РЕШЕНИЕ
№ 2021
гр. Пловдив, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330117975 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Ю. К. Л., ЕГН ********** против „ЕВН
България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК.
В исковата молба се твърди, че срещу ищеца било образувано изп. дело, въз
основа на издаден в полза на ответника изпълнителен лист от 05.02.2014 г., въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17843/2013 г. на
ПРС за следните суми: 787,05 лева – главница, представляваща стойност на топлинна
енергия за периода 01.05.2012 г. – 30.04.2013 г.; 68,59 лева - обезщетение за забава за
периода 01.07.2012 г. – 05.11.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от
06.11.2013 г. до окончателното погасяване, както и общо 125 лева - разноски.
Твърди да не дължи изпълнение, поради настъпила перемпция по ИД и изтекла
погасителна давност. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска.
По изп. производство били извършвани редица действия, при което нямало
период на бездействие повече от 2 години и хипотезата на чл. 433, т.8 ГПК не била
налице. Следвало да се има предвид, че дружеството извършило възлагане по смисъла
на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да предприема всички необходими и
1
възможни изп. действия с оглед събиране на вземанията.
По отношение на процесните суми била приложима пет, а не тригодишна
давност, предвид влязлата в сила заповед за изпълнение. Твърди приложимост на
постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски. Релевира се възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на
насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: в полза на ответника
срещу ищеца, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е
издаден процесният изпълнителен лист, с който са присъдени твърдените вземания
/вж. Опр. 140 ГПК № 2164/27.02.2022 г. – л.84-85/.
Тези факти се приемат за доказани и при съобразяване на приетите ПД.
Представени са само от ищеца писмени доказателства във връзка с
образувания изпълнителен процес.
На 12.03.2014 г. е подадена молба за образуване на ИД № ........ и район на
действие /л.5/.
Със същата са възложени правомощия на ЧСИ по реда на чл. 18 ЗЧСИ. По
делото са извършени справки за имуществото състояние на длъжника, връчена е ПДИ.
На 05.08.2016 г. /л.26/ е подадена молба от взискателя с искане да бъдат предприети
конкретни действия по изпълнението. Последвали са и други молби с искания за
прилагане на изп. способи. Няма фактически извършени и приложени такива, до
06.10.2021 г. – л.48 – налагане на запор.
Предвид изложеното и като съобрази извършените по изп. дело действия,
техния характер и правен ефект, съдът намира следното:
Молбата за образуване на изп. дело е изпълнително действие и прекъсва
давността, предвид изричното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ /в този смисъл
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС, т.10/. Впоследствие по изпълнителното дело са извършени редица справки за
имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не представляват
действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са част от
динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ.
Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение също не представлява
изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно
2
задължителните разяснения, дадени в посоченото по-горе ТР/.
С молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е
възложил на ЧСИ да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Това обстоятелство обаче не го освобождава от задължението да движи
производството или да следи неговото развитие. При наличие на подобно
упълномощаване, срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, би могъл да се прекъсва с всяко
изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в изпълнение на възложените
му правомощия. Такива до запора не са налице.
Съобразно представените доказателства, съдът приема, че последното валидно
действие, с което давността е прекъсната, е именно подаването на молба за образуване
на изп. дело с възлагането по чл. 18 ЗЧСИ. На основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК,
изпълнителният процес е прекратен ex legе на 12.03.2016 г. Подаването на молби от
взискателя след този момент, включително депозираната пет месеца по-късно на
05.08.2016 г., както и извършването на последващи действия от съдебния изпълнител, в
т.ч. налагането на запор, не могат да породят правни последици, тъй като не почиват
на съществуващо и валидно изпълнително производство.
Възражението на ответника, че с молба от 23.03.2015 г. /л.76/ перемпцията и
давността били прекъснати, е неоснователно. Делата са образувани между едни и същи
страни и не се касае за присъединяване на различен кредитор. Отделно /въпреки
липсата и на док.за другото ИД/, с категоричност не може да се приеме, че извършени
по друго дело действия по изпълнението могат да прекъснат сроковете относно
вземания по дело, образувано по-късно.
Задължението за заплащане на ползвана топлинна енергия представлява такова
за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като са налице
повтарящи се през определен период от време еднородни задължения при ежемесечно
отчитане на ползваната топлоенергия, която следва да бъде заплатена през месеца,
следващ ползването й /ТР № 3 от 18.05.2012 год. на ВКС, ОСГК/.
С посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10,
се прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. За такова
съдът приема подаването на молбата до СИ за образуване на ИД на 12.03.2014 г., при
което, погасителната давност е изтекла на 12.03.2017 г.
Ето защо, към датата на предявяване на настоящата искова молба 15.11.2021 г.,
3-годишната погасителна давност е изтекла /извършените след перемпцията действия
по изпълнението не могат да породят каквито и да е правни последици/. Съобразно
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане са се погасили и
произтичащите от него акцесорни вземания по изпълнителния титул.
Въпреки изричните указания до ответника по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК с
3
доклада, същият не ангажира док. за спиране/прекъсване на давността, а от наличните
съдът достигна до горните изводи.
Съдът не споделя становището в ОИМ, че вземанията по изпълнителния лист
се погасяват с 5- годишна давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги 5-
годишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Настоящият случай не е
такъв. В действителност е налице влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, но тя има единствено преклудиращ ефект и препятства
оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства или доказателства, които са
били известни на длъжника и, с които е разполагал или е можел да се снабди, до
изтичането на срока за възражение. Влизането на заповедта в сила обаче не създава
сила на пресъдено нещо между страните, както влязлото в сила съдебно решение, а
поражда изпълнителната й сила. Именно този извод следва от тълкуването на
разпоредбата на чл. 424 ГПК, която позволява оспорване на сумите по заповедта при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, които не са могли да бъдат
известни на длъжника до изтичането на срока за възражение или, с които не е могъл да
се снабди в същия срок. Този специален иск е предвиден въпреки наличието на влязла
в сила заповед за изпълнение, макар тя да е със същия предмет и разкрива
разминаването в последиците на влязлото в сила решение и влязлата в сила заповед за
изпълнение. Поради това без изрична законова разпоредба в този смисъл, заповедта не
може да бъде приравнена на решение по спора и не може да се ползва от всички негови
последици, особено силата на пресъдено нещо. За да достигне до този извод съдът
съобрази и подхода на законодателя при уреждането на двете материи, и предвидения
самостоятелен ред за защита срещу влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 424
ГПК, което нямаше да е необходимо, ако тя се ползваше със СПН като решение по
делото, тъй като щеше да намери приложение чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, който
регламентира идентични предпоставки – така и Решение № 400/05.04.2017 г. по в.гр.д.
№ 2955/16 г. на ПОС и др.
Съдът не споделя и възраженията в ОИМ, че до приемане на посоченото ТР на
26.06.2015 г., следва да намерят приложение постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
при което давността да не е текла по време на изп. процес. Мотиви относно
неприложението му са ясно и подробно изложени в т. 10 на посоченото ТР, като на стр.
24 е аргументирано – защо това Постановление е загубило силата си - предвид новата
правна уредба на обществените отношения, която се дава с КРБ от 1991 г., а и приетия
ГПК от 01.03.2008 г. Самата конструкция на изп. процес и защитаваните с него
интереси са били коренно различни, при което след новата уредба това Постановление
е загубило действието си. Това е станало не с приемането на ТР, а със самото
изменение в обществените отношения. Настоящият състав прилага постановките в ТР,
като ги намира за пряко относими, доколкото чрез тях се дава принципно разяснение
как следва да се тълкува и прилага законът във връзка с действия по изпълнението и
4
давността в изп. процес, при което и не споделя цитираната съд. практика. Отделно е
налице преобладаваща такава в обратна насока - Решение № 131/23.06.2016 г. по
гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 12/02.06.2016 г. по т.д.№ 3788/2014 г.
на ВКС, I т.о.; Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС; Решение
№ 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, III г.о. и др., поради което и е
образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което не е налице
поставен краен съд. акт.
Но дори да се застъпи друго разбиране, възраженията на ответника не биха
могли да доведат до различен резултат. Съгласно ППВС - на основание чл. 115, б. ж/
ЗЗД след образуване на изпълнително дело, при висящност на изпълнителния
процес, прекъснатата вече давност се спира. Следователно изисква се валиден и
действащ изп. процес. Както се посочи обаче, след подаването на молбата за
образуване на ИД, други действия по изпълнението не са предприемани до изтичане на
двугодишния срок на перемпцията на 12.03.2016 г. Поради това и ИД е прекратено по
силата на закона, поради бездействие от страна на взискателя в рамките на посочения
срок, и оттогава вече липсва висящ изп. процес, през който давността да е спряла.
Така, от 2016 г. е започнала да тече нова давност, която към датата на образуване на
делото отново е изтекла. Поради изложеното, възраженията в ОИМ се явяват
неоснователни и при тези съображения.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в цялост, като се
признае недължимостта на сочените от ищеца суми.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК /л.89/ и
доказателства за сторени такива в размер на: 50 лева – ДТ; 5 лв. – ДТ об.з.; 350 лева –
платено адв. възнаграждение , съгл. ДПЗС. Възражението за прекомерността му е
своевременно, но неоснователно – хонорарът надвишава минимално мин. по НМРАВ,
като с оглед конкретната фактическа и правна сложност, положените процесуални
усилия, явяване в о.с.з., ангажиране на док., уважаване на искания и пр., които
несъмнено свидетелстват за проявена съответна активност, съдът счита, че
възнаграждението не подлежи на редуциране.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Ю. К. Л.,
ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК
*********, следните суми: 787,05 лева – главница, представляваща стойност на
5
топлинна енергия за периода 01.05.2012 г. – 30.04.2013 г.; 68,59 лева - обезщетение за
забава за периода 01.07.2012 г. – 05.11.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 06.11.2013 г. до окончателното погасяване, както и общо 125 лева –
разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 05.02.2014 г. по ч.гр.д. №
17843/2013 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37 да плати на
Ю. К. Л., ЕГН **********, с адрес: .... сумата от общо 405 лева /четиристотин и пет
лева/ - разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6