№ 46
гр. София, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Емил Дечев
Членове:Петър Н. Славчев
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Богданка Н. Гешева
в присъствието на прокурора М. Б. Д.
като разгледа докладваното от Емил Дечев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20211100603677 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК
С присъда от 05.07.2021 г., постановена по НОХД № 11966/2019г., по описа на
СРС, НО, 1-ви състав е признал подсъдимия Г. Д. Д. за невиновен в това, че на 26.12.2018 г.
около 11.45 ч. в гр. София, по ул. „Акад. Стефан Младенов“, с посока на движение от ул.
„Проф. Иван Странски“ към ул. „Атанас Иширков“, управлявал МПС – лек автомобил „Рено
Клио“ с рег. № *******, без съответното свидетелство за управление, в едногодишния срок
от наказването му по административен ред за управление на МПС без свидетелство за
управление на МПС – с наказателно постановление № 16-4332-000543/17.03.2016 г.,
издадено от началник – отдел „Пътна полиция“ при СДВР /упълномощен със заповед №
8121з-748 от 24.06.2015 г., връчено лично на 13.07.2018 г. и влязло в сила на 23.07.2018 г.,
поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото обвинение за
извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК.
Срещу присъдата, в законоустановения срок, е постъпил протест от прокурор при
СРП, в който се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения
съдебен акт. Изтъква се, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява,
че подсъдимият е осъществил престъплението, за което е предаден на съд. Твърди се, че
СРС е направил неправилна преценка на фактите и съответно необосновани изводи относно
доказателствата и от правна страна. Предлага се присъдата да бъде отменена и вместо нея да
бъде постановена осъдителна присъда, за престъплението, за което е повдигнато обвинение.
По делото е постъпило становище от адв. В.Д. от САК, в качеството му на защитник
на подсъдимия Д., с което се моли въззивния протест да бъде оставен без уважение като
неоснователен и недоказан. Счита се, че същият е бланкетен, като в него не са наведени
конкретни аргументи срещу правилността на постановената оправдателна присъда. Сочи се,
1
че по делото не са събрани доказателства за това, че правоспособността на подсъдимия Д.
като водач на МПС е била прекратена поради отнемане на контролни точки. Твърди се, че
противно на обвинителната теза, от доказателствата по делото се установява, че
подсъдимият е имал контролни точки, както и че е изтърпял наложените му наказания
„лишаване от право да управлява МПС“. Споделя се извода на първоинстанционния съд за
липса на преки или косвени доказателства относно управлението на процесното МПС от
страна на подсъдимия. По изложените съображения се моли въззивният съд да потвърди
присъдата на първоинстанционния съд като правилна и законосъобразна
В разпоредително заседание на 12.10.2021 г. въззивният съдебен състав по реда на
чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия и свидетели, изслушване на вещи лица и ангажирането на други
доказателства.
В проведеното на 30.11.2021 г. съдебно заседание, въззивният съдебен състав
прецени, че за изясняване на делото от фактическа страна и правилното му решаване,
следва да бъде проведено въззивно съдебно следствие на осн. чл. 327, ал. 4 от НПК, поради
което изиска справка от СДВР-ОПП, в която да се посочат : какви АУАН и НП са били
съставени на подс. Д. за периода 01.01.2016 г. – 26.12.2018 г., съответно кои НП са влезли в
сила; на кои дати са отнемани контролни точки на подс. Д.; налагано ли му е
административно наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ или други
административни мерки по чл. 171 от ЗДвП; отнемано ли му е свидетелството за управление
на МПС; както и справка от СДВР-ОПП за всички налагани до настоящия момент на
подсъдимия АУАН и НП. Въззивният съдебен състав също така прецени, че за изясняване
на делото от фактическа страна и правилното му решаване, следва да бъде допуснат
повторен разпит на свидетелите В.Б., И.И., К.С., В.Г. и М.А..
В открито съдебно заседание на 27.09.2021 г. е проведено въззивно съдебно
следствие, в рамките на което е проведен разпит на свидетелите В.Б., И.И. и В.Г., както и са
приети, в качеството им на писмени доказателства: справка от СДВР-ОПП относно
съставени АУАН и НП на подсъдимия Д. за поискани период, и справка картон на водача.
При въззивните прения, представителят на Софийска градска прокуратура поддържа
протеста по изложените в него съображения. Пледира за осъдителна присъда, като
подчертава безспорната и категорична доказаност на инкриминираното деяние. Счита, че от
разпита на св. Б., проведен в хода на въззивното съдебно следствие се установява, че
подсъдимият Д. е бил разпознат от свидетеля като лицето, което е било спряно за проверка
на инкриминираната по делото дата. С оглед на изложеното счита, че подсъдимият е автор
на престъплението, за което е предаден на съд, поради което същият следва да бъде признат
за виновен.
Защитникът на подс. Д., в лицето на адв. Д., намира депозирания протест срещу
първоинстанционната присъда за неоснователен и като такъв моли съда да го остави без
уважение и да потвърди присъдата на СРС, като правилна и законосъобразна. Позовава се на
приетата в хода на въззивното съдебно следствие в качеството на писмено доказателство –
справка от ОПП при СДВР, която според защитата потвърждава извода на СРС за това, че
към инкриминираната дата водачът е имал 22 контролни точни. Сочи, че подсъдимият
никога не е губил своята правоспособност да управлява МПС, както и че към
инкриминираната по делото дата спрямо него не са били в сила ПАМ, с които да е отнемано
свидетелството му за управление на МПС. Поддържа, че сроковете на налаганите на
подзащитния му административни наказания, ограничаващи правото му да управлява МПС
са били изтекли към инкриминираната по делото дата. В този смисъл моли въззивния съд да
ревизира изводите на първата инстанция досежно въпроса за водаческата правоспособност
на подсъдимия. Оспорва твърдението на прокурора, че св. Б. е разпознал подсъдимия, тъй
като според защитата сочения свидетел не е заявил, че познава подсъдимия, а е потвърдил,
2
че неназован по име негов колега е спрял водача. С тези аргументи се желае въззивния
протест да бъде оставен без уважение.
В правото си на лична защита и на последна дума, подсъдимият Г.Д. се придържа
към казаното от защитника си и моли съда за справедлива присъда.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, XI-ти въззивен състав като съобрази
изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на
присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
За да постанови присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие по общия
ред, като е събрал редица гласни и писмени доказателства, а именно: показанията на
свидетелите И.И., В.Б. и Н.П., дадени в хода на съдебното следствие, както и тези от
досъдебното производство, приобщени в цялост към доказателствения материал по делото
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК; писмените доказателства: НП № 16-4332-
000543/17.03.2016 г., справка картон на водача, справка от ОПП при СДВР с изх. № 433200-
67477/21.06.2021г., АУАН Серия Г с бл. № 600345, справка за съдимост на подсъдимия.
Пред настоящата съдебна инстанция бяха събрани допълнителни гласни и писмени
доказателства – показанията на свидетелите В.Г., В.Б. и И.И., писмо от СДВР-ОПП относно
съставени АУАН и НП срещу подсъдимия, с приложена към него справка картон на водача.
Въззивният съд, след като подложи на собствен анализ доказателствената
съвкупност по делото, намира, че са налице основания за ревизиране на фактическата
обстановка, приета от първия съд.
СГС приема за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият Г. Д. Д., роден на *******, в гр. София, българин, български
гражданин, живущ в гр. София, кв. Витоша, ул. ******* (******) № *******, със средно
образование, работещ, неженен, ЕГН : **********, осъждан.
На 25.02.1999 г., подс. Г.Д. издържал изпит за водач на МПС, съгласно протокол №
360 от 25.02.1999 г. и придобил категория В за водач на МПС. На 21.01.2002 г. му било
издадено първото свидетелство за управление на МПС (СУМПС).
На 11.01.2013 г. на подс. Д. било издадено СУМПС с № *********, със срок на
валидност до 28.12.2022 г., както и контролен талон към него с № **********.
На 01.02.2016 г. спрямо подс. Д. било издадено Наказателно постановление № 16-
4332-000236 от 05.02.2016 г., въз основа на съставен Акт за установяване на
административно нарушение /АУАН/ с бл. № 600345 от 01.02.2016 г., в който били
констатирани нарушения на чл. 174, ал. 3 от ЗДвП и чл. 5, ал. 3, т. 2 от ЗДвП, за които му
били наложени административни санкции „Глоба“ в размер на 2000 лева и на 300 лева,
както и „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години – за периода от
01.02.2016 г. до 01.02.2018 г. С посоченото наказателно постановление № 16-4332-000236 от
05.02.2016 г. на водача са отнети 17 контролни точки. Същото било връчено на подсъдимия
на 22.02.2016 г. и влязло в законна сила на 01.03.2016 г.
С Акта за установяване на административно нарушение /АУАН/ с бл. № 600345 от
01.02.2016 г, свидетелството за управление на МПС на подс. Д. било отнето.
Междувременно на 22.02.2016 г. на подс. Д. било издадено и друго наказателно
постановление № 16-4332-000543 от 17.03.2016 г. на Началник отдел към СДВР, Отдел
„Пътна полиция“ при СДВР, въз основа на съставен АУАН № 661104 от 22.02.2016 г., в
което било констатирано нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП – управление на МПС с
концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, по отношение на което
административно наказателното производство било прекратено на основание чл. 33, ал. 2 от
ЗАНН и нарушение по чл. 150 от ЗДвП – управление на МПС, след като СУМПС е отнето
по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП, за което му била наложена административна санкция на
3
основание чл. 177, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗДвП, а именно „Глоба“ в размер на 300 лева. Същото
било връчено лично на подс. Д. на 13.07.2018 г. и влязло в законна сила на 23.07.2018 г.,
доколкото не било обжалвано.
В соченото наказателно постановление № 16-4332-000543 от 17.03.2016 г. било
отразено, че към 17.03.2016 г. на водача остават 22 контролни точки.
Със споразумение по НОХД № 9474/2016 г. по описа на СРС, НО, 11 състав, в сила
от 15.09.2016 г. била ангажирана наказателната отговорност на подс. Д. за извършено
престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му
било определено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от осем месеца, изтърпяването на
което било отложено за срок от три години на осн. чл. 66, ал. 1 от НК, както на осн. чл. 343г
от НК наказание „Лишаване от правоуправление“ за срок от осем месеца.
Срокът на наложеното на подсъдимият наказание „Лишаване от правоуправление на
МПС“ е изтекъл на 02.10.2018 г.
След изтичане на срока на наказанието „Лишаване от право да управлява МПС“ по
НП № 16-4332-000236/05.02.2016 г. и по НОХД № 9474/2016 г., СУМПС не било върнато на
подсъдимия, а останало на съхранение в органите на полицията
На инкриминираната дата 26.12.2018 г. около 11:45 часа подс. Г. Д. Д. управлявал
моторно превозно средство лек автомобил марка „Рено“, модел „Клио“, с рег. № ******* в
гр. София по ул. „Акад. Стефан Младенов“ с посока на движение от ул. „Проф. Иван
Странски“ към ул. „Атанас Иширков“. Същият бил спрян за проверка от автопатрул на 07
РУ-СДВР, в състав - свидетелите Н.П. и В.Б.. При извършената проверка на документите на
водача и на автомобила, свидетелите установили самоличността на подс. Д. по представен
от него документ за самоличност, като констатирали, че същият управлява автомобила без
свидетелство за управление на МПС, тъй като след поискване от страна на свидетелите не
представил съответното свидетелство за управление на МПС, както и талон за извършен
годишен технически преглед на автомобила, а освен това лъхал на алкохол. Свидетелите П.
и Б. докладвали за случая на оперативната дежурна част (ОДЧ) и поискали съдействие от
Отдел „Пътна полиция“ при СДВР, в резултат, на което на място пристигнал свидетелят
И.И., който съставил на подсъдимия Д. АУАН №192509 за нарушение словесно описано
като: „водача е неправоспособен“, което било правно квалифицирано като нарушение по чл.
150 от ЗДвП.
Въззивният съд не споделя становището на контролираната съдебна инстанция, че
управлението на МПС от страна на подс. Д. на инкриминираните по делото време и място, е
останало недоказано. Действително, сведения относно разглеждания факт се съдържат в
показанията на свидетелите В.Б., Н.П. и И.И., дадени на досъдебното производство и
приобщени по реда на чл.281, ал. 4 от НПК – при липса на спомени на съответния свидетел
и при изрично противопоставяне на подсъдимия и на защитника му. Безспорно, по силата на
чл. 281, ал. 8 от НПК осъдителната присъда не може да се основава само на показания,
прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. В конкретния случай обаче, въззивният съд
счита, че тази рестриктивна разпоредба е неприложима. Съпоставянето на хипотезите по чл.
281 НПК показва, че като проява на съответните общи начала, НПК не допуска изцяло
липсващите свидетелски показания да бъдат заменени или показания в обратен смисъл да
бъдат изместени от казаното в несъстезателното и непублично досъдебно производство.
Различно е положението обаче, когато свидетелят пред съда първоначално няма ясни
спомени, но въз основа на прочетеното си припомни релевантните събития и категорично, и
цялостно потвърди записаното на ДП. Също така, следва да се отбележи, че при този разпит
пред свидетеля стои и възможността да вземе различно становище по отношение на
записаното, както и да се отрече от дадените на ДП показания, а страните могат да се
възползват от правото си да се конфронтират със свидетеля и да ангажират доказателства за
проверка на неговите показания.
4
Действително, в показанията си пред съда, тримата свидетели не са били толкова
категорични и не са могли да си спомнят детайли във връзка с това, което се е случило на
инкриминирани с обвинителния акт дата и място. Това обстоятелство обаче, е добре
обяснимо с изминалия сравнително продължителен период от време между датата на
инкриминираното деяние, за което дават показания – 26.12.2018 г. и тази на разпита им пред
съда – 27.05.2021 г., при което е съвсем естествено свидетелите да не могат да
възпроизведат в цялост и в детайли възприетата от тях, близо две години и половина по-
рано, фактическа обстановка. За последното безспорно допринася, според въззивния съдебен
състав и обстоятелството, че във връзка с изпълнение на служебните си задължения
свидетелите, които са и полицейски служители, ежедневно извършват множество проверки
на водачи на леки автомобили, което допълнително затруднява възпроизвеждането на факти
и обстоятелства, относими към конкретната проява, извършена сравнително отдалечено във
времето. Същата е причината свидетелите И. и Г. да не си спомнят подробности относно
случилото се и при разпита си пред въззивния съд. При разпита им в хода на
първоинстанционното съдебно следствие, свидетелите Б., И. и П. изрично са посочили, че е
минало много време и нямат ясен и точен спомен за случилото се, като в тази връзка следва
да се отбележи, че въпреки това св. П. все пак е заявил, че разпознава подсъдимия, но не
може да възпроизведе повече подробности, а св. Б. е изложил спомен за това, че
подсъдимият е бил спрян за проверка, но не е могъл да си спомни дали същият не е
представил СУМПС или то е било с изтекъл срок на валидност. Всички тези обстоятелства,
обаче са ясно посочени от тях в показанията им по време на разпита им на досъдебното
производство, доколкото той е проведен в близък период от време от инкриминираните
събития -17.04.2019 г., и е напълно нормално към онзи момент свидетелите да са имали
много по-ясен и точен спомен за случилото се. Предвид това, липсата на спомен у
коментираните лица, законосъобразно е била преодоляна от първоинстанционния съд
посредством прочитане на казаното от тях пред органите на досъдебното производство по
реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК. Това обаче, не прави прочетените показания
недоказани. От една страна в проведения след прочитане на показанията по този ред разпит
никой от свидетелите не отрича правилното записване на показанията си в протоколите от
досъдебното производство, а напротив всички свидетели са потвърдили тяхната
достоверност пред съда и са заявили, че прочетените им показания са съответстващи на
обективната истина. От друга страна, въззивният съд държи да отбележи, че повторното
събиране на свидетелските показания в съдебната фаза на процеса е извършено в
присъствието на подсъдимия и защитата му, в условията на състезателност,
непосредственост и равнопоставеност на страните в процеса, което има важно значение за
правилната преценка на тяхната достоверност. Известно е, че използването на свидетелски
показания, дадени на досъдебното производство, не противоречи само по себе си на чл. 6, §
3, б. „d“ от КЗПЧОС, щом е осигурено правото на защита на подсъдимия, и в частност
предоставянето на ефективна и реална възможност на обвиненото лице да оспори и разпита
свидетеля на обвинението - или по време на самия разпит в досъдебното производство, или
в по-късен етап на процеса. (Р. № 267 от 19.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1014/2018 г., I н.
о.). В настоящия случай, подсъдимият и защитата му не само, че са присъствали на разпита
на посочените свидетели, но им е била осигурена и адекватна и реална възможност да
оспорят техните показания, както и ефективно да оборват надеждността на казаното от тях.
Освен това, ЕСПЧ е последователен в разбирането си, че правото на подсъдимия да иска
разпит на свидетели не изключва възможността на съда да се позовава на показания от
същите свидетели, дадени на досъдебното производство, както и за съда не съществува
задължение да цени с по-голяма тежест показанията, депозирани устно пред него от тези,
които са били дадени на досъдебното производство, при положение, че му е била
предоставена възможност лично да участва в разпита на свидетеля. С оглед гореизложеното
правото на подсъдимия на справедлив съдебен процес, съгласно изискванията на чл. 6
5
ЕКЗПЧОС не е накърнено. Въведените в НПК ограничения не обвързват съда при
решаването на въпроса дали да пристъпи към четене на показанията на свидетеля, а е
нужно, с оглед принципа на дирене на обективната истина, в рамките на своята
компетентност да стори всичко необходимо и да издири по надлежния ред всички
доказателствени източници, независимо от това коя точно теза подкрепят те. С оглед
разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК настоящият състав обръща внимание на едно от
знаковите дела в Европейския съд по правата на човека, а именно – Б. срещу България, в
което съдът постановява, че присъдата трябва да не е основана само или по решаващ начин
на показанията на свидетели, които подсъдимият не е имал възможност да разпита сам или
да изиска разпита им или при следствието, или при съдебния процес. В процесния случай
защитата на подсъдимия активно е взела участие в разпита на свидетели по време на
съдебното следствие, така че състезателността и възможността да оборват и внасят
съмнения в обвинителната теза не е била нарушена като принцип.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд кредитира с доверие показанията на
свидетелите И.И., В.Б. и Н.П., снети в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по съответния процесуален ред, относно времето и мястото,
на което са установили движещия се лек автомобил и неговия водач, както и
обстоятелствата, свързани с проверката и непредставянето на поисканите от полицейските
служители документи. Така събраните гласни доказателствени средства са напълно
еднопосочни, взаимно допълващи се и кореспондиращи с писмените доказателства по
делото, поради което и за въззивния съд не са налице съмнения, че посочените показания са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Следва да се посочи също така, че
тези обстоятелства са били повторно потвърдени от св. Б. в хода на въззивното съдебно
следствие, който пред настоящия съдебен състав изнесе данни за извършената на
подсъдимия проверка, като посочи мястото на проверката – ж.к. „Студентски град“,
приблизителното време на извършването й – по обяд, както и обстоятелството, че при тази
проверка подсъдимият не е представил СУМПС. Вярно е както сочи защитата, че в
показанията си пред въззивния съд, този свидетел заяви, че подсъдимият е бил спрян от
негов колега, но това обстоятелство освен, че отговаря на обективната действителност,
доколкото от свидетелските показания на св. Б. и св. П. от предходната процесуална фаза
действително се установява, че подсъдимият е бил спрян не от св. Б., а от св. П., но също
така не променя факта, че при това спиране, респ. при извършената проверка, на място е
присъствал и св. Б., който е изпълнявал служебните си задължения съвместно със св. П. като
част от полицейски автопатрул и в този смисъл е възприел лично и непосредствено всички
факти и обстоятелства, за които депозира показания. Не без значение е и фактът, че в хода
на въззивното съдебно следствие св. Г., след предявяване на подписания от него АУАН, а на
св. И. и св. Б. – докладни записки, същите изрично потвърдиха, че подписите положени
върху съответните документи, са техни. Нещо повече, коментираните гласни
доказателствени средства по един несъмнен начин съвпадат и с писмените доказателства по
делото, доказващи управлението на автомобила от подсъдимия и липсата на представено от
негова страна свидетелство за управление на МПС – АУАН № 192509 от 26.12.2018 г.,
както и АУАН № 600345/01.02.2016 г. и писмо от Отдел „Пътна полиция“ при СДВР с рег.
№ 433200-130100, удостоверяващи изземването на СУМПС на подсъдимия.
Ето защо, въззивният съд за разлика от първостепенния такъв, намира за безспорно
установен по делото факта на управление на МПС от страна на подсъдимото лице на
инкриминираните по делото дата и място.
Настоящият съдебен състав кредитира като годен източник на доказателствена
информация относно релевантните факти официална справка от СДВР, отдел „Пътна
полиция“, в която са отразени издадените актове и наказателни постановления срещу
подсъдимия, търпените от него наказания „Лишаване от право да управлява МПС“, както и
6
броя на отнетите му контролни точки. Същата представлява официален документ, съставен
от компетентен орган на база на първичните документи, с които лицето е санкционирано по
административен ред за нарушения на ЗДвП, и според въззивния съд има съществена роля
при преценката на въпроса дали подсъдимият е бил правоспособен или не към момента на
инкриминираното деяние.
Въззивната инстанция кредитира и останалите писмени доказателства по делото,
събрани в хода на първоинстанционното и въззивното производство, като ги намира за
относими към предмета на доказване по настоящето дело.
Въпреки, че въззивният съд за разлика от първостепенния прие, че на
инкриминираните дата и място подсъдимият Д. е извършил действия по управление на
моторно превозно средство, намери че подсъдимият не следва да носи наказателна
отговорност за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК.
Съгласно правната доктрина и съдебната практика субект на престъпленията по чл.
343в, ал. 1 и 2 от НК може да е всяко наказателно отговорно лице, което управлява МПС.
При престъплението по ал. 1 то е поначало правоспособно, но по административен или
съдебен ред, лицето е временно лишено от право да извършва такава дейност, като в срока
на изтърпяване на такова наказание е управлявало МПС и за това е наказано по
административен ред и въпреки това отново е седнало зад волана, за което вече следва да му
бъде потърсена наказателна отговорност. 3а да е налице съставомерност обаче по чл. 343в,
ал. 2 от НК е необходимо да се установи, че деецът е поначало неправоспособен.
Неправоспособно безспорно е лице, което не е провело обучение и не е издържало изпит за
придобиване на правоспособност за управление на МПС. Ако такова лице управлява МПС,
то безспорно нарушава чл. 150 от ЗДвП. Приравнено на него е и правоспособен водач, който
обаче, съгласно чл. 157, ал. 4 от ЗДвП „губи придобитата правоспособност“ заради отнети
всички контролни точки. Ако въпреки своята неправоспособност управлява МПС, той
върши нарушение на чл. 177 т. 1 или т. 2 от ЗДП, за което носи административно-
наказателна отговорност. Когато след наказването му по административен ред обаче
продължава да управлява МПС без съответната правоспособност в рамките на
едногодишния срок на това административно наказание, то тогава последният осъществява
престъпния състав на чл. 343в, ал. 2 от НК.
Безспорно по делото се установи, че на 26.12.2018 г. около 11.45 часа в гр. София, по
ул. „Акад. Стефан Младенов“, с посока на движение от ул. „Проф. Иван Странски“ към ул.
„Атанас Иширков“, подсъдимият Д. е бил спрян за проверка, като му бил състав АУАН с №
192509, с което било констатирано нарушение на чл. 150 от ЗДвП.
Обстоятелството, че към момента на проверката срещу подсъдимия е било налично
влязло в сила на 23.07.2018 г. наказателно постановление за нарушение на ЗДвП,
изразяващо се в управление на МПС без свидетелство за управление на МПС, също се
установява по категоричен начин, въз основа на приложеното по делото НП № 16-4332-
000543 от 17.03.2016 г. на Началник отдел към СДВР, Отдел „Пътна полиция“ при СДВР.
Следователно, с посоченото наказателно постановление подс. Д. е бил
санкциониран за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление и ако
бе установено, че в едногодишния срок от това наказание отново управлява МПС без
съответната правоспособност, то той би осъществил престъпния състав на чл. 343в, ал. 2 от
НК.
Установените по делото факти обаче сочат, че към 26.12.2018 г. подсъдимият Д. не е
бил неправоспособен водач на МПС.
Така на първо място, от представената по делото официална справка от СДВР, отдел
„Пътна полиция“ се установи, че подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС по
административен ред с НП № 16-4332-000236/05.02.2016 г. за срок от две години, считано до
7
01.02.2018 г. Установи се също така, че по НОХД № 9474/2016 г. по описа на СРС, НО, 11
състав на подс. Д. е било наложено наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ за
срок от осем месеца, който е изтекъл на 02.10.2018 г. Следователно, към 26.12.2018 г. срокът
на лишаването му от правоуправление, както по административен, така и по съдебен ред, е
бил изтекъл, поради което и не може да се приеме, че подсъдимият Д. е бил
неправоспособен водач на МПС, каквото е изискването на чл. 343в, ал. 2 от НК. Нещо
повече, към момента на инкриминираното, с обвинителния акт деяние, подсъдимият не е
бил неправоспособен, поради изчерпване на контролните му точки така, както се твърди от
страна на държавното обвинение. От същата справка е видно, че към процесната дата
спрямо подсъдимия са били налице отнети 17 от общо 39 контролни точки и няма издавана
ЗППАМ по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, т.е. същия не е губил правоспособността си поради
отнемане на всичките му контролни точки.
Всичко изложено навежда на извод, че към инкриминираната дата подсъдимият Д. е
управлявам МПС без свидетелство за управление, но не защото не е притежавал такова и не
защото към този момент е бил лишен от право да управлява МПС, а защото след изтичане на
срока на наказанието му, СУМПС не му е било върнато от органите на МВР.
Обстоятелството, че СУМПС не е било върнато, след изтичане на срока на наказанието
„Лишаване от право да управлява МПС“, наложено по НОХД № 9474/2016 г. и фактически
не се е намирало у водача, не прави подс. Д. неправоспособен водач. В този смисъл,
физическото не носене и не представяне на свидетелството за управление при извършената
проверка не предпоставя управление на МПС без съответното свидетелство за управление,
доколкото свидетелството за управление само удостоверява правоспособността на едно лице
да управлява МПС, а не я създава, поради което в никакъв случай не би могло да се постави
знак за равенство между понятията „съответно свидетелство за управление“ и
„правоспособност“. Последователна е практиката на ВКС, че ако към момента на деянието,
подсъдимият фактически не притежава документ, удостоверяващ неговата правоспособност
за управление на МПС, но тя му е била призната и не е била изгубена по предвидения в
закона ред, то той не следва да носи отговорност по чл. 343в, ал. 2 от НК. Ето защо,
основателно е възражението на защитата, че обстоятелството, че към момента на деянието
подсъдимият физически не е притежавал документ, удостоверяващ правото му да управлява
МПС, може да ангажира административната му отговорност по чл.183, т. 1 от ЗДвП, но не и
отговорността по чл. 343в, ал. 2 от НК, защото той не е загубил придобитото си право да
управлява МПС на основанията, посочени в закона.
В обобщение се налага извод, че с поведението си подсъдимият не е изпълнил от
обективна страна състава на престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК и затова по отношение
на него са приложими последиците, визирани в чл. 304 НПК.
Ето защо и на основание чл. 334, т. 6 във вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, ХI въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 05.07.2021 г. по НОХД № 11966/2019 г. по
описа на СРС , НО, 1-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9