№ 1051
гр. Перник, 26.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ивайло Юл. Колев
при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело №
20231720101686 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от Н. В. З.. Ищецът
твърди, че на ***** г. е сключил договор за потребителски кредит **** (Договора) с
ответника за сума в размер на 1400,00 лева. Твърди, че кредитът следва да бъде
възстановен на 17 вноски с лихва в размер на 40,05%. Допълва, че в Договора (чл. 8 )
страните са уговорили задължение за ищеца да заплати неустойка в размер на 597,45
лева в случай, че не осигури обезпечение по Договора. Твърди, че е погасил изцяло
задължението си по Договора в общ размер на 2018,00 лева (главница, възнаградителна
лихва и неустойка)
Счита процесният горепосочената клауза за нищожна на основание чл. 26. ал. 1,
предл. 1во, 2ро или 3то ЗЗД. Приема същата за неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 1 ЗЗП. Излага правна аргументация в подкрепа на поддържаната теза като се
позовава на съдебна практика на СЕС и постановена от ВКС, вкл. тълкувателна такава.
С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожна клаузата от Договора (чл. 8), вменяваща му задължение за заплащане на
неустойка, както и да осъди ответника да му заплати сума в размер на 597,45 лева.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок. Не оспорва изложените от ищеца факти
относно сключването на Договора, неговия предмет и условия. Признава иска и моли
съда да постанови решение при признание на иска, както и да приложи правилото на
чл. 78, ал. 2 ГПК относно разноските, тъй като уговорената неустойка не е
претендирана и не дал повод за предявяване на иска. Позовава се на съдебна практика
на ВКС по прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Оспорва ищецът да е заплатил сумата по неустоечната клауза.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В съдебно заседание страните не се явяват и представляват. Депозирани са
писмени становище, които акцентират и издигат до предмет на производството
1
претенциите им за разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото не се спори относно фактите. По делото не се спори и по правото, но
доколкото е налице изрично искане от страна на ищеца съдът да се произнесе с
решение по общия ред, то е необходимо да бъдат изложени кратки мотиви.
Както бе посочено единственият спор е относно разноските, които имат
самостоятелен характер.
От представения по делото Договор (страните не спорят относно сключването
му и конкретните му разпоредби, включително обявено за ненуждаещо се от доказване
с доклада по делото) се установява, че между страните е налице облигационна връзка
по договор за кредит и съгласие за връщане на сумата, вкл. нейното олихвяване.
Съгласно чл. 6 от Договора – потребителят следва да предостави обезпечение –
банкова гаранция или поръчител/и. В случай, че това е поръчител, той трябва да
отговаря на конкретни положителни условия относно осигурителния му доход, както и
отрицателни – да не е поръчител по друго задължение, сключено с кредитора, да няма
кредити и др. Съгласно чл. 8 от Договора при неизпълнение на това задължение,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 597,45 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи:
Районен съд Перник е сезиран с евентуално съединени искове с правно
основание 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, респективно чл. 22 ЗПК за прогласяване за
нищожна на клаузата на чл. 8 от договор за потребителски кредит ****/***** г.,
кумулативно съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сума в размер на 597,45 лева.
Както бе посочено фактите по делото са безспорни. Предмет на делото е
правният въпрос за валидността на клаузата на чл. 8 от Договора, предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка в случай на непредставяне на поръчител,
отговарящ на съответните критерии.
Макар и да не е налице конкретен спор за изпълнение на задължението по
процесната клауза съдът приема предявения иск за допустим по арг. от т. 1 на ТР
1/2018 от 07.03.2019 г. на ОСТК.
Така предявен искът е основателен. Това е така, защото принципът на
справедливостта изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а
определянето на неустойка в размер на 42,68 % от целия размер на кредита за
неосигуряване на поръчител със завидна кредитна история (съгласно конкретните
договорни изисквания) без да се държи сметка за евентуално предсрочно погасяване е
в явно противоречие с добрите нрави - несанируем порок, визиран в чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Същевременно тази клауза недвусмислено попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143, т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за кредит, съобразно
договореното. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката, поради което настоящият
състав намира, че тази клауза е нищожна. В тази част процесният договор не е породил
правно действие и същата не се дължи, поради което предявеният иск следва да се
2
уважи.
При основателност на иска на едно от посочените основания, не е налице
вътрешнопроцесуалната предпоставка за разглеждане на евентуално съединените
възражения.
Ищецът е предявил и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сума в размер на 597,45 лева. Неговата
основателност е в пряка зависимост от тази на първия иск. Относно размера по делото
е допусната и приета, неоспорена от страните, ССЕ, която съдът изцяло кредитира.
След прилагане на специални знания вещото лице е установило, че платеното от ищеца
по приетата за недействителна клауза е в размер на 402,98 лева, поради което искът
следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен до пълния предявен такъв.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор ищецът има право на разноски. Както бе
посочено, именно въпросът за разноските се превръща в предмет на настоящото
производство.
Ищецът е доказал разноски в размер на 350,00 лева (държавна такса и депозит за
ВЛ). Позовал се е на съдебна практика - Решение на СЕС по съединени дела C-224/19 и
C-259/19, в които се приема, че разпределянето на разноските по съдебно производство
пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на
държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на
ефективност. Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото решение е
прието, че обвързването на разпределението на съдебните разноски само с
присъдените недължимо платени суми, може да възпре потребителя да упражни
посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен
ред. По изложените съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането
върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на
недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза, поради неравноправния характер, тъй като подобна
правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
В Определение № 50466/30.11.2022 г., постановено по т.д. № 2049/2022 г. на
ВКС се приема, че разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не намира приложение в
хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на
договорна клауза на потребителски договор, независимо, че ответникът-търговец е
признал иска.
Ето защо в полза на ищеца следва да бъдат присъдени доказаните разноски в
размер на 350,00 лева.
Съдът е сезиран с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на процесуалният представител на ищеца в размер на 1400,00 лева (1000,00 лева по
неоценяемия иск и 400,00 по оценяемия). Ответникът е възразил за прекомерност,
което съдът напълно споделя. Първо, налице е ненужно (изкуствено) съединяване на
искове, с цел да се оправдае по висок общ хонорар, доколкото при предявен
единствено кондикционен иск съдът би изследвал в мотивите си валидността на
правоотношението и уважаването на иска би било в съответствие с този извод, без да е
необходим отделен диспозитив. Избирайки две линии на защита се постига идентичен
резултат за страната, но коренно различен такъв по отношение на отговорността
3
за разноски.
Съдът си позволява да изчисли (както е сторено и в мотивите относно размера на
неустойката), че в конкретния случай претенцията за адвокатско възнаграждение е
347,41% спрямо уважената част на осъдителния иск и с 234,33 % над исковата
претенцията. По този въпрос също е налице произнасяне на СЕС (обективирана в 2
български дела С-427/16 и С-428/16), където е прието, че българският съд може да не
се съобрази при възражение за прекомерност на адв. хонорар на осн. чл. 78, ал. 5 от
ГПК, с мин. размер на адв. възнаграждение определен в чл. 36 от ЗА, респективно
в случая чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а да съобрази сложността на действително
извършеното от упълномощения адвокат по делото, поради което може да намали
адвокатското възнаграждение под минималния размер съобразно Наредбата за
минимални адвокатски възнаграждения. В мотивите си СЕС приема, че това е така,
защото не е налице правна уредба, съдържа какъвто и да било точен критерий,
който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани
при зачитане на общия интерес.
Ето защо в полза на адв. Б. съдът по правилото на чл. 38, ал. 2 ЗА определя сума
в общ размер на 800 лева (минимални възнаграждение за два иска по 400,00 лева –
така както е сторено и в цитираното от него Определение № 50466/30.11.2022 г.,
постановено по т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, тъй като произнасянето по него също касае
неоценяем иск, като не е присъдено съгласно Наредба 1), но доколкото същият не е
потребител, не се ползва от приетото съединени дела C-224/19 и C-259/19 и
възнаграждението му не представлява разноски по смисъла на закона, то следва да му
бъде присъдено съразмерно на уважената част от осъдителния иск – 539,60 лева.
Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, а и такива не му се
дължат съобразно наложилата се съдебна практика.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, че чл.
8 от договор за потребителски кредит ****/***** г., сключен между Н. В. З., ЕГН
**********, ************ и „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* е нищожна.
ОСЪЖДА основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Сити кеш“ ООД да
заплати Н. В. З. сума в размер на 402,98 лева, дадено без основание по чл. 8 от
договор за потребителски кредит ****/***** г., като ОТХВЪРЛЯ този иск за
разликата над 402,98 лева до пълния предявен размер от 597,45 лева
ОСЪЖДА основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити кеш“ ООД да заплати на Н. В.
З. сума в размер на 350,00 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Сити кеш“ ООД да заплати на адвокат
Б. Б. сума в размер на 539,60 лева.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
4
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
5