№ 203
гр. София, 13.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Станимира И.а
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100502471 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20289/08.12.2023 г. по гр.д. № 36297/2023 г. по описа на СРС, 40
състав Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е
осъдена да заплати на С. М. С. сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди в резултат на извършените спрямо него процесуални действия в
хода на воденото наказателно производство за престъплението, за което е оправдан с
влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 23481/2014 г. по описа на СРС, НО,
102 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
30.05.2023 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от 2421,50 лева, представляваща законна лихва за забава върху присъдената главница
за периода от 16.09.2021 г. до 29.05.2023 г., като искът е отхвърлен за главницата за
разликата над уважения размер от 15 000 лева до пълния предявен от 25000 лева и
иска за лихва за забава за разликата над уважения размер от 2421,50 лева до пълния
предявен от 4312,50 лева, като ответникът е осъден да заплати и сумата от 1300 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за платени адв.
Възнаграждения в първоинстанционното и въззивното производство в резултат от
извършените спрямо него процесуални действия в хода на воденото наказателно
производство за престъплението, за което е оправдан с влязла в сила присъда,
постановена по НОХД № 23481/2014 г. по описа на СРС, НО, 102 състав, като искът е
1
отхвърлен за разликата над уважения размер от 1300 лева до пълния предявен от 3900
лева.
Срещу решението, в частта, с която исковете са уважени, е постъпила въззивна
жалба вх. № 361625/15.12.2023 г., подадена от Прокуратура на Република България, в
която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство поддържа, че неправилно съдът е определил
размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като не е съобразил
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Не се установявало от събраните по делото гласни
доказателства ищецът да е търпял вреди, които да са повече от житейски нормарните.
Не били взети предвид и представените справки от СДВР за неприключили
наказателни производство срещу ищеца, като поддържа, че търпените вреди не били
единствено в резултат на действията по това производство. Нещо повече, извършените
претърсвания и изземвания, както и мярката за неотклонение „задържане под стража“
били във връзка с разрешение на съда. Не било взето предвид, че досъдебното
производство било приключило в разумен срок, а забавянето на съдебното
производство било извън решаващата функция на Прокуратурата. Освен това, самата
оправдателна присъда представлявала морално обезщетяване и до известна степен
компенсирала вредите. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени, а при условията на евентуалност – присъденото обезщетение да бъде
намалено, като завишено.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
въззиваемия С. М. С..
Против решението, в частта, с която предявеният иск за обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 15000 лева до
предявения размер от 25000 лева, както и в частта, с която предявеният иск за
обезщетение е отхвърлен за сумата над 1300 лева до предявения размер от 3900 лева, е
постъпила въззивна жалба вх. № 37001/21.12.2023 г., подадена от С. М. С.. В жалбата
са изложени съображения за неправилност на решението в обжалваната част.
Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство поддържа, че при
постановяване на решението си районният съд не е извършил преценка на всички
обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди, като съдът посочил бланкетно събраните по делото
доказателства и изброяване на част от критериите, при които се определя размерът на
обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, но без да извърши необходимия анализ. Не било
обсъдено, че повдигнатото обвинение е имало изключително неблагоприятни
последици за С. М. С., наказателното производство продължило повече от 8 години,
през който той преживявал психическо напрежение, което се трупало постепенно. Не
2
били обсъдени събраните по делото гласни доказателства, от които се установявали
притеснения страх, чувство на унижение и несигурност. Моли решението да бъде
отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
въззиваемия Прокуратура на Република България.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Производството по гр.д. № 36297/2023 г. по описа на СРС, 40 състав е
образувано по искова молба, подадена от С. М. С. против Прокуратура на Република
България, с която е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди. Ищецът твърди, че на 02.01.2013 г.
било образувано досъдебно производство ЗМ № 1/2013 г. по описа на СДВР, пр.пр.
3449/2013 г. по описа на СРП срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.
195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. На
15.04.2013 г. ищецът бил задържан за срок от 24 часа за установяване на
съпричастност към извършеното престъпление, като в срока на задържането на С.
били извършени претърсване и изземване на поС.ния му адрес, както и в обитаваното
от него жилище. Твърди, че е привлечен като обвиняем на 16.05.2013 г., като
задържането му било продължено с постановление на прокурор до 72 часа и по искане
за взимане на мярка за неотклонение било образувано НЧД № 8896/2013 г. по описа на
СРС, 112 състав, по което била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
С определение от 23.08.2013 г. мярката била изменена в „домашен арест“, като в
периода на изпълнение на тази мярка било отказвано от прокуратурата напускане на
жилището във връзка с посещение на Метадоново поддържаща програма, както и за
приемане в лечебно заведение. Твърди, че с Определение от 24.01.2014 г. по НЧД №
1102/2014 г. на СРС, мярката била изменена в „парична гаранция“ в размер на 600
лева. На 12.12.2014 г. бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД №
23481/2014 г. по описа на СРС, 102 състав, по което били проведени повече от 20
открити съдебни заседания, на които ищецът присъствал. На 28.01.2020 г. била
постановена присъда, с която бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото
обвинение, но Прокуратурата на Република България подала протест, с който била
поискана отмяната й. С Решение по ВНОХД № 3995/2020 г. по описа на СГС,
присъдата била потвърдена, като то влязло в сила от 16.09.2021 г. Поддържа, че в
резултат на незаконно повдигнатото обвинение претърпял неимуществени вреди,
които оценява на 25000 лева, имуществени вреди в размер на 3900 лева – платено
възнаграждение за адвокат, като претендира и обезщетение за забава в размер на
законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до подаване на
3
исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
Прокуратурата на Република България оспорва предявения иск, като заявява, че
предявените искове са неоснователни, тъй като не са настъпили твърдените вреди в
резултат на повдигнатото обвинение. Посочва, че взимането на мерките за
неотклонение не са в резултат на действия само на Прокуратурата. Не били
ангажирани доказателства относно отрицателни последици в емоционален план, както
и за причинната връзка между тях и обвинението. Поддържа, че срещу ищеца са
водени и други наказателни производства. Оспорва размера на претендираното
обезщетение за имуществени вреди като прави възражение за прекомерност при
условията на евентуалност. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства и е приложено НОХД № 23481/2014 г. по описа на СРС, 102 състав, въз
основа на които районният съд е приел, че предявените искове са основателни, като
справедливо е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000
лева, както и е приел извършване на разходи за адвокатско възнаграждение в
претендирания размер, но е уважил възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за въззивната инстанция и то е вамалил до размер от 1000 лева, като е
съобразил Наредба № 1/2004 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите
на обжалваното решение.
Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или
ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието
не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради
това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Пасивно
легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за незаконно обвинение в
извършване на престъпление е Прокуратурата на Република България, която съгласно
4
чл. 127 от Конституцията е органът, който привлича към наказателна отговорност за
извършени престъпления и поддържа пред съда обвинението по наказателните дела от
общ характер. Следователно Прокуратурата на Република България (като
централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по
предявените искове, тъй като действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото са извършени от лица, числящи се към структурата на държавното
учреждение, в чийто персонален състав са били включени лицата, повдигнали
незаконосъобразното обвинение, ръководили разследването срещу ищеца (чл. 46, ал. 2,
т. 1 от НПК), и същевременно осъществяващи ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 2 от НПК).
Неоснователни са доводите на въззивника Прокуратура на Република България,
че първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че претърсване, изземване, личен
обиск и взимане на мярка за неотклонение били със разрешението на друг орган –
съдът. Извършването на тези действия, са свързани с осъществяване на ръководната
роля на прокурор в досъдебното производство и събиране на доказателства, както и
обезпечаване на участието на обвиняемия, като съдът преценява законосъобразността
на извършените действия от органите на досъдебното производство и няма активна
роля при взимане на решение за прилагане на тези мерки или извършване на тези
действия.
Освен това, неоснователни са и доводите, че Прокуратурата на Република
България не следва да отговаря за вредите, настъпили от продължителността на
наказателното производство в неговата съдебна фаза, доколкото и независимо от
отговорността съда за разглеждане на делата в разумен срок, ответникът носи
отговорност за това, че в хода на съдебното производство е поддържал незаконното
обвинение, а в конкретния случай, дори е подал протест срещу оправдателната
присъда, като е поддържал обвинението и пред въззивния съд.
Основателността на предявения иск се предпоставя от това по делото да се
установи, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление от общ характер, да е претърпял твърдените неимуществени вреди, като
между незаконното действие на правозащитните органи и вредите следва да е налице
причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК
доказателствената тежест за установяване на релевантните факти е възложена на
ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ той е освободен от задължението
да установява вината на длъжностните лица за настъпване на претендираните вреди.
От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е било
образувано наказателно производство по повдигнато и поддържано от СП обвинение
за извършено престъпление, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда. В
конкретния случай фактът, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение,
5
обуславя възникване на отговорност на държавата при наличие на причинна връзка
между незаконното обвинение в извършване на престъпление и причинените вреди /т.
11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./. Постановяването на оправдателна присъда/решение,
обаче, не е самостоятелно основание за присъждане на обезщетение - по смисъла на
чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и конкретните имуществени и
неимуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът намира, че искът е
установен по основание, като при определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид редица обстоятелства, които в
съвкупност обуславят начина, по който привличането към наказателна отговорност се е
отразило на съС.ието на ищеца: тежестта на обвинението, обстоятелството,
продължителността на наказателното производство около 8 години, като
прокуратурата е поддържала обвинението. От значение за определяне на размера на
обезщетението е, че от 16.05.2013 г. – с постановление за задържане на прокурор и
след определение на съда – мярка за неотклонение „задържане под стража“ и домашен
арест (03.08.2013) до 04.02.2014 г. спрямо ищецът са наложени най-ограничаващите
мерки на процесуална принуда, като в рамките на този период му е отказван достъп до
лечение, както и участие в Метадонова поддържаща програма от прокурор. От
съществено значение при определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди е обстоятелството, че по отношение на С. С. са водени и други
производства и процесуални действия, видно от приложените към отговора на
исковата молба справки, но следва да се посочи, че в приетата справка за съдимост са
отразени осъждания, които значително предхождат процения период, както и че по тях
ищецът е бил реабилитиран. По отношение на справката относно неприключили
производства, въззивният съд намира, че същата не е от естеството си да установи
предприемани по отношение на ищеца процесуални действия извън процесното, а
отразява единствено събирани данни от органите на МВР, които не установяват при
условията на пълно и главно доказване престъпна дейност на С. С.. При съвкупната
преценка на всички установени по делото обстоятелства, настоящият съдебен състав
намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е справедливо и
съответства на критериите, предвидени в чл. 52 от Закона за задълженията и
договорите.
Отговорността на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди от
незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на
оправдателната присъда (т.4 от ТР № 3 от 22.04.2004г.), т. е. от влизане в сила на акта, с
който се признават за незаконни действията на държавния орган- влизане в сила на
присъдата – 10.02.2014 г. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат
лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната
давност за реализиране отговорността на държавата.
6
По отношение на присъденото обезщетение за имуществени вреди в двете
жалби не са изложени конкретни оплаквания, по които въззивният съд да се произнесе.
Правилно районният съд е установил извършване на разходи в претендирания размер
и е съобразил направеното възражение за прекомерност на платеното адвокатско
възнагражение за проведено едно съдебно заседание във въззивната инстанция, поради
което и решението и в тази част се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20289/08.12.2023 г. по гр.д. №
36297/2023 г. по описа на СРС, 40 състав.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7