№ 14592
гр. София, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110165142 по описа за 2023 година
Делото е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД срещу В. И. П., с
която са предявени положителни установителни искове за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 14 047, 80 лв.
– главница, ведно със законната лихва от 21.02.2023 г. до окончателно изплащане на
вземането, 438,50 лв. – възнаградителна лихва за периода от 22.11.2020 г. до 13.10.2021 г., 2
726,02 лв. – мораторна лихва за периода от 22.11.2020 г. до 13.02.2023 г. и 24, 00 лв. –
обезщетение за уведомяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д №
9150/2023 г. по описа на СРС, 88 с-в. исковата молба е уточнена с молби от 05.01.2024 г. и
06.11.2024 г.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит
FL***** от 22.06.2017 г., по силата на който „Юробанк България“ АД /с предишно
наименование „Юробанк И Еф Джи България“ АД/ предоставила на В. И. П. сумата от 24
152 лв. – кредит, който ответницата се задължила да върне при условията и в сроковете по
сключения договор. Ответницата усвоила сумата по разкритата разплащателна сметка при
ищеца. В чл. 3 от сключения договор било уговорено, че за усвоения кредит през първите 18
месеца кредитополучателят дължи на Банката променлива годишна лихва, която се определя
като сбор от референтния лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на
6, 177 %. От 19-тия месец до края на срока за издължаване на кредита, кредитополучателят
дължи на Банката променлива годишна лихва, която се определя като сбор от референтен
лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 8,177 %. Посочено е, че за
референтен лихвен процент се ползва индексът 6-месечен СОФИБОР на „Юробанк
1
България“ АД за необезпечени кредити, в съответната валута в лева (ПРАЙМ), приложим за
съответния период на начисляване на лихвата съгласно чл. 3, ал. 2. Към датата на сключване
на договора за кредит размерът на референтния лихвен процент бил 0,323 % годишно и
съгласно чл. 3, ал. 3 и ал. 6 от договора подлежи на актуализация два пъти годишно.
Съгласно 7 от договора кредитът се погасява на анюитетни месечни и вноски, посочени като
брой, размер и състав и падеж в нарочен погасителен план, представляващ неразделна част
от договора за кредит. Вноските били дължими до 22-ро число на месеца, като крайният
срок за погасяване на кредита, включително и дължимите лихви и такси бил до 22.06.2023 г.
Съгласно чл. 9 от сключения договор кредитополучателката се задължила да заплаща
обезщетение за времето на забава върху посочените суми в размер на законната лихва за
забава. Ищецът сочи, че кредитополучателката не е изпълнила договорните си задължения
по чл. 4, 7 и 8 от договора, а именно не е заплатила дължимите анюитетни погасителни
вноски и не е заплатила мораторно обезщетение за времето на забава. Ищецът се позовава
на чл. 14 от сключения договор, според който може да обяви кредита за изцяло предсрочно
или частично предсрочно изискуем без да се прекратява действието на договора. Твърди, че
поради неплащане на погасителна вноска от 22.11.2020 г. и следващите, съгласно
погасителния план към Договор за потребителски кредит, банката е обявила предсрочна
изискуемост по кредита без да се прекратява действието на договора. Твърди, че считано от
22.11.2020 г. ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение за забава. Изявлението
на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост е обективирано в покана –
уведомление чрез ЧСИ Х., изпратена до ответника и връчена лично на 13.10.2021 г. Според
ищеца в договора не било предвидено обявяването на предсрочна изискуемост да води до
преустановяване на действието на договора, твърди, че обявяването на предсрочна
изискуемост води единствено до загубване на преимуществото на срока в полза а длъжника.
Ищецът твърди, че сумата от 24 лв., представляваща разходи по връчването подлежи на
обезщетяване съгласно чл. 309а, ал. 1, предл. 2 от ТЗ. Неизпълнението на задълженията на
кредитополучателя включително и по обявената предсрочна изискуемост мотивирало
Банката да подаде заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, такава била
издадена и срещу нея било подадено възражение, което мотивирало интереса на банката да
подаде настоящия установителен иск. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната В. И. П.,
подаден чрез адв. Т. Н. с пълномощно. Ответникът счита, че предявените искове са
недопустими, неоснователни и недоказани. Оспорва обявяването на цялото вземане за
предсрочно изискуемо. Твърди, че с допълнително споразумение от 26.06.2020 г. е
уговорено отсрочване на плащането на дължимите главници и лихви за срок от 6 месеца,
като в чл. 5 на споразумението е договорено изготвянето на нов погасителен план, но
Банката не е спазила задължението си да го изготви, а ако го е изготвила, не го е
представила на кредитополучателя. Оспорва наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по делото. Сочи, че към исковата молба е приложен писмен
документ Договор за потребителски кредит от 22.06.2017 г., който имал акцесорен характер
2
по отношение на Договор за потребителски кредит от 15.05.2008 г. упоменат в чл. 1, ал. 1 ,
който не е приложен по делото. Твърди, че в договора от 22.06.2017 г. се съдържат нищожни
клаузи, които водят до нищожността на целия договор. Сочи, че не е определен Годишен
процент на разноските, не е индивидуализирано съдържанието на месечната вноска,
клаузата на чл. 3 от договора е неравноправна съгласно чл. 146, ал. 3 ЗПП и чл. 143 ЗПП
предвид методологията за определянето на лихвения процент и обвързаността му с
промяната на индекса Софибор. Сочи, че кредиторът е лишен от възможността едностранно
да се откаже от договора. Липсва ясна методика как се формира възнаградителната лихва.
Направено е възражение за погасяване по давност по отношение на вноските за лихва върху
вноските за главница за периода от 21.02.2018 г. до 21.02.2021 г. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 3 , предл. 2 ЗАдв.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От събраните в хода на производството писмени доказателства е видно, че на
22.06.2017 г. между „Юробанк България“ АД и В. И. П. е сключен Договор за потребителски
кредит № FL *****, по силата на който на ответника е отпусната заемна сума в размер на
24 152 лв. за пълно предсрочно погасяване на задълженията по Договор за потребителски
кредит № FL ****** от 31.01.2012г. и Договор за потребителски кредит № 155-
79/15.05.2008г., отново сключени между кредитната институция и кредитополучателя. В чл.
3, ал. 1 от процесната сделка е уговорена променлива лихва, която през първите 18 месеца се
определя като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в
размер на 6.177%, като референтният лихвен процент е 6-месечният СОФИБОР, приложим
за съответния период на начисляване на лихвата, като в ал. 3 посочен и начинът на
определянето му. Съобразно ал. 2 след изтичането на 18-те месеца и до крайния срок на
договора, променливата годишна лихва се определя от референтен лихвен процент плюс
надбавка в размер на 8.177%, като отново референтният лихвен процент е 6-месечният
СОФИБОР, приложим за съответния период на начисляване на лихвата. Установява се, че
ГПР възлиза на 8.84%, а общо дължимата сума по договора е в размер на 30 195,88 лв.,
платима на 72 месечни анюитетни вноски с падеж 22-ро число на съответния месец съгласно
приложения погасителен план. Крайният срок на договора е 22.06.2023 г. Съобразно чл. 2
кредитът се отпуска по изрично посочена сметка на кредитополучателя при ищцовото
дружество, за откриването на която е необходимо сключване на договор за откриване на
разплащателна сметка между заемополучателя и банката.
От приобщените писмени доказателства се установява, че на 26.06.2020 г. страните
са сключили Допълнително споразумение към Договора за потребителски кредит FL *****,
по силата на което са постигали съгласие плащането на дължимите главници и лихви да
бъде отсрочено за срок от 6 месеца, считано от падежната дата на месечната погасителна
вноска по кредита, дължима през м. март 2020 г. включително до падежната дата на
месечната погасителна вноска, дължима за м. септември 2020 г., като срокът на договора за
3
кредит се удължава с продължителността на договорения период на отсрочване. В чл. 1, ал.
5 е отбелязано, че банката изготвя нов погасителен план за остатъка от дълга, който се
прилага след изтичане на периода на отсрочване до окончателното погасяване. Съобразно
чл. 1, ал. 4 от процесната сделка за периода на отсрочване се начислява лихва съгласно
условията по Договора за кредит, като след изтичане срокът на отсрочването непогасената
лихва се разпределя на равни части, които се добавят към всяка вноска по кредита съгласно
ново изготвения погасителен план. В чл. 7 е посочено, че всички останали клаузи от
Договора за кредит продължават да действат между страните.
За установяване изпълнението на задълженията по договора от страните, както и
размера на непогасените задължения по договора за кредит по делото е назначена и
изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът намира за обективно и
безпристрастно дадено и го кредитира с доверие. Според вещото лице с Банково бордеро №
2681911 от 22.06.2017 г. ищцовото дружество е превело сумата от 24 152 лв. по банкова
сметка с посочения международен номер, разкрита на името на ответницата при „Юробанк
България“ ЕАД. Установява се, в изпълнение на договора за потребителски кредит
кредитополучателят е извършил погасителни вноски на обща стойност от 12 500 лв., както
следва: на 14.07.2017 г. – 410 лв., на 21.08.2017 г. – 420 лв., на 29.09.2017 г. – 420 лв., на
26.10.2017 г., на 30.11.2017 г. -450 лв., на 19.12.2017 г. – 450 лв., на 22.01.2018 г. – 450 лв.,
26.02.2018 г. – 450 лв., на 19.03.2018 г. – 450 лв., на 19.04.2018 г. – 450 лв., на 18.05.2018 г. –
440 лв., на 19.06.2018 г. – 450 лв., на 20.07.2018 г. – 450 лв., на 17.08.2018 г. – 450 лв., на
20.09.2018 г. – 450 лв., на 29.10.2018 г. – 440 лв., на 26.11.2018 г. – 450 лв., на 19.12.2018 г. –
450 лв., на 12.06.2019 г. – 700 лв., на 25.07.2019г. – 450 лв., на 28.10.2019 г. – 450 лв., на
04.12.2019 г. – 450 лв., на 26.03.2019 г. – 450 лв., на 25.04.2019 г. – 450 лв., на 02.09.2019 г. –
400 лв., н 25.09.2019 г. – 300 лв., на 05.03.2020 г. – 450 лв., на 06.11.2020 г. – 300 лв., на
18.11.2020 г. – 180 лв., на 15.12.2020 г. – 30 лв., на 27.10.2023 г. – 100 лв. /платени от ЧСИ по
изп. дело/ и на 07.11.202 3г. – 100 лв. /платени от ЧСИ по изп. дело/. Според вещото лице
размерът на неизплатеното задължение на кредитополучателя, включващо главница, лихва и
разноски, възлиза на обща стойност от 17 252,53 лв., от които: сумата от 14 047,80 лв.,
представляваща главница за периода от 21.11.2020 г. до 13.10.2022 г., сумата от 2 113,46 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 22.11.2020г. до 13.10.2022г., сумата от 1 067,27 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 22.11.2020г. до 13.02.2023 г., както и сумата
от 24,00 лв. – обезщетение за уведомление за обявената предсрочна изискуемост.
Ръководейки се от чл. 202 ГПК, съдът кредитира съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно изготвена и достоверна. Вещото лице е отговорило пълно, мотивирано и
обективно на формулираните задачи, тъй като експертните изводи се основават не само на
счетоводните записвания и отразявания от ищцовото дружество, а от целия доказателствен
материал - в това число и представените от кредитополучателя документи, удостоверяващи
извършени погашения на задължението. Заключението кореспондира с останалата
доказателствена съвкупност. Същевременно по делото не се установяват обстоятелства,
които да поставят под съмнение добросъвестността и безпристрастността на вещото лице.
4
По делото е представено и уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита поради неплащането на погасителна вноска с падеж 22.11.2020г., обективирано в
покана чрез ЧСИ Сия Х.. От приложените протоколи е видно, че служителят на съдебния
изпълнител е посетил адрес: **************************************************, като
при посещенията не бил открит адресатът и съседите не го познавали. Уведомлението е
връчено на адресата чрез залепяне на уведомление по чл. 47 ГПК на 13.10.2021 г., като в 14-
дневния срок кредитополучателката не се явила в кантората за получаване на книжата.
Установява се, че е посетен и адрес, за който се твърди да е място на стопанска дейност на
ответника, където след трикратни посещения и поради неоткриване на лице, съгласно да
получи документите, на 19.03.2022 г. също е постановено уведомление по чл. 47 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен
наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок
от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта
за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата хипотеза
процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва да бъде
разгледан по същество.
Предявените установителни искове намират правната си квалификация в чл. 415,
ал. 1, вр. с чл. 422 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Основателността на исковата претенция се обуславя от установяването в
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните обстоятелства:
наличието на договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, за чието
заплащане се е задължила ответницата, усвояването на заетата сума, респективно
предаването на кредитополучателя, изпадането му в забава по отношение на паричните
задължения, настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията. По правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК в тежест на ответната страна е да проведе насрещно доказване по посочените
по-горе обстоятелство, а при установяването на фактическия състав на вземанията – че
задълженията са погасени. Ответникът следва да докаже и твърденията си, че процесният
договор е сключен като акцесорен.
От анализа на събрания доказателствен материал в неговата съвкупност се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на
който на ответника е отпусната заемната сума от 24 152 лв., като за ползването на този
кредитен продукт страните са уговорили възнаградителна лихва в полза на кредитната
институция, определима съгласно чл. 3 от договор. Що се касае до претендираната
мораторна лихва, следва да се отбележи, че представеният с исковата молба договор за
кредит е непълен и не съдържа всички страници, в т.ч. липсва твърдяната уговорка по чл. 9
5
за заплащане на законна лихва за забава при просрочие на погасителна вноска или
предсрочна изискуемост на кредита. В тази връзка, следва да се приеме за приложимо
правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената сума в срок сума за времето на забавата. От материалите по делото
се установява и сключването на допълнително споразумение с описаното в исковата молба
съдържание.
С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение, че процесният
договор за потребителски кредит се явява акцесорен спрямо договорите, за чието
предсрочно погасяване е отпуснат разглеждания паричен заем. След преценка на
представените писмени доказателства настоящият състав намира, че дйствително, в чл. 1, ал.
1 от процесния договор се установява, че сключеният договор за потребителски кредит е
целеви – за погасяване на съществуващи задължения по Договор за потребителски кредит №
FL ****** от 31.01.2012 г. и Договор за потребителски кредит № 155-79/15.05.2008 г., като
кредитополучателката се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в
сроковете и при условията на настоящия договор. По аргумент от чл. 107 ЗЗД съглашение,
по силата на което едно облигационно правоотношение се прекратява, а на негово място
възниква ново, което се отличава от старото, представлява новация. За да е налице този
способ за погасяване на задължения, е необходимо кумулативното наличие на следните
компоненти: съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява, валидно
възникване на нов дълг на мястото на стария, разлика между погасеното и новосъздаденото
задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет /вид на характерните
престации/ или основание /нов правопораждащ юридически факт, както и намерение за
новиране. Обективната новация изисква ясно изразена воля за поемане от длъжника на нов
дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с
кредитора договор. Когато страните по договора са изменили в рамките на общия размер на
стария дълг само размера на отделните вноски, приспадайки вече платеното по него, и с цел
облекчаване на дълга са разсрочили изпълнението му с уговаряне на нови срокове за
плащане не е налице обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, тъй като не е извършена
промяна нито в предмета, нито в основанието на стария дълг и той не е погасен /в този
смисъл Решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о, Решение №
789 от 22.04.2002 г. по гр. д. № 2292/2001 г. на ВКС, V г. о, Решение № 138/22.08.13 г. по т.д.
№ 27/12 г. на ІІ т.о.; Решение № 210/22.12.14 г. по т.д. № 4090/13 г. на I т.о.; Решение №
110/17.07.15 г. по т.д. № 1568/14 г. на І т.о.; Решение № 136/06.11.15 г. по т.д. № 2483/14 г.
на II т.о.; Решение № 175/25.02.16 г. по т.д. № 2602/14 г. на II т.о.; Решение № 225/03.08.16
г. по т.д. № 3696/14 г. на I т.о.; Решение № 118/08.06.16 г. по т.д. № 729/15 г. на I т.о./
При тълкуване съдържанието на трите договора за потребителски кредит не може да
се направи обоснован извод за наличието на обективна новация. Това е така, защото
предметът на старите задължения и новото е един и същ – все предоставяне на парични
престации. Не се открива и различие в основанието за тяхното поемане. Единствените
различия, които се наблюдават касаят срока на погасяването, ГЛП и ГПР, имащи отношение
6
към размера на задължението, наличието на предоставено обезпечение, но не и изменение в
съществените елементи на договорите – т.е. липсва компонент от фактическия състав на чл.
107 ЗЗД. Връзката между трите договора се изчерпва с целта, за която е отпуснат
кредитният продукт, без да може да се приеме, че процесният договор за кредит е в
състояние на акцесорност спрямо предходните две сделки, за да се извърши преценка
тяхната валидност, съответно за изпълнението на задълженията по тях. Следователно,
неоснователно се явява наведеното с отговора на исковата молба възражение.
Както беше посочено, уважаването на предявените установителни искове предполага
наличието на валиден договор за потребителски кредит. При преценката за валидния
характер на облигационното правоотношение обаче следва да се държи сметка, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице
данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност,
нито е налице някоя от изключенията по чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. В
това отношение, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9,
ал. 1 ЗПКр и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно
действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от
ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен
характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната
Директива 93/13/ЕИО /Решение по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, Решение по дело
Salvat Editores – С-244/98, Решение по дело Mostaza Claro – C-168/05, Решение по Pannon
GSM – C-243/08, Решение по Banco Espanol de Credito SA – C-618/1/.
При това положение, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на
основания за недействителност на процесната сделка. С разпоредбата на чл. 11 ЗПКр е
регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по
аргумент от чл. 22 ЗПКр неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПКр се
санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат
информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. От
анализа на приобщения договор за кредит се установява, че последният е сключен в
предписаната от закона писмена форма, а съдържащият се в него текст е представен с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който видимо и без необходимостта от специални
знания не е по-малък от 12. С чл. 16 е предоставена информация на потребителя относно
правната възможност в 14-дневен срок да се откаже от сделката с указания за начина на
упражняване на правото и произтичащите от това последици. Посочени са изискуемите от
закона параметри на отпуснатия кредит - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му, като към договора е приложен погасителен
план с посочени падежни дати на отделните вноски - размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
7
Противно на релевираните от ответника възражения съдът намира, че клаузата на
чл. 3 относно възнаградителната лихва, не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В
процесната уговорка се съдържа обяснение какъв е механизмът на изменение на лихвата,
поради което и ответната страна в качеството на потребител би могло да предвиди
произтичащите от договора за кредит икономически последици. По аргумент от чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП законодателството допуска клаузи за едностранно изменение на цената на
договора поради външни причини, които не зависят от кредитната институция, а са
породени от протичащите на свободния пазар процеси. В договора ясно и разбираемо е
описано как и кога се променя СОФИБОР, като изрично е указано и откъде потребителят
може следи за настъпващите промени в референтния лихвен процент. В тази връзка, следва
да се приеме, че в процесната сделка са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а
ЗПКр.
При анализа на договора за потребителски кредит съдът намира, че е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, тъй като не е посочен по ясен и еднозначен начин
годишният процент на разходите по кредита, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му по определения в приложение № 1 към ЗПКр начин. В чл. 3, ал. 9 е
отбелязана само стойността на ГПР – 8,84 % и общата дължима сума – 30 195,88 лв., като в
ал. 10, т. 2 при описание на взетите допускания са посочени „лихвата и другите разходи“.
Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В настоящата хипотеза не може да
се направи извод какви елементи са инкорпорирани в ГПР, не става ясно и дали е включена
таксата за откриване и поддържане на разплащателна сметка, открита за усвояването и
обслужването на кредита. В чл. 2 от договора, а и от приобщеното извлечение се налага
заключение, че тази услуга е задължителна за възникването на кредитното правоотношение,
поради което съдът намира, че следва да бъде включена в ГПР.
Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него
компоненти е от особено съществено значение за интересите на потребителите, тъй като чрез
регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за
да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Тази цел няма как да бъде постигната, когато бъде
отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото липсва
прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната практика на
8
Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018 г. по д. С-448/ 2017г.,
според която при посочване само на математическата формула на ГПР, без да са
предоставени необходимите за изчисляването данни, следва да се приравни на непосочване
на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е достатъчно информиран с условията
по изпълнението на бъдещия договор, като в разглеждания случай дори и формулата не е
отбелязана.
Само по себе си обаче некоректното посочване на ГПР се явява самостоятелно
основание за нищожност на потребителския кредит в цялост, доколкото годишният процент
на разходите е част от неговото съществено съдържание и не съществува възможност
съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД клаузата да бъде заменена от повелителни правила на закона или
договорът да се сключи без нея. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички
разходи по кредита, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от
09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС,
Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/. При недействителност на сделката, по
аргумент от чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи
лихви или други разходи по кредита.
За пълнота на изложението и в изпълнение на изискването по чл. 235, ал. 2 и чл. 236,
ал. 2 ГПК да се обсъдят всички доводи и възражения на страните, настоящият състав счита
за необходимо да изложи мотиви и относно възражението на ответника за капитализиране на
лихвите. Действително, в чл. 1, ал. 5 от допълнителното споразумение е уговорено, че за
периода на отсрочване банката начислява лихва съгласно условията на договора за кредит,
като след изтичане на периода на отсрочване, непогасената лихва се разпределя на равни
части, които се добавят към всяка една вноска по кредита. Така цитираната клауза по
естеството си представлява анатоцизъм – трансформиране на главницата чрез прибавяне
към размера на редовна, неизискуема главница, сумата от просрочени възнаградителни
лихви, върху която се начисляват възнаградителни лихви за последващите периоди. По този
начин се стига до резултат, в който главницата нараства в резултат на неправомерно
прибавяне на лихва към нея и олихвяването на изтекли лихви. Така подписаното
допълнително споразумение в частта, в която е уговорено изтеклите лихви да се
капитализират, като се прибавят към главницата, се явява нищожно поради противоречие с
чл. 10, ал. 3 ЗПК.
Основателността на исковата претенция е обусловена обаче не само от сключването
на договор за кредит, но и от предаването и усвояването на заемната сума. Според
представеното експертно заключение с банково бордеро № 2681911 от 22.06.2017 г.
обслужващата сметка на кредита е заверена еднократно със сумата от 24 152 лв. с посочено
основание „усвояване на кредит 4678142“. От събраните в хода на производството писмени
доказателства, в частност преводно нареждане с уникален регистрационен номер
9
BORD02683687 от 22.06.2017г. /л. 100/, както и извлечение от разплащателна сметка /л. 19/
се установява усвояването на сумата от 11 660 лв., извършено чрез вътрешнобанков превод
между собствени сметки на кредитополучателя, както и сумата от 11 550,80 лв. за
„издължаване на кредит „№ 4265681“. При това положение, остатъкът от салдото по кредита
към 22.06.2017 г. е 942 лв.
С исковата молба се претендира установяването на непогасените вноски от договора
за потребителски кредит, обявени за предсрочно изискуеми. Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на една от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването по
смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, и няма автоматично
действие. Предсрочната изискуемост поражда действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването /в този смисъл т. 18 от ТР № 4 от 18.08.2004г. по т. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В настоящата хипотеза от съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
последните постъпления, предшестващи издаването на заповедта за изпълнение по чл. 410
ГПК, са от дати 06.11.2020 г., 18.11.2020 г. и 15.12.2020 г. При това положение,
несъстоятелно се явява твърдението на ищеца, че кредитополучателят е изпаднал в забава с
неплащането на вноската за месец ноември 2020 г., доколкото за този месец са платени 480
лв. при погасителна вноска според допълнителното споразумение на стойност от 418,67 лв.
/л. 150/. Следователно, ответникът е изпаднал в забава след 15.12.2020 г., като при спиране
на плащанията обективно е настъпила предсрочната изискуемост на кредитора, но както
беше посочено последната поражда действие за длъжника от момента на получаването на
поканата.
С чл. 18 от договора е уговорено, че всички уведомления във връзка с кредитното
правоотношение трябват да бъдат отправени в писмена форма, като по отношение на
кредитополучателя адресът за получаване е посоченият при сключването на договора или в
искането за отпускане на кредит настоящ адрес, както и всеки друг адрес, посочено от него.
Предвидено е и задължение при промяна на адреса кредитодателят да бъде уведомен.
Когато в договора са предвидени конкретни способи за връчване на съобщения и
уведомления между страните, редовността на връчването следва да се преценява от гледна
точка на уговореното. При тълкуване на подобна уговорка следва да се държи сметка, че
конкретната клауза цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща
съобщение, и препятства евентуално недобросъвестно поведение на отсрещната страна.
Изпращането на съобщение не трябва да ограничава правата на адресата, поставяйки го в
позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, да не е състояние да получи
изявлението на своя съконтрахент. Все пак допустимо е договора между страните да са
10
уредени способи за връчване на кореспонденция, както и да се предвиди, че изявлението от
едната страна ще се счита за достигнало до другата, без фактически същото да е получено.
Подобно клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено,
би била в съответствие с принципите за добросъвестно упражняване правата на кредитора,
ако ясно разписва при определени предпоставки, при наличието на които ще се счита, че е
положена дължимата грижа, както и че според договора опитът за връчване на съобщението
на адреса или на адресат се приравнява на фактическото му получаване /в този смисъл
Решение № 148 от 02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 208 от
09.02.2018г. по т.д. № 394/2017г. на ВКС, I т.о., Решение № 293 от 28.12.2018г. по т.д. №
2201/2017г. на ВКС, II т.о./.
От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че
уведомлението за предсрочна изискуемост е изпращано на посочения в договора адрес, при
което служителят на съдебния изпълнител е събрал сведения, че съседи от входа не познават
адресата. Видно е, че е извършен опит и за връчване на книжата по място на стопанска
дейност. В крайна сметка, уведомяването му е извършено по реда на чл. 47 ГПК чрез
разлепяне на уведомление на 13.10.2021г., като в 14-дневния срок адресатът не е се явил за
получаване на документите. Настоящият състав намира, че в разглежданата хипотеза
процедурата по чл. 47 ГПК /към действащата към 2021г. редакция/ е извършена надлежно
при спазване на законовите изисквания за броя на посещенията, периодите между отделните
посещения, като има и едно посещение в неприсъствен ден. Поради изложеното съдът
счита, че за дата на предсрочната изискуемост следва да се приеме датата, на която е
завършен фактическия състав с получаването на уведомлението, от който момент
задължението се трансформира от срочно в незабавно предсрочно изискуемо за целия
непогасен остатък от главница - а именно 28.10.2021 г.
На последно място, съдът счита, че следва да обсъди и възражението на ответната
страна за липсата на изготвен, съответно предаден погасителен план към сключеното
допълнително споразумение. По същество същото е неоснователно, доколкото се установи,
че такъв погасителен план е изготвен и е представен като доказателство по делото. Нещо
повече, в решаващия състав възниква сериозно съмнение относно достоверността на тези
твърдения, като се държи сметка, че по данни на вещото лице погасителните вноски за
септември, октомври и ноември 2020 г. са заплатени от кредитополучателя.
С оглед изложеното и като се държи сметка за неравноправния характер на
допълнителното споразумение и нищожността на клаузата, регламентираща ГПР, то по
аргумент от чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, поради което и предявеният иск за присъждане на главницата е установен по
основание. При определяне на размера обаче следва да бъдат съобразени извършените от
длъжника плащания. Съгласно данните от погасителния план към допълнителното
споразумение размерът на чистите непогасени главници възлиза в размер на 14 047,80 лв.,
която сума следва да бъде намалена със 710 лв. /сборът от вноските за м. ноември 2020г.,
декември 2020г., октомври 2023г. и ноември 2023г./. в заключение от събраните по делото
доказателства и предвид установената на основание чл. 23 ЗПКр недействителност на
сключения договор за кредит, съдът достига до извода, че доколкото на ответната страна
кредитополучтелка е предоставен кредит в размер на 24 152 лв. и тя е върнала извънсъдебно
сумата от 12 500 лв., остава да дължи чиста стойност на кредита в размер 11 652 лв.
11
Прилагайки разпоредбата на чл. 23 ЗПКр съдът следва да отрече и дължимостта и
на сумата от 24 лв., представляваща разходи за уведомяване. Освен това този разход
представлява и заплащане на услуга, която банката е извършвала в свой интерес и липсва
валидно договорно основание, на което да се дължи.
По отношение на претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира,
че същата е основателна и следва да бъде уважена частично. При съобразяване на
специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща изискуемост на вземане за чистата стойност
на кредита и при недействителност на договора за потребителски кредит /отричането на
валидността на част или дори на целия договор няма да изключи задължението на
потребителя да върне чистата стойност на кредита/, следва извод, че целта на защитата на
потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на
обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи
баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на общия
принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от
недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само
възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се
съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем - вж. решение № 3432 от
28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. на СГС, III-Б състав, решение № 20099 от 06.12.2023
г. по гр.д. № 28804/2021 г. по описа на СРС, 182 с-в. В този смисъл остатъчното задължение
на потребителя е именно за връщане на главницата по получения кредит, а не за реституция
на дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/ договор - в този смисъл
решение № 50174 от 26. 10. 2022 год. на ВКС по гр. дело № 3855/2021 г., IV г. о.
В случая страните са сключили договор за потребителски кредит, като заемната
сума е следвало да бъде върната на месечни погасителни вноски. Както беше изследвано по-
горе вземанията по договора за потребителски кредит са обявени за предсрочно изискуеми
на 28.10.2021 г., поради което и на тази дата ответната страна е изпаднала в забава. Ето защо
съдът намира, че искът за мораторна лихва следва да бъде уважен за периода от 29.10.2021 г.
/датата следваща уведомяването на заемателката за предсрочната изискуемост/ до
13.02.2023 г. /така, както е заявен от ищеца/, изчислена по реда на чл. 162 ГПК дължимата
лихва за забава върху предсрочно изискуемата главница възлиза на 1 551, 18 лв., до която
сума искът следва да бъде уважен. При това положение и възражението на ответника, че
вземанията за лихви за периода от 12.02.2018 г. до 21.02.2021 г. са погасени по давност, не
следва да се обсъжда.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
С оглед изхода на спора – частична основателност на предявения иск, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски възниква в полза и на двете страни.
В законоустановения срок ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК. С оглед
размера на уважените искове му се дължат разноски както следва: 1 332 лв. – за адвокатско
възнаграждение и държавна такса по съразмерност в заповедното производство и 2 313, 12
лв. – за адвокатско възнаграждение, държавна такса, депозит за ССЕ и адвокатски хонорар в
исковото производство по съразмерност.
Ответната страна също претендира разноски, както следва сумата от 200 лв. – за
процесуално представителство в заповедното производството, като за извършените разноски
е представен договор за правна помощ по ч.гр. д. № 9150/2023г. на СРС, 88 състав и прави
искане съдът да определи възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществилия безплатно
процесуално представителство адвокат. За определянето справедливия размер на
адвокатското възнаграждение следва да се съобрази, че исковото производство не се
12
характеризира с фактическа и правна сложност, тъй като по въпросите за потребителските
кредити е налице както изобилна съдебна практика от национално ниво, така и обвързващи
решения от наднационален характер. Отделно, обемът на извършените процесуални
действия от страна на доверителя инкорпорира депозирането на отговор искова молба и две
допълнителни молби. Предвид изложените съображения и съобразявайки Решение по С-
438/2022г. на СЕС и Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на I т.о. на
ВКС, настоящият състав намира, че следва да определи възнаграждение в размер на 1 000
лв., като съобрази и договореното възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
При този изход на спора в полза на ответника и на осъществилия безплатно
представителство адвокат се дължат следните суми: 28, 80 лв. – адвокатско възнаграждение
за заповедното произовдство и 144 лв. – адвокатско възнаграждение за исковото
производство.
Мотивиран от изложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, че В. И. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
*************************************************, дължи на „Юробанк България“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Околовръстен
път“ № 260, сумата от 11 652 лева, представляваща сбора от вноски, обявени за предсрочно
изискуеми, за периода от 22.12.2020г. до 13.10.2022 г. по Договор за потребителски кредит
№ FL***** от 22.06.2017г. и Допълнително споразумение от 26.06.2020г., както и сумата от
1 551, 18 лв. – лихва за забава върху обявената за предсрочно изискуема главница по
договора за периода от 29.10.2021 г. до 13.02.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ предявените искове
за разликата над присъдената главница от 11 652 лв. до пълния предявен размер от 14 047, 80
лв., искът за забава над присъдения размер от сумата от 1 551, 18 лв. до пълния предявен
размер от 2 726, 02 лв. и за периода 22.11.2020 г. до 28.10.2021 г., искът за възнаградителна
лихва в размер на 438, 50 лв. за периода от 22.11.2020 г. до 13.10.2021 г. и 24, 00 лв. –
обезщетение за уведомяване
ОСЪЖДА В. И. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
*************************************************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 1 332 лв. – разноски в заповедното
производство и 2 313, 12 лв. – разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Околовръстен път“ № 260, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
заплати на В. И. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
*************************************************, сумата от 28,80 лв. - разноски в
заповедното производство.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Околовръстен път“ № 260, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв вр.
78, ал. 3 ГПК да заплати на адв. Т. Н. Н. сумата от 144 лв. – възнаграждение за безплатно
процесуално представителство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
13
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14