№ 222
гр. Ямбол, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Калина Г. Пейчева
Анита Хр. Велева
при участието на секретаря Пенка Г. Узунова
като разгледа докладваното от Анита Хр. Велева Въззивно гражданско дело
№ 20222300500308 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А. В. П. ЕГН**********, гр.************ срещу
Решение № 289 от 10.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4487/ 2021 г. по описа на Районен
съд - Ямбол, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявените обективно
кумулативно съединени искове по чл.441 ГПК във вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.74, ал.1 ЗЧСИ и
чл.86 ЗЗД да бъде осъдена насрещната страна ЧСИ М. С. М. рег.№768 на КЧСИ, с район на
действие Окръжен съд-Сливен, със съдебен адрес гр.****, чрез адв.Е. М. да заплати
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8000 лв. и обезщетение за имуществени
вреди в размер на 552, 81 лв.,които вреди ЧСИ М. й е причинил вследствие извършени
незаконни действия, изразяващи се в незаконосъобразно принудително изпълнение по ИД
№683/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. №768, с район на действие ОС-Сливен, ведно със
законната лихва от датата на завеждане на иска -04.10.2021 г. до окончателното изплащане
на обезщетенията. С атакуваното решение въззивницата А. П. е осъдена да заплати на
въззиваемата страна направените по делото разноски в размер на 757, 64 лв.
Във въззивната жалба по същество са формулирани възражения за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, поради нарушаване на процесуалните правила,
свързани с оценката на доказателствата и непълноценното формиране на правни изводи, без
проведен анализ на конкретно представени и приобщени доказателства. Изразена е гледна
точка за допусната фактическа грешка в първостепенния съдебен акт досежно стойността на
1
приетия за разглеждане иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 552, 81 лв., в
който не са отчетени и претендираната от въззивницата сума от 140 лв. такси за банкови
преводи, обработка на запорирани сметки, изчислени до м. януари 2022г. Обекитиврано е
възражение, прокламиращо тезата за неправилност на съдебния извод по заявеното в
евентуалност искане за извършване на проверка на редовността на молбата за образуване на
изп.дело №843/2021 г.по описа на ЧСИ с рег.№768, район на действие ОС-Сливен,, т.к.
същото е образувано без подпис на взискател и с непълнота на даденото адвокатско
пълномощно. Като закономерно следствие на неправомерните увреждащи действия от
страна на ЧСИ М. М., въззивницата откроява, че в периода 12.05.2021-28.05.2021 г. е била
оставена без екзистенциално необходимия минимум за социално-битовото си и здравно
осигуряване, вследствие запориране на банковите й сметки, по които е постъпила работната
й заплата за м.април 2021 г. -263, 76 лв. и обезщетение от НОИ за отпуск по болест в размер
на 596, 68 лв., респ. в разрез с императивните забрани, вложени в чл.446а вр.чл.446 ГПК
ЧСИ е ограничил възможността й за разпореждане с несеквестируемия доход. Изразява
позиция за допуснати съществени нарушения в действията на ЧСИ М.,свеждащи се в
принудително събиране на сумите по вземането преди изтичане срока за доброволно
изпълнение, незачитане на претенцията за прихващане на въззивницата на задължението й с
нейно насрещно вземане и др. , които не са намерили адекватна правна оценка в мотивите
на първоинстанционното решение. Оспорва като неправилен поради директна конфронтация
с обвързващите постановки в ТР№7/31.07.2017 г., правния подход, проследим във
вложената от РС-Ямбол мотивация, дерогиращ по същество разрешението, че при
разглеждане на деликтен иск по чл.45 ЗЗД срещу частен съдебен изпълнител е необходима
самостоятелна преценка на законосъобразността на действията и бездействията на
изпълнителния орган, необвързана от съдържанието на съдебното решение по чл.436 ГПК,
третиращо валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. Изразено е
оплакване срещу неоснователното присъждане на съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение в полза на въззиваемата страна, т.к. сключеният договор за правна помощ
не е на утвърден адвокатски кочан и не би следвало да се интерпретира като разписка. В
заключение се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново,с което да
бъдат уважени изцяло предявените осъдителни искове, съпътствано с искане за присъждане
на съдебно-деловодни разноски съобр. изготвен и приложен списък по чл.80 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна
ЧСИ М. М. с адрес гр.Сливен, ул. "Г.С.Раковски№13м ет,1, офис 3, чрез пълномощника
адв.Е. М. от АК-Сливен, с който се поддържа становище за правилност, законосъобразност и
обоснованост на обжалваното решение, както и преценката за неоснователност на жалбата.
Твърди се, че съдебното разискване относно размера на претендираните обезщетения за
имуществени и неимуществени вреди се явява безпредметно поради правилния генерален
извод за липса на противоправно деяние като елемент от състава на отговорността за
непозволено увреждане. Формулирани са контрааргументи, предназначени да осигурят
отговор на всяко от релевираните възражения, в т.ч. в контекста на оплакванията за
нередовността на молбата за образуване на и.д. се посочва, че право да подпише молбата за
2
образуване на изпълнително дело има и процесуалният представител, т.к.
упълномощаването включва иницииране на изпълнение,както и че извън компетентността
на ЧСИ М. стои преценката за автентичност на подписа на взискателя в пълномощното.
Според аргументите в отговора неоснователно се възразява срещу легитимността на
наложения запор върху банковите сметки на въззивницата, т.к. не са съществували
предпоставки за неговото вдигане.Противопоставя съображения, съгл. които прихващането
представлява предявяване на спорно материално право, което не следва да се прави пред
ЧСИ, а пред кредитора на насрещното вземане,респ. не се установява неправомерност в
характера на процесуалните действия на ЧСИ. По отношение на договора за правна помощ
изразява становище относно неговата същност и правна природа- на неформален договор,
респ. непридържането към стандартни бланки с номера и др. реквизити не съставлява порок
във волеизявленията на страните относно цената и начина на плащане, което обуславя
неоснователност в оплакването на въззивницата срещу присъждането на заплатеното
адвокатско възнаграждение. В заключение се иска ЯОС в пределите на своите правомощия
да потвърди оспореното решение, както и да присъди в полза на въззиваемата страна
съдебно-деловодни разноски за въззивното производство съобр. приложен списък по чл.80
ГПК.
В о.с.з. въззивницата П. се явява лично. Изразява становище, че поддържа въззивната
жалба със съображения за неправилност като резултат от допуснати съществени
процесуални нарушения, свеждащи се в липсата на всеобхватен и съвкупен анализ на
доказателствените материали. Преповтаря по същество изложените във въззивната жалба
оплаквания и настоява за присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции
съобразно списък по чл.80 ГПК.
В о.с.з. се явява пълномощникът на въззиваемата адв. М., който пледира за
неоснователност на въззивната жалба по пунтуално изложените контрааргументи в
писмения отговор.Настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане на съдебно-деловодни разноски съобразно приложен списък по чл.80 ГПК.
Съобразявайки фактическите твърдения и възражения на страните и въз основа на
индивидуална и комплексна оценка на събрания доказателствен материал ЯОС достигна до
следните фактически изводи:
След обикновено сравнение на контрадикторните позиции на страните и
приложените писмени доказателства ЯРС е извел като безспорно наличието на изп. д.
№683/2021 г. по описа на ЧСИ М. М. с рег. №768, с район на действие ОС-Сливен,
образувано по молба на адв. Г.М.-СлАК , действащ въз основа на овластяване от взискателя
М.Б. /видно от пълномощно и ДППС от 08.10.2020 г./ и въз основа на изп.лист
№121/09.11.2018 г. Съобразно предметните предели на посочения изп.лист въззивницата е
осъдена да заплати на М.Б. съдебни разноски в размер на 600 лв., както и сумата от 600 лв.
разноски за касационна инстанция. Към приобщената писмена съвкупност относно
извършените изпълнителни действия на ЧСИ М. по изп. д. №683/2021 г. са включени покана
за доброволно изпълнение, обхващаща сумата по изп. лист в полза на взискателя в размер
3
на 1200 лв., 2, 50 лв. допълнителни разноски, 246 лв. разноски по и.д., такса по т.26 от
Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС, в размер на 158, 64 лв. в полза на
ЧСИ М. М.,както и др. дължими суми за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
200 лв. , като общият размер на задължението по изп.дело възлиза на 1807, 14 лв.
На 03.05.2021 г. е изпратено запорно съобщение до ЦКБ АД, въз основа на което е
наложен запор върху всички вземания на А. П. от банката до общия размер на дълга по изп.
дело 1 807, 14 лв. С писмо изх. №61725/17.05.2021 г. на директор Дирекция "Запори и
кореспонденция" при ЦКБ АД ЧСИ М. е уведомена, че една от банковите сметки на
клиента А. П. е без авоар, а другата е с авоар, формиран от преводи за минал период, както
следва: възнаграждения за труд от миналия месец с месечен размер под минималната
работна заплата. В писмото се съобщава,че по сметката е направен превод на сума в размер
на 84, 09 лв., генерирана от превод с характер на възнаграждение за труд за минал период и
т.к. средствата не са използвани в рамките на месеца, за който са отпуснати са придобили
характер на спестявания. В писмото се съобщава, че по едната от сметките на А. П.
постъпват обезщетения и помощи на осн. Глава IV КСО, които представляват
несеквестируеми парични вземания съгл. чл.444, т.8 ГПК вр.чл.114 "а" КСО., както и
преводи на трудово възнаграждение с размер под и над размера на минималната работна
заплата,което обуславя стриктно следване на правилото на чл.446а, ал.3 ГПК от страна на
банката/трето задължено лице/. Посочва се, че сметките са блокирани за разликата до
пълния размер на дължимата сума, посочена в запорното съобщение, а именно 1723, 05 лв.
Върху вземания по посочените сметки нямало наложени предходни запори.
По делото е представено заявление от 26.05.2021 г., ведно с копие от изпълнителен
лист от 14.05.2021 г., издаден от СлРС по гр.д. №3526/2018 г. за осъждането на М.Б. да
заплати на А. П. съдебно-деловодни разноски в размер на 1069, 05 лв. В заявлението на А.
П. е обективирано, че отказва на основание чл.90 ЗЗД да изпълни задължението си по изп.
дело, докато Б. не изпълни своето задължение спрямо нея, както и молба за прекратяване на
изп. дело и отмяна на запора на това основание. С разпореждане от 26.05.2021 г. ЧСИ М. е
отказала прекратяване на изпълнителното дело поради нереализиране на основанията в
чл.433 ГПК.
Сред ангажираните от въззивницата писмени доказателства са Амбулаторен лист
№700/21.04.2021 г. от проведен амбулаторен преглед и поставена основна диагноза спешна
употреба на U07, COVID-19 идентифициран вирус; изготвени от въззивницата писмени
сигнали до Омбудсмана на Р Б и Съвета на камарата на ЧСИ, до Министерство на
правосъдието,инкорпориращи синтезно изложение на незаконосъобразни действия на ЧСИ
М. по изп.д.№683/2021 г.чрез наложен запор върху банкови сметки на А. П., което считано
от 12.05.2021 г. я е оставило в положение на абсолютна липса на парични средства в
периода на ползван отпуск по болест от COVID 19; на незаконосъобразно прехвърляне на
парична сума от около 85 лв. от сметка на въззивницата по сметка на ЧСИ М. в срока за
доброволно изпълнение след получаване на ПДИ; на незаконосъобразен отказ на ЧСИ да
извърши прихващане с насрещно вземане на въззивницата в размер на 1069, 05 лв. ; на
4
неяснота и необоснованост на определените от ЧСИ допълнителни разноски, разходи и
такси; относно неяснота на пълномощното за образуване на изп.д. съгл.чл.426, ал.3 ГПК.
От страна на ЧСИ-М. са представени до КЧСИ справка за образуване и движение на
цит. изп.д., заверено копие на ИЛ, покани за доброволно изпълнение, запорно съобщение,
ведно с писмено становище, съдържащо синтезно изложение на фактическите и правни
съображения на ЧСИ М. за законосъобразно осъществяваното принудително изпълнение.
Към материалите по делото е приложено решение №63/08.06.2021 г., постановено по
гр.д. №247/2021 г. по описа на ОС-Сливен,като производството е било инициирано по
жалба с правно основание чл.433, ал.1, т.8 и чл.435, ал.2,, т.2, т.6 и т.7 ГПК и допълнение по
жалба, във вр. с които е депозирано и становище от адв. Г.М., пълномощник на М.Б. и
становище по жалба от ЧСИ М. М.. В посоченото въззивно решение жалбата на А. П. е
оставена без разглеждане като частично недопустима в частта й относно отказа на ЧСИ да
бъде извършено прихващане на две насрещни вземания на осн. чл.103 ЗЗД и относно
направеното искане за установяване несъразмерност на наложените обезпечителни мерки и
предприетите изпълнителни способи с размера на задължението. По отношение на
останалата й допустима част, съдържаща оплаквания срещу отказа на съдебния изпълнител
да прекрати изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, оплаквания срещу
насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество и неяснота на формираните
разноски по изпълнението по чл.435, ал.2 ,т. 2 и т.7 ГПК жалбата е оставена без уважение
като неоснователна.
След проучване на приложената доказателствена маса, предоставяща легитимна
опора на релевантните към спорния предмет фактически отношения , ЯОС формира
следните правни изводи:
Въззивната жалба е процесуално допустима в частта, касаеща размера на приетите за
разглеждане от първостепенния съд осъдителни искове за осъждане на ответницата да
заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 552, 81 лв. и обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 8000 лв. Формулираното във въззивната жалба оплакване
под форма на възражение за допусната очевидна фактическа грешка в оспорваното решение
относно неточно приетия от ЯРС петитум на иска за имуществени вреди за горницата над
разгледания размер от 552, 81 лв. до посочения от ищцата размер от 692, 81 лв., по същество
представлява молба за допълване на решението по чл.250, ал.1 ГПК, по която компетентен
да се произнесе е ЯРС.
В очертаната й част, лимитираща предмета на настоящия въззивен контрол, въззивната
жалба е допустима като подадена в законовия срок, от правно легитимиран субект,
обусловена от наличието на правен интерес с оглед изхода на спора пред ЯРС и съобразена
с изискванията на чл.259 и сл. ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно процесуалната уредба на чл. 269 от ГПК и в съответствие с разясненията в ТР №
5
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, проверката на правилността на
атакуваното решение, дължима от въззивния съд, се провежда в границите на
формулираните в жалбата оплаквания, а служебна такава въззивната инстанция извършва
по отношение на неговата валидност и допустимост в обжалваната част, както и за
противоречия с императивните норми на материалния закон.
В изпълнение на тези свои правомощия ЯОС прецени, че атакуваното решение е валидно,
допустимо и правилно.
Съобразно лимитирания с исковата молба петитум, предявените от ищцата А.П. осъдителни
искове са правилно субсумирани под нормативното правило на чл. 441 ГПК вр. чл.45 ЗЗД и
чл.74 ЗЧСИ и чл.86 ЗЗД.
Елементите на сложния правопораждащ фактически състав на отговорността на ЧСИ
съгласно чл. 441 от ГПК, вр. чл. 74 от ЗЧСИ за вреди, причинени на граждани от
незаконосъобразно принудително изпълнение очертават деликтна форма на отговорност,
реализируема при условията на чл. 45 от ЗЗД. Изложеното предпоставя кумулативно
наличие на незаконосъобразно действие или бездействие на ЧСИ във връзка с дейността му
на орган по принудително изпълнение, настъпили в резултат на това противоправно
поведение вреди и причинно следствена връзка между тях и противоправното поведение на
деликвента. Противоправността се състои в процесуалната незаконосъобразност на
увреждащото действие на ЧСИ, а вината му се презюмира, на основание чл. 45, ал. 2 от
ЗЗД. Разпоредбата на чл.74, ал.1 ЗЧСИ, намерила аналогично отражение и в чл.441, ал.1,
изр.1 ГПК лимитира фундаменталната правна рамка на отговорността на частния съдебен
изпълнител за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност.
В постоянната практика на ВКС, опредметена в /реш. № 184/21.09.11 по г. д. № 1124/10, III
ГО, реш. № 139/31.05.11 по г. д. № 144/09, IV ГО, Определение № 222 от 29.03.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 3893/2017 г., III г. о., ГК, Определение № 1313 от 18.11.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 4154/2015 г., IV г. о., ГК, и др./ безпротиворечиво е преодоляна неяснотата по
въпроса за правните последици на решението в производство по чл. 435 ГПК и има ли то
обвързваща сила за съда, разглеждащ иска по чл. 74 ЗЧСИ. В цит.практика се приема, че
„предшестващата отмяна по съдебен ред на обжалваното действие на съдебния изпълнител
формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да
се постанови отмяната му - но не и по отношение на процесуалната му законосъобразност
по смисъла на чл. 441 ГПК. Относно обстоятелствата от значение за отговорността
по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ сила на пресъдено нещо не се формира и правноустановителното
действие на решението не се изразява в установената противоправност на обжалваното
действие на съдебния изпълнител, ако то бъде отменено. Затова в производството по иск
по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и
бездействията на съдебния изпълнител без да е обвързан от това дали същите са били
обжалвани и какво е решението на съда по жалбата.“ При тези обстоятелства ЯОС в разрез с
формираното правно становище на районния съд намира, че не е обвързан от решението по
чл.435 ГПК, и дължи самостоятелна преценка на обстоятелствата от значение за
6
отговорността на ЧСИ по чл.74 ЗЧСИ.
По възражението за допуснато от ЧСИ нарушение на чл.446а, вр.чл.446 ГПК , касаещо
налагане на запор върху несеквестируеми доходи, постъпили по банковата сметка на
въззивницата, а именно работна заплата за м.април, преведена на 27.04.2021 г. -263, 76 лв. и
обезщетение за отпуск по болест, преведено от НОИ на 29.04.2021г.
Разпоредбата на чл.446, ал.1 ГПК е въведена абсолютна несеквестируемост на
вземането в размер на една брутна минимална работна заплата, като съгласно т. 1 от ТР №
2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС несеквестируемостта на паричните
вземания означава забрана да ги събира друг, освен длъжника. Законодателят изрично е
изключил насочването на принудително изпълнение срещу доходите от трудово
възнаграждение в размер под и равен на установената минимална работна заплата.Съгласно
трайно установената съдебна практика от частична несеквестируемост се ползва не само
заплатата, но и всички други вземания по трудово правоотношение, в т.ч. разнородните по
характера си обезщетения, дължими от работодателя. Запорът на парично вземане е
несъвместим с несеквестируемостта, а когато паричното вземане е частично
несеквестируемо /т. е. нетното трудово възнаграждение надвишава минималната работна
заплата/, наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Ето защо събиране на суми,
нарушаващи забраната по чл.446, ал.1 ГПК, е незаконосъобразно. Отговорен за нарушаване
на нормата на 446, ал.1 ГПК е органът по принудителното изпълнение, а не третото
задължено лице. Ако третото задължено лице погрешно плати на съдебния изпълнител повече
от разполагаемата секвестируема част, с оглед забраната на чл. 446, ал. 1 от ГПК, съдебният
изпълнител е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата част на длъжника - така и т. 1 на
ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС. Секвестируемата част се определя по
различен начин според размера на дохода /след приспадане на дължимите върху него
данъци и задължителни осигурителни вноски/ и обстоятелството дали длъжникът е с деца,
които издържа. Следва да се отбележи още, че в тълкувателното решение е разяснено, че
несеквестируемата част не може да бъде определена, без банката да съобщи на съдебния
изпълнител, че по сметката постъпва възнаграждение за труд или пенсия, както и техният
размер, или без съдебният изпълнител да осъществи връзка с касиера на работодателя
(платеца на възнаграждението за труд), който да подаде необходимата информация за
определяне на несеквестируемата част. Ако съдебният изпълнител не е получил
необходимата информация от банката, той не знае произхода на средствата по запорираното
вземане и не може да зачете несеквестируемостта. Задължението на съдебния изпълнител да
зачете несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на
постъпленията по сметката, било от банката (трето задължено лице), било от длъжника.
Неоснователни са възраженията, поддържани от въззивницата в настоящото производство,
за увреждащо действие на ЧСИ, свързано с налагане на запор върху несеквестируеми суми
по см. на чл.446 ГПК. Прегледът на изпратеното до ЦКБ АД запорно съобщение показва, че
липсва непълнота на запорното съобщение до банката -трето задължено лице, т.к. в него е
указано,че запорът не следва да се изпълнява по отношение на несеквестируемата част на
7
доходите по чл.446 ГПК, но не по-рано от един месец преди налагане на запора. Указано е,
че запорът не поражда действие по отношение на помощите и обезщетенията по чл.446а,
ал.1 ГПК изцяло, както и спрямо пенсията до размера на МРЗ. Съдържанието на запорното
съобщение е в съответствие с утвърдения образец с Наредба № 7/ 22.02.2008 г. за
утвърждаване на образците на книжа, свързани с връчването по гражданско процесуалния
кодекс- приложение № 23 към чл. 3, т. 4 и изяснява в пълнота условията, при които следва
да се изпълнява запора върху секвестируем размер на сумите за съответния период, при
съблюдаване на критериите за запазване разполагаемата част върху съответната
несеквестируема част от този доход. В потвърждение на предстоящото изпълнение е
постъпило писмено становище вх.№ 7282/20.05.2021г. на Директор Дирекция "Запори и
кореспонденция" в ЦКБ АД, в което третото задължено лице е предоставило информация
относно банковите сметки, произхода на авоарите, формирани по тях /от възнаграждения за
труд и обезщетения и помощи на осн. Глава 4 от КСО/, и е уведомило ЧСИ, че банката ще
обследва и определя размера на несеквестируемите суми, постъпващи по запорираните
сметки и в изпълнение на запора ще превежда само секвестируемите суми по сметка на
изпълнителния орган. Посочено е, че банката няма да изпълнява запора при постъпления с
основание възнаграждение за труд до размера на МРЗ, и ще спазва стриктно ограничението
в разпоредбата на чл.444,т.8 ГПК вр.чл.114а КСО, съобр. което паричните обезщетения и
помощи,изплащани по реда на КСО са несеквестируеми и не подлежат на запориране.
Банката е информирала ЧСИ, че постъпленията по сметката за минал период с характер на
трудово възнаграждение в размер на 84. 09 лв., не са били използвани в рамките на месеца,
за който са били отпуснати и са придобили характер на спестявания, поради което са
преведени на ЧСИ по запора. В случая на база обсъдените писмени доказателства не
намират фактическа и логическа опора, нито съответствие с правно-аргументативната
логика, твърденията на въззивницата, че сумите по банковите й сметки в ЦКБ АД са били
запорирани и в обсега на несеквестируемата част на постъпленията от трудови
възнаграждения и обезщетения от НОИ. Поради това, и предвид своевременното
уведомяване от страна на банката за произхода на сумите, постъпващи по сметка на
длъжника, относно задължението за обследване и неприлагане на запор върху
несеквестируемия размер на дохода, не може да се приеме, че е налице незаконосъобразно
поведение на ЧСИ, като не изискал информация за размера на постъпващото трудово
възнаграждение. Що се отнася до обстоятелството, че банката не позволявала на ищцата да
тегли суми от сметката си, това съставлява противоправно поведение на служители на
банката, а не на съдебния изпълнител. Но в случая, дори да се приеме, че са налице
незаконосъобразни действия на ЧСИ, доколкото не е изискал информация от банката за
размера на постъпващото по сметката трудово възнаграждение с оглед изпълнение на
задължението му по чл.446а, ал.5 ГПК, предявеният иск отново би бил неоснователен, тъй
като ищцата не е доказала да е претърпяла имуществена вреда в претендирания размер – под
формата на пряка загуба или под формата на пропуснати ползи. ЯОС счита, че с удържаните
суми са погасени дългове на ищцата - вземания на взискателя по изпълнителното дело и
разходи по изпълнителното производство съгласно чл. 79 ГПК. Следователно имуществото
8
на ищцата не е намаляло, а със стойността на отнетия й чрез запора доход е намален пасивът
на имуществото й. С изплащането на дълга имуществото на ищцата не е намалено, тя не е
претърпяла загуба, нито реално е обедняла, а е удовлетворено едно задължение, с което
имуществото й е било обременено. Друг стабилен аргумент,подкрепящ това разрешение,
следва да бъде почерпен от разпоредбата на чл.446а, ал.5 ГПК, регламентиращ правна
възможност за длъжника да отправи възражението за наличието на несеквестируем доход
до съдебният изпълнител, което обвързва съдебния изпълнител с ангажимента да уведоми
банката за частта, която следва да се превежда съгласно чл. 446 ГПК.В случая ищцата не
доказва наличието на пряко адресирани от нейна страна молби/ възражения, директно
сезиращи ЧСИ и ангажиращи го със задължение да проследи законосъобразното
изпълнение на запора, респ. в случай на констатирани нарушения частично да вдигне
наложения запор.
По изложените съображения ЯОС приема, че ответницата, в качеството й на
частен съдебен изпълнител, не е осъществила неправомерни действия, изразяващи се в
незаконосъобразно налагане на запор върху несеквестируема част от трудовото
възнаграждение и обезщетенията по чл.444, т.6 вр. чл.114 "а" КСО на ищцата, в нарушение
на чл.446 и чл.446а ГПК, поради което не са налице правопораждащите фактически
елементи на отговорността по чл.74 ЗЧСИ за причинени от изпълнението вреди за
длъжника.
Неоснователно е и възражението за нередовност на пълномощното адв. М.,
депозирал молбата за образуване на изпълнителното дело №683/2021 г., по което
въззивницата е длъжник. Това възражение по своята смислово-информационна насоченост е
опит за поставяне на спора на основата на общата претенция за незаконосъобразно
образуване на изпълнителното дело. Към процесната молбата за образуване на
изпълнителното производство е представено надлежно пълномощно, двустранно подписано
от адв. М. и взискателя М.Б., съдържащо всички законови реквизити за валидно учредяване
на представителна власт на пълномощника, нейния обем и съдържание- за предприемане на
действия по принудително изпълнение на вземанията на Б. по изпълнителен лист
№121/09.11.2018г., издаден от Административен съд-Сливен. В молбата вх.
№6700/29.04.2021 г. за образуване на изпълнителното дело по приложеното изпълнително
основание, удостоверяващо парично притезание, подлежащо на принудително събиране от
длъжника А.П., е декларирана и банкова сметка, по която да бъдат нареждани предявените
суми. В този случай извън обсега на задълженията на ЧСИ е да изследва въпроса относно
титуляра на декларираната банкова сметка, ерго ориентираното към този фактически въпрос
възражение е несъстоятелно. Извършеното от въззивницата позоваване на доказателствената
стойност и правно значение на постановление на РП-Сливен по преписка №2843/2021 г.
04.11.2021 г. за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл.316 вр. чл.309,
ал.1 НК не изисква преоценка тези изводи. В подкрепа на това съждение е съдържанието на
императивната уредба в нормативния регламент на чл. 300 ГПК, указващо на
9
задължителност за гражданския съд единствено на влязлата в сила присъда на наказателния
съд, относно конкретно извършеното изпълнително деяние /действие или бездействие/, с
характерните му белези, относими към осъществените юридически факти, за което деецът е
осъден.
Съгласно разпоредбата на чл.507, ал.1 ГПК запорното съобщение на третото
задължено лице се изпраща едновременно с изпращане на поканата за доброволно
изпълнение до длъжника, като вложената законодателна воля е ясна и недвусмислена.
Изложеното по отношение правната уредба на нормативния регламент по чл.507, ал.1 ГПК е
достатъчно по своя интензитет рационално средство, убеждаващо в несъстоятелността на
възражението за недопустимост на подхода на ЧСИ в прилагането на запор в срока за
доброволно изпълнение на задължението. Oсвен това, съобразявайки разясненията относно
правната същност и действие на запорното съобщение, дадени с ТР № 3 от 10.07.2017 г. по
тълк. дело № 3/2015 г., ОСГТ, ВКС, ЯОС счита за неоснователни и твърденията на
жалбоподателя за незаконосъобразно процесуално поведение на съдебния изпълнител,
изразяващо се в неправомерно налагане на запор в срока за доброволно изпълнение на
длъжника. Съгласно постановките на цитирания тълкувателен акт запорът върху вземания
на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено
вземане се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, без да е нужно
към датата на връчване на запорното съобщение същото да е изискуемо, а дори е възможно
то да е спорно. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение
на вземането се предприемат само въз основа твърденията на взискателя, че неговият
длъжник има определено вземане към трето лице. Съществуването на това вземане не е
елемент от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение единствено за това,
дали то ще може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за
удовлетворяване на взискателя. /виж Определение № 879 от 18.12.2019 г. на ВКС по гр. д.
№ 1665/2019 г., III г. о.,/
По възражението за незаконосъобразно поведение от страна на частния съдебен
изпълнител, намиращо се в каузална връзка с твърдените вреди и свеждащо се в
"незачитане на изявление за прихващане с насрещно вземане, титуляр на което е
въззивницата" и незапознаването й с протокол , отразяващ направено от нея
компенсационно изявление и становище на ответната страна в съотв. с чл.434, ал.2 ГПК.
Не е спорно по делото, че със Заявление вх. №8050/09.06.2021 г.от пълномощника
на въззивницата, ведно с приложен изпълнителен лист, издаден в нейна полза въз осн. на
решение №16/05.02.2019 г. по в.гр.д.№7/2019 г. по описа на ОС-Сливен за сумата от 1069,05
лв. срещу М.Б. е направено искане за налагане на запор върху вземането на Б. по изп.
№683/2021 г. , което се води между същите страни А. П. /длъжник/ и М.Б. /взискател/, ведно
с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. Не е спорно и, че
въззивницата е депозирала заявление от 26.05.2021 г., ведно с копие от изпълнителен лист
от 14.05.2021 г. за осъждането на М.Б. да заплати на А. П. съдебно-деловодни разноски в
10
размер на 1069, 05 лв., с което въззивницата е заявила и отказ на основание чл.90 ЗЗД да
изпълни задължението си по изп. дело №683/2021 г., докато Б. не изпълни своето
задължение спрямо нея, както и молба за прекратяване на изп. дело и отмяна на запора.Въз
основа на заявлението от 09.06.2021 г. е съставен протокол изх.№11528/14.06.2021 г. на
ЧСИ М. за образуване на изпълнително дело по взискването, посочено в горецит.
изпълнителен лист, с приети като разноски по делото адвокатски хонорар в размер на 200
лв. и авансови такси по ТТРЗЧСИ в размер на 66 лв. Следователно, в конкретния случай
изобщо липсва сезиране на ЧСИ с формулирано искане за зачитане действието на
извършено от длъжника прихващане, т.к. заявлението от 26.05.2021 г. е с насоченост
"упражняване право на задържане", а не и за реализирана компенсация по чл.103 ЗЗД, което
обуславя недоказаност и несъстоятелност на заявеното в коментираната насока възражение.
Само в сферата на пълнота на анализа следва да се отчете формираната
непротиворечива практика досежно правната възможност за извършване на прихващане в
изпълнителното производство, опредметена в Определение № 879 от 18.12.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 1665/2019 г., III г. о, и Определение № 606/20.07.2015 г. по т. д. № 1725/2014 г.
на ВКС, I ТО, и Определение № 368 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2018 г., IV г.
о., ГК, съгл. която при направено изявление за прихващане в рамките на изпълнителния
процес, съдебният изпълнител може само да констатира наличието на компенсационно
изявление и ако счете, че то е породило погасителен ефект по отношение на притезанието,
за чието принудително удовлетворяване е образувано делото, следва да прекрати същото. В
тези случаи прекратяването може да се осъществи на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК по
писмено искане на взискателя, каквото в случая не се установява от доказателствата по
делото. При липса на писмено искане на взискателя – настъпилият погасителен ефект на
прихващането следва да бъде удостоверен чрез надлежни доказателства, приравними по
основание на визираните в чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК документи, а именно представена от
длъжника разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенската
станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена
или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство; респ.
разписка с незаверен подпис на взискателя,с произтичащите от това последици при
евентуален спор.В Определение № 879 от 18.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1665/2019 г., III
г. о. недвусмислено се възприема концептуалното становище по релевирания въпрос: "
Съдебният изпълнител няма функцията да издаде акт с конститутивно действие, а може само
да констатира наличието на компенсационни изявления. Ако счита, че е налице конекситет и
пораждат погасителен ефект, в този случай би следвало да прекрати производството на
основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл е и Определение № 606/20.07.2015 г. по т.
д. № 1725/2014 г. на ВКС, I ТО" Следователно заявеното в изпълнителното производство
искане за прихващане е форма на извънсъдебно възражение за прихващане, при която ако
съдебният изпълнител не констатира конекситет между компенсационните изявления,
обуславящ последиците на настъпил погасителен ефект, органът по принудително
изпълнение не е овластен да издава акт с конститутивно действие. Изходните съображения в
тази интерпретация са изцяло смислово съгласувани и намират юридическа опора в
11
разрешенията в Определение № 368 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2018 г., IV
г. о., ГК, и в Определение № 60216 от 4.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2368/2020 г., II т. о.,
ТК: "Съдебният изпълнител няма правомощие да се произнася по извънсъдебно заявено
от длъжника възражение за прихващане /.../. Такова възражение длъжникът може да заяви
чрез иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, позовавайки се на прихващане – факт, настъпил след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, погасяващ правото на принудително изпълнение. Съдебният изпълнител
осъществява принудителното изпълнение до пълното удовлетворяване на
материализираното в изпълнителния лист притезание, приключвайки изпълнението само на
посочените в чл. 433, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания, в т. ч. при представено влязло в сила
решение по чл. 439 ГПК, с което е формирана сила на пресъдено нещо по отношение
възражение за прихващане с вземането по изпълнителния лист." Следователно, в тежест на
въззивницата при условие на пълно и главно доказване е да проведе установяване, първо на
депозирано от нея искане за прихващане, второ на факта на прихващане с вземането на
взискателя по образуваното изп. д.№683/2021 г., настъпил след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание срещу нея
Опредление №6819/23.08.2019 г. по адм.д.№6179/2018 г. по описа на ВАС. Този факт
валидно би погасил правото на принудително изпълнение. В случая неблагоприятните
последици за въззивницата от безуспешно проведената от нея доказателствена дейност в
съотв. с разпределената й доказателствена тежест, анализирани в аспекта на съвкупната
преценка на доказателствата и релевантната нормативна уредба, ЯОС счете, че липсва
основание за ангажиране деликтната отговорност на ЧСИ, произтичаща от негово
незаконосъобразно процесуално действие или бездействие при изпълнение на дейността му.
Предвид изложеното, ЯОС намира, че предявените искове с правна квалификация чл. 45
ЗЗД вр. чл. 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, имащи за предмет репариране на
действителните имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие неправомерни
действия на ЧСИ, правилно са били отхвърлени от ЯРС като неоснователни и недоказани.
Въззивницата А.П. не доказа по безспорен и категоричен начин основополагащата
предпоставка за ангажиране деликтната отговорност на частния съдебен изпълнител,
включваща неправомерно деяние на съдебния изпълнител,изразяващо се в
незаконосъобразно осъществено принудително изпълнение, в причинно-следствена връзка с
което би могла да се разгледа претенцията за настъпила вреда в имуществената сфера на
засегнатото от изпълнението лице. ЯОС отчитайки процесуалната законосъобразност на
действията на съдебния изпълнител,в рамките на инвокирания с възраженията предмет на
въззивната жалба, не констатира конкретна противоправност на действията по
осъществяване на принудителното изпълнение като елемент от фактическия състав на
вземането за обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди.
При отхвърляне на предявените искове за главница, това правно положение като
закономерна своя последица е обусловило отхвърляне от ЯРС и на акцесорната претенцията
по чл.86 ЗЗД, относно законната лихва от датата на завеждане на иска - 04.10.2021 г. до
12
окончателното изплащане на претендираните обезщетения.
Макар и по разнородни и същностно разграничими от мотивацията в първостепенното
решение правни аргументи, предвид съвпадение в крайните правни изводи, ЯОС счита, че
атакуваното първостепенно решение следва да се потвърди като законосъобразно и
правилно с оглед правилността на крайния правораздавателен резултат.
При този изход на спора на осн. чл.78, ал.3 ГПК въззиваемата страна има право на съдебно-
деловодни разноски, съобразно изрично формулираното от нея искане и с оглед
представените писмени доказателства- договор за правна защита и съдействие,надлежно
отразяващ реално заплатена сума в брой в размер на 1200 лв. за адвокатски хонорар на
пълномощника на ЧСИ М. М. във въззивното производство. От А. П. е наведено единствено
правоизключващо възражение за недължимост на разноските в полза на насрещната страна
поради нередовност на формата на договора за правна помощ, който не отговаря на
изискването на чл.6, ал.1 ЗСч. Възражението е неоснователно. Доказателствената роля на
писмения договор за правна помощ, двустранно подписан от страните, с реквизит "платена
сума в брой 1200 лв." е напълно годно и достатъчно по своя интензитет документално
средство, обосноваващо реално извършен разход за заплатен адвокатски хонорар. Съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за
направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на
разписка. В мотивите на т.1 по Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д.
№ 6/2012 г., ОСГТК, са развити следните съображения, подкрепящи така възприетото
разрешение: "Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като
писмената форма е за доказване. /.../ Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по
делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение." В случая предвид
обвързващите постановки досежно неформалния характер на договора за адвокатски услуги
и доказателственото /инструментарно/ значение на писмената форма, изцяло несъстоятелно
се явява възражението за опороченост на същия поради несъответствието му с чл.6 ЗСч.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №289/10.06.2022 г., постановено по гр.д.№3987/2021 г. по описа
на РС-Ямбол.
ОСЪЖДА А. В. П. ЕГН**********, гр.******* да заплати на ЧСИ М. С. М., с рег. №768 на
КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-Сливен, със съдебен адрес гр.******* направените
разноски за въззивната инстанция в размер на 1200 лв.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
13
ВКС с изключение на частта от решението относно иска по чл.441 ГПК вр.чл.45 ЗЗД
вр.чл.74, ал.1 ЗЧСИ за обезщетение за имуществени вреди в размер на 552, 81 лв., в която
същото е окончателно и не подлежи на обжалване.
Въззивната жалба, в частта й, имаща характер на молба за допълване на решението по
чл.250, ал.1 ГПК относно размера на иска за имуществени вреди за горницата над 552, 81 лв.
до посочения размер от 692, 81 лв., следва се изпрати на компетентния съд- РС-Ямбол.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14