Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
30.11.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ТЕОДОРА И.
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 141 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 77068 от 27.04.2020 год., постановено по гр.дело № 24771/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 90 състав, е признато за
установено по отношение на С.Т.И., с ЕГН ********** ***, че в полза на „БНП П.П.Ф.С.А.,
Париж, Франция/ универсален правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“ КЧТ, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, бл.14, съществуват
част от вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 10.05.2017. по ч.гр.дело № 25411/2017 г. съгласно
описа на СРС, 90 състав, в размер на 370,35 лв., представляващи неизплатена и
дължима главница по договор за потребителски кредит с №
PLUS-10944911/30.09.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 25.04.2017
г. до изплащане на вземането. С решението на съда са отхвърлени предявените от
„БНП П.П.Ф.С.А., Париж, Франция/ универсален правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“ КЧТ, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, бл.14 искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, чл.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
в частта относно признаването за установено по отношение на ответника С.Т.И., с
ЕГН ********** ***, че в полза на ищцовото дружество, съществуват вземанията, предмет на издадената Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.05.2017. по ч.гр.дело №
25411/2017 г. съгласно описа на СРС, 90 състав в размер от над 370,35 лв. до
2231,65 лв.-главница по договор за потребителски кредит с №
PLUS-10944911/30.09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от над
370,35 лв. до 2231,65 лв. за периода от 25.04.2017 г. до изплащане на
вземането, сумата от 633,66 лв., представляваща договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 20.03.2016 г. до 20.09.2017 г., и сумата от 221,57 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 20.04.2016 г. до 11.04.2017 г. С
решението на съда са отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.С.А., Париж, Франция/
универсален правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП
П.П.Ф.С.А., клон България“ КЧТ, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес Парк София, бл.14, срещу С.Т.И., с ЕГН ********** ***,
при условията на евентуалност искове
с правно основание чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, относно осъждането на
ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от над 370,35 лв. до 2231,65
лв. /1861,30 лв./, представляваща изискуема главница по договор за
потребителски кредит с № PLUS-10944911/30.09.2014 г., сумата от 633,66 лв.,
представляваща - възнаградителна /договорна/ лихва за периода от 20.03.2016 г.
до 20.09.2017 г., както и сумата от 221,57 лв., представляваща мораторна лихва
за периода от 20.04.2016 г. до 11.04.2017 г., като неоснователни. С решението
на съда е осъдена С.Т.И., с ЕГН ********** ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А., Париж, Франция/ универсален
правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон
България“ КЧТ, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, бл.14, сумата от 94,22 лв., представляваща разноски по делото в
исковото и заповедното производство по ч.гр.дело № 25411/2017 г. съгласно описа
на СРС.
Въззивникът- ищец „БНП П.П.Ф.“ С.А., Париж, Франция, чрез „БНП П.П.Ф.“
С.А., клон България, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Н.М.обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от него установителни
искове, както и в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените при условията
на евентуалност осъдителни искове, с искане решението да бъде отменено в тази
обжалавана част и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат
уважени изцяло исковите претенции срещу ответницата. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - ответник С.Т.И. не
взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решенето по евентуалния осъдителен иск е недопустимо. То е постановено, въпреки, че главният установителен иск е частично уважен. При частично уважен главен иск/ както е в процесния случай/, евентуалният не подлежи на разглеждане. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му искова претенция. Както е изяснено по реда на чл.290 ГПК с решение № 210/27.05.2015 г. по гр.дело № 5600/2014 г. на IV г.о. на ВКС, ако съдът уважи предходния по ред на заявяване в евентуалността иск, няма право да се произнася по следващия, защото не се е сбъднало условието, под което е предявен, а то е поставено от самия ищец и е отхвърлянето на главната му искова претенция. Недопустимо е съдът да „преизчислява” за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично уважен; възможно е така съединените искове да са и различни по вид – установителни, осъдителни, конститутивни, или макар и от един и същи вид, с петитум, който е некомпенсируем или евентуалността да е по отношение на субектите. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му искова претенция. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание. Обратният иск се разглежда, както при пълно, така и при частично уважаване на иска - в рамките на уважената част, когато е предявен от ответника срещу трето лице-помагач и съответно, в рамките на отхвърлената част, когато е предявен от ищеца срещу трето лице-помагач. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание. Ако главният иск бъде уважен, но при обжалване въззивният съд стигне до различно решение и го отхвърли, въззивният съд, който е съд по съществото на спора, не връща делото на първата инстанция, а е длъжен сам да се произнесе по евентуалните искове последователно, в посочената от ищеца поредност, доколкото естеството им не налага друго /чл.271, ал.2 ГПК/. С оглед на което постановеното от първоинстанционния съд решение по евентуалния иск следва да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, с оглед на обстоятелството, че е разгледан от първоинстанционния съд евентуален осъдителен иск при частично уважен главен установителен иск.
На следващо място, съдът приема, че решението по
главния иск е правилно. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищеца
изложени във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение по главния
установителен иск, в частта, с която същия е отхвърлен. Противно на изложеното
във въззивната жалба обжалваното решение е правилно, в тази обжалвана от ищеца
част.
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства
от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства.
В
процесния случай,
съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни
доводи за неправилността на обжалваното решение. С оглед на това, при липсата
на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и
при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по
действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността
на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността
на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да
формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на
съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за
порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на
разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва
да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни
съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима,
е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на
ответника не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното
решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация
относно спорното право.
В
т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се
ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като
констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с
ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с
решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно
неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят
изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора".
Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или
правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на
обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и
съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество,
доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за
несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното
право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.
Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно
спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията
за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно
решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е
изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към
конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за
съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение.
Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се
произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени
факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни
последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет
на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от
решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение №
167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение №
60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.
На
следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК
въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността
на решението", липсата на указание относно порочността на решението не
прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без
движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във
въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение
към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността
на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на
чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І
г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в
жалбата на ищеца, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно.
При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, по главния установителен
иск, в частта, с която същия е отхвърлен, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение
в посочената му обжалвана част, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора, на
въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При
липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77068 от
27.04.2020 год., постановено по гр.дело № 24771/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 90 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.С.А., Париж,
Франция/ универсален правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“ КЧТ, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, бл.14 искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, чл.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
в частта относно признаването за
установено по отношение на ответника С.Т.И., с ЕГН ********** ***, че в полза
на ищцовото дружество, съществуват
вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 10.05.2017. по ч.гр.дело № 25411/2017 г. съгласно
описа на СРС, 90 състав в размер от над 370,35 лв. до 2231,65 лв.-главница по
договор за потребителски кредит с № PLUS-10944911/30.09.2014 г., ведно със
законната лихва върху сумата от над 370,35 лв. до 2231,65 лв. за периода от
25.04.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 633,66 лв., представляваща
договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.03.2016 г. до 20.09.2017 г.,
и сумата от 221,57 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 20.04.2016
г. до 11.04.2017 г.
ОБЕЗСИЛВА решение № 77068 от 27.04.2020 год., постановено по
гр.дело № 24771/2018 г. на
СРС, ІІ Г.О., 90 състав, в частта,
с която отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.С.А., Париж, Франция/ универсален
правоприемник на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД/, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон
България“ КЧТ, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, бл.14, срещу С.Т.И., с
ЕГН ********** ***, при условията на
евентуалност искове с правно основание чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,
относно осъждането на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от над
370,35 лв. до 2231,65 лв. /1861,30 лв./, представляваща изискуема главница по
договор за потребителски кредит с № PLUS-10944911/30.09.2014 г., сумата от
633,66 лв., представляваща - възнаградителна /договорна/ лихва за периода от
20.03.2016 г. до 20.09.2017 г., както и сумата от 221,57 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 20.04.2016 г. до 11.04.2017 г., като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.