Р
Е Ш Е
Н И Е №165/13.3.2020г.
гр.Ямбол........13.03........2020
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ямболският районен съд, гражданска колегия, в публично заседание
На.....................................седемнадесети...февруари...................................
През две хиляди и двадесета
година,..........в състав:
Председател: Г.Вълчанова
Членове:
........................
........................
При секретаря................И.Г.......................и
в присъствието на
Прокурора...........................................като разгледа докладваното от
...............................съдия
Г.Вълчанова..................................гр.д.№ 4218
за 2019
година............................................................................................
Производството по делото е
образувано по искова молба на Т.П.П. *** против М.И.М. ***, с която се
претендира да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на
ищеца сумата 2200 лв., представляваща остатък от договор за заем на парична
сума от 25.08.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ ***
г. на ЯРС, както и присъждане на направените разноски. Твърди се, че на тази
дата страните са сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите, по
който ищецът е предоставил на ответника сумата 3500 лв., която той е следвало
да върне до 1.01.2016 г. Върнал е единствено 1300 лв., поради което се претендира остатъка от
2200 лв., които не са върнати до момента.
В срока по чл.131 от ГПК писмен отговор е
постъпил от ответника и предявеният иск се оспорва изцяло като се желае
отхвърлянето му. Ответникът заявява, че действително е сключил процесния
договор за заем, но целта на същия била той да съхранява заетата сума, тъй като
П. се опасявал, че ще я изразходи на хазарт. Независимо от тези обстоятелства М.
е върнал напълно сумата, както следва: на 25.08.2015 г. – 487 лв.; на
20.04.2016 г. – 700 лв. и на 4.05.2016 г. – 500 лв. и 925 евро. Тъй като е
върнал цялата сума по договора за заем, ответникът счита, че искът следва да се
отхвърли и да му се присъдят разноските по делото.
В съдебно заседание ищецът, редовно
призован не се явява, но поддържа иска чрез пълномощника си.
Ответникът също редовно призован,
явява се лично и чрез пълномощника си поддържа становището по отговора.
След преценка на събраните по
делото доказателства съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС е образувано
по заявление от 08.10.2018 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК със заявител Т.П.П. *** и длъжник М.И.М. ***, с което се желае да бъде
разпоредено М. да заплати на П. сумата 2200 лв. по договор за заем на парична
сума в брой от 25.08.2015 г. с нотариална заверка на подписите като общата сума
е за 3500 лв., от която са платени 1300 лв. Съдът е уважил искането на П. по
заявлението и е издал заповед № *** г., с която е разпоредено М. да заплати на П.
2200 лв. по договора за заем, като разноски не са били поискани в заявлението и
не са били присъдени със заповедта. След връчване на заповедта и изпълнителния
лист М.М. в срок е депозирал възражение по чл.414 от ГПК, че не дължи
изпълнение на вземането по издадената заповед, тъй като през 2016 г. е изплатил
сумите предмет на договора за заем.
В настоящото производство ищецът е
представил отново договора за заем на парична сума в брой, въз основа на който
е била издадена заповедта за изпълнение. Договорът е сключен на 25.08.2015 г. в
гр. Поморие и нотариус е заверил подписите на страните, положени под него на
същата дата. Съгласно договора Т.П. дава на М.М. сумата 3500 лв. заем за лични
нужди, а М. се е задължил да върне получената сума не по-късно от 01.01.2016 г.
в брой или по банков път.
Ответникът в подкрепа на
твърденията си, че е върнал заетата сума е представил вносна бележка от
20.04.2016 г., по която е отразено ръкописно, че М. е внесъл по заем на П.
сумата от 700 лв., като вносната бележка е подписана от страните, съответно
вносител и получател. Другата вносна бележка е от 04.05.2016 г. и по нея е
отразено, че М. е предал лично на П. сумата от 500 лв. и 925 евро, а П. с
подписа си е удостоверил, че лично е
получил тази сума, няма повече претенции и се задължава да унищожи „записната
заповед“.
В съдебно заседание ищецът
представи нотариално заверени декларации, едната от Л. Й. В., която както е
записано е във връзка с призоваването й като свидетел по делото. Сочи се, че е
бивша съпруга на П. и съдържанието на декларацията е свидетелски показания.
Съдът не обсъжда тази декларация, тъй като на първо място няма допуснат по делото
свидетел Л.В. и на второ място дори да беше допуснато това лице за свидетел,
законодателят не е предвидил писмени свидетелски показания като годно събрано
по реда на ГПК доказателство, заместващи непосредственото явяване в съда и
даване на свидетелски показания непосредствено пред съда. Другата декларация е
от ищеца Т.П. и в нея се излагат отговорите във връзка със задължението му по
чл.176 от ГПК. Тази декларация съдът също не взема предвид и не я цени като
заместване на действието на задължената страна да се яви в съда и да отговори
на зададените й въпроси. В чл.176 от ГПК е уреден начинът, по който една страна
следва да даде обяснения и законодателят също е постановил непосредственост на
даваните обяснения, а именно лично явяване и заявяване на отговорите. Както се
посочи по-горе във връзка със свидетелските показания, в ГПК не е предвиден
писмен ред за даване обяснения на страната, дори и с нотариална заверка на
подписа при положение, че съгласно чл.176, ал.4 от ГПК, когато страната не може
да се яви пред съда поради трудно преодолима пречка, обясненията й може да
бъдат дадени пред делегиран съд. Т.е. няма предвиден писмен вид на даваните
обяснения при невъзможност за явяването поради това съда не цени
обстоятелствата изложени в нотариално заверените декларации на лицата В. и П..
При така установената фактическа
обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно
основание чл.422, във вр. с чл.240 от ЗЗД във връзка с чл.79 от ЗЗД.
Съдът намира искът за допустим, тъй
като е предявен от заявител в заповедно производство след подадено възражение
по чл.414 от ГПК от страна на длъжника, като и възражението, и предявяването на
установителния иск са в срок. Разгледан по същество съдът намира искът за
частично основателен по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.240,
ал.1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид количество и качество. В случая не се спори, че страните
по делото са сключили договор за заем на 25.08.2015 г., по който ищецът П. е
дал на ответника М. сумата 3500 лв. заем за лични нужди. С оглед реалния характер
на договора за заем, съдът приема за безспорно, тъй като страните не спорят и по
този въпрос, обстоятелството, че сумата по заема е реално предадена на
заемателя М.. Връщането е било договорено да е в срок не по-късно от 01.01.2016
г. Ищецът заемодател твърди, че му е върната сумата 1300 лв., поради което М.
дължи остатъка от 2200 лв., които се
претендират по иска. В тази връзка съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, че въпреки твърдението си ищецът не е представил
разписката за връщане на сумата 1300 лв. Ищецът няма задължение да представя
доказателство за получаване на сума, която не претендира да бъде присъдена в
едно производство.
Единствените доказателства събрани
в настоящото производство освен договора за заем, са представените от ответника
две вносни бележки, по които той е връщал суми на ищеца. Съдът счита, че от
тези доказателства единствено безспорно установено е обстоятелството и съдът
приема, че М. е върнал на П. сумата от 700 лв. по договор за заем съгласно
вносна бележка от 20.04.2016 г.
Относно връщането на сумата, както
твърди ответника в размер 487 лв. непосредствено след сключване на договора за заем
същия ден, не се събраха доказателства. Съдът не приема, че с представената
вносна бележка от 04.05.2016 г. се удостоверява връщане на сумата 500 лв. и 925
евро по процесния договор за заем. Въпреки твърденията на М., че между страните не е имало други
облигационни отношения освен договора за заем, вносната бележка приключва с
изявлението на П., че няма повече претенции и се задължава да унищожи „записната заповед“. С оглед това
изявление съдът не може да приеме, че използвания израз „записна заповед“ всъщност
означава договор за заем. По-скоро се касае действително да запис на заповед с
оглед регламентираното предаване на менителницата от приносителят на платеца,
съгласно чл.492, ал.1 от ТЗ. Както е известно разпоредбата на чл. 537 от ТЗ
препраща към уредбата на менителницата, доколкото са съвместими с естеството му
разпоредбите за записа на заповед. Въпреки липса на такова законодателно
задължение при уредбата на договора за заем, страните биха могли да се разберат
за унищожаването на този договор след изплащане на сумата, но в случая не може
да бъде подминат факта, че употребения израз е “записна заповед“, а не договор за
заем.
Въпреки, че както по-горе съдът
подробно изложи съображенията си за това, че не приема ищецът да е дал
обяснения по реда на чл.176 от ГПК като представя нотариална заверена
декларация, то не счита и че следва да бъде приложена последицата от неявяването
на страната, за да даде своите обяснения. В чл.176, ал.3 от ГПК е предвидено,
че съдът може да приеме за доказани обстоятелствата за изясняването, на които
страната не се е явила, но в случая съдът не приема, че с неявяването на ищеца
по реда на чл.176 от ГПК следва да бъдат доказани твърденията на ответника, че
е изплатил цялата заета сума, предвид наличието на други писмени доказателства,
които съдът обсъди, преценявайки основателността на иска.
В обобщение на изложеното съдът
счита, че след като се установи в настоящото производство връщането единствено
на сумата 700 лв., то искът следва да бъде уважен до размера на 1500 лв., а над
него до претендирания от 2200 лв. да бъде отхвърлен като не основателен.
При този изход на делото ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в настоящото производство
разноски съразмерно с уважената част от иска в размер 141.27 лв. Искането на
ищеца за разноски в заповедното
производство не следва да бъде уважавано, предвид обстоятелството, че разноски
не са му били присъдени със заповедта за изпълнение. Тъй като искът се уважава
частично следва да бъде уважено искането за разноски на ответника, като ищецът
следва да му заплати такива съразмерно с отхвърлената част от иска в размер
238,64 лв.
На основание изложеното, ЯРС
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.422, във вр. с чл.240 от ЗЗД във връзка с чл.79 от ЗЗД, че М.И.М.,
ЕГН ********** *** дължи на Т.П.П., ЕГН ********** *** сумата 1500 лв. по договор
за заем от 25.08.2015 г. с нотариална заверка на подписите, за която сума е
издадена заповед № ***. по ч.гр.д.№ *** по описа на ЯРС, като искът в разликата
над 1500 лв. до размера на 2200 лв., като неоснователен – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА М.И.М. с посочени
данни да заплати на Т.П.П. с посочени данни направените по делото разноски в
размер 141,27 лв.
ОСЪЖДА Т.П.П. с посочени
данни да заплати на М.И.М. с посочени данни направените по делото разноски в
размер 238.68 лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщението
на страните пред ЯОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: