Р Е Ш Е Н И Е
№ …………/……………..., гр. Варна
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна, ХVІ-ти състав, в открито съдебно заседание на шести
юли две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
СЪДИЯ: Красимир Кипров
При
участието на секретаря Камелия Александрова и прокурора при Окръжна
прокуратура–Варна СИЛВИЯН ИВАНОВ, като разгледа
докладваното от съдия Кипров административно
дело № 1273/2020 г. по описа на АС-Варна , за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.226 във вр. с чл. 203, ал.
1 от АПК и чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
С решение № 5586/13.05.2020
г. по адм. дело № 1346/2018 г. по описа
на ВАС е отменено решение № 2175/4.12.2017 г.
по адм. дело № 3407/2016 г. по
описа на АС-Варна, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав.
Делото първоначално е образувано
по искова молба на И.И.И., която впоследствие е уточнена с подадени от
упълномощения адвокат молби с.д. 1996/ 07.02.2017 г. и с.д. 3339/ 02.03.2017 год. С исковата молба е предявен срещу
Община Варна иск с
правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, с който се претендира заплащане
от ответника на месечно обезщетение в размер на 1500
лв. за претърпени имуществени вреди , представляващи пропуснати ползи
за периода от
01.01.2010 г. до 31.12.2015 г., или в
общ размер на 90 000 лв. , причинени от незаконосъобразен адм. акт – прогласеното за нищожно Разрешение за строеж № 133/ГИ от
04.10.2005 г. на Гл. архитект на Община Варна за шахта № 2, попадаща изцяло в имота на ищцата.
С исковата молба се сочи, че в
имота на ищцата – ПИ 979 по КК на СО „Св.
Никола“ (стар ПИ 1594 а, кв. 36 по плана
на Варна) е реализирано въз основа на издаденото от главния архитект на община
Варна разрешение за строеж № 133/ГИ от 04.10.2005 г. строителство на шахта № 2 ,
което разрешение е обявено за нищожно с влязло в сила решение на АС - Варна по адм.
дело № 3560/2013 г. Изтъква се, че
поради реализираното строителство предвижданията на ПУП-ПРЗ за имота не могат
да бъдат осъществени от собственика , като въпреки отправените многократни
искания и покани да бъдат предприети от
страна на общинската администрация действия за служебно допускане и изработване
на изменение на действащия ПУП-ПРЗ с цел реализиране на отчуждително
производство по отношение на имота на ищцата , такива не са предприети от страна на Община
Варна. С последната уточнителна молба от 02.03.2017 г.
еднозначно е заявено от ищцата ,
че имуществените вреди произтичат от нищожен административен
акт. В проведеното на 21.11.2017 г. съдебно заседание е допуснато изменение на
предявеният иск, като размерът на претенцията е намален от 90 000 лв. на 37 056 лв.
При новото разглеждане на делото,
искът се поддържа от упълномощения адвокат Н. А., включително с искане за
присъждане на сторените по делото разноски. В предоставения от съда срок не е представена поисканата от адвоката писмена защита .
Ответникът Община Варна, чрез упълномощените процесуални представители излага становище за отхвърляне
на исковата молба като неоснователна и недоказана и прави възражение за
прекомерност на платеното от противната страна адвокатско възнаграждение.
Участващият по делото прокурор дава
заключение за неоснователност на исковата молба.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното :
Издадена е от кмета на община Варна заповед № 0121/30.01.2004 г., с която
на основание чл.194, ал.2 и 4 от З-на за устройство на територията
/ЗУТ/ собствениците на ПИ 1594а / нов ПИ
979/, сред които и праводателя на ищцата
Г.К., са задължени да осигурят на
изпълнителя свободен достъп до имота за осъществяване на геозащитни съоръжения за период до
приключване на обекта. Заповедта е обжалвана от И.,*** е било образувано адм. дело № 3049/2010 г. , приключило с
постановено на 21.02.2011 г. определение
за прекратяването му, което е влязло в сила на 24.06.2011 год. Включително във
връзка с тази заповед е одобрен на 15.08.2005 г. работен проект „ Укрепване на свлачище Св.
Никола“ , въз основа на който от главния архитект на община Варна е издадено
разрешение за строеж № 133/ГИ/ 4.10.2005 г. , с което на МРРБ като възложител и
на Община Варна като собственик съгласно чл.2, ал.1, т.1 от ЗОС и пар.7, ал.1, т.1
и 4 от ПЗР към ЗИД на ЗМСМА е разрешено извършването на строително монтажни
работи за строеж : „Укрепване на
свлачище в местност „Св. Никола“ в рамките на който ще се реализират следните
съоръжения : пилотни конструкции № 1 и 2 ; шахта № 1,2, 3 и 4, хоризонтални
сондажни дренажи към шахтите и зауствания на изтичалата на шахтите ; технологични пътища ; контролно-измервателна система и
рехабилитация на главна водопроводна мрежа Варна – Златни пясъци в участъка от
км.0 +000 до км. 3+272.70. В изпълнение
на така издаденото разрешение за строеж, в притежаваният от И. ПИ 979 е
изпълнена вертикална дренажна шахта № 2 с дълбочина от 14 м., която
представлява част от система от отводнителни и укрепителни съоръжения и
мероприятия за укрепване на свлачище „ Св. Никола“ - от дъното на шахтата е изпълнена система от
девет хоризонтални дренажни сондажа и изтичало. За строежа по така издаденото
разрешение № 133/ГИ/ 4.10.2005 г. е издадено от зам. началника на ДНСК
разрешение за ползване № СТ-12-1353/22.12.2008 год. С решение № 2405-10 по
протокол № 24/ 23, 24 и 30.06.2010 г. е одобрен от Общински съвет-Варна на
основание чл.16 от ЗУТ ПУП-ПРЗ на кв. „Св. Никола“ , с който притежаваният от И. ПИ 979 е урегулиран като УПИ ХVІІІ-979 в кв. 43. Така урегулираният
имот попада в устройствена зона „ЖВ“ / зона за обитаване и вилен отдих/
със следните устройствени показатели :
макс. плътност 25 % , макс. кинт 0,6 , мин. озеленяване – 55 % , малкоетажно
застрояване на 2 етажа с макс. Н от 7 м. Предвидени са ограничителни линии на
застрояване на 4 м. от страничните
граници, на 6 м. от дъното на парцела и
на 3 м. от уличната регулация на
запад. За урегулирания имот не е
издавана заповед по чл.16, ал.6 от ЗУТ,
но същият е нанесен в одобрената със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. КККР на гр. Варна, изменена със заповед № КД-14-03-1695/4.07.2011 г. на началника на СГКК-Варна. Разрешение за
строеж /РС/ № 133 /ГИ/ от 4.10.2005 г. е
обявено за нищожно с влязло в сила на
14.02.2014 г. решение № 296/14.02.2014 г. по адм. дело № 3560/2013 г. по описа на АС-Варна. Прието е в мотивите на
съдебното решение, че РС е правно нетърпимо, тъй като е издадено при липсата на заповеди по чл. 193 от ЗУТ и без съгласието на собственика И., която не
е учредявала ограничени вещни права в полза на МРРБ и Община Варна. С влязло в сила на 14.05.2016 г. решение №
2967/30.12.2014 г. по адм. дело №
2087/2010 г. по описа на АС-Варна е
уважен предявен от И. *** иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, като Община Варна е
осъдена да заплати на И. сумата от 54 000 лв. , представляваща обезщетение
за претърпени през периода от 2007 г. до
2009 г. имуществени вреди, причинени с издаденото от главния архитект на община
Варна нищожно разрешение за строеж №
133/ГИ/ 4.10.2005 г. Поради
невъзможността да ползва заетата от
шахта №2 част от имота си, И. *** покана, която е приета с рег. №
РД16017968ВН/11.08.2016 год. В същата е посочено, че поради неудовлетворени
предходни нейни искания за изменение на
ПУП-ПРЗ с цел реализиране на отчуждително производство, се претендира заплащане
за периода 2010 г. – 2015 г. на
обезщетение в общ размер на 90 000
лв. , т.е. по 1500 лв. месечно. За пореден
път претенцията на И. не е удовлетворена
от страна на общинската администрация , което става повод за завеждане на 29.12.2016
г. на настоящият иск. В хода на последвалото съдебно производство е назначена
съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която арх. Бр. К. дава
заключение, че от свободната от шахта № 2
площ от имота на И. с размер от 389 кв.м.
е възможно да се образува урегулиран поземлен имот в съответствие с
изискванията на чл.19 от ЗУТ, а за заетата
част с площ от 188 кв. м. е възможно образуването на самостоятелен УПИ с отреждане за техническа инфраструктура.
При новото разглеждане на делото е назначена повторна съдебно-оценителна
експертиза, вещото лице по която инж. С. дава заключение , че съобразно влиянието
на района като свлачищен такъв , възможната наемна цена, която И. би могла да
получи за 188 кв. м. от своя имот е в размер на 9352 лв. за периода от 1.01.2010 г. до 31.12.2015 г. и в
размер на 2786 лв. за периода от
14.02.2014 год. до 31.12.2015 год.
При така установените обстоятелства, съдът намира исковата молба за
процесуално допустима. В съответствие с диспозитивното начало в процеса, съдът
е обвързан от последното волеизявление на ищцата по уточнителна молба с.д. 3339/2.03.2017
г. , според което вредите произтичат от нищожен адм. акт ,т.е. не се поддържа тезата те да са
причинени от незаконосъобразно бездействие на общинската администрация. В тази
връзка, с предявяването на иска след
обявяването на разрешение за строеж № 133/ГИ/ 4.10.2005 г. за нищожно с влязлото в сила решение № 296/14.02.2014 г. по адм. дело № 3560/2013 г. по описа на АС-Варна са изпълнени
условията за неговата
допустимост съгласно чл.204, ал.1 от АПК,
а от друга страна разпоредбата на чл.204, ал.3 от АПК позволява в случаите на
вреди от нищожен адм. акт , незаконосъобразността на акта да бъде установена от
съда по обезщетението. Искът е предявен
срещу надлежния ответник Община Варна – след дадените от съда указания , в
проведеното на 29.09.2020 г. съдебно
заседание е направено от процесуалния представител на ответника признание, че
именно Община Варна, а не Държавата, е собственик на процесната шахта № 2. Претенцията
по предявеният иск обхваща период от
време, който не е преклудиран от влязлото в сила решение по приложеното адм. дело № 2087/2010 г. по описа
на АС-Варна. За вземанията за
обезщетение за вреди не е приложима
тригодишната погасителна давност по чл.111 от ЗЗД, а петгодишната такава по
чл.110 от ЗЗД , считано от крайната дата на посоченият в исковата молба период –
31.12.2015 г. , не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба –
29.12.2016 год.
Съобразявайки направеното от ищцата изменение на размера на исковата
претенция от 90 000 лв. на
37 056 лв. , съдът при произнасянето си е обвързан от претенция за вреди в
размер на 37 056 лв. В тази връзка,
съдът намира исковата молба за частично основателна. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ включва следните елементи : 1/ незаконосъобразен
акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице при или по повод изпълнение на
административна дейност ; 2/ настъпила вреда в правната сфера на ищеца, като в случая е заявена пропусната полза ; 3/ вредата да е настъпила в резултат на незаконосъобразния адм. акт , действия или
бездействия при наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между тях. Нищожността на издаденото от главния архитект
на община Варна разрешение за строеж № 133/ГИ от 04.10.2005 г. , за което в исковата молба се твърди, че
представлява източник на причинената
вреда, е установена със силата на присъдено нещо на решение № 296/14.02.2014
г. по адм. дело № 3560/2013 г. по описа
на АС-Варна, която съдът по обезщетението е длъжен да зачете. От назначената и
извършената по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице арх. Бр. К. се
установява, че именно въз основа на
нищожното разрешение за строеж в собствения на ищцата имот е изпълнена
шахта № 2 с хоризонтални дренажни сондажи. От назначената и извършена по делото
съдебно-геоложка експертиза с вещо лице
инж. Р.З. се установява, че собствения на ищцата ПИ 979 попада в свлачищен
район, а изпълнената шахта № 2 представлява геозащитен строеж. Заетата от този
геозащитен строеж площ от имота на ищцата несъмнено не позволява ползването й съобразно притежаването от нея право на собственост , а
лишаването по този начин от правото на
ползване генерира и то по постоянен начин имуществена вреда, представляваща в случая пропусната полза. Тази вреда е
настъпила от момента в който геозащитния
строеж е бил изпълнен, което във всички случаи е настъпило преди издаването
от зам. началника на ДНСК на разрешение
за ползването му № СТ-12-1353/22.12.2008
г. По делото не е налице спор, че процесната
шахта продължава да съществува в имота на ищцата и през посоченият в
исковата молба период 1.01.2010 г.
- 31.12.2015 г. , което означава, че и в този период състоянието на пропуснати
ползи продължава да съществува, т.е.
налице е имуществена вреда. Част от периода обхваща времето преди
постановяването на съдебното решение, с което е обявена нищожността на
разрешението за строеж, но и за него съдът счита, че правото на обезщетение е
възможно разбира се ако са налице и останалите необходими законови предпоставки.
Както конститутивното действие на
отменителното съдебно решение , така и установителното му действие за обявяване
нищожност на индивидуалния адм. акт,
каквото представлява разрешението за строеж, настъпват от датата на издаване на
съответният акт – в случа се счита ,
че разрешение за строеж № 133/ГИ/
4.10.2005 г. не е съществувало никога в
правния мир. Единствено и по силата на чл.195, ал.1 от АПК подзаконовият
нормативен акт се счита за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение, но и в тези случаи претенцията за обезщетение за вреди за предходен
период е правно възможна , тъй като с изменението на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ обн. в
ДВ, бр.94 от 2019 год. /причинени от действието на отменени като
незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове/ е
дерогирано действието на тълкувателно
решение № 2/27.06.2016 г. по т.д. № 2/ 2015 г.
на ОС на І и ІІ колегии на ВАС. В тази връзка, съдът намира, че ищцата
има право на обезщетение за целият посочен в исковата молба период,
необходимите предпоставки за което по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са налице. Безспорен
по делото е факта, че в процесния период не е осъществено отчуждително
производство по отношение имота на ищцата, както и че не е изплащано
обезщетение за претърпените от нея пропуснати ползи. При наличните в тази
насока искания на ищцата, проявеното от
общинската администрация бездействие не се намира в пряка причинна
връзка с настъпилата вреда, поради което правилно с последната уточнителна
молба от 2.03.2017 г. то не е посочено
като източник на вредата – бездействието не е причина за пропуснатата полза,
но е причина за липсата на обезщетение ,
а това са две съвсем различни понятия. Между нищожното разрешение за строеж и
пропуснатите от ищцата ползи е налице пряка и непосредствена по смисъла на чл.4
от ЗОДОВ връзка, тъй като процесният геозащитен строеж е изпълнен в нейния имот
именно въз основа на това разрешение. Според обявилия нищожността съд, същата
се състои в липсата на учредено от
ищцата право на строеж в полза на възложителя и собственика на геозащитното съоръжение. Както е приел
този съд в мотивите си, в конкретната
ситуация това право е следвало да бъде учредено със заповед по чл.193, ал.3 или ал.4 от ЗУТ,
но вместо такава е била издадена заповед № 121 от 30.01.2004 г. с правно основание по
чл.194, ал.2 от ЗУТ. Разликите между двете са съществени, тъй като
обезщетението за вреди по чл. 194, ал.4 и 5 от ЗУТ не е непременно свързано с незаконосъобразна
дейност – то се дължи само поради
обективния факт на настъпили вреди, дори
ако всички дейности в случая по чл.194, ал.2 са законосъобразно
извършени. Различно е положението при
относимата към случая , но липсваща заповед по чл. 193, ал.3 от ЗУТ – тогава съгласно чл.
193, ал.8 би се определила цена на учреденото
право, получаването на която от ищцата не би дало повод за обезщетение за вреди
по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. В тази връзка и както е записано в процесното
разрешение за строеж, че същото е
издадено именно при условията на чл. 194,
ал.2 от ЗУТ, то изпълнението му при тази
негова незаконосъобразност лишава ищцата от правната възможност да бъде възмездена по реда на чл. 193, ал.8 от ЗУТ. След като последното не би се случило ако ситуацията се бе развила в
съответствие със закона, то очевидно е наличието на пряка и непосредствена
връзка между нищожното разрешение за
строеж и настъпилите за ищцата пропуснати ползи. Последните
обаче са пряко свързани само с тази площ от имота на ищцата, която е заета от
въпросният геозащитен строеж, тъй
като единствено тя не може да бъде използвана, поради което
само за нея са генерирани пропуснати ползи. Този извод на съда се основава на
заключението по извършената съдебно-техническа експертиза, според което за
останалата площ от имота с размер на 389 кв. м. е възможно обособяването на УПИ
в съответствие с изискванията на чл.19 от ЗУТ, което от своя страна означава,
че същата може да бъде ползвана от ищцата, т.е. по отношение на тази част няма пропуснати
ползи. Тук от значение е съществуването на обективната възможност за провеждане
на такава процедура по чл.206, ал.2 от ЗУТ, а не дали тя е реално извършена към момента на завеждане на настоящото дело.
Причината е тази, че ако исканията на ищцата за провеждане на отчуждително
производство бяха удовлетворени от страна на общинската администрация , то
законосъобразното им провеждане би се
осъществило именно по реда на чл.206, ал.2 от ЗУТ, при което ищцата пак би
получила обезщетение само за посочената
в експертизата площ от 188 кв.м. , която би подлежала на отчуждаване като
непосредствено засегната от строителството на шахта № 2 по смисъла на чл.206,
ал.1 от ЗУТ , тъй като отчуждаването на целият имот е
допустимо само ако той е станал негоден за застрояване или ползване съобразно
устройствените, санитарно-хигиенните, противопожарните правила и нормативи и
съобразно изискванията за сигурност и безопасност , което в случая не е налице,
поради възможността за застрояване
и ползване на останалата площ от 389 кв.м. Условията са
осъществяването на една такава процедура са налице, но такава не е била
поискана от ищцата доколкото нейната претенция неправилно е била в посока за отчуждаване на целият имот –
отреждането за ПИ 979 по действащият за него ПУП-ПРЗ, одобрен с
решение № 2405-10 на Общински съвет – Варна по протокол № 24/23,24 и 30.06.2010
г. може да бъде изменено по реда на чл.134, ал.2 вр. с ал.1, т.2 от ЗУТ, като
площта с размер на 188 кв.м. бъде отредена за УПИ за техническа инфраструктура. В това
отношение , пречка по чл.134, ал.4, т.1
от ЗУТ не съществува, тъй като макар и разрешението за строеж да е обявено за
нищожно, то изпълненият в имота на ищцата геозащитен строеж не е незаконен,
защото по време на изпълнението разрешение за строеж е имало – според нормата
на чл.225, ал.2,т.2 от ЗУТ, незаконни са
строежите извършени без разрешение за строеж , а не тези за които разрешението впоследствие е отменено
или обявено за нищожно - в този смисъл е
решение № 12302/15.11.2016 г. по адм. дело № 5487/2016 г. на ІІ
отд. на ВАС. Установената по този начин
в съответствие с указанията на касационното отменително решение свободна от
осъщественото строителство площ от имота на ищцата, същевременно определя и
размера на заетата от отводнителното съоръжение
неизползваема площ, която според посочените в съдебно-техническата
експертиза устройствени правила е 188 кв.м.
Само за тази площ са налице пропуснати ползи, за които собственикът на
строежа – Община Варна дължи обезщетение
на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
За определяне размера на дължимото обезщетение съобразно влиянието на района
като свлачищен такъв , каквито са
дадените от ВАС указания, е
назначена повторна съдебно- оценителна експертиза, вещото лице по която инж. С. дава
заключение, че евентуалната наемна
цена за 188 кв.м. която ищцата би могла да получи за
периода от 1.01.2010 г. до 31.12.2015 г. е в размер на 9 352 лв. Доколкото оспорването на това заключение от
адвоката на ищцата не е мотивирано с негова необоснованост, а с аргументи, че
следвало да се даде такова за цялата площ на ПИ 979, то изхождайки от гореизложените съображения
съдът приема заключението за правилно и обосновано. Определеният с него размер
е такъв на ползата, която ищцата е
пропуснала да реализира, поради което съдът намира, че претендираното от нея
право на обезщетение е именно в размер на 9 352 лв. В този смисъл, искът е
основателен до размер от 9 352 лв., а в останалата му част до
37 056 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на спора и на
основание чл. 10, ал. 3,изр.1 от ЗОДОВ, ответникът дължи на ищцата пълният размер на разноските за платени държавна такса и възнаграждения на
вещи лица, съответно сторените от първият разноски за вещи лица следва да
останат за негова сметка. Тези направени при двукратното разглеждане на делото
разноски от ищцата са в общ размер на
1166 лв. и включват : 10 лв. държавна такса, възнаграждение на вещи лица при първо гледане на делото в размер на 400
лв. и при второ гледане в размер на 756 лв. Същите следва да бъдат
присъдени независимо от това ,че приложеният на л.136 списък на
разноските не включва тези от първото гледане на делото – те се дължат, тъй
като тогава са поискани. Съгласно чл.10, ал.3, изр.2 от ЗОДОВ , ответникът
дължи разноски за адвокатско възнаграждение в съответствие с уваженият размер
на исковата претенция. При първото разглеждане на делото е платено от ищцата адвокатско
възнаграждение на адв. Л. в размер на 1650 лв. и в касационната инстанция на
адв. А. също в размер на 1650 лв. –
представеното пред ВАС банково извлечение е за сума от 1852,50 лв., каквато е
поисканата с представеният там списък на разноските, но според
сключеният с адв. А. договор за правна защита и съдействие №
10/12.02.2020 г. адвокатското възнаграждение е договорено в
размер на 1650 лв., поради което именно
толкова се дължат от страна на ответника. При второто гледане на делото в първа
инстанция е представен от адв. А. списък на разноските, с който адв.
възнаграждение се претендира по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, но по делото липсва сключен с този адвокат договор за
правна защита и съдействие - представено
е единствено пълномощно. При тези
обстоятелства на липсата на договор, съдът приема, че не е доказано
предоставянето от адв. А. на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл.38, ал.1 от ЗА при второто
разглеждане на делото, поради което същата няма право на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА. По отношение на платеното от ищцата адв. възнаграждение 2 х 1650 лв. , с молба с.д. 10145/6.07.2021 г. е направено
от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност . Минималният размер на адвокатското
възнаграждение при цена на иска от 37056 лв. и според разпоредбата на чл.8, ал.1,т.4 от Наредба №1/9.07.2004
г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е 1641,68 лв. , поради което съдът намира
възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за
неоснователно. В съответствие с
уважената част на иска, ответникът дължи на ищцата разноски за адв.
възнаграждение за две инстанции по 416, 14 лв., или общо в размер на 832,83
лв. Така, общо дължимите от ответника на
ищцата разноски за държавна такса, възнаграждения за вещи лица и адвокатско
възнаграждение са в общ размер на
1998,83 лв. За осъщественото най-вече от упълномощения юрисконсулт Р. С. процесуално представителство на ответника,
съгласно чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и съобразно отхвърлената част на иска в размер на
27704 лв. , разноски не се дължат, тъй като такива не са претендирани при нито едно от двете разглеждания на делото
на първа инстанция, а така също и в касационната инстанция.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Община Варна да заплати на И.И.И. с ЕГН ********** сумата в размер на 9 352
лв. / девет хиляди триста петдесет и два лв./ , представляваща обезщетение за
периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2015 г. за претърпените от нея имуществени вреди – пропуснати ползи, причинени с прогласеното за
нищожно Разрешение
за строеж № 133/ГИ от 04.10.2005 г. на Главен архитект на
Община Варна .
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен искът в останалата му част до размера от 37056 лв. ОСЪЖДА Община Варна да заплати на И.И.И. с ЕГН ********** сумата в размер на 1998,83
лв. ( хиляда деветстотин деветдесет и осем лв. и осемдесет и три ст.) за разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :