна изискуемост, включително и обявения за предсрочно изискуем остатък
от усвоената сума по главница, бил 4 000 евро. По
кредита били просрочени и 103 вноски
по лихва, които били дължими на падежи и в размери, подробно
описани в исковата молба. Общият
размер на просрочената сума по лихва, преди обявяването на кредита за изцяло и предсрочно изискуем, бил 4 538,04 евро, а считано от
датата на предсрочната изискуемост - 04.11.2019 г., общият размер
на просрочената договорна лихва, включващ сбора от просрочените вноски по
договорна лихва, съгласно погасителен план Приложение № 1 към договора към
датата на предсрочна изискуемост и обявения за предсрочно изискуем остатък от текущо начислена договорна лихва, бил 4 548.85 евро. Поради
неплащане в срок на задълженията по договора, на основание Раздел X, т. 10.1.2., б.
„а" от Общите условия на „Първа инвестиционна банка" АД за кредити на
физически лица, на 11.10.2019 г. банката, чрез ЧСИ с peг. № ***, връчила на кредитополучателя покана за
доброволно изпълнение на задълженията по договора с предоставен 7- дневен срок за изпълнение от получаване на
поканата. Тъй като кредитополучателят не платил в
предоставения му срок, банката обявила кредита за изцяло и предсрочно
изискуем, считано от 04.11.2019 г. Към 10.11.2019 г., включително, дългът на
кредитополучателя, произтичащ от договора, бил в размер на 11 229,17 евро, от които:
- 4 000 евро просрочена главница;
- 4 548,85 евро непогасена договорна лихва за периода 17.03.2011 г. -
03.11.2019 г., включително;
- 2 660,27 евро обезщетение за забава за
просрочените плащания за периода 16.04.2011 г. - 03.11.2019 г., включително,
- 7,78 евро непогасена
законна лихва, начислена от датата на предсрочната изискуемост, за периода
04.11.2019 г. - 10.11.2019
г., включително;
- 12,27 евро разноски за
връчване на покана за предсрочна изискуемост.
На 11.11.2019 г. ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответницата, въз основа на извлечение от счетоводните си книги, като образувано било
ч.гр.д. № 3490/2019 г. на ХРС и на 14.11.2019 г. била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК с № 1686/ 14.11.2019
г., с която било разпоредено длъжникът да
заплати на банката сума в общ размер на 11 229,17 евро, включваща
подробно описаните по-горе суми, ведно със законната
лихва от деня на подаване на заявлението 11.11.2019 г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 439,25 лв.
за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На 20.05.2020 г. банката получила съобщение, че срещу издадената заповед за
изпълнение било подадено възражение от длъжника. Ето защо, за нея налице бил правен интерес от предявяване на настоящия
иск.
Предвид изложеното, първоначално ищецът иска, съдът да
постанови решение, с което да приеме за установено, че ответницата му дължи всички
гореописани суми, за които е била издадена процесната заповед за незабавно
изпълнение, като му присъди деловодни разноски за заповедното и за настоящото
производство. Допълнително, ищецът прецизира исковете си, по повод на което с
влязло в сила определение на съда, производството по делото частично се
прекрати по отношение на първоначално предявените претенции за сумите от 7,78
евро непогасена законна лихва, начислена от датата на предсрочната изискуемост,
за периода 04.11.2019 г. - 10.11.2019 г., включително; и от 12,27 евро разноски
за връчване на покана за предсрочна изискуемост. В открито съдебно заседание
ищецът се представлява от пълномощник – юрисконсулт, който поддържа предявените
искове и иска уважаването им, според заключението на вещото лице.
Ответницата
представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в законоустановения
едномесечен срок, като счита иска за допустим, но за неоснователен, като
го оспорва по основание и размер. Ищецът
основавал вземането си на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но в случая той не изпълнил
задължението си, изрично да заяви, че упражнява правото си, да обяви кредита за предсрочно изискуем, и надлежно да уведоми ответницата за това преди подаването на завлението за издаване на заповед
за изпълнение. От приложената покана било видно, че ЧСИ самоинициативно
решил да издирва ответницата на друг адрес /ул. "*** № **/, различен от постоянния и
настоящия й и по местоработата й,
като е констатирал, че му е отказано да бъде приета поканата лично от нея, но дори не посочил в кой град се
намира тази улица. Този ред на призоваване бил
недопустим и представлявал злоупотреба с правата, дадени по
чл.44 ал.1 от ГПК, тъй като нямало данни,
нито да е посещаван постоянния или настоящия й адрес, нито
местоработата й. Нямало данни,
как е установена самоличността на лицето,
за да приеме, че му отказва връчването, според чл.38 от ГПК. В случая не се представяли доказателства,
кредитополучателят да е търсен и уведомен за
упражняването от кредитора на правото да обяви целия размер на кредита за
предсрочно изискуем. Ответницата узнала за обявената предсрочна изискуемост
на задължението й едва с получаване на призовката за доброволно изпълнение от
ЧСИ. Същевременно, в Раздел V от
договора изрично се сочело, че кореспонденцията между
страните ще се води на съответните посочени адреси. Тези обстоятелства сериозно
разколебавали твърдението на
наличие на дълг. На следващо място, ответницата прави възражение
за изтекла погасителна давност за всички суми за главница преди дата 11.11.2014
г.,
както и всички суми за договорна и наказателна лихва преди дата 11.11.2016 г. Съгласно
чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността започвала
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В процесния договор за
кредит било уговорено, че заемната
сума в размер на 4 000 евро ще се връща на вноски, за срок от 120 месеца, като
крайният падеж (падежът на последната вноска) бил 15.03.2021
г. В погасителния план бил уговорен падеж на всяка вноска, като за
периода от 15.04.2011 г. до 15.03.2021 г.,
всеки месец на 15-то число, длъжникът имал задължението да
заплаща главница и лихва в посочен размер. Падежът на всяка една от
погасителните вноски настъпвал на датата в
погасителния план -15- то число от съответния месец, като при неизпълнение в
срока за
всяка една вноска било предвидено начисляването на наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано
от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това
дали падежът е неработен ден - чл.10 от договора. От
това следвало, че кредиторът не само че можел
да търси изпълнение при неплащане в срока (на падежа) за всяка от погасителните
вноски, но и
санкционирал длъжника с начисляването на наказателна лихва. Затова се налагал
изводът, че вземането става изискуемо за всяка вноска от падежа по
погасителния план. От този момент кредиторът можел да
претендира от длъжника, да изпълни задължението си за всяка една вноска.
Бездействието на кредитора се санкционирало, като в случай, че
продължи в предвидения в закона срок - 5 години от падежа на всяка вноска, то
вземането му се погасявало по давност. Ответницата се
позовава на цитирана в отговора й съдебна практика. Според нея, след като неизпълнението на задължението на
длъжника, да престира на падежа на всяка вноска, било скрепено със санкция - начисляването на
лихви, то не можело да се вмени в негова тежест
едновременно и заплащането на наказателни лихви и началото на давностния срок
да е падежът на последната вноска. Последното противоречало
на принципа за добросъвестност при сключването и изпълнението на
договорите, а и на житейската и правна логика. Правото на кредитора да получи
на части със заплащането на допълнителна лихва за неизпълнение
на падежа на всяка вноска, го задължавало
да търси всяка вноска от настъпване на падежа й или поне не повече от пет
години от този момент. В противен случай, приложение намирал
институтът на погасителната давност. Уговорената в
чл.9 от договора възможност, длъжникът да погаси предсрочно част или всички
свои задължения по кредита, без да дължи на банката такса за предсрочно
погасяване, не водела до извода, че срокът по договора е
уговорен само в полза на длъжника, по смисъла на чл.70
ал.2 от ЗЗД. Това било така, тъй
като макар да била уговорена окончателна дата на погасяване -
15.03.2021 г., то длъжникът дължал погашения по погасителния
план на всяко 15-то число от месеца, в продължение на 120 месеца.
Неизпълнението на длъжника на падежа на всяка вноска било
скрепено с начисляването на наказателна лихва по чл.10 от
договора. По отношение на иска за договорна лихва, приложима била
кратката тригодишна давност по чл.111 б. „в” от
ЗЗД. Вземанията за лихва, уговорена в чл.4 от раздел II, били изискуеми
заедно с главницата, т.е. с падежа на всяка вноска по кредита. Така искът за претендираната договорна лихва за периода 15.04.2011 г. - 11.11.2016
г. следвало да се отхвърли като
погасен по давност, а така също и искът за наказателна
лихва. В открито съдебно
заседание ответницата се представлява от пълномощник – адвокат, който поддържа
отговора на исковата молба и иска отхвърлянето на предявените искове изцяло, като неоснователни и недоказани, като му се присъди
адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено следното:
Между ищеца, като банка- кредитор, и ответницата, като кредитополучател, е
сключен договор № 026LD-R-000533/17.03.2011г. за банков кредит в размер на 4 000 евро по посочена
разплащателна сметка за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредит с № 26КР-АА-2445/27.07.2007 г. и по договор за кредитна карта с №
26РКО-А-1282/04.08.2007 г. /т.1/. Уговорени са срок на усвояване на кредита до
25.03.2011 г. и краен срок за погасяването му 15.03.2021 г. /т.2 и 3/. За ползвания
кредит, кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката годишна лихва в
размер на БЛП на банката за евро, увеличен с надбавка от 10,01 пункта, като към
датата на сключване на договора същият е в размер на 7,99% годишно /т.4/. Към
датата на сключване на договора, ГПР е 20,71%, а общата дължима сума по кредита
е 8 827,48 евро /т.5/. Кредитополучателят заплаща на банката еднократна
такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лева /т.6/. Банката
събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2% от разрешения кредит в
деня на усвояването му /т.7/. Плащания, дължими, но неизвършени в срок поради
недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се
отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел II т.4 лихвен % плюс наказателна надбавка в размер на
законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната
вноска, независимо от това, дали падежът е в неработен ден; като при наличие на
просрочени плащания, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем
или да увеличи размера на лихвения % по кредита, вкл. надбавката /т.10/. Кредитополучателят
се е задължил, да погаси задължението си и да закрие предходните си кредит и кредитна
карта /т.11 б.“б“/. В договора се сочи, че е сключен на основание чл.298 ал.1
т.1 от ТЗ, като с подписването му кредитополучателят е декларирал, че са му
предоставени и е запознат с ОУ на банката за кредити на физически лица и приема
прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката, във връзка със
сключване и изпълнение на договора. Същият е подписан от представители на ищеца
и от ответницата, подписали и неговото приложение № 1 – погасителен план. В
плана се сочат горепосочените параметри на кредита, както и падеж на
погасителните вноски 15-то число на месеца, с общ срок от 120 месеца, при ГЛП
18%. Описани са ежемесечните начални и крайни дати и съответно дължимите обща
главница, вноска, в т.ч. вноска лихва и вноска главница, както и дължимата
главница в края на периода. Погасителният план обхваща вноски с ежемесечни
падежи в периода 15.04.2011 г. – 15.03.2021 г. с общ размер на длъжимите вноски
от 8 727,03 евро, от които 4 727,03 евро за лихва и 4 000 евро за
главница. По делото се представиха още Общи условия на ищеца за кредити на
физически лица, в сила от 30.08.2010 г.Ищецът представи по делото и самото искане
за отпускане на кредит, отправено до него от ответницата на 25.01.2011 г., представляващо
бланков формуляр с попълнени в него саморъчно данни. Посочените желани
параметри на кредита са– размер на кредита от 4 000 евро, за погасяване на
съществуващи задължения, за срок от 120 месеца, без данни за възнаградителни и
наказателни лихви, ГЛП, ГПР и пр. Искането съдържа и декларация, че с
подписването му, ответницата декларира, че се е запознала с ОУ на банката за
кредити на физически лица, с тарифата за такси и комисионни и бюлетина за
лихвите, начислявани от ПИБ по банковите сметки в национална и чуждестранна
валута, както и с реда за предоставяне на кредити, като приема да бъдат
прилагани при отпускането, усвояването, обезпечаването и погасяването на
искания кредит /т.1/. Декларирала е още, че е получила предварително и
безвъзмездно от ПИБ необходимата в съответствие със ЗПК преддоговорна
информация, съобразно предпочитанията й под формата на стандартен европейски
формуляр, на хартиен/ друг траен носител, представена по ясен и разбираем
начин, позволяваща й да сравни различни предложения и да вземе информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит /т.2/. Ответницата е
декларирала, че се е запознала с предлаганите от ПИБ продукти и въздействието
им, което могат да окажат върху потребителите, в т.ч. последиците в случая на
просрочени плащания от нейна страна, получила е необходимите разяснения, вкл.
на преддоговорна информация, позволяваща й да прецени, доколко предлаганият
договор за потребителски кредит съответства на нейните потребности и финансово
състояние /т.3/.
Ищецът е издал извлечение с изх. № 239-361/11.11.2019 г. от своите
счетоводни книги по чл.417 т.2 от ГПК за размера на дълга на ответницата по
процесния договор, приложено по делото в оригинал. Видно от него, кредитът е
бил усвоен изцяло на 17.03.2011 г., като не е бил погасяван по главница, а по
лихви: на 15.04.2011 г. – 0,28 евро, на 10.05.2011 г. – 6,65 евро, на
08.09.2011 г. – 25,53 евро и на 19.05.2012 г. – 25,53 евро. Отразено е, че
кредитът е в просрочие от 16.04.2011 г., като просрочани били 103 вноски по
главницата и по лихвата, подробно описани с падежи и суми. Кредитът бил обявен
за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 04.11.2019 г. Към 10.11.2019 г.,
дългът на кредитополучателя, произтичащ от договора възлизал на сумата от общо
11 229,17 евро, от които: 4 000 евро непогасена главница, 4 548,85
евро непогасена договорна лихва, начислена за периода от 17.03.2011 г. до
03.11.2019 г., на основание Раздел II т.4 от договора; 2 660,27 евро
обезщетение за забава за периода от 16.04.2011 г. до 03.11.2019 г., на
основание Раздел II т.10 от договора; 7,78 евро непогасена законна лихва за
периода от 04.11.2019 г. до 10.11.2019 г.; 24 лева /12,27 евро/ непогасени
разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост на кредита. Ищецът е
отправил до ответницата покана с изх. № 239-286/24.09.2019 г., чрез ЧСИ рег. № ***,
на адреса й в гр. Х., ул. „***** *********, да плати в 7-дневен срок
задълженията си по процесния договор в общ размер от 11 094,20 евро, след
изтичането на който срок, същият ще се счита за изцяло и предсрочно изискуем,
по смисъла на т.10.1.2. от ОУ. Видно от придружително писмо на основание чл.18
ал.5 от ЗЧСИ от ЧСИ с изх.№ 43285/ 24.09.2019 г., направено е отбелязване, че
книжата са били редовно връчени на 11.10.2019 г. при отказ, на основание чл.44
ал.1 от ГПК. Приложената към писмото разписка е оформена от връчителя, че на
11.10.2019 г. ответницата лично е била открита на адрес на ул. „***** № **,
като е отказала да получи поканата, за което удостоверяване за отразени трите
имена и подпис на връчителя.
Въз основа на цитираното извлечение от сметка, по заявление с вх.рег.№ 22454/
11.11.2019г. на ищцовото дружество е било образувано производство по ч.гр.дело
№ 3490/ 2019 г. на ХРС, приложено в цялост по настоящото, по което със заповед №
1686 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 14.11.2019 г., е разпоредено ответницата в настоящото производство да
заплати на ищеца сумите, подробно описани по – горе в извлечението, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2019 г. до окончателното
изплащане, както и направените по делото разноски от 439,25 лв. за държавна
такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.418 от ГПК е
бил издаден изпълнителен лист от 15.11.2019г. за описаните суми. С определение
№ 423/04.03.2020 г. по в.ч.гр.дело № 217/2020 г. на ХОС е отменено частично
разпореждането на първоинстанционния съд за допускането на незабавно
изпълнение, както и издаденият изпълнителен лист, а именно в частта на сумите
от 7,78 евро непогасена законна лихва,
начислена от датата на предсрочната изискуемост, за периода 04.11.2019 г. - 10.11.2019 г., включително; и от 12,27 евро разноски за връчване на покана за предсрочна
изискуемост. В същата част и по искане на ищеца, производството по настоящото
дело бе частично прекратено с влязло в сила определение на съда. Въз основа на издадения му изпълнителен лист и по молба на ищеца е
образувано производство по изп.дело № 20199290402501, по което на длъжника е
изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 59135/16.12.2019 г., получена
от лично от длъжника на 17.12.2019 г. по местоработата му. В законоустановения
срок по чл.414 ал.2 от ГПК, е постъпило възражение с вх.рег. № 25609/ 23.12.2019
г. от длъжника, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за
изпълнение. В указания му на 20.05.2020 г. едномесечен срок, ищецът като
заявител в заповедното производство е предявил настоящия иск с вх. рег. № 9281/19.06.2020
г.
За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на
ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и безпристрастно дадено. Съответно необходимите части
от същото за разрешаването на настоящия правен спор, съдът ще коментира по-долу
в настоящите си мотиви.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, предявеният иск е допустим, като подаден в законоустановения
за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.1 от ГПК, срок и от надлежна
активно легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се явява
частично основателен. По категоричен начин по делото се установи облигационното
правоотношение, от което ищецът черпи процесните си права. По писмено искане на
ответницата от 25.01.2011 г., между нея, като кредитополучател, и банката –
ищец, като кредитор, е сключен процесният договор договор №
026LD-R-000533/17.03.2011г. за банков кредит в размер на 4 000 евро по посочена
разплащателна сметка за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредит с № 26КР-АА-2445/ 27.07.2007 г. и по договор за кредитна карта с №
26РКО-А-1282/ 04.08.2007 г. Уговорени са срок на усвояване на кредита до
25.03.2011 г. и краен срок за погасяването му 15.03.2021 г. От представеното по
делото извлечение от сметката на ответницата и от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че по разплащателната й сметка на
17.03.2011 г. е отпусната и усвоена сумата от 4 000 евро по процесния договор.
На същата дата с тази сума са извършени банкови преводи по предходните й два
договора, както и са залатени 80 евро комисионна за отпускане на процесния
кредит по т.7 от договора и 20,45 евро такса за разглеждане на искането за
процесния кредит по т.6 от договора; а остатъкът от 0,59 евро е послужил за
погасяване на 28.03.2011 г. на такса поддържка на сметка в размер на 0,31 евро
и на 15.04.2011 г. /падеж на първата вноска по договора/ на част от договорната
лихва от 0,28 евро.
Така е изпълнено основното задължение на ищеца по
договора – да предостави заемната сума по потребителския кредит на ответницата;
а за нея е възникнало задължението за погасяването му, според договорните
клаузи - на вноски с ежемесечни падежи в периода 15.04.2011 г. – 15.03.2021 г.
Видно от неоспореното извлечение от сметката на ответницата и от заключението
на вещото лице, на първата падежна дата не са извършени плащания от
ответницата, като наличността на сметката е възлизала на горепосочените 0,28
евро. Първото захранване на сметката е извършено от титуляра на 10.05.2011 г.
със сумата от 6,65 евро, а така също и с по 25,53 евро на 08.09.2011 г. и на
19.05.2012 г. Според т.10 от договора, с настъпване на падежа на първата вноска
на 15.04.2011 г. ответницата е изпаднала в забава на плащанията си по договора.
Счетоводното записване на кредита като предсрочно изискуем е станало на
04.11.2019 г.
Първото възражение на ответницата е за това, че не е
настъпила сочената от ищеца предсрочна изискуемост на кредита. Както в
заявлението си по чл.417 от ГПК, така и в настоящата си искова молба, банката –
кредитор поддържа, че основава искането си именно на настъпила предсрочна
изискуемост на вземането си спрямо ответницата по процесния договор. В този
смисъл, на изследване подлежи въпросът, настъпил ли е този юридически факт
преди подаване на заявлението до съда. След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът достига до положителен отговор на този въпрос. Такъв е и
изводът на въззивния съд в определение № 423/04.03.2020 г. по в.ч.гр.дело №
217/2020 г. на ХОС, постановено в рамките на настоящото производство. С оглед
задължителните указания по тълкуването на чл.60 ал.2 от ЗКрИ по т.18 от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК,
фактическият състав, пораждащ възможността, кредиторът да получи предоставена
главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок, налага
позоваване на две предпоставки: обективен факт, уговорен като основание за
едностранно изменение на договора, и упражнено от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем с изявление, достигнало до длъжника. Както се
посочи, още на падежа на първата погасителна вонска, ответницата е изпаднала в
забава в плащането си, а според т.10 от договора, това е достатъчно условие,
банката да пристъпи към обяваване на кредита за предсрочно изискуем. Това тя е
сторила, изпращайки до ответницата покана с изх. № 239-286/ 24.09.2019 г., чрез
ЧСИ рег. № ***, на адреса й в гр. Х., ул. „********* да плати в 7-дневен срок
задълженията си по процесния договор в посочен общ размер, след изтичането на
който срок, същият ще се счита за изцяло и предсрочно изискуем, по смисъла на
т.10.1.2. от ОУ. Основното вързражение на ответницата се свежда до това, че тя
неправилно е била търсена на адрес, различен от горепосочения, при което
неправилно била приложена хипотезата на чл.44 ал.1 от ГПК. Същото съдът намира
за изцяло неоснователно. ЧСИ, чрез свой връчител, е направил отбелязването, че
на 11.10.2019 г. ответницата лично е била открита на адрес на ул. „*****” № **,
като тя е отказала да получи поканата, за което удостоверяване за отразени
трите имена и подпис на връчителя. Предвид на това, в придружителното писмо на
основание чл.18 ал.5 от ЗЧСИ, ЧСИ правилно е отбелязал, че книжата са били
редовно връчени на 11.10.2019 г. при отказ, на основание чл.44 ал.1 от ГПК. Начинът
на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за
предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ
за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на
чл.422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката
за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените
конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Действително, в
случая ответницата не е била намерена на посочения в договора за кредит и в
писмото на ЧСИ адрес. Тя обаче е била открита на друг адрес от връчителя при
ЧСИ, като лично е отказала да получи книжата. При липса на уговорка в договора
относно начина на връчването на кореспонденция, както е в случая, връчен
редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му
е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от
нотариус (чл.50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл.43 ЗЧСИ). При
връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл.37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл.44 ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В
този смисъл, неоснователно е възражението на ответницата, че след като е било
извършено връчване на различен адрес от този по договора, макар и лично
отказала да получи книжата, то неправилно е била приложена разпоредбата на
чл.44 ал.1 от ГПК. Това е така, т.к. при тълкуването на договора по правилата
на чл.20 ЗЗД следва да се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на
кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща
съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата
страна. Същевременно изпращането на съобщение, не следва да ограничава правата
на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на
дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя
съдоговорител.
В изложения смисъл е и решение № 148/02.12.2016 г. на
ВКС, ТК, І-во отделение, по т.дело № 2072/ 2015 г., постановено в производство
по чл.290 от ГПК. Тези права на ответницата не са били ограничени в случая, а
собственото й поведение я е поставило в невъзможност да се запознае със
съдържанието на изпратеното й от банката писмо, от което тя не може да чепри
права. Нещо повече, на посочения в договора адрес на ответницата бе направен
неуспешен опит и от съда в настоящото производство за връчване на книжа, като
съобщението се върна в цялост с отбелязване на връчителя, че тя не е намерена
на адреса, а по данни на съсед, тя вече не живее там и няма роднини, които да
получат съобщението /л.29/. Тя се е явила да получи книжата в деловодтвото на
съда, след залепяне на уведомление по чл.47 от ГПК, респ. след проявена от нея
активност, по нейна преценка, и след като е подала възражението си по чл.414 от ГПК. На същия адрес не е била връчена и поканата за доброволно изпълнение от
ЧСИ по образуваното пред него производство по процесния изпълнителен лист, а по
местоработата й. Предвид изложените съображения, съдът приема, че в случая
правилно е била приложена хипотезата на чл.44 ал.1 от ГПК и следва да се счита
за редовно връчено на 11.10.2019 г. изпратеното й от банката уведомление за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията й по процесния договор за
кредит. Фактът на настъпилата предсрочна изискуемост следва да се счита за
настъпил на 18.10.2019 г., т.е. 7 дни след връчването на уведомлението, според изричното
волеизявление на банката за това. Това предхожда подаването на заявлението по
чл.417 от ГПК на 11.11.2019 г. и е независимо от счетоводното му отразяване при
ищеца на 04.11.2019 г.
Процесният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския
кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е приложима и
общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006
г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на
Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът
има предвид, че следва да следи служебно и при незаявено основание за нищожност
на договора, когато: 1.) е нарушена норма, предвидена в закона в обществен
интерес, и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е
налице противоречие с добрите нрави; 4.) е налице неравноправна клауза в
потребителски договор. Това бе своевременно указано на страните в настоящото
производство с определението на съда по чл.140 от ГПК, в т.ч. с указания за
разпределението на доказателствената тежест. Общата потребителска закрила по чл.146
ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо
правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и
при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности,
така и на степента си на информираност. В конкретния случай, съдът приема, че
начинът на договаряне категорично изключва формиране на волята на страните по
всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на
потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за
добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. Преди всичко, по делото не се установи,
ответницата да е получила преддоговорна информация от заемодателя за точните
параметри на кредита, според изискването на чл.58 ал.1 от ЗКрИ – за общите
разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се
изменят, ГЛП, метода за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната
й, допълнителни задължения, свързани с разплащанията. В представеното нейно искане за сключване на договора са посочени конкретни
параметри единствено относно размера на кредита от 4 000 евро за срок от 120
месеца, без данни за възнаградителни и наказателни лихви, ГЛП, ГПР и пр. В този
смисъл клаузите на процесния договор от раздел II т.4 – 7 и т.10, касаещи възнаградителната
лихва за банката /основаваща се на БЛП/, ГПР, еднократна такса за разглеждане
на искането, комисионна за отпускане на кредита и наказателната лихва при просрочие
на кредитополучателя – са неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора; в резултат на
което той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им,
по силата на новата т.18 от същия, вр. чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи
ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени с ответницата, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1
от ЗЗП. Напротив предоставената й за попълване бланка – искане за отпускане на
кредит е типова, при стандартизирани действия по сключване на договора, без
възможност за ответницата, да влияе на съдържанието на клаузите; при което се
налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително -
типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид
кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Съдържащата се в искането по т.1-3 декларация от
ответницата за нейно предварително знание за съществено необходимата
преддоговорна информация съдът намира за ирелевантно, доколкото този текст е
част от съдържанието на бланката, като въпреки указанията на съда ищецът не
проведе пълно и главно доказване, че до знанието на ответницата действително е
била доведена подробно описаната информация. При позоваване на неравноправен
характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за
евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно
решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на съответната клауза, като
само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от
съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В
случая обаче по вече изложените съображения, ответницата не е разполагала с
такъв избор. В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/
25.07.2017 г. по т.д. № 535/ 2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените
съображения, цитираните клаузи от процесния договор съдът намира за нищожни,
като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и
18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче са толкова съществени за процесния договор
за банков кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор
– чл.146 ал.5 от ЗЗП. Съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една
от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на допълнителните плащания /възнаградителната лихва, ГПР, такси,
комисионни и наказателната лихва/ да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако в него не са
включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и
ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се
на общата потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на
процесния договор за банков кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК
/ред. ДВ бр.18 от 05.03.2010 г./, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 от същия.
Актуалната редакция на последния текст гласи, че договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма по ясен и разбираем начин; а според ред. ДВ
бр.18 от 05.03.2010 г. – в писмена форма. Съдът намира, че изискването за
яснота и разбираемост на договорните клаузи е принцип на общото облигационно
право и имащ отношение към постигането на воля между страните по съществени
елементи на договора. В този смисъл, независимо, че към датата на сключване на
процесния договор, чл.10 ал.1 от ЗПК не е бил допълнен по горепосочения начин,
този договор е следвало да съдържа именно клаузи, формулирани така, че да са
ясни и разбираеми. В тази насока са и чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и чл. 5 от
Директива 93/13/ЕИО, че клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. Съдът намира, че клаузите процесния договор, касаещи възнаградителната
лихва за банката и наказателната лихва при просрочие на кредитополучателя, не
съобразяват това изискване. Ответницата като потребител към датата на сключване на договора, който е
релевантният момент за преценка неравноправието на оспорените клаузи /чл.145
ал.1 от ЗЗП/ - не е разполагала с информация относно съществени
условия на договора – за възнаградителната и за наказателната лихви, основаващи
се на БЛП, определян по неясна методика. Нещо повече, според трайната съдебна практика, част от самия договор, а не във вътрешни
правила на банката, следва да бъде методът на изчисление на съответния лихвен
процент с ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от компонентите –
пазарни индекси и индикатори; както и конкретната формула за определяне на
възнаградителната лихва като съществен елемент от съдържанието на този вид
договор. В настоящия случай, процесният договор не съдържа подобно съдържание и
банката не може да се счита за добросъвестна, за да е приложимо правилото на
чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. В този смисъл е последователната практика на Съда на ЕС /решение от
23.04.2015 г. по дело С - 96/14; решение от 30.04.2014 г. по дело С - 26/13;
решение от 26.02.2015 г. по дело С - 143/13; решение по дело С-472/10; решение
по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г./. Тълкуването
на съда поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така
формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в
договора да е изложен прозрачно точният механизъм за изменението на договора,
както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите
клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение
относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин - чл. 147 ал. 2 от ЗЗП. Липсата на обективен характер и на основателност на причината за
изменението на договора, както и непосочването на конкретните външни фактори/
показатели за това, не могат да се компенсират от уведомяването на потребителя
и от правото му на прекратяване на договора (в този смисъл е решение от
21.03.2013 г. по дело С - 92/11 на СЕС).
Клаузите по процесния договор, касаещи възнаградителната
лихва за банката и наказателната лихва при просрочие на кредитополучателя, са и във вреда на потребителя, т.к. нарушават значително
равновесието между правата и задълженията на страните по договора и не
отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. В резултат на
същите, при заета сума от 4 000 евро, кредитополучателят дължи връщането
на сума от 8 827,48 евро, посочено в клаузите на договора, т.е. с
оскъпяване от над два пъти. Ето защо тези клаузи са нищожни и като
противоречащи на добрите нрави. Същевременно, ЗПК ограничава обезщетението за
забава на длъжника по договор за потребителски кредит до размера на законната
лихва /чл.33 ал.2 от ЗПК/. Тъй като противоречието между посочените клаузи и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че
според чл.21 от ЗПК, вр. чл.26 ал.1, вр. ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът
изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за
възникване на задължения по тях. Предвид гореизложените съображения, клаузите
от процесния договор относно възнаградителната лихва и наказателната лихва при
просрочие са нищожни и на още едно основание - като неравноправни и
неиндивидуално уговорени, съобразно чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, вр.
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. В този смисъл, ищецът може да се
легитимира като носител на материалното право единствено за неизплатената главница
по процесния договор за банков кредит. Назначената по делото експертиза
установи извършените погашения по процесния кредит, а именно:
- 80 евро комисионна за отпускане на процесния кредит по т.7 от договора,
заплатени на 17.03.2011 г.;
- 20,45 евро такса за разглеждане на искането за процесния кредит по т.6 от
договора, заплатени на 17.03.2011 г.;
- 0,31 евро такса за поддръжка на сметката, заплатени на 28.03.2011
г.;
- 0,28 евро погасена част от договорната лихва,заплатени на 15.04.2011г.;
- 6,65 евро превод от 10.05.2011 г.;
- 25,53 евро вноска на каса от 08.09.2011 г.;
- 25,53 евро вноска на каса от 19.05.2012 г.; всичко общо – 158,75 евро.
Предвид гореизложените съображения за неравноправност и с приложението на
чл.23 от ЗПК, всички тези плащания следва да се отнесат към погасяване
единствено на чистата стойност на кредита от 4 000 евро, при което
неиздължен остава остатък от 3 841,25 евро. По отношение на този остатък
следва да се обсъди наведеното от ответницата възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на част от вземането. Същото се явява основателно. Според
трайната съдебна практика на ВКС /решение №
261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о; и решение № 28/05.04.2012г. по
гр. д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о./, във връзка със задължителната такава
по Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК -
разсроченото погасяване на общото задължение за връщане на потребителския
кредит на отделни части не трансформира договора за кредит в договор с
периодични плащания на отделни самостоятелни задължения. Затова приложим е
общият 5-годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. По изложеното страните по
делото и не спорят. Спорът им е, кой е началният момент, от който следва да се
изчисли тази давност за главницата. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за
противното основание от чл.66 от ЗЗД. Така давност е започнала да тече за всяка
дължима по договора за кредит вноска от настъпването на падежа й, с което е
ставала изискуема – що се отнася за вноските с настъпил падеж, а по отношение
на тези с настъпила предсрочна изискуемост – от датата на обявяването й на
ответницата. В тази връзка следва да се съобрази, че предсрочната изискуемост
на процесния кредит е настъпила на 18.10.2019 г., предвид изложените по-горе
съображения на съда за това. Обстоятелството, че банката не е
обявила кредита за предсрочно изискуем в продължение на повче от осем години,
считано от настъпване на забавата по първата погасителна вноска, не освобождава
длъжника от задължението да плаща месечните погасителни вноски на съответните
им падежи, тъй като крайният срок на погасяване на кредита е 15.02.2021 г. В
този смисъл, към датата на предсрочната изсикуемост падежирали са били 103
погасителни вноски, дължими на падежи – ежемечно на 15-то число в периода
15.04.2011 г. – 15.10.2019 г. Според възприетото от съда виждане, че давност е започнала да тече за всяка дължима по договора
за кредит вноска от настъпването на падежа й, и предвид депозиране на
заявлението по чл.417 от ГПК на 11.11.2019 г., което е прекъснало давностния
срок /чл.116 б.”б” и ”в” от ЗЗД/ - част от падежиралите вноски за главницата ще
се явяват погасени по давност, а именно – за периода от 5 години назад, т.е.
тези чиито падежи предхождат датата 11.11.2014 г. Според погасителния план и
заключението на вещото лице, погасени по давност се явяват първите 43 броя
погасителни вноски за главницата, дължими на падежи в периода 15.04.2011 г. –
15.10.2014 г. Техният размер експертизата изчислява на сумата от 715,07 евро,
но сборуването на вноските по погасителния план дава общ сбор от 715,05 евро. Ето
защо, искът за главницата следва да се отхвърли за сумата от 715,05 евро. По
отношение на част от нея е налице и още едно основание за отхвърлянето й, а
именно - поради отнасяне на платената от ответницата до посочения краен момент сума
от общо 158,75 евро, като погасяване на чистата стойност на
кредита, по гореизложените съображения. По отношение на останалите падежирали и
обявени за предсрочно изискуеми вноски за главницата от 44-та до 120-та,
включително, не е изтекъл законоустановеният 5- годишен давностен срок, считано
до датата на предявяване на иска. Същите възлизат на сумата от 3 284,95
евро /4 000 евро - 715,05 евро/ и до този размер искът за главницата следва да
се уважи, а за разликата до пълния му предявен размер от 4 000 евро като
неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. Върху уважената част от
главницата и според ищцовото искане, следва да се присъди законната лихва от
датата на подаване на заявлението 11.11.2019 г. до окончателното й изплащане.
Съдът не следва да разглежда ответното възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на част от дължимите вноски за договорна лихва по кредита,
предвид горните съображения за нейната недължимост изцяло, поради
неравносправност на клаузите за нея. Ето защо, искът за сумата от 4 548,85 евро
непогасена договорна лихва за периода 17.03.2011 г. - 03.11.2019 г.,
включително, като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли изцяло.
Върху неизплатения остатък от 3 841,25 евро на главницата, по
общото правило на чл.86 от ЗЗД и по клаузите на заемния
договор, се дължи обезщетение за забава, считано от датата на падежа, според
погасителния план, на всяка погасителна вноска поотделно до датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК, както и за предсрочно изискуемите вноски,
считано от обявяването им за такива. Както се посочи, процесното заявление по чл.417 от ГПК на ищеца е депозирано в съда на
11.11.2019 г.,
което е прекъснало давностния срок /чл.116 б.”б” и ”в” от ЗЗД/, при което посоченото акцесорно вземане е погасено по давност за периода,
предхождащ три години назад /чл.111 б.“в“ от ЗЗД/, т.е. за периода преди
11.11.2016 г. Ето защо и според претендирания от ищеца краен период на
обезщетението за забава, същото следва да се присъди за периода 11.11.2016 г. –
03.11.2019 г. по отношение на всяка от вноските
от 1-ва до 103-та, включително /с настъпил по тях падеж/, при които е налице
забава; както и за периода 18.10.2019 г. /според датата на предсрочната
изискеумост/ - 03.11.2019 г. по отношение на всяка от вноските от 104–та до
120-та.
Както се посочи, общата изплатена по договора сума от 158,75
евро, предвид гореизложените съображения, съдът отнася към погасяване на
заемната сума от 4 000 евро. Според датите и размерите на плащанията /100,45
евро на 17.03.2011 г., 0,31 евро на 28.03.2011 г., 0,28 евро на 15.04.2011 г.,
6,65 евро на 10.05.2011 г., 25,53 евро на 08.09.2011 г. и 25,53 евро на
19.05.2012 г./ и размерите на погасените вноски, на падеж следва да се считат
погасени изцяло първите 12 вноски от погасителния план, както и частично 13-та
с непогасен остатък от 12 евро. Така, дължимо е обезщетение за забава за всяка
от вноските от 13-та /за непогасения остатък/ до 103-та, включително, за периода 11.11.2016 г. – 03.11.2019 г.; както и за периода
18.10.2019 г. - 03.11.2019 г. по отношение на всяка от вноските от 104–та до
120-та. По делото не се събраха достатъчно данни за размера на обезщетението за
посочените периоди и главници, при което и на основание чл. 162 от ГПК, съдът
го определя по своя преценка, въз основа на данните по делото и с помощта на
общодостъпния лихвен калкулатор от портала за електронни услуги на НАП. Според
данните по погасителния план за размера на всяка от описаните просрочени вноски,
техния настъпил падеж или настъпила предсрочна изискуемост и претендирания от
ищеца краен момент на обезщетението за забава, съдът изчислява неговата обща
дължима стойност в размер на 839,07 евро. До този размер и за посочените два
периода този акцесорен иск следва да се уважи, а за разликата до пълния му
предявен размер от 2 660,27 евро за периода 16.04.2011 г. - 03.11.2019 г., като
неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
Предвид уважената част от иска и на основание чл.78 ал.1 и 8, вр. чл.80 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски,
в т.ч. и за заповедното производство, в размер на общо 617,66 лева. При
изчисленията си съдът включи всички посочени в списъка на ищеца разноски, с
изключение на сумата от 119,78 лв., която вече му е била присъдена от въззивния
съд с влязъл в сила съдебен акт.
Предвид отхвърлената част от иска и на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2
от Закона за адвокатурата, вр. чл.2 ал.2, вр. чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; ищецът
следва да бъде осъден да заплати на пълномощника– адвокат на ответницата
адвокатско възнаграждение в размер на 945,72 лева.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.Х.Х. с
ЕГН ********** ***; ДЪЛЖИ на „Първа
инвестиционна банка” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „*****“ № **, представлявана от изпълнителните директори Н. В. Н.
и С. А. П.; сумата от 3 284,95 евро, представляваща неизплатен остатък от дължима
главница по сключен помежду им договор № 026LD-R-000533/17.03.2011 г. за
банков кредит; както и сумата от 839,07
евро, представляваща обезщетение за забава, както следва: за всяка от
вноските от 13-та /за непогасен остатък от 12 евро/ до 103-та, включително, за
периода 11.11.2016 г. – 03.11.2019 г.; както и за периода 18.10.2019 г. -
03.11.2019 г. по отношение на всяка от вноските от 104–та до 120-та,
включително – всички според погасителния план; ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението 11.11.2019 г. до окончателното
изплащане; като искът за главницата за разликата до пълния му предявен размер
от 4 000 евро, искът за сумата от 4 548,85 евро непогасена договорна лихва за
периода 17.03.2011 г. - 03.11.2019 г., както и искът за обезщетение за забава за
просрочените плащания за разликата до пълния му предявен размер от 2 660,27
евро за периода 16.04.2011 г. - 03.11.2019 г., ОТХВЪРЛЯ;
за които всички суми е била издадена заповед
№ 1686 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 14.11.2019 г. по ч.гр.дело № 3490/2019 г. на ХРС.
ОСЪЖДА С.Х.Х. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Първа инвестиционна банка” АД с ЕИК ********* сумата от
617,66 лева за деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка” АД с ЕИК
********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат К. Ж. Я. от ХАК, с
личен номер ****, с адрес на кантората в гр. Х., ул. „*********“ № *; сумата от
945,72 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните – на електронните адреси на
пълномощниците им от л.54 и 55 от делото, като се изиска незабавното
потвърждаване на получаването, а при липса на такова – делото да се докладва.
СЪДИЯ :/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар:Г.С.