РЕШЕНИЕ
гр.
София, 27.11.2023г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „А” състав в публично заседание на седемнадесети
юни през двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева гр. д. № 14576/2019г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 07.05.2019г.
по гр.д. № 12474/2017г. на СРС, 150 с-в са осъдени, на основание чл. 30, ал. 3
ЗС и чл. 86 ЗЗД, Г.Н.З. и И.Х.З. да заплатят на ищцата Н.А.Н.
сумата 5 025 лева, в качеството й на цесионер
по договор за цесия от 14.06.2013г. с цеденти В.и Й.Х.,
която сума представлява вземания на цедентите за
припадаща им се 1/6 част по чл. 30, ал. 3 от ЗС от ползите, реализирани от ответниците Г. и И. З.по договор за наем с „Ц.****“ ЕООД от
01.12.2006г., за периода м.03.2012г. - м.05.2013г. включително, представляващи:
а/ вземания на Г. и И. З.за неизплатена наемна цена от „Ц.****“ ЕООД по договор
от 01.12.2006г. за периода от 02.02.2013г. до
01.06.2013 г., за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по
гр.д. №36679/2014 г. на СРС, 76 състав, потвърдени с влязлото в сила решение от
16.02.2016г., постановено по гр.д. №58347/2014 г. на СРС, 76 състав; б/ реално
получени от ответниците Г. и И. З.наеми за периода
м.03.2012г. - м.01.2013г. включително, ведно със законната лихва върху сумата
от 5025 лева, считано от датата на исковата молба - 28.02.2017г., до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1
535 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода 01.03.2014г. - 01.03.2017г.;
осъден е, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86 ЗЗД, а на ищцата Ц.П.А. да
заплатят сумата 4
690 лева,
в качеството й на цесионер по договори за цесия от
12.04.2013г.с цеценти С.Г.И.и Л.И.И.,
която сума представлява вземания на цедентите по чл.
30, ал. 3 от ЗС за следните ползи: а/1/6 част от сумата от 6030 лева /за
месеците февруари, март и април/ от ползите, реализирани от ответниците
Г. и И. З.по договор за наем с „Ц.****“ ЕООД, които ползи представляват
вземания на Г. и И. З.за неизплатена наемна цена от „Ц.****“ ЕООД по договор от
01.12.2006г. за периода 02.02.2013г. - 01.06.2013г.,
за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д.
№36679/2014г. на СРС, 76 състав, потвърдени с влязлото в сила решение от
16.02.2016г., постановено по гр.д. №58347/2014г. по описа на СРС, 76 състав; б/
реално получени от ответниците Г. и И. З.наеми за
периода м.03.2012г. - м.01.2013г. включително, ведно със законната лихва върху
сумата от 4690 лева, считано от датата на подаване на исковата молба /28.02.2017г./
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1
432 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода 01.03.2014г. - 01.03.2017г. С решението е осъден на основание чл. 30,
ал. 3 ЗС и чл. 86 ЗЗД Г.Н.З. да заплати на ищците Н.А.Н., ЕГН ********** и Ц.П.А., в качеството
им на цесионери по договори за цесия от 12.04.2013г.
и 14.06.2013г. с цеденти С.Г.И., Л.И.И., В.Х.и Й.Х., сумите от по 4 100. 75
лева на всяка една от тях, които суми представляват вземания на цедентите по чл. 30, ал. 3 от ЗС за периода м.03.2012 г. -
м.03.2013г. включително, за следните ползи: а/ за 1/6 част от вземанията на Г.З.
към „О.Т.Т.“ ЕООД в размер на 7000 лева за
неизплатена наемна цена по договор от 03.02.2007 г. за периода от м.12.2012 г.
до м.03.2013г., което е установено с влязло в сила решение от 16.02.2016г.,
постановено по гр.д. № 27973/2013 г. на СРС, 118 състав и за което има издадена
заповед за изпълнение по гр.д. №12717/2013 г. на СРС, 118 състав; б/ получените
от него наеми от наемодателя „О.Т.Т.“ ЕООД по договор
от 03.02.2007г., за периода от м.03.2012 г. до м.11.2012г., ведно със законната
лихва върху главницата от 4100,75 лева, считано от датата на подаване на
исковата молба /28.02.2017г./ до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от по
1251 лева на всяка една от ищците, представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от 01.03.2014г. - 01.04.2017г. С решението са
присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивниците – ответници обжалват изцяло решението като неправилно и
необосновано. Поддържат, че не са страни по процесните
договори за наем и не дължат процесните суми. Твърди
се, че претендираните от ищците вземания произтичат
от наемни правоотношения между всички съсобственици на имота и създаденото от
тях дружество „Ц.****“ ЕООД. Въззивникът Г.З. излага
доводи, че не дължи припадащи се суми на ищците и в качеството му на наемодател
по договора за наем с „О.Т.“ ЕООД от 03.02.2007г., а такава отговорност носи
наемателя „Ц.****“ ЕООД, по силата на договарянето между страните. Въззивницата И.З. поддържа, че не е получавала реално
парични суми по договора за наем 01.12.2006г. Жалбоподателите поддържат, че цедираните в полза на ищците вземания не са
индивидуализирани чрез посочване на основание, титуляр, длъжник и конкретен
размер, а двата процесни договора за цесия,
обосноваващи материалноправната легитимация на ищците
– нищожни поради липса на предмет и на основание. Отделно се поддържа, че е
налице нееквивалентност на престациите, предмет на процесните договори за цесии. Сочи се в жалбите, че не са
налице реално получени суми от двамата въззивници – ответници и по съдебно признатите им вземания срещу
наемателя „Ц.****“ ЕООД, включително и в рамките на принудителното изпълнение.
Поддържа се, че по отношение на вземанията за главници е приложима 3 - годишна
давност, поради което всички претендирани вземания за
периода до 14.06.2013г. са погасени по давност. Излагат се доводи, че СРС
неправилно е кредитирал показанията на свидетелите К.и З.относно факта на
получаване на претендираните наеми от Г.З.. По
отношение на претенцията за мораторна лихва се
поддържа, че не е налице забава поради липса на отправена покана.
Жалбоподателите молят съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявените искове, с присъждане на разноски.
Въззиваемите – ищци оспорват
жалбата и молят съда да потвърди решението, по подробно изложени в писмен
отговор и писмени бележки съображения. Претендират разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното решение
е валидно и допустимо. По същество въззивният съд намира следното:
Жалбата е
частично основателна.
СРС е сезиран с обективно
съединени искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на главници, представляващи припадаща се част от граждански плодове на съсобствен имот и
лихва за забава за период три години преди подаване на исковата молба.
Съгласно разпоредбата на чл. 30,
ал. 3 от ЗС, всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ
съразмерно с частта си, като вземанията възникват в момента, в който са налице
условията за това.
В случая всяка
от ищците обосновава активната си материалноправна
легитимация, в качеството си на цесионер, както
следва: ищцата Н.Н. - на основание договор за цесия,
сключен на 14.06.2013г. с цедентите В.И.Х.и Й.Х., а
ищцата Ц.А. - на основание договор за цесия, сключен на 12.04.2013г. с цедентите С.Г.И.и Л.И.И..
С всеки от договорите за цесия са
прехвърлени всички вземания на цедентите, включително
от наеми, обезщетения за ползване, вреди, нанесени върху имуществото за периода
02.01.2002г. – 14.06.2013г. /договор за цесия от 14.06.2013г./ и за периода
02.01.2002г. – 11.04.2013г. /договор за цесия от 12.04.2013г./, които вземания
произтичат от качеството на цедентите на собственици
на по 1/6 идеална част /по всеки договор/ от недвижим имот, подробно описан в договорите
и исковата молба. Съгласно представените в първоинстанционното
производство нотариални покани, всяка от цесиите е съобщена на ответниците от цедентите с
нотариални покани, чието връчване не е оспорено по делото.
Съгласно представения по делото договор
за приватизация от 02.10.2001г., с приложен към него акт за частна държавна
собственост и 4 броя нотариални акта, всеки от цедентите
към момента на сключване на договорите за цесии, притежава по 1/12 идеална част
от описания в исковата молба недвижим имот, находящ
се в гр. София, район „Илинден“, ж.к. “3ахарна фабрика“, бул.“*****,
представляващ земя и сгради, т.е. с всеки договор за цесия са прехвърлени
съответно вземания за 1/6 ид. част от имота, описан в
договорите.
Относно притежаваните квоти от
съсобствеността за процесния период по делото не са
въведени спорни твърдения. Отделно е налице изрично признание от ответниците З.в подадена от тях искова молба за делба на
01.07.2013г., в която се сочи, че същите притежават 1/3 ид.
части от имота, а цедентите по всеки договор за цесия
притежават по 1/6 ид. част от имота. Последващите процесния период разпореждания
с имота са ирелевантни за материалноправнатата
легитимация на страните досежно квотите от
съсобствеността. С оглед изложеното, въззивният съд е
приел, че висящото производство по делба е ирелевантно
за настоящия облигационен спор.
Въззивният съд намира за правилни изводите
в обжалваното решение, че с извършените цесии са прехвърлени съществуващи,
ликвидни и изискуеми вземания на цедентите по чл. 30,
ал. 3 от ЗС за периодите, предхождащи сключването на цесиите, поради което
активната материалноправна легитимация по исковете за
главниците е налице. От представените писмени доказателства се установява, че
цесиите са породили прехвърлителното си действие и че
ищците, като цесионери, са придобили вземания на съсобствениците-цеденти, възникнали до моментите на
цесиите, като ищцата Н.А.Н. е придобила от В.И.Х.и Й.Ж.Х.вземания в размер общо
1/6 част от ползите от съсобствения имот за периода
до момента на прекратяване участието на цедентите в
съсобствеността - 14.06.2013г., а ищцата Ц.П.А. е придобила от С.Г.И.и Л.И.И. вземания в размер на общо 1/6 част от ползите от съсобствения имот за периода до момента на прекратяване
участието на цедентите в съсобствеността -
12.04.2013г. Процесиите цесии са породили в патримониума
на ищците прехвърлителния си ефект, както в
отношенията между страните по цесионните договори, така
и по отношение на длъжниците.
Оплакванията в жалбата досежно нищожност на договорите за цесии поради липса на
основание и предмет са неоснователни. Прехвърлените вземания за обезщетения са
достатъчно индивидуализирани чрез посочване на страните и правопораждащия
фактически състав – в случая вземания за обезщетения от ползването на подробно
описан съсобствен недвижим имот чрез конкретно
посочен период.
Ищците претендират съответна
припадаща се част от наем, съгласно два договора за наем, както следва:
нотариално заверен договор за наем от 01.12.2006г., сключен между ответниците З./наемодатели/ и „Ц.****“ ЕООД /наемател/ и
договор за наем от 03.02.2007г . и анекс към него от 05.02.2007 г., сключен с
наемателя „Т.О.Т.“ ЕООД.
Съгласно договорите за наем,
заплащането на дължимата наемна цена е уговорено като задължение на всеки от
наемателите спрямо сключилите договора съсобственици като наемодатели. Следователно
цедентите – съсобственици, които не са страна по
договорите за наем, имат възникнало вземане за припадащата се част от наема
срещу останалите съсобственици. Възраженията в тази връзка на ответниците за липса на пасивна легитимация, с оглед
обстоятелството, че останалите съсобственици следва да насочат исковете срещу
наемателите, са неоснователни. Съгласно практика на ВКС – решение №
156/07.11.2018г. по гр.д. № 1223/2018г. на ВКС, ІІІ ГО, в подобни случаи
вземанията срещу наемателя са с правно основание чл. 59 ЗЗД, а срещу
съсобственика – наемодател – по чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ял. 2 ЗСК, като
двете претенции са алтернативни, защитават един и същи стопански интерес и се
намират в съотношение на неистинска солидарност. В случая не се твърди наемателите
да са извършили плащане, а напротив – се доказва, че такова не е налице.
Съгласно цитираната практика на ВКС само в случаите на плащане по едно от двете
правоотношения ще е налице получена полза. В настоящия казус не се твърди
ищците да реализирали правата си срещу наемателите на основание чл. 59 ЗЗД,
поради което възраженията на ответниците за липса на
пасивна материалноправна легитимация са
неоснователни.
Всяка от претендираните
главници е формирана частично чрез суми, представляващи съдебно признати вземания
– така с влязло в сила решение №146/12.07.2016 г. по гр.д. №5844/2016 г. на ВКС
са уважени искове по чл. 30, ал. 3 ЗС, предявени от цедентите
–съсобственици срещу ответниците З.за припадаща се
част от наема по договора от 01.12.2006г. за периода 01.12.2006г. – 01.07.2009г.,
поради което следва да бъде зачетено установителното
действие на мотивите на решението досежно валидно
възникнало вземане на цедентите – съсобственици по
чл. 30, ал. 3 ЗС досежно припадаща се част от наема
по процесния договор от 2006г. за посочения минал
период.
Отделно с влязло в сила решение
по гр.д. № 58347/2014г. на СРС, 76 с-в е уважен предявен от Г. и И. З.срещу „Ц.****“
ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 232 ЗЗД за сумата 8040 лв. – незаплатена наемна цена по договора от 01.12.2006г. за
периода 02.02.2013г. – 01.06.2013г., а с влязло в
сила решение по гр.д. № 27973/2013г. на СРС, 118 с-в е уважен предявения от Г.З.
срещу „О.Т.Т.“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК за сумата 7000 лв., представляваща дължима наемна цена по договора от
03.02.2007г. за периода м. декември 2012г. – м.март 2013г.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че
реализираните ползи по сключен наемен договор за целия имот, включително за
частите на съсобствениците, които не са наемодатели, представляват както реално
получените от съсобственика-наемодател суми за наеми, така и вземанията на
същия за наемната цена за месеците, за които е настъпил падежът на наемната
вноска. Съсобствениците имат право да получат от своите
съсобственици-наемодатели припадащата им се част от наемите по сключен договор
за наем, по който не са страна, от момента, в който настъпва падежът на всяка
наемна вноска, независимо дали наемите са реално заплатени или не, като именно
от този момент те стават кредитори за припадащата им се част от наемната цена
на своите съсобственици- наемодатели по договор за наем с трети лица, като
могат да търсят припадащата им се част само от своите съсобственици-наемодатели
по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, доколкото имуществото на последните се е увеличило
без основание с припадащата се част от наемите на съсобствениците, които не са
наемодатели.
Останалата част от главниците
според твърденията в исковата молба представлява реално получени суми, представляващи
наемна цена за процесните периоди.
Неоснователни
са оплакванията в жалбите досежно липса на
доказателства в тази връзка. Правилни са изводите на СРС в тази връзка, че е
налице признание на ответниците за получени от
наемателя „Ц.****“ ЕООД суми по договора от 01.12.2006г. в исковата молба по
гр.д. № 29449/2017г. и № 87338/2017г. на СРС, по които З.са ищци. СРС е
кредитирал изявленията на ответниците при съвкупна
преценка с представените от ищците 11 броя справки за изплатени суми на Г.З. по
издадени фактури на дружества – пренаематели от „Ц.****“
ЕООД за 2012г., както и показанията на свидетелите К.и З..
Неоснователно е оплакването в жалбата относно
кредитиране на гласните доказателства, ангажирани от ищците в тази връзка.
Показанията на свидетелите са логични, последователни и кореспондиращи с
останалия доказателствен материал и липсва
процесуално основание да не бъдат кредитирани.
От показанията на свидетеля К.се
установява, че същият е ползвал като пренаемател
гараж от 2005г., а ответникът Г.З. е получавал лично от него, без да издава
документ, дължимата наемна месечна вноска, като този начин на събиране на
наемната цена е продължил през периода 2010 г. - 2012г. Съгласно показанията на
свидетеля З., същият е ползвал помещение - гаражна клетка по сключен договор за
периода м.01.2013г. до м.09.2013г., като заплащал наемната цена на ответника З.,
без да е получавал документ за заплатената наемна цена. В подкрепа на
показанията на свидетеля З.е представен от ищците договор за наем от
16.01.2013г., сключен между „Ц.****“ ЕООД и свидетеля З..
Съгласно представените справки за
2012г. за изплатени суми на Г.З. по издадени от „Ц.****“ ЕООД фактури, за
периода м.03.2012г. до м.01.2013г. двамата ответници
са получили реално, като наемодатели по договора с това дружество, половината
от наемната цена за съсобствения недвижим имот,
направо от фирмите-пренаематели на „Ц.****“ ЕООД,
т.е. получили са в повече от припадащата им се полза, която е в размер на 1/3
от наемната цена. Следователно дължат на цедентите,
респективно на ищците-цесионери 1/6 част от наемите.
Съгласно заключението на приетата
в първоинстанционното производство ССчЕ, за периода м.03.2012 г. - м.05.2013г. незаплатената
наемна цена по договор за наем с „Ц.****“ ЕООД възлиза на сумата 9715 лева, от
които частта от 1/6 за Н.А.Н. възлиза на сумата 5025 лева, а за периода м.03.2012г.-м.04.2013 г. - 1/6 за Ц.П.А.
възлиза на сумата 4 690 лева.
Съгласно заключението на вещото
лице, за периода м.03.2012 г. -
м.03.2013г., незаплатената наемна цена по договор за наем с „О.Т.Т.“ ЕООД възлиза на сумата 24602. 47 лева, от която за 1/6 за Н.А.Н.
възлиза на 4100. 37 лева и 1/6 за Ц.П.А. възлиза на 4100. 37 лева.
Приетото в хода на въззивното производство заключение на ССчЕ
на налага различен извод. Констатациите на вещото лице Г. касаят неотносими за спора обстоятелства, с оглед изложените
по-горе мотиви досежно начина на възникване на процесните вземания за припадащ се наем. Всички варианти на
вещото лице, касаещи суми, изплатени по приватизационната сделка, са изцяло неотносими към спора. Останалите констатации на вещото лице
касаят доводите на въззивницата З. за прихващания с
други суми. По делото не е въведено надлежно като предмет на делото възражение
за прихващане, а и не са налице предпоставките за материално прихващане, поради
липса на две насрещни вземания. В тази връзка въззивният
съд препраща към мотивите на СРС, които споделя.
Оплакванията на въззивницата И.З. досежно липса
на получени суми по договора за наем от 03.02.2007г. са ирелевантни,
тъй като тя не е страна по иска за заплащане на суми по този договор.
Приетите във въззивното
производство писмени доказателства също са изцяло неотносими
и не налагат различен извод.
Неоснователно е оплакването в
жалбата, че приложимият давностен срок е тригодишният
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Процесните вземания по чл.
30, ал. 3 ЗС не представляват наем или друго периодично плащане, за да е приложима 3 - годишната давност, а имат
характер на обезщетение, съответно приложима е общата 5 - годишна давност,
както правилно е приел СРС. До предявяване на исковата молба на 28.02.2017г. не
са налице погасени по давност вземания за главници, предмет на делото /в същия
смисъл решение № 405/24.10.2011г. по гр.д. № 1541/2010г. на ВКС/.
По изложените
съображения, исковете за главниците са доказани по основание и размер и в тази
част жалбата е неоснователна.
По отношение на
исковете за мораторни лихви:
Оплакването на
двамата жалбоподатели, че за настъпване на забава на длъжника в случая е нужна
покана, е основателно. Същото оплакване е направено от ответниците
и в отговора по чл. 131 ГПК и се поддържа във въззивното
производство.
В случая е
налице неизпълнение на парично задължение с източник неоснователно обогатяване,
поради което моментът на изпълнението не е определен, респ. за настъпване на
забава на главно вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС, е нужна покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД /така Решение № 155/15.01.2015г. по гр.д. № 3518/2014г. на ВКС, ІІ ГО,
Решение № 405/24.10.2011г. по гр.д. № 1541/2010г на ВКС, ІV ГО./ Следва да се
отбележи, че поканата не е нужна за настъпване изискуемостта на вземането, но е
необходима за поставяне на длъжника в забава. По изложените съображения, не е
налице задължение с определен ден на
изпълнение по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и същата е неприложима с оглед
определяне момента на забавата. В тази връзка не може да бъде ценена като
покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и исковата молба по чл. 30, ал. 3 ЗС,
подадена от цедентите срещу ответниците
З.за заплащане на обезщетение за минал период, тъй като поканата по чл. 84, ал.
2 ЗЗД има правопорожадащо действие занапред и не може
да постави длъжника в забава за заплащане на главно задължение, което не е
възникнало към момента на връчване на поканата. Отделно, в исковата молба
ищците не се позовават въобще на изпратена и връчена покана, а сочат настъпила
забава на длъжника в хипотезата на падеж на задължението на определен ден,
която хипотеза не е налице.
С оглед горните изводи, жалбата е частично основателна досежно исковете за мораторни
лихви, а в останалата част – неоснователна. Поради изложеното, решението следва
да бъде отменено в обжалваната част за уважаване на исковете за мораторни лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и вместо него постановено ново, с което исковете
бъдат отхвърлени, а в останалата обжалвана част досежно
главниците решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода
на делото, решението на СРС следва да бъде отменено и в частта за присъдените
разноски в полза на ищците за разликата над сумата 3 299. 80 лв. до пълния
присъден размер от 4782 лв.
При този изход
на спора, на въззивника З. следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за въззивното
производство в размер общо на сумата 818. 67 лв. – разноски за държавна такса,
адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице, съобразно неоспорения списък
по чл. 80 ГПК.
На въззивницата И.З. следва да се присъдят претендирани
и доказани разноски за държавна такса в размер на сумата 39. 31 лв., съобразно
уважената част на жалбата. Разноски за адвокатско възнаграждение не следва да
бъдат присъдени, поради липса на доказателства за направени такива от нея във въззивното производство.
На въззивниците - ответници следва
да бъдат присъдени и разноски за адвокатско възнаграждение за СРС, с оглед
отхвърлената част на исковете, в размер
на сумата общо 1 110 лв., съобразно постановения общ осъдителен диспозитив в обжалваното решение.
На всяка от въззиваемите – ищци следва да бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение. Всяка от тях доказва направени разноски в размер на
сумата 2 500 лв. /заплатено в брой адвокатско възнаграждение/, като от въззивниците е направено възражение за прекомерност по чл.
78, ал. 5 ГПК. Съдът намира, че възражението е основателно и претендираното възнаграждение следва да бъде намалено до
размера на сумата 1 500 лв. за всяка въззиваема, при
съобразяване фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия, както и минималния размер по чл. 7, ал.2, т. 4 НМРАВ в приложимата
редакция.
С оглед
изложеното, на всяка от въззиваемите следва да бъдат
присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 1149. 24 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 07.05.2019г. по гр.д. №
12474/2017г. на СРС, 150 с-в в ЧАСТТА, с която са осъдени на основание чл. 86 ЗЗД, Г.Н.З. и И.Х.З. да заплатят на
ищцата Н.А.Н. сумата 1
535 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата 5 025
лв. за периода 01.03.2014г. - 01.03.2017г.;
в ЧАСТТА, с която са осъдени на основание чл. 86 ЗЗД, Г.Н.З. и И.Х.З. да заплатят на
ищцата Ц.П.А.
сумата 1
432 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата 4690
лв. за периода 01.03.2014г. - 01.03.2017г.; в ЧАСТТА, с която е осъден на чл.
86 ЗЗД Г.Н.З. да заплати на ищците Н.А.Н. и Ц.П.А. сумата от по
1251 лева на всяка една, представляваща мораторна
лихва върху главница от по 4100. 75 лв. за периода от 01.03.2014г. -
01.04.2017г., както и ЧАСТТА, с която са
осъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.Н.З. и И.Х.З. да заплатят на Н.А.Н. и Ц.П.А. разликата
над сумата 3 299. 80 лв. до пълния
присъден размер от 4782 лв. – разноски в първоинстанционното
производство и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.А.Н., ЕГН ********** срещу Г.Н.З., ЕГН **********
и И.Х.З., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 535 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата 5 025 лв. за периода
01.03.2014г. - 01.03.2017г., като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Ц.П.А., ЕГН ********** срещу Г.Н.З., ЕГН ********** и И.Х.З.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1432 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата 4 690 лв. за периода
01.03.2014г. - 01.03.2017г. като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.А.Н., ЕГН ********** и Ц.П.А., ЕГН ********** срещу Г.Н.З., ЕГН ********** искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума
от по 1251 лева на всяка ищца, представляваща мораторна
лихва върху главница от по 4100. 75 лв. за периода от 01.03.2014г. -
01.04.2017г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 07.05.2019г. по гр.д. №
12474/2017г. на СРС, 150 с-в в останалата
част.
ОСЪЖДА Г.Н.З., ЕГН ********** и И.Х.З., ЕГН ********** да
заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Н.А.Н., ЕГН ********** и Ц.П.А., ЕГН **********, сума
от по 1149. 24 лв. /на всяка/ - разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Н.А.Н., ЕГН ********** и Ц.П.А., ЕГН **********
да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на Г.Н.З., ЕГН ********** сумата 818, 67 лв. - разноски за въззивното
производство и на И.Х.З., ЕГН ********** – сумата 39. 31 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Н.А.Н., ЕГН ********** и Ц.П.А., ЕГН **********
да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
Г.Н.З., ЕГН ********** и И.Х.З., ЕГН **********, сумата 1110 лв. - разноски за СРС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване в частта по иска за сумата 5025 лв. в 1 –
месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.
1 и ал. 2 ГПК. В останалата част решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.