№ 600
гр. София, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512590 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20157946 от 15.07.2021 г. по гр.д.№ 64720 по описа за
2019 г. на СРС, Второ ГО, 79-ти състав се: ОСЪЖДА „Е.с.о.“ ЕАД, да
заплати на В. М. Н., на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 27 700 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на трудова
злополука от 28.10.2018 г., при която е настъпила смъртта на наследодателя
– В.И.Н., ведно със законната лихва от датата на настъпване на злополуката –
28.10.2018 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
над уважения размер от 27 700 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.,
или за размера от 122 300 лв.; ОСЪЖДА „Е.с.о.“ ЕАД, да заплати на М. В. Н.,
на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 37 700 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука от
28.10.2018 г., при която е настъпила смъртта на наследодателя – В.И.Н.,
ведно със законната лихва от датата на настъпване на злополуката –
28.10.2018 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
над уважения размер от 37 700 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.,
или за размера от 112 300 лв.
1
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби
на:
1- В. М. Н., ищца пред СРС, лично за себе си и като майка и законна
представителка на М. В. Н.. Решението се обжалва в частта, в която
претенциите на ищците по чл. 200, ал. 1 КТ са били отхвърлени от
първоинстанционния съд, като неоснователни, съответно за сумата в размер
над 27 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. по отношение на В.
М. Н. и за сумата над 37 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. по
отношение на М. В. Н.. Излагат се подробни доводи за неправилност на
решението, като се твърди, че съдът неправилно е приложил критериите за
справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че съдът не бил взел
предвид тежкото емоционално състояние на ищците вследствие на смъртта на
наследодателя им, което било установено от показанията на разпитаните
свидетели. СРС бил определил обезщетение в размер на 90 000 лв. за В. М.
Н. и в размер на 100 000 лв. за М. В. Н.. Сочи, че смъртта на наследодателя
им била бавна и мъчителна като съпругата В. била запозната с начина на
смъртта. Това обстоятелство допълнително увеличавало неизлечимата й
скръб от загубата на съпруга й. Установено било с медицински документи, че
на В.Н. била поставена диагноза „смесено тревожно депресивно
разстройство“. Наред с това след смъртта на съпруга й тежестта върху
отглеждането на детето щяла да падне изцяло върху нея. Следвало да се има
предвид и, че В.Н. е загинал на 37 години. По отношение на М. се сочи, че
било установено, че детето отрича смъртта на баща си. Установило се, че
отглеждането на детето зависело от грижите на бащата, а М. била
изключително привързана към него. Следвало да се вземе предвид, че детето
е имало нужда от посещения при психолог. Не било взето предвид, че детето
е на 7 години. Сочи, че съда не се бил съобразил със съдебната практика на
СРС относно размера на обезщетението при подобни случаи като присъдил
доста по-ниско обезщетение. Обезщетението следвало да се съобрази и с
обществено икономическите условия. Цитира и съдебна практика на СГС в
която се присъждало обезщетение в размер на 200 000 лв.
Правилно СРС бил приел, че не е налице съпричиняване. В хода на делото се
2
установило, че Н. бил закопчан с колан, което попречило на починалия да
изхвърчи от коша на автовишката и това допринесло за последвалите
множество удари, довели до смъртта му. Това се потвърдило и от съдебната
експертиза, както и от описа на вещи на пострадалия при приемането му в
УМБАЛ „Пирогов“ в който фигурирал колана. Счита, че възстановените от
ответника разноски за погребение в размер на 2 413,90 лв. не следва да се
отчитат изобщо при определяне размера на обезщетението защото ищците
претендирали неимуществени вреди, а разходите за погребение били
имуществени вреди като се аргументира и с разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ.
Извън приложното поле на тази разпоредба оставало и получената сума в
размер на 60 325 лв., представляваща дарение от страна на служителите на
ответника. Тази сума представлявала доброволни дарения на служителите на
дружеството, които целели да подпомогнат опечаленото семейство. Затова
счита, че СРС правилно бил отказал да намали обезщетението с тази сума.
Правилно СРС не бил намалил обезщетението й със сумата в размер на 20 000
лв., получена по КТД. Тази сума била получена на договорно, а не на
деликтно основание. Тя представлявала еднократна помощ. Ответникът не
бил ангажирал доказателства какви точно вреди е овъзмездил с тази сума-
имуществени или неимуществени. Счита, че само сумата в размер на 124 600
лв., представляваща платено застрахователно обезщетение следва да бъде
приспадната от претендираните суми като се вземело предвид, че ищците
оценяват търпените от тях болки и страдания на сума от общо 424 600 лв.
Именно обезщетение в този размер съответствало на принципа на
справедливост. Затова след приспадане на платеното застрахователно
обезщетение ответника следвало да заплати на ищците сумата в размер на
300 000 лв. или по 150 000 лв. на всяка от тях.
Иска се решението да бъде отменено в обжалваните части и да бъде
постановено друго, с което претенцията по чл.200 КТ да бъде уважена
изцяло.Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС-
„Е.с.о.“ ЕАД, в който излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която
претенциите на ищците са били отхвърлени. Сочи, че от събраните по делото
доказателства се установило, че починалия не е бил завързан с колан. Сочи,
че свидетеля В.К. в показанията си отговорил, че не е видял дали Н. е бил с
3
колан. Свидетелят говорел за своите действия, не и за тези на починалия Н..
2- ответника пред СРС- „Е.с.о.“ ЕАД, с която се обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която претенциите на ищците по
чл. 200, ал. 1 КТ са били уважени, вкл. и във връзка с твърдяното от ответника
съпричиняване. Сочи, че решението на СРС не кореспондирало напълно на
събраните по делото доказателства. Счита, че възражението му за
съпричиняване е доказано. Затова неправилно съдът не приложил чл.201, ал.2
/вероятно се има предвид КТ/ за намаляване на отговорността на
работодателя. Установило се, че пострадалия е бил оборудван с лични
предпазни средства, както и бил инструктиран относно мерките за
безопасност. От експертизата по делото се установило, че травматичното
увреждане не е настъпило вследствие на връзване с въже или други
приспособления, а от неколкократни удари в стените на коша и впоследствие
свободно падане съчетано с еднократен удар с терена, което водело до
категоричния и единствено възможен извод, че пострадалият не е използвал
колан, бил е свободен от парапета на коша, което било причинило травмите.
В този смисъл извода на СРС, че няма категорични данни, че пострадалият
със своите действия е проявил груба небрежност бил неправилен. В хода на
процеса се установило, че личните вещи, вкл. сбруята на починалия били
върнати на ищцовата страна, което направило невъзможно изготвянето на
експертиза досежно това дали са налице механични повреди на сбруята.
Сочи, че след инцидента в знак на съпричастност работодателят инициирал
кампания за събиране на средства, които да подпомогнат семейството на
пострадалия в резултат на което била събрана сумата в размер на 60 325 лв.
Тази сума била изплатена на съпругата. Счита, че тази сума следва да бъде
приспадната от размера на присъжданото обезщетение.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищците пред СРС, в който
отговор се излага становище за нейната неоснователност и правилност на
първоинстанционното решение в частта ,в която претенциите им били
уважени. Сочи, че противно на твърдяното от въззивника/ответник от
показанията на свидетеля К. се установило, че пострадалия Н. е бил със
закопчан колан. Механизмът на падане бил установен от съдебно-
медицинската експертиза и от заключението на същата следвал извода, че Н.
е бил закопчан. Самата експертиза не била оспорена. Изцяло в противоречие
4
със доказателствата било твърдението на въззивника/ответник, че е
последвало свободно падане. Следвало да се имат предвид и доказателствата,
съдържащи се в производството пред РС, гр.Ихтиман във връзка с
обжалването от работодателя/ответник на наказателното постановление №
23-002498/10.01.2019 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда
Софийска област“- град София. Сочи, че НП било отменено с влязло в сила
решение, което се ползвало със СПН и правилността на НП не можело да се
изследва повторно в настоящето производство. Дружеството не било
представило каквито и да е доказателства, че служителят е действал при
условията на груба небрежност, за д е налице основание за намаляване на
отговорността. По отношение на невъзможността за изготвяне на експертиза
на сбруята, счита че СРС правилно не е допуснал това доказателство, защото
състоянието на сбруята щяла да се установи към момента на експертизата, а
не към момент на настъпването на инцидента. Относно сумата в размер на
60 325 лв. поддържа тезата си, че със същата не следва да бъде намалявано
обезщетението за неимуществени вреди, тъй като представлявало дарение от
страна на служителите. Сочат, че подкрепата не била от работодателя, а от
колегите на починалия.
По допустимостта на въззивните жалби:
Ищците са били уведомени за решението на СРС, на 09.08.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 23.08. 2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК; налице е правен
интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
Въззивникът /ответник пред СРС/ е бил уведомен за решението на
СРС на 20. 07.2021 г. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1
ГПК-03. 08.2021 г.
Решението се обжалва в частта, в която предявения иск е уважен и е
допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
5
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По основателността на въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд е приел, че спорните въпроси по настоящото дело се концентрират
основно върху две групи обстоятелства: 1) налице ли е съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на починалия В.И.Н., изразяващо се в
проявена от него груба небрежност, поради неизползването на предпазен
колан, с който е бил длъжен да се прикрепи към коша на автовишката, както и
2) какъв би бил справедливият размер на претендираните обезщетения за
неимуществени вреди за всяка от ищците.
Тъй като съдебната практика приемала, че намаляване на
отговорността на работодателя по реда на чл.201, ал.2 КТ е обусловено само
от допусната груба небрежност от страна на работника, то необходимо било
да се установи начинът на настъпване на процесната злополука и допуснато
ли е нарушение на трудовите задължения от страна на пострадалия. С
отговора на исковата молба ответникът обосновал виновното и
противоправно поведение на починалия В.Н. единствено с извършено от него
нарушение на правилата за безопасност, тъй като не бил използвал предпазен
колан (сбруя), с който следвало да бъде прикрепен към коша на вишката. В
случая, по делото се установило, че на 28.10.2018 г. посоченото лице е било
част от работна група, натоварена с осъществяването на дейност по демонтаж
на проводниците на портала на ВЛ 110 Kv пред подстанция „ЧЛК“, като по
време на спускане на повдигателното съоръжение /автовишка/, в която се е
намирал наследодателят на ищците, последният пада и по-късно почива
вследствие на височинна травма. Безспорно за лицата, работещи в коша на
подвижната работна площадка, какъвто е бил и Н., съществувало задължение
за използване на лични предпазни средства (колани) и привързване към
парапета на коша по време на работа на височина, в какъвто смисъл била и
клаузата на т. 5 от Инструкция за работа с подвижни работни площадки
(автовишки), приета при ответния работодател. По делото не се спорело, че
посоченото лице е било запознато с тази инструкция, както и с останалите
действащи при ответника вътрешни актове относно осигуряването на
6
здравословни и безопасни условия на труд, включително и вътрешните
такива. От показанията на свидетеля В.К. се установило, че непосредствено
преди започване на работата екипът, сред които и той самият, е бил
инструктиран, поради което следвало да се приеме, че служителите са били
запознати с взетите мерки за безопасност. Изрично свидетелят посочвал, че
предварително всички са били запознати с характера на работата, за която са
получили наряд, като на всеки от служителите били предоставени работни
облекла и каски. Посоченият наряд бил представен в заверен препис по
делото, като изрично в него било удостоверено, че техническите мерки за
безопасност били изпълнени, а членовете на работната група били
инструктирани на работното място, който факт те, включително и В.Н., били
потвърдили с подписите си. Относно Н. свидетелят си спомнял, че освен с
работно облекло и каска, е разполагал и с обезопасителен колан – тип сбруя, а
за себе си разказвал, че е бил с колан на кръста. В случая, анализирайки
заявеното от свидетеля по реда на чл. 172 ГПК, доколкото същият и
понастоящем бил служител на ответника, СРС е приел, че в тази им част
показанията му следва да бъдат кредитирани. Това било така, тъй като от една
страна същият непосредствено бил възприел фактите, за които свидетелства,
а от друга страна обстоятелството, че на В.Н. било предоставено работно
облекло, част от което бил и обезопасителен колан (сбруя), се подкрепяло и
от данните, удостоверени в представения по делото опис на личните вещи на
пострадалия при хоспитализирането му в „УМБАЛСМ Пирогов“, в който
било отразено, че част от облеклото му включвало работно яке, гащеризон и
обезопасителен колан. От съвкупната преценка на така обсъдените
доказателствени източници следвал извода, че същите са годни да установят
твърдения от ответника факт, че по време на изпълнение на възложената
работа същият е предоставил, а Н. е разполагал с необходимото работно
облекло, в това число и обезопасителен колан (сбруя). Този извод на съда не
се разколебавал от факта, че с наказателно постановление № 23-002498 от
10.01.2019 г. на директора на „Инспекция по труда – София област“ на
дружеството била наложена имуществена санкция от 5 000 лв. поради
неосигуряване на ефективен контрол за извършване на работа без риск за
здравето и по безопасен начин, тъй като не бил предоставил на пострадалия
лични предпазни средства, а именно колан за работа на височина. Това било
така, тъй като с оглед изявленията на страните в хода на процеса, а и предвид
7
служебно извършена от съда справка, посоченият административен акт бил
оспорен от ответника по съдебен ред, в резултат на което същият бил
отменен, поради което отразените в него фактически констатации не следвало
да се считат за обвързващи. СРС е отбелязал, че няма основание да се
възприеме и изразеното от процесуалния представител на ищците в открито
съдебно заседание на 05.03.2020 г. предположение, че обезопасителният
колан (сбруя) не е предоставен от ответника, а В.Н. си го бил набавил лично.
В случая, по делото не били ангажирани никакви доказателства в тази насока,
доколкото най-малкото от тяхна страна следвало да се установи, че приживе
наследодателят им е направил разход за закупуване на такова предпазно
средство. Наред с това, от съдържанието на трудов договор № 242 от
01.06.2018 г. се установявало, че не на работника, а на ответния работодател е
вменено задължението да осигури необходимите здравословни и безопасни
условия на труд, като се набавят всички необходими материали за изпълнение
на поставените задачи и задължения предвид това, че длъжностната
характеристика за длъжността „електромонтьор“ изисквала използването на
такива. Ако се приемело обратното, това щяло да бъде в противоречие и с
показанията на свидетеля В.К., според който всички служители от работната
група били инструктирани и подсигурени със съответните предпазни
средства, като липсвало основание да се приеме, че само по отношение на
В.Н. това не било така. Изложеното давало основание да се приеме, че по
време на настъпване на процесния инцидент наследодателят на ищците
безспорно е разполагал с обезопасителен колан (сбруя), като с оглед
същността на наведеното от ответника възражение за съпричиняване, на
по-нататъшно изследване подлежал въпросът бил ли е същият използван от
него и ако да към кой момент, доколкото съгласно т. 5 от горната Инструкция
изискването било той да е поставен през цялото време, докато работниците се
намират в коша на подвижната площадка. В случая, с оглед изявленията на
процесуалните представители на страните в открито съдебно заседание на
05.03.2021 г. съдът е приел, че по време на издигането на автовишката и
изпълнението на същинската работа по демонтаж на фазови проводници В.Н.
е бил с поставен предпазен колан (сбруя), поради което същият е бил
прикрепен към коша. Доколкото, обаче, процесният инцидент бил настъпил
след приключване на работата - по време на самото спускане на автовишката
в изходно положение, то релевантно по делото било обстоятелството дали
8
към този момент той все още е използвал колана, или вече го е бил откачил от
тялото си, проявявайки по тази начин „груба небрежност“ по смисъла на чл.
201, ал. 2 КТ, която да е допринесла за настъпване на процесния инцидент.
СРС е посочил, че в тежест на работодателя, който е направил
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради груба
небрежност, е да го докаже като в тази връзка ангажира всички допустими и
относими доказателства като в този смисъл било Решение № 60/05.03.2014 г.
по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о. на ВКС. В случая от страна на ответното
дружество не били ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението, че
по време на самото спускане на автовишката наследодателят на ищците не е
използвал предоставения му предпазен колан, с който е бил длъжен да се
прикрепи към коша. Както вече било посочено, фактически констатации в
тази насока се съдържали единствено в представеното по делото наказателно
постановление № 23-002498 от 10.01.2019 г. на директора на „Инспекция по
труда – София област“, което НП ответникът бил обжалвал по съдебен ред и
същото било отменено, поради което нямало основание да се приеме, че
посоченият административен акт е противопоставим на страните по делото.
Наред с това от съдържанието на представената по делото жалба с вх. №
19010659 от 01.02.2019 г., подадена лично от ръководителя на ответното
дружество, чрез „Инспекция по труда – София област“, било видно, че
същият бил поддържал, че по време на инцидента пострадалият В.И.Н. е бил
напълно оборудван за изпълнение на възложената му работа, тъй като е бил с
обезопасителен разменно-бедрен колан (сбруя) за работа на височина, което
волеизявление било в противоречие с предприетото от него защитно
поведение в настоящия процес. Съдът е приел, че по своето естество
изявлението на ответния ръководител обективира извънсъдебно признание на
неизгоден за страната факт, което я обвързвало и се ползвало с висока
доказателствена стойност в процеса. Същото не се опровергавало и от
разказаното от свидетеля В.К., който заявил, че не знае дали при свалянето на
вишката В.Н. е бил вързан. В случая, доказателствената непълнота в тази
насока не се преодолявала и от констатациите на вещото лице по
съдебномедицинската експертиза, което от една страна достигало до извод, че
не става въпрос за свободно падане, което да е завършило с еднократен удар
на тялото върху терена, а за последователно (стъпаловидно) падане с удари в
предмети, разположени на различна височина като например стените на
9
автовишката или несвободно падане (съвместно) с придружаващи падащото
тяло предмети и удари в тях, а от друга страна при изслушването си в открито
съдебно заседание уточнявало, че наличните по делото данни не позволяват
да се направи извод, че дадено травматично увреждане е настъпило в
резултат на връзване с въже или други приспособления. Съдът е посочил, че
съвкупният анализ на изводите на експерта не навеждат до категоричния
извод, че непосредствено преди падането си от коша на автовишката Н. е бил
със свален предпазен колан, поради което да се приеме, че същият не е бил
прикрепен към него. Това било така, тъй като наличието на множество
травматични въздействия и притискане на тялото на пострадалия по-скоро
пораждало индиция, че са се осъществили обстоятелства, които са попречили
на свободното му падане и осъществяването на директен контакт с
повърхността на земята. Действително, по делото не се доказало категорично
каква е първопричината за проявлението на тези обстоятелства и от какъв
характер са били те – дали точно връзването с обезопасителния колан за
автовишката е довело до съприкосновение на тялото на пострадалия със
стените на коша или се касае за удари в други предмети на различна височина
в процеса на самото падане. Доколкото, обаче, възражението за
съпричиняване следвало да бъде установено при условията на пълно и главно
доказване, то съдът е достигнал до извода, че данните по делото не навеждат
на категоричен такъв, че причината за инцидента се дължи точно на липсата
на поставен от страна на В.Н. обезопасителен колан. Нещо повече, този извод
не се опровергавал дори да се възприемели констатациите на вещото лице по
време на изслушването му в открито съдебно заседание относно липсата на
данни за травматични увреждания по тялото на пострадалия, които да са
резултат от приспособления за връзване - колани, тъй като в тази си част
изводите на вещото лице били в противоречие с останалите доказателства по
делото в това число и предприетото от ответника извънпроцесуално
поведение в хода на производството по обжалване на наказателно
постановление № 23-002498 от 10.01.2019 г. на директора на „Инспекция по
труда – София област“, в което същият поддържал тезата, че наследодателят
на ищците е бил надлежно обезопасен и прикрепен за автокоша.
Наличието на груба небрежност предполагало пострадалият да не е
проявил елементарно старание и да е пренебрегнал основни технологични
правила и правила за безопасност, с които е бил добре запознат и
10
инструктиран. Преценката за положена грижа следвало да се извърши в
зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила
злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как
е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила
вредата като СРС се е позовал на приетото в решение № 62/24.02.2015 г. по
гр. дело № 2789/2014 г., IV ГО на ВКС. В случая, безспорно се установило, че
В.Н. бил преминал необходимият инструктаж, за което бил съставен,
представения по делото наряд № 60 от 28.10.2018 г., върху който Н. се бил
подписал. В този смисъл били и показанията на свидетеля В.К., но въпреки
това не можело да се направи извод за наличието на груба небрежност по
смисъла на КТ. Липсвали категорични доказателства какво е било неговото
поведението по време на спускането на автовишката и непосредствено преди
падането, предприел ли е той действия по премахване на обезопасителния
колан (сбруя), който не се спори, че е използвал по време на осъществяване на
самата работа. От страна на ответника не били ангажирани никакви други
доказателства по делото, от които да се установи какъвто и да е принос на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, а в доказателствената
тежест именно на страната, която твърди наличието на това обстоятелство
било да го установи пълно и главно. С оглед тези си мотиви СРС е достигнал
до извода, че липсва основание за намаляване на следващото се в полза на
ищците обезщетение по реда на чл. 201, ал. 2 КТ.
По отношение на справедливия размер на обезщетението въз основа на
събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н.Н.-Т. и М.М.М.
, СРС е достигнал до извода, че като лица, намиращи се в най-близка
родствена връзка с В.И.Н., ищците са претърпели и продължават да търпят
твърдяните от тях неимуществени вреди, изразяващи се емоционално
страдание и дискомфорт. Свидетелката Н.-Т. описвала В. и В. като прекрасно
и задружно семейство, което си поделяло грижите за детето. Посочвала, че В.
не е преживяла смъртта на съпруга си, тъй като и понастоящем се случвало да
се разплаче пред нея, но пред детето се опитвала да запази спокойствие.
Свидетелката знаела за случка, при която В. била наранила крака си, тъй като
тръгвайки към училище, за да вземе детето, станало лошо и паднала
болезнено. Свидетелката сочела, че след смъртта на баща си М. също била
претърпяла промяна в поведението си, тъй като се затворила в себе си и
отказвала да коментира тази тема, като пред съучениците си дори отричала
11
неговата смърт. Свидетелката знаела, че се е намесил и психолог, който да
помогне на В. да поднови комуникацията с детето си. С категоричност
свидетелката заявявала, че към настоящия момент шокът от случилото се все
още не бил преодолян, като впечатленията били непосредствено
формирани, доколкото тя и съпругът ѝ били близко приятелско семейство с В.
и В., а освен това били и съседи. Свидетелката М.М. описвала В. като
прекрасен съпруг и баща, който активно се грижил за детето. Посочвала, че
двамата с В. били сплотено семейство, които много разчитали един на друг,
поради което към настоящия момент В. страдала силно и все още се
чувствала емоционално срината. За М. свидетелката споделяла, че силно е
обичала баща си, тъй като двамата всеки ден били неразделни, поради което
тя все още усещала липсата му. Описвала я като изключително нервна и
сприхава след инцидента, което наложило посещението на психолог, пред
който детето отричала смъртта на баща си. Свидетелката уточнявала, че
впечатленията си е формирала по време на ежеседмичните срещи между двете
семейства през уикендите. СРС е кредитирал тези показания, тъй като същите
били житейски достоверни и отразявали непосредствените впечатления на
лица, възприели отношенията в семейството на ищците. Затова и съдът е
приел, че ищците са били в едно домакинство с пострадалото вследствие на
трудовата злополука лице, с когото са се намирали в най-близки родствени
отношения. Вследствие на смъртта на В.Н., предизвикана от процесната
трудова злополука, В.Н. и М.Н. – негови преживяла съпруга и дъщеря били
преминали и продължавали да изживяват тежки морални страдания от
неговата смърт, загубили били в негово лице морална опора, както и
финансова подкрепа в живота си в бъдеще. От една страна, между починалия
и съпругата му били съществували отношения на взаимопомощ и подкрепа
при справяне с ежедневните трудности както от битов характер, така и във
връзка с отглеждането на детето. От друга страна, още на крехка детска
възраст дъщеря му загубила част от родителската си подкрепа, на която могла
да разчита в предстоящия си житейски път. И двете ищци било от кръга лица,
намиращи се в най-близки отношения с починалия, поради което безспорно
същите претърпели неимуществени вреди от смъртта на техния баща и
съпруг, починал в резултат на трудовата злополука, състояла се на 28.10.2018
г., изразяващи се в болки и страдания. Установените вреди се намирали в
пряка причинно - следствена връзка с инцидента като в тази насока събраните
12
по делото доказателства били непротиворечиви и неопровергани от други
такива. Що се отнасяло до размера на обезщетението, то същият следвало да
се определи по правилото на чл. 52 ЗЗД и да съответства на обществения
критерий за справедливост към момента на възникването на правото, на
установената съдебна практика и да бъде съобразено с икономическата
конюнктура в страната.С оглед показанията на разпитаните свидетели и
предвид интензивността на болките и страданията на ищците, съдът е счел, че
при определяне на обезщетението следва да се съобрази, че те неминуемо
тежко са понесли и понасят и понастоящем загубата на своя съпруг и баща и
със смъртта му са загубили морална подкрепа и опора, лишени са от бащина
и съпружеска обич, грижи и закрила. Обезщетението за неимуществени вреди
имало за цел да репарира болките, страданията, неудобствата и другите
нематериални последици, като следвало да се има предвид, че те обикновено
не се ограничават само до изживените в момента на самата злополука и
непосредствено след нея болки и страдания, а продължавали и след това.
Завинаги двете ищци щели да живеят с болката от внезапната и нелепа загуба
на своя съпруг и баща. В същото време съдът не е възприел данните за
получена от ищцата В.Н. травма на крака като обективен критерий, който
също да бъде отчетен при определяне на следващото се на същата
обезщетение, тъй като според показанията на свидетелката Н.-Т., травмата се
дължала на падане след като на В. й станало лошо, но не било изключено това
състояние да се дължи и на други причини, различни от травмата вследствие
на процесната трудова злополука. С оглед на изложеното и съобразявайки се
с факта, че загубата на най-близък човек няма паричен еквивалент, както и с
правилото на чл. 52 ЗЗД, съдът е достигнал до извода, че следва да определи
обезщетение за търпените болки и страдания в съответствие със
справедливостта и добрите нрави в обществото, като е приел, че сумите
съответно от 90 000 лв. – по отношение на В. М. Н. и 100 000 лв. – по
отношение на М. В. Н. представляват справедлив размер на обезщетенията за
вреди от смъртта на техния съответно съпруг и баща - В.И.Н., като същите
били съобразени с реално претърпените от тях вредни последици и
икономическата конюнктура в страната. На основание чл. 200, ал. 4 КТ всяка
една от посочените суми следвало да се намали с размера на получените от
тях суми по договор за застраховка „Живот“, равняващи се на общо 124 600
лв. Доколкото нямало данни за нещо друго, съдът е приел, че всяка една от
13
ищците е получила половината от посочената сума, или по 62 300 лв. При
това положение, размерът на дължимото в полза на всяка от тях обезщетение
се равнявал на сумата съответно от 27 700 лв. – по отношение на В. М. Н. и 37
700 лв. – по отношение на М. В. Н.. В случая, нямало основание същите да
бъдат намалени и с останалите получени от ищците суми, представляващи
платена еднократна помощ по колективен трудов договор (20 000 лв.) и
събрани средства от дарителска кампания, организирана при ответния
работодател (60 325 лв.), тъй като с оглед техния характер те не попадали в
хипотезата на чл. 200, ал. 4 КТ.
Предвид изложеното, отговорността на работодателя следвало да бъде
ангажирана до посочения по-горе размер съответно от 27 700 лв. – по
отношение на В. М. Н. и от 37 700 лв. – по отношение на М. В. Н., до които
размери предявените от тях искове следвало да бъдат уважени, като същите
са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от по 150 000 лв.,
или за размерите съответно от 122 300 лв.– по отношение на В. М. Н. и 112
300 лв. - по отношение на М. В. Н..
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя
мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се
считат и за мотиви на настоящето решение.
По доводите във въззивните жалби:
По възражението на ответника за съпричиняване:
Съгласно чл. 201. Ал.(2) КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е
допуснал груба небрежност.
При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът
извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване
обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от
работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има
само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност.
В трайната съдебна практика на ВКС се приема, че груба небрежност
14
при трудова злополука е налице, когато пострадалият е предвиждал
настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да
настъпят или че ще ги предотврати. Приема се, че грубата небрежност е
тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е
могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен
човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Именно
поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това му поведение
следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй
като колкото повече едно лице би допринесло за настъпване на вредата,
толкова по - голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. За
да е налице проявена груба небрежност следва да се установи липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност от пострадалия.
Тежестта за доказване, както и СРС правилно я е разпределил, е на
ответника /работодател/.
Противно на соченото от въззивника, ответник пред СРС, такива
доказателства по делото не са събрани:
Видно от съобщението за смърт /л.21/ причината за смъртта на
пострадалия Н. е „височинна травма“, „съчетани травми“.
С оглед отразеното в съдебния протокол за публичното съдебно
заседание, състояло се на 05.03.2020 г. /л.93 по делото пред СРС/ самият
процесуален представител на ответното дружество е признал, че „в момента
на качване и по време на работата е бил /Н./ с колана“. Обстоятелството, че Н.
е бил със сбруя се потвърждава и от показанията на свидетеля В.К., който
също е участник в злополуката на 28.10.2018 г., а именно: „В. беше със сбруя,
а аз бях само с колан на кръста, и с каски“.Сбруята е обезопасителен колан, но
с тиранти, тип алпинистки. „Работната ни площадка е коша, но работата е
извън коша и с цел да не се подхлъзнем се закопчаваме за коша.“ Инцидентът
е станал след приключване на работата при свалянето на коша. Свидетелят
сочи, че в момента на инцидента е бил откопчен, „защото пускаха коша“. Ако
е бил закопчан „нямало да е жив“.
Действително, в описа на вещите на пострадалия при приемането му в
болничното заведение е описано „колан, обезопасителен“ /л.72/.
Действително, с НП № 23-002498 от 10.01.2019 г. Инспекцията по
15
труда е наложила имуществена санкция на работодателя /ответник/ за това, че
последния не е осигурил ефективен контрол за извършване на работата без
риск за здравето и по безопасен начин, тъй като контролните органи са
приели, че Н. е бил без /не е бил привързан с изискващите се за съответния
вид работа лични предпазни средства, а именно колан за работа на височина.
Видно от отговора, депозиран от ответника по настоящето дело, по
касационната жалба във връзка с производството по обжалване на
горецитираното НП /л.119/, дружеството сочи, че Н. е бил оборудван с
обезопасителен колан /сбруя/ за работа на височина. Посочено е, че самият
колан е описан като част от вещите му по време на приемането му в
лечебното заведения. Наличието на обезопасителен колан било потвърдено и
от свидетеля /и по настоящето дело/ В.К.. Тази теза е поддържал работодателя
още с възражението си срещу АУАН /л.139/ и жалбата си срещу
наказателното постановление, виж л.136 по делото пред СРС.
Ето защо настоящата инстанция намира за правилен извода на СРС, че
е налице признание /а в случая и съдебно доколкото е във връзка с
адм.нак.дело № 76/2019 г. по описа на РС, гр.Ихтиман/ на факта, че Н. е бил с
лични предпазни средства, вкл. обезопасителен колан.
В заключението си /л.113/ вещото лице д-р Ц.Г. е посочил, че травмите
на Н. представляват високоенергийни травматични въздействия на твърди
тъпи предмети по механизъм на удари с или върху такива и възможно по
механизъм притискане. Травмите могат да се обяснят с въздействие върху
тялото при удар на терена след падане от висока-височинна травма така,
както е прието от УМБАЛ „Пирогов“/л.116/. Травмите на вътрешните органи
могат да се обяснят както с удари, така и с инерционни въздействия при
преразтягане на задържащия ги апарат.
Тази си теза вещото лице д-р Г. поддържа и в допълнителното си
заключение /л.201/. С оглед данните от направената аутопсия вещото лице е
посочило, че са налице данни и за индиректно травмиране. Вещото лице Г.
/л.202/ е посочил, че с оглед нанесените на пострадалия травми не може да се
говори за пряко, свободно падане, което да е завършило с еднократен удар на
тялото върху терена. Според вещото лице е възможно да се касае за
последователно /стъпаловидно/ падане с удари в предмети разположени на
различна височина – възможно е и удари на тялото в стени на автовишка или
16
за несвободно /съвместно падане/ с придружаващи падащото тяло предмети и
удари в тях.
Въззивната инстанция намира, че не е налице противоречие относно
изводите на вещото лице относно механизма на нанасяне на травмите на
пострадалия Н. във връзка със заявеното от него при изслушването на
заключението му. Видно от протокола, съставен за о.с.з. на 22.04.2021 г. на
вещото лице е бил зададен въпроса дали има увреждане от някакво въже, а
както е посочил свидетелят К., сбруята представлява „колан с тиранти, тип
алпинистки“.
При това положение правилно СРС не е намерил наличие на
съпричиняване от страна на пострадалия Н..
Относно размера на обезщетението:
Съгласно чл.200, ал.4 КТ дължимото обезщетение по ал. 3 се намалява
с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на
работниците и служителите.
При това положение правилно СРС е намалил размера на дължимото
на ищците обезщетение за неимуществени вреди с размера на полученото от
тях застрахователно обезщетение.
Не се спори по делото, а и това е обявено за безспорно между страните
/виж л.93 от делото пред СРС/, че от ответника в полза на ищците са платени
сумите : 60 325 лв., представляващи събрани средства от проведена
дарителска кампания от служителите на ответника, сумата в размер на 20 000
лв.-, представляваща еднократна помощ по колективен трудов договор /КТД/
във връзка с настъпилата смърт, както и 2 413,90 лв., представляваща
възстановени от ответника разноски по погребението на В.Н..
Действително, КТ не предвижда намаляване на обезщетението по
чл.200 КТ с подобни плащания, но настоящата инстанция намира, че тези
плащания следва да бъдат съотнесени при преценка на „справедливия
размер“, който следва да получат наследниците на пострадалия /ищци.
При тези си мотиви настоящата инстанция намира, че СРС правилно е
определил справедливия размер на обезщетението.
Правилен е извода и на СРС във връзка с твърдяната от ищцата В.Н.
травма- видно от отразеното в епикризата от 14.03.2019 г. получената от
17
ищцата травма е вследствие на падане в дома /л.102/. А в показанията си
свидетелката Томова сочи, че В. е паднала на път за училището на дъщеря си.
Освен това по делото не е установено наличието на причинно-следствена
връзка между тази травма и трудовата злополука.
Доколкото по делото няма данни съпругата да е полагала грижи
относно пострадалия в болничното заведение, респ. какви вреди е търпяла от
твърдяната от нея бавна и мъчителна смърт на съпруга си /свидетели за тези
обстоятелства нито са поискани, нито са разпитани/, въззивната инстанция не
намира основание да преразгледа въпроса за обезщетяване за такива вреди.
Ето защо налага се извод, че първоинстанционният съд е съобразил
критериите по чл.52 ЗЗД за справедливост при определяне на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди.
Определеният от СРС размер съответства на характера и интензитета
на търпените от ищците болки и страдания. Първоинстанционният съд е
съобразил, че детето М. търпи повече болки и страдания от загубата на баща
си и затова е присъдил по-голям размер на обезщетението. Това е така,
защото за детето грижите са били полагани повече от бащата, тъй като
майката е работила активно, вкл. и е имала нощни смени. Както сочи
свидетелката М.: „изцяло ангажиментите по детето бяха от него, тъй като В.
работи в сферата на търговията, където няма празник, няма делник и тя нон
стоп е на работа“ /л.94/.
С оглед горните си мотиви настоящата инстанция приема, че
обезщетението за неимуществени вреди нито следва да бъде намалено, нито
увеличено. СРС се е произнесъл в рамките на претендиранато от ищците
обезщетение за неимуществени вреди, а именно в размер на по 150 000 лв.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно.
По отношение на претенцията за лихва също липсват конкретни
доводи поради което въззивната инстанция не излага нарочни мотиви.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова
ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора /и двете въззивни жалби бяха приети за
неоснователни/ на въззивниците разноски не се следват.
18
Водим от горното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 20157946 от 15.07.2021 г. по гр.д.№ 64720 по
описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 79-ти състав.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19