Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.08.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-В състав,
в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ, в.гр.дело
№ 4566 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, подадена чрез юрк. Г. Ч., срещу
решение от 31.01.2020 г., постановено по гр.дело № 33831/2018 г. на Софийски
районен съд, Г.О., 29 състав, с което са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу А.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***№ 23, осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.150 ЗЕ и чл.86, ал. 1 ЗЗД
за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 169,83 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 год. до 28.02.2015 год., съгласно обща фактура № **********/31.07.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“ ******, както и сумата в
размер на 42,77 лв. лихва за забава за периода от 16.09.2015 г.-09.03.2018 г.,
и с което са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Г.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: ***№ 90, осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 169,83 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 год. до 28.02.2015 год. съгласно обща фактура № **********/31.07.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“ ******, както и сумата в
размер на 42,77 лв. лихва за забава за периода от 16.09.2015 г.- 09.03.2018 г.
В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния
закон и на процесуални правила. С оглед на което се моли съда да постанови
решение, с което да отмени обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно, и уважи предявените обективно
съединени осъдителни искове. Претендира присъждане на направените разноски по
делото и на юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите
страни-ответници А.С.В. и Г.Д.Г., оспорват въззивната жалба по съображения
подробно изложени в представения по делото отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят съда въззивната жалба, като неоснователна да се остави без уважение,
като се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.
Третото лице – помагач на ищеца по делото- „Б.Б.“- ООД,
гр.София не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания
съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД, *** срещу ответниците А.С.В. и Г.Д.Г., обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86
от ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Спорният
по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия,
респективно на съществувало такова между ищеца и наследодателката на
ответниците- Н.Т.А., починала на 16.01.2015 год. Настоящият въззивен състав
намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било проведено
успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно
чл.153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на
ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2017
г., ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл.153, ал.1 от ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна
свобода, регламентиран в чл.9
от ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл.153, ал.1
от ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В процесния случай безспорно е
обстоятелството, че наследодателката на ответниците- Н.Т.А.е била настанена,
със заповед от 10.11.1999 год., издадена от Кмета на СО- район “Люлин“, на
основание чл.43 от ЗОС в процесния топлоснабден недвижим имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“ ******. Т.е. същата е била наемател на процесния общински
недвижим имот. Това обстоятелство не се оспорва от страна на ответниците. От
друга страна съдът приема, че с молба-декларация с вх. № 4874/12.11.1999 г., Н.Т.А.е
поискала от ищцовото дружество да й бъде открита партида за топлоснабдяването
на процесния имот, но молбата не е подписана от страна на Н.Т.А.. Следователно,
тази молба-декларация, след като не е подписана от Н.Т.А.не изразява
волеизявлението й, като наемател на процесния недвижим имот за договорно
обвързване с ищеца. При това положение не е налице изрично сключен писмен
договор за продажба на топлинна енергия за процесния недвижим имот между наемателя
Н.Т.А./ наследодател на ответниците/ и дружеството – ищец. В процесния случай,
представените по
делото доказателства не установяват наличието на договорно правоотношение между
ищеца и наследодателката на ответниците, с предмет доставка на топлинна енергия
в процесния топлоснабден недвижим имот, чието заплащане на договорно основание
се претендира от страна на ищеца.
С оглед на изложеното и в приложение на правните последици от
тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за
неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване на съществуването на договорно отношение – на ищеца,
предявените обективно съединени осъдителни искове за заплащане на главница и на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата главница се
явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от
първоинстанционния съд.
При така изложените съображения и поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за въззивното
производство. Такива не следва да се присъждат и на въззиваемите страни-
ответници, предвид липсата на направено искане и на доказателства в тази
насока.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.01.2020
г., постановено по гр.дело № 33831/2018 г. на Софийски районен съд, Г.О., 29
състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Б.Б.“- ООД, гр.София, като трето
лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.