№ 5087
гр. София, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110160942 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „С-К“ АД, чрез адв. Н., срещу И. С. М., с
която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за заплащане на сумата в размер на 950 лв. –
дължима и непогасена главница по Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № ******* от 17.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата (по реда на чл. 232 ГПК са оттеглени
останалите искове с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
17.07.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит за сума в размер на 950
лв., при фиксиран лихвен процент от 36,00% и годишен процент на разходите от 42,58%.
Страните по договора се договорили също така, че просрочените плащания се олихвяват в
лихвен процент от 10%. Поддържа, че в изпълнение от страна на дружеството договорни
задължения същото на 17.07.2023 г. предоставило заемната сума на ответника, но
последният не е изпълнил своите задължения, тъй като не е извършил нито едно плащане по
договора. Ето защо моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
950 лв. – дължима и непогасена главница по Договор за потребителски кредит предоставен
от разстояние № ******* от 17.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът И. С. М., чрез адв. К., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като недопустими, евентуално неоснователни.
Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен, тъй като не отговарял на изискванията на
ЗПК, за което било постановено влязло в сила решение. Моли съда да отхвърли предявените
1
искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 17.07.2023 г. между И. С. М., в качеството му на
заемател, и „С-К“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за
потребителски кредит № ******* предоставен от разстояние, по силата на който „С-К“ АД
предоставило на И. С. М. сумата в размер на 950 лв., която ответникът се задължил да върне
в срок от 6 месеца, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в
размер 36%, годишен процент на разходите от 42,58%, както и при договорено обезпечение
– поръчител или банкова гаранция.
Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 950 лв.
Съгласно чл. 17, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва в срок до 3 (три) дни от сключването на договора да:
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор
за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезпечения,
такси и други, или
- предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора
(включително главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа на последната вноска.
В чл. 17, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице – поръчител, както и
банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от
кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9%
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.
В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
От представения погасителен план по Договор за кредит № ******* от 17.07.2023 г.
2
се установява, че общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 1629,69 лв., от
които: 950 лв. – главница, 113,28 лв. – лихва и 566,41 лв. – неустойка.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: по процесния договор за паричен заем ответникът не е извършвал плащания;
вземайки предвид размера на отпуснатия кредит с включена неустойка, годишният процент
на разходите в този случай е в размер на 143,09%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Основателната на предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР е обусловена от установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца „С-К“ АД на следните правопораждащи
факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски
кредит по реда на чл. 6 ЗПФУР; 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3)
изискуемост на вземането и размер на същото. При установяване горните предпоставки, в
тежест на ответника е да докаже, че е платил.
В частност несъмнено се установява по делото, че на 17.07.2023 г. между И. С. М., в
качеството му на заемател, и „С-К“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен
договор за потребителски кредит № ******* предоставен от разстояние, по силата на който
на 17.07.2023 г. „С-К“ АД предоставило на И. С. М. сумата в размер на 950 лв., която
ответникът се задължил да върне в срок от 6 месеца, заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер 36%, годишен процент на разходите от 42,58%,
както и при договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция.
От приложеното по делото Решение № 19213 от 25.10.2024 г., постановено по гр.
дело № ******* по описа за 2024г. на СРС, ГО, ***** състав, влязло в сила на 26.11.2024 г.,
се установява, че е признато за установено по предявения иск от И. С. М. срещу „С-К“ АД,
че Договор за потребителски кредит № *******/17.07.2023 г. е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Следователно и
предвид обстоятелството, че по процесния договор потребителски кредит няма извършени
плащания от страна на И. С. М. (в този смисъл е и заключението на вещото лице по
изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза), ищецът „С-К“ АД се
легитимира като кредитор на вземане в размер на 950 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 11.07.2024 г., до окончателното изплащане на сумата
(в този смисъл са Решение № 2074 от 28.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12526/2021 г.;
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.; Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС и др.).
По разноските:
3
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на
разноски съразмерно с уважената част от исковете. Ищецът е сторил разноски в размер на
150 лв. за държавна такса, 500 лв. – депозит за ССчЕ, като с представения списък по чл. 80
ГПК претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. и 4 лв. такси за извършени
преводи. По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение съдът приема, че само при доказано извършване на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в
договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата
на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин -
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва
да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В
този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение (т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящия случай в представения по
делото договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение в
размер на 500 лв., за което е отразено, че е заплатено в брой, поради което до този размер
подлежи на присъждане, а за разликата до 1200 лв. ищецът не е представил в срок
доказателства за заплащането му, поради което в тази част искането му е неоснователно.
Релевираното от процесуалния представител на ответника възражение относно дължимите
от И. М. разноски е частично основателно. Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по
дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС,
II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази
действителната правна и фактическа сложност на делото, като определи и присъди разумен
и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В този смисъл,
като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в настоящото производство,
липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че делото е
приключило в едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на ищеца
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. На следващо
място, на ищеца не следва да бъдат присъждани и претендираните 4 лв. – такси за
извършени банкови преводи, тъй като същите не представляват разноски по смисъла на
ГПК. Ето защо следва да се приеме, че ищецът е сторил разноски в общ размер на 950 лв.
Предвид основателността единствено на предявения иск за главница в размер на 950 лв. и
извършеното оттегляне на останалата част от предявените претенции (оттеглянето е след
постановено Решение № 19213 от 25.10.2024 г. по гр. дело № *******/2024 г. по описа на
СРС, ГО, ***** състав), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на
ищеца разноски в размер на 801,85 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
В останалата част доводите на процесуалния представител на ответника, а именно, че
в тежест на И. М. не следвало да се възлагат никакви разноски, са неоснователни, тъй като в
4
случая не е налице частично уважен иск на потребител за връщане на платеното без
основание. Ето защо в конкретния случай е неприложимо цитираното от ответника решение
на СЕС. В действителност е налице разрешение на Съда на Европейския съюз относно
дължимостта на съдебни разноски от страна на потребителя, в случаите когато предявеният
от него иск за връщане на даденото по договор за кредит бъде уважен само частично. Така
в решение на Съда на Европейския съюз от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19 е дадено разрешение, че Директива 93/13 предоставя на потребителя правото да се
сезира съдът, за да установи неравноправният характер на договорна клауза и да откаже да я
приложи. Обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство
само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре
потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води
предявяването на иск по съдебен ред. В настоящия случай, обаче, не е уважен установителен
иск за нищожност на договорна клауза, поради нейния неравноправен характер, респ. не е
частично отхвърлен иск за възстановяване на недължимо платените суми. Ето защо в тази
част доводите на ответника в отговора на исковата молба относно разноските са
неоснователни.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване
на делото. Процесуалният представител на ответника претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв., по което съдът приема следното. В разглеждания
случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по
упълномощителната сделка - ответникът, от една страна и адвоката, от друга страна, са
направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната
следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат,
каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл.
38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната,
в чиято полза е разрешен спора. Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-
438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г.,
нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната
правна и фактическа сложност на делото, като определи и присъди разумен и съответен на
положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид
вида и обема на осъществената правна защита в настоящото производство, липсата на
фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че делото е приключило в
едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния
представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лв. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК, съразмерно с прекратената част от исковете, на
процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 46,78 лв.
Така мотивиран, съдът
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „А С“ № ******, да
заплати на „С-К“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш пл. „О“ №
***** на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 950 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № ******* от 17.07.2023 г., ведно със
законната лихва от 11.07.2024г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА И. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „А С“ № ******, да
заплати на „С-К“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш пл. „О“ №
***** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 801,85 лв. – разноски за
производството пред СРС.
ОСЪЖДА „С-К“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш пл.
„О“ № ***** да заплати на адв. Б. Д. К., личен номер ******** с адрес на упражняване на
дейността: гр. П ул. „Н А ***** сумата в размер на 46,78 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6