Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1401 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 531136 от 10.11.2018г. по гр.д. № 13803/2018г. Софийски районен
съд, 74 състав признал за установено по предявените установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал 1 ЗЗД, че Е.К.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата
650.40 лв. за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г.
– 30.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление
по чл. 410 ГПК – 23.11.2017г., до окончателното плащане, както и сумата 160.23
лв. – мораторна лихва за забава за периода 16.09.2015г. – 14.11.2017г. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 750
лв. - разноски за заповедното и за исковото производство. Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“
ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Е.К.Н., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На
стр. 2 от атакуваното решение съдът приел за доказателство за собственост на
имота нотариален акт от 22.11.2017г., който очевидно бил извън процесния
период, и следователно не било доказано право на собственост или вещно право на
ползване за процесния период. Неправилно СРС не се съобразил с константната
съдебна практика относно тригодишната давност. Задълженията за топлинна енергия
били периодични и за тях се прилагал тригодишният давностен срок по чл. 111, б.
„в“ ЗЗД, а по силата на чл. 119 ЗЗД с погасяването на главните вземания се
погасявали и вземанията за лихви. Неправилно също първоинстанционният съд приел,
че заключенията на СТЕ и ССЕ не са оспорени, след като това било направено с
нарочни становища. Експертизите бил изготвени въз основа на непредставени по
делото документи и не следвало да се кредитират. Абсурдно било, че делото е с
участието на „Т.с.“ ЕООД, след като това дружество нямало никакво участие.
Освен това с решение № 4777/13.04.2018г. на ВАС по адм.д. № 1372/2016г. се
отменяла методиката за дялово разпределение, което означавало, че начислението
на ТЕ до момента е било погрешно. Съдът неправилно приел дължимост на лихвите,
след като ищецът не ангажирал доказателства относно датата на публикуване на
сумите в сайта на дружеството, респ. не установил изпадането в забава на
ответника за този период. Със суми за връщане от изравнителни сметки от ищеца
били прихванати суми от изравнителни сметки към други фактури, вземанията по които
не били ликвидни, и без по делото да са представени доказателства за съгласие
на ответницата за прихващане. Ищецът не ангажирал и доказателства за
изправността на уредите, чрез които се е измервала ТЕ в процесния период, както
и доказателства за отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки за
отчет. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за настоящата
инстанция, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по същата.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.”
ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 650.40 лв. – главница, представляваща цена
на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот в гр. София, с аб. № 349634,
за периода 01.05.2014г. - 30.04.2015г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 160.23
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода 16.09.2015г.
- 14.11.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 23.11.2017г., до изплащане на вземането. За сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
82877/2017г. на СРС, 74 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове с редица възражения, част от които се поддържат и
във въззивната жалба - за липса на договорно правоотношение между страните; за
липса на доказателства за доставеното количество ТЕ, за редовността на уредите
за отчет и за извършен реален отчет на ИРРО в имота. Релевирано е и евентуално
възражение за погасяване по давност на част от вземанията за главница и лихви.
Акцесорната претенция е оспорена единствено с възражение за недължимост предвид
недължимостта на главницата и евентуално – като погасена по давност. Искала е
от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ ГПК и исковете са
допустими. С оглед релевираните в
жалбата непреклудирани доводи решението следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, противно на поддържаното от въззивницата, по
делото е установено по безспорен начин от приетия нотариален акт №
197/22.11.2011г., че в процесния период същата е била собственик на процесния
имот с аб. № 349634. Не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в
която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа. Относимите
към процесния период Общи условия на ищеца от 2014г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от
10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията.
Ответницата не твърди и не установява да е подала заявление по реда и в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия, нито да е
сключено допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради което същата
е обвързана от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това
ответницата, в качеството й на собственик на топлоснабдения имот, е клиент на
топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота ТЕ. Нещо
повече – в случая по делото е прието и заявление-декларация, видно от което на
27.02.2012г. ответницата е поискала да бъде открита партида на нейно име за
имота с аб. № 349634.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно се
установява: Общият топломер в АС е
преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки със заключение
„съответства”. Същият се отчита по
електронен път в 0 часа на първо число на месеца. Отчитането не е визуално, а
чрез електронно устройство, като отчетът се документира. Така извършваното
отчитане е в съответствие с разпоредбите на чл. 53 – 57 от Наредба
№ 16-334. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно данни в табличен
вид в заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал технологичните
разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката към Наредба
№ 16-334 и съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице изрично е посочило формулата, по която следва да се
изчисляват технологичните разходи и е извършило проверка при която е
установило, че същите са правилно отчислявани.
В процесния период дяловото разпределение в сградата-етажна
собственост е извършвано от „Б.“ ООД. В имота на ответницата е имало 3 бр. отоплителни
тела с монтирани ИРРО с дистанционен отчет. Показанията на уредите с
дистанционен отчет са нанесени във формуляр от 15.06.2015г. с подпис за
„потребител“. Същите фигурират и в изравнителната сметка, предоставена за
работа на вещото лице ведно с документа за отчет. Сумите за ТЕ за БГВ са
начислявани по реален отчет на показанията на 1 бр. водомер за топла вода в
имота. Сумите за ТЕ, отдадена от сградна инсталация са правилно начислявани въз
основа на отопляемия обем на имота по проект от 78 куб. м. Общо дължимата
главница за процесния период възлиза на 1 083.35 лв., като в тази сума не
са включени предишни просрочени сметки, изравнявания и корекции за период извън
процесния. Съгласно заключението, дяловото разпределение е извършвано от ФДР в
съответствие с действалата в периода нормативна уредба.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документа за извършения
отчет, подписан за „потребител“ и дяловото разпределение, изготвено от ФДР „Б.“
ООД. При установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна
собственост, измерена с годно СТИ, извършения реален отчет и заключението на
експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал
количеството на доставената в имота на ответницата ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от КЕВР цени.
Същевременно от приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССЕ се установява, че част от дължимите за процесния
период суми, в общ размер 193.97 лв., са платени преди подаване на заявлението
/в периода 12.09.2014г. – 28.09.2015г./, като с тях са погасени вземания по
посочените в таблицата по задача 1 фактури за месеците до 10.2014г. вкл. и за
м. 07.2015г. Общо платени и приспаднати от ищеца са 432.94 лв., и по този начин
е формирана претендираната главница от 650.40 лв. Противно на поддържаното от
въззивницата, от ищеца не са извършвани прихващания със суми за връщане от
процесния период със задължения за период преди процесния.
С оглед така установеното от фактическа
страна, доводът в жалбата във връзка с релевираното от ответницата възражение
за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца е неоснователен.
Съгласно чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с
предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на
вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ ГПК. От тази дата и докато трае съдебният процес относно вземането, давност не
тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. В случая заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 23.11.2017г., с оглед на което
погасени по давност към този момент биха били вземания, станали изискуеми преди
23.11.2014г. Вземанията, станали изискуеми преди тази дата обаче са погасени чрез
плащане преди подаване на заявлението, видно от таблица 1 от заключението на
ССЕ, същите не са включени в исковата сума, поради което възражението за
погасяване по давност е неоснователно.
Неоснователни са и доводите на въззивницата във връзка с акцесорната
претенция за лихви за забава. С отговора на исковата молба не е релевирано
възражение във връзка с публикуването на общата фактура от 31.07.2015г. на
интернет страницата на продавача, нито същата фактура е оспорена относно
посочения в нея срок за плащане – 15.09.2015г., с оглед на което доводът в
жалбата в тази връзка е преклудиран и не следва да се обсъжда. Съобразно предвиденото
в чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014г., правилно ищецът е начислявал лихви за забава
само върху сумата по общата фактура, начиная от 16.09.2014г. Изчислена по реда
на чл. 162 ГПК с помощта на електронен калкулатор, непогасената по давност лихва
за забава върху главницата от 650.40 лв. за периода 27.11.2014г. – 14.11.2017г.
възлиза на 195.68 лв., като съобразно диспозитивното начало в процеса акцесорният
иск е основателен до предявения му размер от 160.23 лв.
Неоснователни са и останалите доводи в жалбата.
Обстоятелството, че по делото е било привлечено като трето лице помагач „Т.с.“
ЕООД вместо реално извършвалото дяловото разпределение в процесния период
дружество – „Б.“ ООД, няма никакво отношение към основателността на исковете.
Предвид ясната разпоредба на чл. 195 АПК, неотносимо за спора, касаещ периода м.
05.2014г. – м. 04.2015г., е отмяната с решение № 4777/13.04.2018г. на ВАС по
адм.д. № 1372/2016г. на формулата, приета в т.6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост в редакцията
й, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 2007г.
за топлоснабдяването, обн., ДВ, бр.94 от 2013г., представляваща Приложение към
чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването.
Изправността на общия топломер в АС на процесната сграда, както и извършеният
реален отчет в имота на ответницата се установяват от приетата СТЕ, която съдът
кредитира. Не на последно място следва да се посочи, че след като по делото е
установено наличие на облигационно правоотношение между страните и доставка на
топлинна енергия в процесния период, искът е доказан по основание и съобразно
чл. 162 ГПК не може да бъде отхвърлен, а размерът му следва да бъде определен
по посочения в същата разпоредба начин, в случая – със заключение на вещо лице,
предвид необходимостта от специални знания.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери,
определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивницата не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски
не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 531136 от 10.11.2018г., постановено по гр.д. № 13803/2018г. на
Софийски районен съд, 74 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.