Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………../16.08.2017г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 6100 по описа за
2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по
чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД и с правно основание
чл. 422 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът - "Р. (Б.)" ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***-20, твърди, че с Договор № 42597 от 19.12.2007 г., е отпуснал на
ответника - „А. - 1989“ ООД, кредит в размер на 96 425 EUR ( деветдесет и шест
хиляди четиристотин двадесет и пет евро). Крайният срок за погасяване на
кредита бил 05.01.2013 г. Съгласно чл.1.3 от Договора, кредитът бил отпуснат с
цел закупуване на недвижим имот и бил напълно усвоен на 28.12.2007г. Ищецът
твърди, че ответниците - Р.Н., Д.Е.Е., А.К.Н. и К.С.Н., са поели солидарно
задължение за изплащане всички задължения на Кредитополучателя по Договора и анексите
към него. На 15.06.2012г. кредитополучателят и съдлъжниците не са заплатили дължимите
месечни анюитетни вноски в пълен размер (включващи главница и лихва), с което са
изпаднали в забава. Поради това банката изпратила писма за обявяване на
предсрочна изискуемост на усвоения и непогасен остатък от кредита по Договорa
от 19.12.2007 г. и анексите към него. За вземанията на банката е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №39305/2012 г. по описа на СРС, но в
срок е постъпило възражение от длъжниците. Поради това "Р. (Б.)" ЕАД иска
да се признае за установено по отношение на ответниците, че последните дължат
следните суми по обявения за предсрочно изискуем договор за кредит: 1/
19 506,90 евро – просрочена главница; 2/ 14 242,45 евро – просрочена
наказателна лихва, начислена за периода 05.11.2009 – 14.08.2012 г.; 3/ 417,61 евро - просрочена редовна лихва за
периода 15.04.2011 г. – 08.07.2012 г.; 4/ 314,69 евро – комисионна за
управление на заема за периода 05.02.2008 г. до 04.02.2009 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение – 18.08.2012 г., до изплащане на вземането. Претендира и направените
в производствата съдебни разноски.
Ответниците - Д.Е.Е., А.К.Н., Р.Н. и К.С.Н., оспорват предявените искове
по основание и размер. Заявяват
възражения за нищожност на договора за банков кредит с твърдения, че: договорът
съдържа неравноправни клаузи съгласно чл. 143 и чл. 147 от ЗЗП, които не са
индивидуално уговорени; банката не е предоставила пълната и необходима
информация за сключването на договора, съгласно чл. 58 и чл. 59 от ЗКИ; договорът
не е подписан от лице, което има право да представлява банката, т.е. липсвало
съгласие за сключването му. При условие на евентуалност отправят възражение за
унищожаемост на договора за встъпване в дълг като сключен при крайна нужда и
явно неизгодни условия. Твърдят още, че предсрочната изискуемост не им е била
обявена в съответствие с изискванията на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.
С определение от 28.10.2015 г. производството по делото е прекратено по
отношение на ответника „А.“ ООД и същото е продължило само по отношение на
останалите ответници – физически лица.
Съдът, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за
установено следното:
Видно от представения и приет по делото протокол от
проведено общо събрание на „А.“ ООД, на 10.04.2007г. съдружниците в дружеството
и настоящи ответници – К.С.Н., Р.Н., Д.Е. и А.Н., са взели решение „А.“
ООД да кандидатства при ищеца за кредит
с цел закупуване на фризьорски салон.
На 19.12.2007 г. „Р. (Б.)“ ЕАД е сключила договор
за кредит с „А.“ ООД. Размерът на кредита е 96 425 евро. Същият е отпуснат
с инвестиционна цел – закупуване на фризьорски салон № 1, находящ се в
новопостроен жилищен блок „М“ в местност „Манастирски ливади -изток“. Страните
са уговорили срок за усвояване до 05.02.2008 г. и краен срок за погасяване на
кредита – до 05.01.2013 г. В чл. 1.6.1. и 1.6.12. е уговорена и възнаградителна
лихва. Кредитополучателят е следвало да погаси кредита на 59 равни месечни
вноски, считано от 05.02.2008 г. до 05.12.2012 г. и една последна –
изравнителна вноска на 05.01.2013 г. Съгласно чл. 20 и чл. 21 от Общите
условия, при забава в плащането на някоя от вноските банката има право да
направи кредита предсрочно изискуем, както и да начислява наказателна лихва. Тези
обстоятелства се установяват и от приетите по делото договор за банков кредит №
42597/19.12.2007 г., приложение № 1 към него (погасителен план) и Общи условия
на "Р. (Б.)" ЕАД за микрокредитиране на МСП.
На 27.09.2010 г. между банката, „А.“ ООД и
ответниците е сключен договор, с който К.С.Н., Р.Н., Д.Е. и А.Н. са встъпили
като солидарни длъжници в задълженията на кредитополучателя (чл. 2 и чл. 13 от
Договор/Анекс № 1, л. 23-29 от делото на СГС). Страните са констатирали също,
че към този момент задълженията на длъжниците са били в размер на
75 929,89 евро.
Страните са сключили още два анекса, с които са
констатирали просрочените задължения на длъжниците към 31.05.2011г. и към
13.12.2011г. С Анекс № 3 от 13.12.2011г. страните са договорили, че
кредитополучателят следва да погаси усвоената и непогасена главница в размер на
60 406,90 евро, по следния начин: на 6 равни месечни вноски от по 150
евро, дължими на 15-то число, считано от 15.12.2011 г.; още 7 равни месечни
вноски от по 7 400 евро, дължими на 15-то число, считано от 15.06.2012 г.; 1
изравнителна вноска в размер на 7 706,90 евро, дължима на 15.01.2013 г.
Ответниците са оспорили подписите положени от тях в
общите условия към договора за кредит, погасителния план и анексите към него.
Открито е производство по чл. 193 от ГПК, като им е указано, че е в тяхна
тежест да установят неавтентичността на оспорените документи. Въпреки това, в
тази връзка не са ангажирани никакви доказателства. Ето защо, при липса на
доказателства, установяващи неавтентичността на тези документи, съдът приема,
че те са подписани от страните, посочени в тях. Поради това същите са обвързани
с правата и задълженията по договорите, общите условия и анексите, т.е.
ответниците са обвързани от задължението да върнат кредита чрез заплащане на
месечните погасителни вноски на уговорените падежи.
На 04.07.2012 г. банката е изпратила писма до
длъжниците, с които ги е уведомила, че на 15.06.2012 г. никой от тях не е
заплатил дължимата по кредита вноска. Поради това и на основание чл. 21, т. 2
от ОУ на „Р. (Б.)“ ЕАД е обявила сумите по кредита и анексите към него за
предсрочно изискуеми. Известията са изпратени на посочените адреси на
длъжниците и са получени на 09.07.2012 г.
Със заявление от 22.08.2012 г. ищецът е поискал от
СРС да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК
въз основа на извлечение от счетоводните книги за задълженията на ответниците
по посочения по-горе договор за кредит и анексите към него. На 03.09.2012 г.
съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ, като е разпоредил ответниците да заплатят на ищеца следните суми: 1/
19 506,90 евро – просрочена главница, ведно със законната лихва от 22.08.2012
г., до изплащане на вземането; 2/ 417,61 евро – договорна лихва за периода
15.04.2011 г. – 08.07.2012 г.; 3/ 14 242,45 евро – просрочена наказателна
лихва, начислена за периода 05.11.2009 – 14.08.2012 г.; 4/ 314,69 евро – комисионна за управление на
заема; 5/ 2 472,80 лева – разноски по делото. На същата дата е издаден и
изпълнителен лист за посочените суми.
На 14.11.2012 г. по ч.гр.д. 39305/2012 г. на СРС е
постъпила молба (л. 57 от делото на СРС) от Р.Н., с която моли да ѝ бъде издаден незаверен препис от делото. На 23.11.2012 г. тя е получила исканите от нея
преписи от документите (гърба на л. 57 от делото на СРС). На 18.01.2013 г. по
заповедното дело са постъпили възражения от всички длъжници по заповедта. Съдът
им е указал да представят доказателства от заповедта. Те твърдят, че са узнали за издадената
заповед след извършена справка на регистратурата на СРС, след което направили
справка и по самото дело. Районният съд е приел възраженията за подадени в
срок, поради което е разпоредил на ищеца да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок. Указанията на СРС са получени от банката на
27.03.2013 г., а исковата молба е подадена по пощата на 29.04.2013 г.
От приетото и неоспорено заключение на вещото лице В.П.
се установява, че сумата по кредита в размер на 96 425,00 евро е била
усвоена от кредитополучателя „А. - 1989“ ООД на 28.12.2007 г. По кредита са
извършвани погашения до 12.06.2012 г. (вж. таблицата към последната задача към
вещото лице). След това длъжниците са изпаднали в забава с плащането на
вноската с падеж 15.06.2012 г. Към 04.07.2012 г. кредитополучателят е имал
задължения към банката в размер на : 19 506,90 евро – главница;
14 424,54 евро – лихва и комисионна за управление. Към 18.08.2012 г. -
датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, дължимите по
кредита суми са били: 19 506,90 евро – главница; 417,61 евро - начислена
редовна лихва; 14 242,45 евро - начислена наказателна лихва; 314,69 евро -
комисиона за управление (вж.отговор на задача № 2). В съдебно заседание,
проведено на 27.04.2017 г. вещото лице е допълнило заключението си като е
заявило, че след завеждането на иска (на 13.01.2014 г. и на 31.03.2016 г.) по
сметка на банката в резултат на принудително изпълнение са постъпили суми в общ
размер на 38 608,18 лева.
Предвид така установената фактическа обстановка се
достига до следните правни изводи:
Предявени са установителни искове по чл. 422 ГПК за
съществуването на следните вземания: 1/
19 506,90 евро, представляваща неплатена част от главницата по Договор за
банков кредит от 19.12.2007 г. – на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430,
ал. 1 ТЗ; 2/ 417,61 евро - неплатена
възнаградителна лихва за периода 15.04.2011 г. – 08.07.2012 г. на основание чл.
430, ал. 2 ТЗ; 3/ 14 424,54 евро,
представляваща неустойка за забава за периода 05.11.2009 г. - 14.08.2012 г. - на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и 4/
314.69 евро, представляваща такса за управление на основание 430, ал. 1 ТЗ.
По допустимостта:
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10,
б. „а“ на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК
на ВКС, при разглеждането на установителния иск по чл. 422 от ГПК, съдът следи
служебно за наличието на предпоставките за надлежното упражняване на правото на
иск, в това число за спазването на преклузивния едномесечен срок за предявяване
на иска (чл. 415 от ГПК), за наличието на възражение на длъжника по чл. 414,
ал. 1 от ГПК, както и за спазването на двуседмичния срок за подаването му пред
съда по заповедното производство (по чл. 414, ал. 2 от ГПК).
Съдът установи, че на 23.11.2012 г. Р.Н. е получила
препис от всички документи по делото, в това число и издадената заповед за
изпълнение, т.е. на тази дата е ѝ връчена заповедта. Ето защо за нея двуседмичния
срок за подаване на възражение е започнал да тече от 21.11.2012 г. и е изтекъл
на 07.12.2012 г. Поради това подаденото от Р.Н. възражение на 18.01.2013 г. е
просрочено и по отношение на нея заповедта за изпълнение е влязла в сила. След
като заповедта е влязла в сила по отношение на Р.Н., то за ищеца не съществува
правен интерес да предявява иск за установяване на вземането си спрямо този
длъжник. Ето защо производството в тази част следва да бъде прекратено.
По отношение на останалите ответници няма данни
заповедта да им е била връчена, поради това съдът приема, че депозираните от
тях възражения са подадени в срок.
Разпореждането на СРС, с което са дадени указания
на банката, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок, е съобщено на ищеца на 27.03.2013 г. Преклузивният срок за
подаване на иск изтича на 27.04.2013 г. – събота, т.е. неприсъствен ден. Ето
защо срокът е изтекъл в първия присъствен ден-понеделник 29.04.2013 г. Исковата
молба е изпратена по пощата на 29.04.2013 г., т.е. в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК (вж. пощенско клеймо, л. 74 от делото на СГС и разписка, л. 80 от делото на
СРС). С оглед на изложеното искът е допустим и следва да бъде разгледан по
същество.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1, вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ,
вр. с чл. 92 ЗЗД:
Предметът на делото по иск, предявен по реда на чл.
422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. В случая ищецът твърди, че вземанията му произтичат от
сключен договор за банков кредит. Съгласно чл. 430 от ТЗ с договора за банков
кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена
цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Следователно ищецът
следва да докаже: 1. наличие на валиден договор за кредит между ищеца и
ответника, по който ищецът е кредитодател, а ответника–кредитополучател; 2.
уговорена възнаградителна лихва в договора за кредит; 3. предаване на парите от
ищеца на ответника; 4. ответникът да не е върнал заетата сума. Банката следва
да докаже и твърденията си, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем. В
тежест на ответника е установяването на способ за погасяване на задължението
или за точното изпълнение на задълженията по договора за кредит от
кредитополучателя.
Съдът установи, че на 19.12.2007 г. „Р. (Б.)“ ЕАД е
сключила договор за кредит с „А.“ ООД. Ответниците са солидарни длъжници по договора,
сключен между банката и дружеството с ограничена отговорност. Кредитът е бил
усвоен от „А.“ ООД на 28.12.2007 г. Кредитополучателят е изпаднал в забава с
плащането на дължимите вноски, считано 15.06.2012 г. Съгласно чл. 21, т. 2, вр.
с чл. 20, б. „б“ от Общите условия, забавата на кредитополучателя е основание
за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Съдът установи също, че
банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като на
основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ е изпратила уведомления както до кредитополучателя,
така и до солидарните длъжници, които са получени на 09.07.2012 г. Считано от
този момент предсрочната изискуемост има действие след като са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й (така т. 18 от ТР № 4/18.06.2014
г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо са налице всички предпоставки за уважаване на
иска.
Същевременно ответниците нито твърдят, нито доказват
способ за погасяване на задължението или за точното изпълнение на задълженията
по договора за кредит от кредитополучателя. Поради това съдът приема, че
задълженията не са изпълнени. Отделно от това, заключението на вещото лице по
ССЕ установява размера на непогасените задължения, които съвпадат с вземанията
по издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр. д. №
39305/2012 г. по описа на СРС, 32-ри състав.
С оглед на това ищецът е доказал съществуването и
изискуемостта на вземането в претендирания размер. Предвид даденото разрешение
в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не взема предвид данните
за постъпления по сметката на банката в
резултат на принудителното изпълнение.
По възражението на ответниците за нищожност на
договора за кредит като неравноправен:
Неравноправни могат да бъдат отделни клаузи от
договор, сключен между потребител и търговец-доставчик на финансова услуга. В
настоящия случай ответниците не са кредитополучатели по договора за кредит, а
са встъпили в дълга и отговарят
за задълженията по договора по същия начин, както кредитополучателя. В този
смисъл те не са получатели на услугата по договора за кредит. По него те нямат
права, а само задълженията, за които сами са приели да отговарят и при
условията, уговорени между първоначалния длъжник и кредитора. Освен това
договорът за кредит е сключен между двама търговци, т.е. същият е търговска
сделка. В този случай, физическо лице - съдлъжник, може да има качеството на
потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за
кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или
професионална дейност. Ответниците са съдружници в
дружеството-кредитополучател, поради което не може да се приеме, че
обезпечаването на дълга е дадено с цел извън и независимо от тяхната търговска
дейност. С оглед на всичко изложено, не може да се приеме, че ответниците имат
качеството потребители, респ., че към процесния договор за банков кредит се
прилага ЗЗП.
По възражението на ответниците, че договорът е
нищожен, тъй като липсвало съгласие, защото от страна на банката е подписан от
лице без представителна власт:
Съдът намира, че възражението за нищожност на една сделка
поради липса на представителна власт у насрещната страна е поначало недопустимо
по аргумент от чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В преобладаващата съдебна практика, а също и
в правната теория се приема, че сделка, сключена без представителна власт, не е
нищожна, а относително недействителна до потвърждаването й от лицето или до
прогласяване на упълномощителната сделка за недействителна. Извършената сделка от
представител без представителна власт може да обвърже представлявания само ако
бъде потвърдена от него във формата, която важи за пълномощното. Само при отказ
от потвърждение договорът става недействителен по отношение на мнимо
представлявания. Абсолютната нищожност не може да се санира и сделката не
поражда правно действие, за разлика от унищожаемата такава, при която правни
последици се пораждат, макар да могат да се заличат с обратна сила. Липсата на
представителна власт не съставлява случай на липса на съгласие по смисъла на
чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като в подкрепа на този довод е разпоредбата на чл. 42, ал.
2 изр.първо ЗЗД. Тя е основание за висяща недействителност само ако
представляваният не потвърди сделката. След като правното действие на това
своебразно отлагателно условие, уредено от закона, възниква по волята на
представлявания, то само той би могъл да се ползва от възражение в този смисъл.
Ето защо в настоящия случай възражението за нищожност на договора за кредит
поради липса на представителна власт у лицето, подписало договора от името на
насрещната страна, е без правна стойност.
По възражението на ответниците за нищожност на
договора за кредит поради противоречие с чл. 58 от ЗКИ:
Общите правила, уреждащи основанията за нищожност на
договора са повелителни и са уредени в чл. 26 ЗЗД. Правните субекти не
разполагат с възможност да установяват други основания за нищожност на
сделките, освен предвидените в закона. В този контекст произволно е твърдението,
че процесният договор за банков кредит е нищожен тъй като банката не е
предоставила информацията, съгласно задължението ѝ в чл. 58 от ЗКИ.
Законодателят не е въздигнал нарушението на чл. 58 от ЗКИ
в основание за нищожност на договора. Поради това, обстоятелството дали при
сключване на договора ищецът е предоставил на кредитополучателя безплатно и в
писмена форма условията си за кредитиране, или не, не е от значение за
действителността на сделката след като законодателят. Освен това в самия
договор за кредит и в анексите са регламентирани всички съществени условия съгласно
чл. 58 от ЗКИ, вкл. комисионните и таксите, лихвеният процент и т.н. (чл. 1,
чл. 2 и чл. 3 от договора за кредит, чл. 8 от договора за встъпване в дълг и
Анекс № 1). Поради това съдът намира, че договора за банков кредит и анексите
към него отговарят на законовите изисквания предвидени в чл. 58 ЗКИ, но дори и
да не отговаряха, това само по себе си не влече нищожност на договора за банков
кредит.
По възражението на ответниците за унищожаемост на
договора за встъпване в дълг:
Основанието за унищожаемост на един договор на основание
чл. 33 ЗЗД изисква той да е сключен от лице, което се намира в крайна нужда -
да няма достатъчно средства за ежедневната си издръжка и това да го мотивира да
сключи сделката. Освен това условията по сделката трябва да са явно неизгодни
за него т. е. да има явно икономическо несъответствие на престациите на
насрещните страни.
Както се посочи по-горе ответниците са встъпили в дълга и
отговарят за задълженията по договора за кредит по същия начин, както
кредитополучателя. В този смисъл по този договор те нямат права, а само
задълженията, за които сами са приели да отговарят и при условията, уговорени
между първоначалния длъжник и кредитора. При договора за встъпване в дълг
липсва насрещна престация на кредитора. Единствено задължени са солидарните
длъжници като по този начин кредиторът се сдобива с лично обезпечение на дълга.
След като няма насрещна престация, то няма как този договор да бъде унищожен поради
явно несъответствие на престациите на насрещните страни.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има само
ищецът. Той е направил такива в размер на 1 591,52 лева за държавна такса
за исковото производство – 1 391,52 лева, и депозит за вещо лице – 200,00 лева.
На осн. чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати и направените от ищеца разноски в исковия процес,
съразмерно на уважената част от исковете. Съдът уважава исковете изцяло, поради
което ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят 1 591,52 лева –
разноски за исковото производство.
Съгласно т.10 б. „в“ от Тълкувателно решение на ВКС
от 18.06.2014г., присъдените със заповедта за изпълнение разноски за
заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск, а
представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска.
Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство. Ето защо ответникът
следва да бъде осъден да заплати част от разноските, сторени от ищеца в
заповедното производство, съразмерна с уважената част от исковете. В случая
съдът уважава иска изцяло, поради което ответникът следва да заплати на ищеца
цялата платена държавна такса в заповедното производство, а именно сумата от 1 348,80
лв.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш
И :
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството, образувано по исковата
молба на "Р. (Б.)" ЕАД,
ЕИК********, в частта относно исковете, предявени срещу Р.Н. (ЕГН **********)
с адрес: ***, за установяване
съществуването на следните
задължения, съгласно Договор за банков кредит от 19.12.2007 г., Договор за
встъпване в дълг и Анекс № 1 от 27.09.2010 г., Анекс № 2 от 31.05.2011 г. и
Анекс № 3 от 13.12.2011 г, а именно: 1/
19 506,90 евро, на основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, представляваща неплатена главница; 2/ 417,61
евро на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ - възнаградителна лихва за периода
15.04.2011 г. – 08.07.2012 г.; 3/ 14 424,54 евро на основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД, представляваща неустойка за забава за периода 05.11.2009 г. - 14.08.2012
г. и 4/ 314,69 евро на основание 430, ал. 1 ТЗ, представляваща такса за
управление, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 18.08.2012 г., до изплащане на вземането, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 39305/2012 г. по описа на СРС,
32-ри състав.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Д.Е.Е. (ЕГН **********), А.К.Н.(ЕГН **********)
и К.С.Н. (ЕГН **********), чрез
адвокат С.Г. ***, дължат на "Р. (Б.)"
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***-20, съгласно
Договор за банков кредит от 19.12.2007 г., Договор за встъпване в дълг и Анекс
№ 1 от 27.09.2010 г., Анекс № 2 от 31.05.2011 г. и Анекс № 3 от 13.12.2011 г, следните
суми, а именно: 1/ 19 506,90 евро, на основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, представляваща неплатена главница; 2/ 417,61
евро на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ - възнаградителна лихва за периода
15.04.2011 г. – 08.07.2012 г.; 3/ 14 424,54 евро на основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД, представляваща неустойка за забава за периода 05.11.2009 г. - 14.08.2012
г. и 4/ 314,69 евро на основание 430, ал. 1 ТЗ, представляваща такса за
управление, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 18.08.2012 г., до изплащане на вземането, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 39305/2012 г. по описа на СРС,
32-ри състав.
ОСЪЖДА Д.Е.Е. (ЕГН **********),
А.К.Н.(ЕГН **********) и К.С.Н. (ЕГН **********), да заплатят на
"Р. (Б.)" ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както следва: 1 348,80 лв. – разноски за заповедното
производство и 1 591,52 лв. –
разноски за исковото производство.
Решението може
да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от връчване на преписа, а в частта, в която производството е прекратено като недопустимо,
с частна жалба пред Софийския апелативен съд в седмичен срок от връчването на преписа.
СЪДИЯ: