Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет и
втори април през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Михайлова въззивно гр.
д. № 8606/2020 г. по описа на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, депозирана от М.С.Д., чрез адв. А.Д., срещу решение № II-55-72433/14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 62231/2016 г. по описа на
СРС, 55 състав, в частта, с която е отхвърлена предявената
от ищеца-съделител М.С.Д. срещу Д.С.Д. претенция по
сметки за извършени в апартамент № 8, в гр. София, ж.к. „*****в периода 2006 г.
– 2008 г. разходи за ремонт и подобрения за сумата от 5505,53 лева при дадена
от съда правна квалификация на същия чл. 30, ал. 3 ЗС. Решението се обжалва и в
частта за разноските по този иск, които съдът възложил в тежест на ищеца по
същия на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 6 от ГПК.
В
жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение, като жалбоподателят счита, че неправилно съдът е
квалифицирал предявената претенция като такава по чл. 30, ал. 3 ЗС. Поддържа,
че искът е предявен кат претенция за заплащане стойността на подобрения,
извършени в имота през периода 2006 г. – 2008 г., когато наследодателката
на страните Й.С.С.все още е била жива. Счита, че
предявеният иск е такъв по чл. 12, ал. 2 ЗН, като погасителната давност за това
вземане започвала да тече от предявяване на иска за делба по арг. от т. 4,б. „б“ на Постановление № 7 от 1973 г. на
Пленума на ВС. Ето защо намира предявения иск за основателен и моли за отмяна
на обжалваното решение в посочената част, като съобразно изхода от спора
въззивната инстанция се произнесе и по разноските за този иск. Претендират се
разноски и за въззивната инстанция.
Подаден
е отговор на въззивната жалба от ответника по предявения иск Д.С.Д., чрез адв. Е.И., с който жалбата се оспорва с доводи за
неоснователност. Въззиваемият поддържа, че дадената
от СРС квалификация на предявения иск е правилна по изложените в отговора
съображения, като акцентира, че подобренията са извършени от ищеца като
съсобственик. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
С
оглед въззивната жалба първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която
е отхвърлена предявената от ищеца-съделител М.С.Д.
срещу Д.С.Д. претенция по сметки за извършени в апартамент № 8, в гр. София,
ж.к. „*****в периода 2006 г. – 2008 г. разходи за ремонт и подобрения за сумата
от 5505,53 лева при дадена от съда правна квалификация на същия чл. 30, ал. 3
ЗС. Решението се обжалва и в частта за разноските по този иск, които съдът
възложил в тежест на ищеца по същия на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 6 от ГПК.
В
останалата необжалвана част и относно способа за извършване на делбата първоинстанционното
решение е влязло в сила.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната
жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил
пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, въззивният
съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание
чл. 272 ГПК.
В своята
задължителна и константна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към
становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е
задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално
право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на
исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата
претенция, както и от заявеното в петитума искане за
защита. В съответствие с принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон.
В молбата с вх. № 5053623 от 27.03.2019 г., с която са
заявени по реда на чл. 346 от ГПК претенции по сметки от М.С.Д., въззивникът изрично излага твърдения, че той, „като
съсобственик“, констатирал, че жилището е в доста тежко състояние и е
необходимо да се предприемат мерки по поддръжката и ремонта му. Заявява:
„всичко това наложи, в качеството ми на съсобственик, и в интерес на
всички останали съсобственици да предприема ремонт“; „Голяма част от ремонтните
дейности продължиха и през 2008 г. след смъртта на нашата майка и наследодателка“. С допълнителна молба въззивникът е посочил, че претендира посочените в молбата
суми, представляващи необходими/полезни разноски и подобрения в имота, както и разходи
за поддръжка и ремонт на общите части на входа, в периода от края на 2006 г. до
края на 2018 г., общо в размер на 11 645,96 лева.
В представената по делото писмена защита М.Д., чрез
своя процесуален представител, излага подробни правни съображения, основавайки
се на твърденията си, че е извършил подобренията в качеството си на
съсобственик на имота.
Действително твърденията на въззивника
в подадената от него молба, с която заявява претенцията си по реда на чл. 346
от ГПК, са, че дейностите по извършване на ремонт в имота са започнали още през
2006 г. Същевременно от събраните по делото доказателства, се установява, че
осъществяването на тези ремонтни дейности е започнало едва през 2008 г. От
показанията на св. Д.П., които следва да бъдат кредитирани като детайлни,
подробни и непротиворечиви, се установява, че ремонтът на хола е извършен през
2008 г., а на детската стая по-късно – през 2010 г. – 2011 г.
От приложеното като писмено доказателство по делото
удостоверение за наследници на наследодателката на
двамата съделители – Й.С.С.,
е видно, че тя е починала на 21.08.2008 г.
За да се
породи субективното право по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН се изисква да са
налице следните кумулативно необходими елементи от ФС,: приелият наследството
наследник още приживе на наследодателя да е спомогнал за увеличаване на
наследството имущество; увеличението на наследственото имущество трябва да
съществува реално и да е налице към момента на откриване на наследството; и
претендиращият сънаследник по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН да не е получил
възнаграждение за приноса си в увеличаването на имуществото на
наследодателя. Изисква се увеличението на наследственото имущество да бъде
налице към момента на откриване наследството. Ирелевантни са направени от сънаследника след откриване на
наследството подобрения, извършени разходи, респ. спестяване на разходи за
наследствената маса. По отношение на тях приложение намират общите правила за
разноските, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, намерила израз
в ППВС № 6 от 1974 г.
Доколкото в настоящия случай направените
разноски за ремонт се претендират от въззивника в
качеството му на съсобственик и се установява, че процесните
подобрения са направени от сънаследника след откриване на наследството,
неоснователни са съдържащите се във въззивната жалба твърдения, че претенцията
е по чл. 12, ал. 2 от ЗН.
В съответствие с принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес, съобразявайки се с изложеното от страните по
отношение на търсената защита, първоинстанционният
съд е дал правилна правна квалификация на заявената от М.Д. претенция, като е съобразил
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните, а именно претенция по чл. 30, ал. 3 от ЗС.
От показанията на св. П.и св. С. се установява, че въззивникът е заплатил ремонт на стаите в процесния
апартамент, а с приетата СТЕ се установява както стойността на ремонта към
датата на извършването му, така и увеличената стойност на имота в резултат на
направените подобрения в него.
Настоящият състав споделя като съответстваща на
материалния закон констатацията на първоинстанционния съд за основателност на
възражението на ответниците, че вземането за тези
подобрения е погасено по давност. Давността започва да тече от възникване на
вземането, от датата на разходване на средствата, като първоинстанционният
съд е приел в съответствие с твърденията на ищеца, че това е станало в периода
2006 г. – 2008 г., поради което към датата на предявяване на иска – 04.04.2019 г., вземанията за подобренията са погасени по
давност. При кредитиране показанията на св. П.по отношение на най-късния,
посочен от него момент на извършване на ремонта, а именно, че СМР в детската
стая са били извършени през 2010-2011 г. отново се обуславя извод, че към
датата на предявяване на иска – 04.04.2019 г.,
вземанията за подобренията са погасени по давност.
Настоящият състав споделя констатацията на
първоинстанционния съд, че претенцията по чл. 30, ал. 3 от ЗС подлежи на
отхвърляне и в частта, с която са заявени за заплащане половината от сторените
разходи за ремонт на общите части на ЕС, където се намира процесното
жилище. По делото липсват документи, от които да се установява кога и в какъв
размер са правени плащания от ищеца към сградата – етажна собственост и за
какво са били тези плащания. По делото е представена служебна бележка от 2019
г., издадена от касиера на ЕС, с която се удостоверява получено плащане на суми
– вноски за периода 2009 г. – 2018 г. от „собствениците на ап. № 8“, но в тази
бележка не е конкретизирано нито кои са тези лица, нито за какво са били
направени тези плащания, поради което същата не доказва, че заплатените суми,
за които е издаден този документ, са бил предназначени именно за ремонт на
общите части на сградата.
С оглед изложеното и поради съвпадение на
изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено, включително в частта за разноските за
този иск, които
с оглед изхода на делото съдът правилно е възложил в тежест на ищеца по същия
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 6 от ГПК. В останалата
необжалвана част първоинстанционното решение е влязло в сила.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора – жалбата
няма да бъдат уважена, право на разноски има въззиваемата
страна Д.Д., в полза на когото следва да бъдат
присъдени доказаните сторени от него разноски в размер на сумата от 450 лв.
Така мотивиран съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ II-55-72433/14.04.2020
г., постановено по гр.д. № 62231/2016 г. по описа на СРС, 55
състав, в частта, с която е отхвърлена предявената от ищеца-съделител
М.С.Д. срещу Д.С.Д. претенция по сметки за извършени в апартамент № 8, в гр.
София, ж.к. „*****в периода 2006 г. – 2008 г. разходи за ремонт и подобрения за
сумата от 5505,53 лева при дадена от съда правна квалификация на същия чл. 30,
ал. 3 ЗС, включително в частта за разноските по този иск.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, М.С.Д., ЕГН **********, да заплати на Д.С. Д.,
ЕГН **********, сумата от 450 лв., представляваща сторени разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.