Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Добрич, 09.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, І-ви състав, в публичното
заседание на единадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИР АНГЕЛОВ
При участието на секретаря: В.П.
Разгледа докладваното от РАЙОННИЯ
СЪДИЯ гр. дело № 1254/2019 г. по описа на Добричкия районен съд, и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по реда на чл. 422 и чл. 415 от ГПК. Видно от приложеното ч. гр.
дело № 3017/2018 г. Добричкият районен съд със заповед № 1763 от 20.07.2018 г.
е разпоредил ДЛЪЖНИКЪТ Г.С.Ч. с ЕГН ********** ***, като длъжник по Договор за
предоставяне на кредит № ****** г., ДА ЗАПЛАТИ на ***, сумите от: 707,97 лв. /седемстотин и седем лева и
деветдесет и седем стотинки/, представляваща търсена и изискуема част от
главницата по договора (възлизаща общо на 1 000 лв.), ведно със законната
лихва, считано от 18.07.2018 г. /датата, на която заявлението е подадено в
канцеларията на Районен съд – гр. Добрич/ до окончателното й изплащане; 351,18 лв. /триста петдесет и един лева
и осемнадесет стотинки/, представляваща търсена и изискуема част от договорната
лихва по кредита (възлизаща общо на 501,24 лв.), начислена за периода от
18.06.2017 г. до 15.12.2017 г.; 30 лв.
/тридесет лева/, представляващи търсена и изискуема част от такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, в случай на забава (възлизаща общо на 60
лв.) и 75 лв. /седемдесет и пет лева/ представляваща сторените по делото
съдебни разноски, от която: 25 лв. – платена държавна такса и 50 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Съобщение до длъжника е изпратено до постоянния му адрес, съвпадащ с
настоящия такъв. Тъй като длъжникът не е открит и не се е намерило лице от
домашните му, съгласно да получи съобщението, длъжностното лице по призоваването
е залепило уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК с указания до длъжника,
че в двуседмичен срок от залепването следва да се яви в канцеларията на ДРС, за
да получи книжата по делото. Връчителят е удостоверил, че по данни на живущото
на адреса лице длъжникът не живее на адреса, поради което съдът намира, че са
били налице предпоставките за залепване на уведомлението.
На основание чл. 47, ал. 5 от ГПК заповедта за изпълнение се счита за
връчена на длъжника с изтичане на срока за получаването й от канцеларията на
съда. При служебна проверка в ***, е установено, че длъжникът няма регистрирани
трудови договори.
В изпълнение на разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т.2 от ГПК /изм. ДВ,
бр. 86 от 2017г./ съдът с разпореждане от 28.02.2019 г. е указал на заявителя,
че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса. Кредиторът е завел искова молба /предмет на
настоящото гр. дело № 1254/2019 г./ срещу длъжника искове за установяване съществуване
на вземането му относно посочените по-горе суми.
Според изложените в исковата
молба твърдения вземането на *** произтича
сключен на 19.04.2017 г. Договор за предоставяне на потребителски кредит от
разстояние № ***
между
ищеца, като кредитор и Г.С.Ч., като длъжник, по който на длъжника са предоставени в заем 1 000 лв. Предвид неизпълнението на ответника на задълженията му
по процесния договор за кредитора е възникнал правен интерес от подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, респ.
от предявяване на установителни искове ксателно процесните суми.
След справка с книжата се установява, че в срока и по реда на чл. 131
от ГПК ответницата не е депозирала отговор на исковата молба.
Добричкият районен съд, като
прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
На 19.04.2017 г. между ищцовото дружество, от една
страна, като кредитодател, и ответницат, от друга страна като кредитополучател,
е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***. Сключването на
договора е извършено след регистрация на клиента в специализиран сайт и
попълване на въпросник, и получаване на и-мейл, в които се съдържа преддоговорна
информация за условията на договора, както и име и парола за достъп до личния
му акаунт в сайта. След одобряване на кандидата за кредит, същият получава на
личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване, чрез
електронно подписване чрез електронна платформа. С потенциалния клиент е
проведен телефонен разговор на номер: ***, за да потвърди устно волята си за
сключване на договорни отношения между страните.
Предмет на процесния договор е предоставянето в заем
на сумата от 1 000 лв., чрез касово плащане на каса на ***, за което има
създадена нарочна разписка. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит
вземането на главница е разсрочено на 8 броя вноски за периода 19.05.2017 г. –
15.12.2017 г. От тях вноската за главница за 19.05.2017 г. и 18.06.2017 г.,
всяка от които в размер на 125 лв. са изцяло платени, като от вноската за
18.07.2017 г. са платени 42,03 лв. Дължими остават вноските за периода от
следните месеци: остатъка от 18.07.2017 г. - 15.12.2017г. в размер на 707,97
лв.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договора лихвеният
процент (възнаградителна лихва) е в размер на 40,15%. Ищецът сочи, а
ответницата не отрича, че вноските за 19.05.2017 г. и 18.06.2017 г. са платени.
Дължима е базисна лихва за периода 18.06.2017 г. – 15.12.2017 г. в размер на 86,64 лв.
Според чл. 3 от Договора в случай, че длъжникът не
обезпечи вземането по кредита, той дължи неустойка. Тя се начислява след
изтичане на срока по чл. 3, като става изискуема изцяло незабавно, съгласно чл.
69, ал. 1 от ЗЗД, чийто размер е 44,09
лв., за всяка вноска. Претендираните от кредитора вноски са за периода остатъка
от 18.07.2017г. - 15.12.2017г., като са в размер на 264,54 лв.
Ищецът сочи, че до датата на образуване на заповедното
производство по чл. 410 от ГПК са постъпили плащания в размер на
472.09 лв. Същите са разпределени, както следва: 292,03 лв. – главница; 61,88
лв. – лихва; 88,18 лв. – неустойка; 30 лв. – разходи за извънсъдебно събиране
на вземането.
Предвид
обстоятелството, че до момента ответницата не е погасила изцяло задължението
си, предмет на процесния Договор за кредит, ищецът настоява, че за него е
налице правен интерес от търсената искова защита, за реализиране на претенцията
му по чл. 415 и чл. 422 от ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че Г.С.Ч. дължи на *** сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 3017/2018 г. по описа на
Добричкия районен съд.
Ищецът настоява, че към датата на входиране на исковата
молба кредитополучателят дьлжи на кредитодателя сумата от 1 059,15 лв., от
която: 707,97 лв., главница по предоставения кредит; 351,18 лв., претендирана
със заявление по заповедно производство възнаградителна лихва за периода
18.06.2017 г. – 15.12.2017 г. /представляваща сбор от договорна лихва в размер
на 86,64 лв. и неустойка в размер на 264,54 лв./, ведно със законната лихва
върху претендираната сума от датата на завеждането на заповедното производство
до пълното погасяване на дължимата сума.
Не се
спори по делото, че уговореният по договора годишен процент на разходите (ГПР)
е 48,44 %, а годишният лихвен процент е 40,15% (при лихвен процент на ден: 0,11%),
като общото задължение по кредита възлиза на 1 148,52 лв., а при
непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от Договора за кредит, общото
задължение се увеличава до сумата от 1 501,24 лв.
Съгласно чл. 9 от Закон за потребителския кредит Договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Според ал. 2-ра на същия член страни по договора за потребителски
кредит са потребителят и кредиторът. Потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност (чл. 9, ал. 3 от ЗПК), а кредитор е
всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност
(чл. 10, ал. 4 от с.з.).
Договорът за потребителски кредит следва да е сключен в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора е нужно да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора – чл. 10 от ЗПК.
Сочи се, че кредитополучателят не
е извършил погашения по процесния договор като е изпаднал в забава, поради
което кредиторът претендира и обезщетение за забавено плащане на главното
задължение. За да реализира правата си по договора кредиторът е подал заявление
по чл. 410 от ГПК. След постъпване на възражение в срока и по реда на чл. 414
от ГПК за кредитора се породил правен интерес от търсената искова защита, с
оглед установяване дължимостта на процесните суми.
За основателността на иска в
тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че
между него и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който той е изпълнил задължението си да
предостави парична сума в заем на ответника.
Съществуването на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит
се установява от писмените доказателства, приети по делото: искане за отпускане
на потребителски кредит, договор за потребителски кредит, споразумение за
предоставяне на пакет допълнителни услуги, общи условия, преводно нареждане,
погасителен план, чиято истинност не беше оспорена от ответника. Искането за
отпускане на потребителски кредит, договорът, общите условия и споразумението
за предоставяне на пакет допълнителни услуги са двустранно подписани и съдържат
уговорки за всички съществени елементи на договора за потребителски кредит.
Ответникът носи доказателствената
тежест да докаже, че е извършил плащане на исковите суми, като са допустими
само писмени доказателства с оглед нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК и чл.
77 от ЗЗД. Доказателства в това отношение по делото не са представени.
След като ищецът е установил при
условията на пълно и главно доказване съществуването на елементите от
фактическия състав на твърдяното от него накърнено субективно материално право,
искът като основателен следва да бъде уважен за сумите от: 707,97 лв., представляваща главница по Договор
за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № *** от 19.04.2017 г.; 86,64 лв., представляваща
възнаградителна лихва по същия Договор за периода от 18.06.2017 г. до
15.12.2017 г.
По отношение на остатъкът от
претендираното вземане в размер на 264,54 лв., представляващо неустойка по чл.
3, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Договора за кредит (според посочените разпоредби:
„Потребителят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
настоящия договор, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 7 със срок
на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия
договор или 2. две физически лица – поръчители, които да отговярят на
определени (посочени в договора) изисквания…”), съдът намира за недължим поради
неговата нищожност.
Действително договорната свобода (чл.
9 от ЗЗД) позволява на страните по договора свободно да определят съдържанието
му, като се съобразяват единствено с повелителните норми на закона и с добрите
нрави. Допустимо е съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК страните по
договор за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни услуги, но
същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 от ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса
и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно
определено в договора.
Длъжникът има качеството на
потребител и съдът е длъжен да провери служебно дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави и без наличие на възражение от длъжника. Съдът следва,
катто в рамките на заповедното производство, така и по време на исковия процес,
да извърши преценка относно клаузи от договора, основание за търсене на суми,
които противоречат на закона и добрите нрави. Като такива следва да се
определят онези клаузи от сключения договор, с които се установяват задължения
за кредитополучателя за неустойка, за такса за оценка на досие, такса за
предоставяне на кредита у дома, такса за разходи за събиране, такса разходи за
дейност на служител и пр.
Съгласно задължителната съдебна
практика – т.3 от ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/
Нейното проявление е да
компенсира кредитора за вредите от неизпълнението. Вредите за кредитора от
неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват
с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на предоставените в
заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за тяхното ползване и
реалните разходи по събирането. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение на задълженията по
договора, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение чрез
поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната си функция. Неустойката в
случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за осигуряване на поръчители. То не е определено като
предварително условие за сключване на договора, с което ще се осигури
предварителна яснота за икономическото състояние на кредитополучателя и неговия
ресурс за изпълнение. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността,
защото уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними задължения.
По този начин реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена не е
включена в определения в договора годишен процент разходи, възлизащ в случая на
48,44%, и води до значително увеличение на тежестта на задължението на
заемателя по договора за кредит, особено, като се има предвид, че в случая ответницата
е имала задължение за осигури банкова гаранция за общо дължимата сума плюс
размера на начислената неуйстойка.
Уговарянето на подобни клаузи нарушава
разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което тази
уговорка е нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби и не
може да породи желаните от страните правни последици. Тъй като в случая се
касае за приложение на императивни материалноправни норми, установен в
обществен интерес, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, нищожността на уговорките може да бъде установена и приложена
служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
С оглед установената по делото
нищожност на сключеното между страните споразумение за заплащане на
възнаграждение за допълнителни услуги, това възнаграждение е недължимо, поради
което в тази част искът следва да бъде отхвърлен.
По отношение искането за
присъждане на сторените от ищеца разноски в заповедното и настоящото производства,
същото се основава на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Според посочената
норма ищецът има право на разноски съразмерно на уважената част от иска, като
ответникът следва да понесе отговорност за направените от ищеца разноски, както
в заповедното, така и в настоящото производство. В случая разноските в
настоящото производство възлизат на сумата от 112,53 лв. /сто и дванадесет лева
и петдесет и три стотинки/.
Касателно разноските по ч. гр.
дело № 3017/2018 г. по описа на Добричкия районен съд, настоящият състав
намира, че в полза на заявителя по делото следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 54,71 лв. /петдесет и четири лева и седемдесет и една стотинки/.
С оглед изложените съображения,
Добричкият районен съд
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че длъжникът Г.С.Ч. с ЕГН ********** ***, като кредитополучател по Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № *** г., ДЪЛЖИ по издадената от Добричкия районен съд заповед №
1763 от 20.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. дело № 3017/2018 г. в полза на кредитора ***, ***, сумите от: 707,97 лв. /седемстотин и седем лева и
деветдесет и седем стотинки/, представляваща търсена и изискуема част от
главницата по договора (възлизаща общо на 1 000 лв.), ведно със законната
лихва, считано от 18.07.2018 г. /датата, на която заявлението е подадено в
канцеларията на Районен съд – гр. Добрич/ до окончателното й изплащане; 86,64 лв., представляваща
възнаградителна лихва по същия Договор за периода от 18.06.2017 г. до
15.12.2017 г., като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
горницата от 86,64 лв. до 351,18 лв., която горница съставлява договорна
неустойка по чл. 3 от Договора.
ОСЪЖДА Г.С.Ч. с ЕГН ********** ***
ДА ЗАПЛАТИ на ***, ***, сумите от: 112,53 лв. /сто и дванадесет лева и
петдесет и три стотинки/, представляваща сторените по настоящото дело съдебни
разноски; 54,71 лв. /петдесет и
четири лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща сторените по ч. гр.
дело № 3017/2018 г. по описа на Добричкия районен съд съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: