Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 15.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV – „Г“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 15433
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 209307 от 04.09.2019 г., постановено по гр.д. № 19979/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65 – ти състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ, че Б.А. Д.дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 6726,03 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2014
г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот с абонатен № 242190; 24,58 лв. - цена за услугата дялово
разпределение за периода 30.06.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата за периода от 03.07.2017 г. до изплащане на вземането,
които
суми са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 25.07.2017 г. по гр. д. № 43668/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65-ти
състав, като главните искове са отхвърлени за разликата до пълния им предявен
размер от 7019,40 лв. С решението са отхвърлени изцяло предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
1186,84 лв. – обезщетение за забава върху главниците за топлинна енергия и
услугата дялово разпределение за периода 15.08.2014 г. – 19.06.2017 г.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач "Н.И." ЕООД.
Срещу
решението в частта му, в която предявените искове са
уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Б.А. Д., чрез назначения му особен представител адв. М.Т.. В
жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно,
поради необоснованост на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон. Иска се от въззивния съд да отмени решението
на СРС в обжалваната част и да отхвърли предявените искове. Подадена е от адв. Т.
и молба /наименована частна жалба/, в която са изложени оплаквания срещу
определения от въззивния съд размер на депозита за особения представител на
жалбоподателя, като се сочи, че предвид цената на исковете възнаграждението за
особения представител следва да бъде в по – голям от определения от въззивния
съд размер.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач "Н.И." ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Решението
в частта, в която исковете за главници са отхвърлени за разликата над сумата от
6726,03 лв. до пълния предявен размер от 7019,40 лв. и за сумата от 1186,84 лв.
– лихва за забава, не е обжалвано от ищеца, поради което в тази част то е
влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне по него.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, но е частично неправилно.
Установено
е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Доказано
е също така, че ответникът Б.А. Д.е собственик на процесния апартамент № 64, находящ
се в гр. София, ж.к. ”*******“, с абонатен № 242190 - това обстоятелство се
установява от приложения по делото /л. 117 от делото на СРС/ договор от
28.06.1994 г. за продажба на държавен недвижим имот, в който именно Б. Д.е
посочен за купувач на цитирания недвижим имот. По делото пред СРС е представена
и справка от Агенцията по вписванията, в която е посочено, че за периода от
01.11.1990 г. до 16.05.2019 г. не са били установени вписвания, отбелязвания и
заличавания по отношение на Б.А. Д.. Ето защо, въз основа на съвкупния анализ
на доказателствата по делото, следва да се приеме, че ответникът Б.А. Д.се
явява потребител на топлинна енергия по договорно правоотношение с ищеца за
исковия период, без да е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно той е задължено лице за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен източник на
отношенията между главните страни са публично известни Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през исковия
период /чл. 150 ЗЕ/. Ето защо, неоснователни са възраженията на жалбоподателя,
че ищецът не представил документ за собственост на имота и че ответникът не бил
в договорни правоотношения с „Т.С.” ЕАД за доставка на топлинна енергия. В този
смисъл доказано е основанието /източниците/ на вземанията, предмет на
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, както е приел и
първоинстанционният съд.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответникът Б.А. Д.е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема за доказано съществуването на
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди между ищеца
и ответника Б.А. Д.с включените в него права и задължения на страните, съгласно
ЗЕ и Общите условия.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.
В
случая етажните собственици на процесната сграда, след взето решение на
проведено Общо събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода на третото лице-помагач "Н.И." ЕООД. В чл. 4,
ал. 1 от Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост –
ПУРНЕС /в приложима редакция, понастоящем отм./, изрично е предвидено
правомощие на общото събрание да решава въпроси, свързани с ползването на
общите части от сградата. Обстоятелството дали ответникът е дал съгласие за
сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице редовно
проведено общо събрание. А и законността на взетото решение не може да бъде
изследвано в рамките на настоящото производство. Ако ответникът оспорва
редовността на проведеното общо събрание за него е съществувал друг ред за
защита, а именно чрез атакуване на решението с конститутивен иск пред
съответния съд по реда на ПУРНЕС. Предвид липсата на изрична отмяна на
решението на Общото събрание, следва да се приеме, че сключения с "Н.И."
ЕООД договор от 23.10.2002 год. обвързва и ответника, доколкото се установява,
че същият е потребител на топлинна енергия, като собственик на индивидуален
обект в процесния блок.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на „Н.И.“
ООД.
Ищецът
е представил счетоводна справка за ответника, издадена от негов представител, в
които са обективирани претендираните вземания за доставена топлоенергия за
исковия период. Тази счетоводна справка съдът приема, че не представлява
доказателство за удостоверените в нея правнорелевантни обстоятелства, тъй като
тя представлява частен свидетелстващ документ по смисъла на чл. 180 ГПК,
обективираща изгодни за нейния издател факти. В този смисъл тя притежава само
формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържа удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като неин издател. Този частен
свидетелстващ документ би притежавал доказателствена сила, в случай че бе
подписан от двете страни, тъй като той би обективирал извънсъдебно признание от
страна на потребителя, че е получил от крайния снабдител топлина енергия на
стойност, посочена в справката. Поради тези правни съображения съдът не приема
за установени обстоятелствата, удостоверени в този частен свидетелстващ
документ.
Тези факти са установени, обаче, от приетата като компетентно изготвена СТЕ.
Въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – талон
за отчет на уредите за дялово разпределение за сезон 2014/2015 г., констативен протокол
във връзка с годишен отчет на уредите за дялово разпределение от 05.05.2016 г., както и на заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
въззивният съд намира, че следва да бъде кредитирано, се установява, че начисляваните
суми за топлоенергия за процесния апартамент и за исковия период са изчислени
съобразно изискванията на действащата към процесния период нормативна уредба /като
са съобразени обстоятелствата, че: ищецът е отчислявал за своя сметка
технологични разходи на абонатната станция; за процесния период ответникът не е
осигурил достъп на фирмата за дялово разпределение за отчет и проверка в имота,
с изключение на 2015 г.; в имота се ползва топла вода и има водомер за топла
вода, по който се отчита разхода, като същият се изчислява на 3 броя
потребители за 2013 – 2014 г. и 5 бр. лица за периода 2014 – 2016 г., при норма
140 литра на потребител за едно денонощие, съгласно НТ; в ищцовото дружество
има съхранени документи за периодични проверки на топломера с електронен блок
тип Multicall 66 C в
абонатната станция, съгласно БДС 1434-2001 и протоколи за тяхната смяна, които
са извършвани на всеки две години. Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество. Следва да се изясни, че изчисленията са извършвани от
трето на процесното материално правоотношение лице – „Н.И.” ЕООД, като СТЕ е
установила, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до
абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално
доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните
изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на
доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло
възприема фактическите /доказателствените/ изводи, до които е достигнала тази
съдебна експертиза.
По
отношение на оплакването на жалбоподателя, че в жилището не е била доставяна
определена по качество топлинна енергия, следва да бъде посочено, че според
действащата през исковия период нормативната уредба отоплителните тела и
средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители, съответстващи
на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, са собственост
на потребителите – чл. 140, ал. 4 ЗЕ. А
щом е така, то следва да се приеме, че потребителите са длъжни да поддържат
тези средства в подходящо за експлоатация състояния. Т.е., ищецът няма
задължението да извършва ремонт или подмяна на отоплителни тела и средства за
дялово разпределение.
На
следващо място, във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответника следва
да се посочи, че разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от приложимата към процесния
период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването установявана
задължение за всички потребители да осигуряват достъп на представители на
фирмата за дялово разпределение за извършване на отчет на уредите, като
съгласно чл. 70, ал. 4 от наредбата на потребителите, неосигурили достъп за
отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т.
6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. По
делото нито са релевирани твърдения, нито са ангажирани доказателства, че
ответникът е осигурявал достъп до имота през процесния период /с изключение на
2015 г./, а доказателствената тежест е била негова. Следователно при определяне
на дължимата сума с изравнителната сметка е спазена нормативно установената
методология и остойностяването е по нормативно определените цени.
Отделно
от това следва да се посочи, че според чл. 70, ал. 5 от наредбата
потребителите, неосигурили достъп, могат да поискат допълнителен отчет и
преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на
изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител; след изтичане
на срока не се приемат нови рекламации и не се преработва изравнителната
сметка. Съответно съгласно чл. 29, ал. 2 от Общите условия купувачите, неосигурили достъп, могат да
поискат срещу заплащане допълнителен отчет и преработване на изравнителните
сметки /обща и индивидуални/ в тримесечен срок от датата по чл. 28, ал. 2 –
датата на връчване на изравнителните сметки, като след изтичане на този срок не
се приемат нови рекламации и не се преработват изравнителни сметки /ал. 3/. В
разглеждания случай по делото липсват данни, че ответникът е поискал
своевременно извършването за негова сметка на допълнителен отчет и преработване
на изравнителните сметки.
Не
е налице и нарушение на общностното право /ЕО/. Европейските директиви са
актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят
националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото
право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в
срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е
въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може
да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва
да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на
директивата. Настоящият случай обаче не е такъв. Самата система за дялово
разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ /отм./ в изпълнение на
изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 год. относно
ограничаване на емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната
ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 год. относно ефективността при
крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Именно
съгласно директивата, държавите членки трябва да разработят и реализират
програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление,
климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че стойността на доставената топлинна енергия е в
по-нисък размер от фактурирания от ищеца, тъй като цената за 1 киловатчас
топлинна енергия е посочена с повече от два знака след десетичната запетая
/т.е., нарушение на чл. 24 ЗБНБ/. Законът не забранява паричните величини,
използвани за пресмятане на дадена стойност, да бъдат означавани с повече от
два знака след десетичната запетая, поради което това е допустимо – затова
именно и валутните курсове на свободния пазар, вкл. обявените от самата БНБ, се
обявяват по този начин. Не е допустимо единствено реалното заплащане на
остойностените по този начин парични задължения да бъде извършвано чрез парични
единици, различни от официалната валута – лева, разделен на 100 стотинки, което
по необходимост предполага крайното парично задължение да бъде закръглявано с
точност до втория знак след десетичната запетая.
По
отношение на дължимия размер на претендираните вземания настоящият съдебен
състав приема следното:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2
изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно
чл. 32, ал. 3 от действалите през исковия период Общи условия, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви. Настоящият съдебен
състав приема, че под „най-стари задължения” по смисъла на посочената клауза
следва да имат предвид тези най-стари задължения, които се отнасят за
съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало до
хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл. 113 ЗЗД.
Според
нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са
ги сключили, като изменения могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие
на страните или на основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани
каквито и да е доказателства, че страните са договорили правила за начисляване
на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за
прихващане, различни от тези в Общите условия.
В
контекста на изложеното СГС счита, че при формиране на крайната дължима сума,
следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този
смисъл изравнителният резултат в края на съответния период няма напълно
самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната
сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след
датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението
за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на
вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни
вноски и последните са в по-голям размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия.
В
случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно
е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да
иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои
задължения към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и
да е заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от
тези права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на
действително потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността
на прогнозното количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е
по-малко от фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
По
отношение на процесните вземания за главници намира приложение специалната
3-годишна погасителна давност по чл. 111, б.“в” ЗЗД /както е приел и СРС/,
според която разпоредба с изтичането на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съгласно разясненията, дадени с ТР №3/2011
год. по тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което
са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, каквито са процесните
за главници, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В
частност, задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД месечните суми за топлинна
енергия и изравнителните вноски са били дължими в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. Следователно за всяка една от претендираните
от ищцовото дружество главници, касаещи процесния период, тригодишният
давностен срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното заплащане.
В
разглеждания случай първоинстанционният съд е приел, че са погасени по давност
вземанията на ищеца единствено за м.05.2014 г. и м.06.2014 г. Същевременно,
обаче, с обща фактура № **********/31.07.2014 г. ищецът е претендирал
заплащането на топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че посоченото от ищеца основание на
претенциите, а именно – посочване на дължимата сума в процесната обща фактура от
31.07.2014 г. не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от
датата на издаване на общата фактура, респ. от изтичане на 30-дневен срок от
публикуването й /чл. 33, ал. 2 от ОУ/, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от
Общите условия от 2014 г. тази обща фактура обективира месечните задължения за
целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от
изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ.
изваждане на сумите за връщане на потребителя. На следващо място, правилно първоинстанционният
съд е приел, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена
топлинна енергия остава същият, посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ /в
30-дневен срок от датата на публикуването им/. С оглед на гореизложеното,
неправилно първоинстанционният съд е приел, че са погасени по
давност вземанията на ищеца единствено за м.05.2014 г. и м.06.2014 г. Доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на
30.06.2017 год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/ и с оглед липсата на твърдения и доказателства за наличието на
обстоятелства, спиращи или прекъсващи давността съгласно чл. 115 и чл. 116 ЗЗД,
настоящият съдебен състав приема, че са погасени по давност и вземанията на
ищеца „Т.С.” ЕАД за предходния период, посочен в процесната обща фактура, а
именно от м.05.2013 г. до м.04.2014 г., които възлизат в размер на 1513,52 лв. Следователно
ищецът се легитимира като кредитор на вземания само за останалата част от
исковия период, а именно от 01.07.2014 год. до 30.04.2016 год.
По
отношение на дължимия размер на претендираната главница за топлинна енергия
настоящият съдебен състав приема, че правилно първоинстанционният съд е
кредитирал заключението на съдебно – техническата експертиза, съгласно което за
периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2016 г. стойността на топлинната енергия
възлиза на 5 212,51 лв., след приложение на
института на погасителната давност – чл. 111, б. ”в” ЗЗД, с оглед релевираното
от ответника възражение /чл. 120 ЗЗД/, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 30.06.2017 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /арг. чл. 422, ал. 1 ГПК/ до окончателното
плащане.
Ето
защо обжалваното решение се явява частично неправилно и подлежи на отмяна в
частта, с която е уважен искът за главница за разликата над 5 212,51 лв. до уважения
размер от 6 726,03 лв. – незаплатена стойност на доставена топлинна енергия за
периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2016 г. включително. Решението следва да се
отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното
и първоинстанционното производство за разликата над 889,94 лв. до присъдения
размер от 1152,89 лв.
В
останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
Искането
на адв. Т. - особен представител на Б. Д., за
определяне на по – голямо възнаграждение за въззивното производство е частично
основателно, като съображенията за това са следните:
Във
въззивното производство жалбоподателят /ответник пред СРС/ Б.А. Д.е
представляван от назначен от първата съдебна инстанция особен представител на
основание чл. 47, ал. 6 ГПК - адв. М.Т., която е изготвила и депозирала
въззивна жалба от името на ответника и го е представлявала в откритото съдебно
заседание по в.гр.дело № 15433/2019г. на СГС, проведено на 18.02.2020 г.
Съобразно
разрешенията в т. 6 ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012г. на ОСГТК на
ВКС особеният представител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, се назначава с
акт на съда – определение, от който произтича и неговата представителна власт.
Това представителство, съобразно чл. 36, ал.1 ЗА е възмездно, тъй като за
положения труд на адвоката /особеният представител винаги е адвокат/ се дължи
възнаграждение от ищеца, независимо от изхода на делото, за всяка съдебна
инстанция. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за
разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при
наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Възнаграждението за особения представител
в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК е винаги дължимо, като може да бъде
възмездено като разноски при определен изход на спора. След като особен
представител на страната по разглеждания ред може да бъде само адвокат,
съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение, следва
да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се
съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА вр. с Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Горепосочените разрешения
следва да намерят приложение и при определяне на хонорара на особения
представител на ответника.
Съгласно
приложимата действаща редакция на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /публ. ДВ бр. 86 от
2017г./, възнаграждението на особения представител се определя от съда
съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на
възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа
съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора
от него /в този смисъл е и Определение №416 от 28.12.2017 по гр. дело
№3430/2017 на ВКС, ГК, III г.о./. В настоящото дело с оглед липсата на
фактическа и правна сложност размерът на възнаграждението за особения
представител следва да бъде определен съобразно една втора от минимума по чл.
7, ал. 2, т. 3 от горецитираната наредба, който съобразно материалния интерес
за въззивното производство /общо 6750,61 лв./ е 667,53 лв., половината от който
е 333,76 лева. Следователно, дължимият размер на възнаграждението на особения
представител за въззивното производство възлиза на сумата от 333,76 лв. В
останалата част искането на адв. Т. - особен представител, за определяне на по
– голям размер на възнаграждението за въззивното производство е неоснователно. С
протоколно определение от 18.02.2020 г. по настоящото дело е определено
възнаграждение за особения представител за производството пред въззивната
инстанция в размер на 300 лв., внесени от ищеца „Т.С.“ ЕАД, като с разпореждане
от 23.03.2020 г. на ищеца му е указано да довнесе сумата от 33,76 лева –
допълнително възнаграждение в полза на особения представител адв. М.Т..
Разноските
следва да се понесат от Б.А. Д.съразмерно с уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК, поради което същият следва да бъде осъден
да заплати: 1/ на „Т.С.“ ЕАД сумата от 257,71 лева /съразмерно с уважената част
от исковете/ за възнаграждение за въззивното производство за назначения му
особен представител - адв. М.Т.; 2/ на основание чл. 78, ал. 6 в полза на СГС сумата
от 135,01 лв. – държавна такса за въззивната жалба.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 209307 от 04.09.2019 г., постановено по гр.д. № 19979/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65 – ти състав, в частта му, с която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД против Б.А. Д.искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над 5 212,51
лв. до уважения размер от 6 726,03 лв. – незаплатена стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. включително, както
и в частта му, с която Б.А. Д.е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД разноски за
заповедното и исковото производство за разликата над 889,94 лв. до присъдения
размер от 1152,89 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като погасени по давност предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, против Б.А. Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над 5
212,51 лв. до уважения размер от 6 726,03 лв., представляваща незаплатена
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2014
г. включително.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 209307 от 04.09.2019 г., постановено по гр.д. № 19979/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65 – ти състав, в
останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО
в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
Б.А. Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 257,71 лева - възнаграждение за особения му представител за въззивното
производство.
ОСЪЖДА
Б.А. Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати по сметка на Софийски
градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 135,01 лв. – държавна такса за
въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Н.И."
ЕООД.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/