РЕШЕНИЕ
№…161
Самоков, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното
съдебно заседание, проведено на дванадесети юли през две хиляди двадесет и
първата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО
ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Екатерина
Баракова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 62 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
В.Г.И. *** е предявила срещу „АЛК” АД, гр. София, искове за заплащане на обезщетения за
имуществени вреди, причинени й вследствие на настъпили при превоз непоправими
повреди на багаж, както следва – на сумата 140,00 лв., представляваща
стойността на сив твърд куфар с размери 55/35/20 см. и на сумата 300,00 лв.,
представляваща стойността на черен твърд куфар с размери 70/45/35 см., както и иск
за заплащане на сумата 2000,00 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в значителни неудобства, притеснения, както и нервно напрежение, продължили
повече от два месеца и причинени й от бездействието на ответника да отговори на
искането й да й заплати обезщетение за повредите на багажа и да й плати такова обезщетение.
Поискала е присъждане на законната лихва върху всяка от исковите суми, считано
от 09.05.2019 г. или евентуално – от подаване на исковата молба, до
окончателното им изплащане. Претендира и разноските по делото.
Твърди се в
исковата молба, че на 08.05.2019 г. ищцата ползвала услугите на ответното
дружество за осъществяване на въздушен превоз с полет от Анталия за София. По
време на превоза описаните по-горе вещи на ищцата били сериозно повредени.
Сивият куфар бил напълно увреден като едно от колелата му липсвало изцяло, в
корпуса имало дупка с диаметър 7-8 см., а около другото му колело имало цепнатина
с дължина около 10 см. В корпуса на черния куфар имало цепнатина с размер около
12 см., цепнатина с неправилна форма с размер 10 см. около едно от колелата му,
а било увредено и самото колело. Сочи се, че тези повреди са непоправими,
поради което като обезщетение се претендират стойностите на всяка от вещите –
съответно 140 лв. за сивия куфар и 300 лв. за черния куфар. Изтъква се, че
ищцата предприела необходимите действия своевременно да уведоми ответника за
нанесените й щети, като предприела и редица допълнителни действия, за да получи
обезщетение, но до предявяване на иска никой от ответното дружество не се
свързал с нея. По този начин на ищцата били причинени и неимуществените вреди,
за които същата претендира обезщетение.
В срока по
чл. 131 от ГПК ответникът е представил отговор на исковата молба, в който
оспорва исковете със становище за тяхната неоснователност. Твърди, че ищцата не
е спазила изискванията на европейски регламент относно претенции за закъснял,
изгубен или повреден багаж, оповестени на страницата на ответното дружество в
интернет. Наред с това е възразил за погасяване на вземанията по давност.
Пред съда
ищцата се представлява от пълномощника си адв. Емилия Атанасова, която заявява,
че поддържа исковете.
Ответникът
се представлява от пълномощника си адв. Васил Миланов, който поддържа
становището по исковете, заявено с отговора на исковата молба.
С протоколно
определение, постановено в с. з. на 12.07.2021 г. е допуснато изменение на
исковете за обезщетения за имуществени вреди чрез намаляването им по размер,
като искът за обезщетение за вредите, причинени от повреждането на сив твърд
куфар с размери 55/35/20 см. е намален по размер от 140 лв. на 99 лв., а искът
за обезщетение за вредите, причинени от повреждането на черния куфар е намален
по размер от 300 лв. на 145 лв.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация, която по исковете за
обезщетения за имуществени вреди се основава на чл. 75 от Закона за
гражданското въздухоплаване (ЗГВ), във връзка с чл. 377 и чл. 373, ал. 1 от
Търговския закон (ТЗ), а по иска за обезщетение за неимуществени вреди се
основава както на тези разпоредби, така и на чл. 49, във връзка с чл. 45 и 52
от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Това е така, защото в исковата
молба се твърди, че неимуществените вреди произтичат от последващо увреждането
на багажа задължение на ответника да разгледа искането на ищцата да й бъде
заплатено обезщетение за повредите на багажа, респ. фактически да й заплати такова
обезщетение. Все още спорният в теорията и съдебната практика въпрос за
допустимостта на обезщетяване на неимуществени вреди от неизпълнение на договор
може да има отношение към основателността на предявения иск за обезщетяване на
неимуществени вреди, но не и към правната му квалификация, която се извежда от
конкретните твърдения на ищцата в случая.
Исковете за
обезщетения за имуществени вреди са допустими с оглед специалните правила на
чл. 127-134 от ЗГВ. Ответникът не оспорва обстоятелствата, че договореният
превоз е извършен на 08.05.2019 г., когато ищцата е получила и багажа, както и
че представените във вид на хартиени разпечатки изявления на ищцата от
09.05.2019 г., 14.05.2019 г., 16.05.2019 г., 27.05.2019 г. и 02.07.2019 г. са
достигнали до ответното дружество на електронния му адрес office@airvk-bg.net, който е посочен от него
при зареждане на „Форма за рекламации“ на страницата му в интернет www.airvk-bg.net. Следва да се приеме, че още с
първото от тези изявления на ищцата, изпратено на посочения електронен адрес на
ответника на 09.05.2019 г., същата е спазила срока по чл. 127, ал. 1 от ЗГВ за
предявяване на рекламация и тази рекламация е надлежно предявена пред
превозвача съгласно чл. 130, ал. 1 от ЗГВ, като отговаря на изискванията към съдържанието
й съгласно чл. 129 от ЗГВ. Ако ответникът е счел, че към рекламацията не са
приложени всички документи, които я доказват (както сочи в отговора на исковата
молба), той е имал възможност съгласно чл. 132, ал. 1 от ЗГВ да определи на
ищцата срок, не по-кратък от 7 дни, за отстраняване на нередовността, но не
доказва да е сторил това, поради което не може на основание чл. 132, ал. 2 от
ЗГВ да се приеме, че рекламацията следва да се счита неподадена и да бъде
върната. Така още на 09.05.2019 г. за ответника е възникнало задължението по
чл. 133 от ЗГВ в двумесечен срок да разгледа рекламацията и да уведоми за
резултата ищцата, което ответникът също не доказва да е сторил. Поради всички
тези обстоятелства изтичането на 09.07.2019 г. на срока за отговор на
рекламацията, в който срок такъв отговор ищцата не получила, обосновава допустимост
на исковете й за имуществени вреди съгласно особеното правило на чл. 134, ал. 1
от ЗГВ.
По същество исковете за
обезщетения за имуществени вреди са основателни в намалените им размери.
По делото не е спорно, а и се
потвърждава от представените писмени доказателства в неоспорен превод на
български език (бордна карта и стикери за багаж), че между страните е сключен
договор за превоз на пътници по въздуха, по силата на който и в съответствие с
чл. 65 от ЗГВ ответникът като превозвач се е задължил да превози ищцата като
пътник и багажа й от едно място на друго срещу заплащане на превозна цена. Също
така не е спорно, че превозът е изпълнен на 08.05.2019 г. от Анталия в Република
Турция до София в Република България.
Установява се от доклад за щети с
референтен номер SOFVBB10025 от 08.05.2019 г. (също представен и в неоспорен превод на български език),
както и от показанията на свидетелите Владислав Чакалов (съжителстващ на
съпружески начала с ищцата) и Ивелина И. (сестра на ищцата), че при получаването
на багажа си на летището в гр. София ищцата установила, че куфарите й са
повредени.
Детайлният и съвкупен анализ на изявленията
на ищцата от 09.05.2019 г., 14.05.2019 г., 16.05.2019 г., 27.05.2019 г. и
02.07.2019 г., за които не е спорно, че са изпратени до ответното дружество на
електронния му адрес office@airvk-bg.net, който е посочен от него
при зареждане на „Форма за рекламации“ на страницата му в интернет www.airvk-bg.net, а и не са ангажирани
доказателства да не са достигнали до този електронен адрес, обосновава
еднозначен фактически извод, че ищцата е искала от ответника да й изплати
обезщетение за повредените куфари по надлежния рекламационен ред, а това
включва в себе си и искане за съставяне на констативен протокол по чл. 123, б.
„в“ от ЗГВ. Не се установява такъв протокол да е съставен, а съставянето му е
задължение на ответника, установено в чл. 126, ал. 1 от ЗГВ. Поради това следва
да се приеме, че такъв протокол не е съставен по причина, за която отговаря
ответникът и несъставянето му не може да обоснове приложение на оборимата презумпция
по чл. 124 от ЗГВ, че багажът е предаден на ищцата изправност. Тази презумпция
е оборена от доклад за щети от 08.05.2019 г., от показанията на св. Чакалов и
от вече обсъдените изявления на ищцата пред ответника и техните приложения.
Установените от тези доказателства обстоятелства, че ищцата е установила
повредите на куфарите си още при получаването им на летището в София, обосновават
еднозначен извод, че тези повреди са настъпили през времето, в което багажът е
бил под надзора на ответника и това е достатъчно за ангажиране на отговорността
му за повредите на багажа съгласно чл. 75 от ЗГВ.
Според приетото заключение на
вещото лице Ц.Н. по назначената съдебно-оценителна експертиза (СОЕ), черен
твърд куфар – предмет на извършения от вещото лице оглед, е с размери 70/45/35
см., същият е много одраскан и ожулен, едното му колело е счупено и потънало
навътре, а около колелото има голяма одрана черта. Поради нарушаване целостта
на дъното му, където има голяма пукнатина, той не може да бъде пълнен с багаж.
Пазарната стойност на този куфар като нов е 145 лв. Сивият твърд куфар –
предмет на огледа от вещото лице, е с размери 55/35/20 см., също е много
одраскан и ожулен и е без едно колело, което е отчупено изцяло и липсва, като е
счупена и дръжката на куфара. Невъзможно е този куфар да се ремонтира, а
пазарната му стойност като нов е 99 лв.
Съгласно чл. 75 от ЗГВ
отговорността на превозвача е за действителните имуществени вреди, които
пътникът понася вследствие на повредата на багажа му. Установените от
заключението по СОЕ повреди на багажа на ищцата са довели до невъзможност
куфарите да бъдат използвани по предназначението им. Поради това ответникът
дължи на ищцата обезщетения за имуществени вреди вследствие повредите на
куфарите, като размерите на вредите са еквивалентни на пазарната цена на тези
вещи за закупуването им като нови.
Неоснователно е възражението на
ответника за погасяване по давност на вземанията за тези обезщетения. Съгласно
чл. 135, ал. 1 от ЗГВ (в редакцията на тази разпоредба, обн. ДВ, бр. 94/1972
г., действаща към датата на възникване на превозното правоотношение между
страните) правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори
се погасява в двегодишен срок, считано от деня на пристигането на
въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който
въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на
прекратяване на превоза. В случая е безспорно, че полетът от Анталия в Турция
до София в България е международен по смисъла на § 3, т. 17 от Допълнителните
разпоредби на ЗГВ, което определя и международния характер на превозния договор
между страните по делото (вж. в този смисъл и чл. 1, т. 2 от Конвенция за
уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, изготвена в
Монреал на 28.05.1999 г., ратифицирана от Република България със закон, обн.
ДВ, бр. 67/2003 г. и обнародвана в ДВ, бр. 6/2004 г.). Също така е безспорно,
че давностният срок е започнал да тече съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗГВ на
08.05.2019 г., а искът е предявен на 30.09.2020 г. пред Софийския районен съд
преди изпращане на делото по подсъдност на РС – Самоков, т . е. преди изтичане
на двегодишния давностен срок. По тези съображения не се обсъждат обстоятелства,
обуславящи спиране на течението на давностния срок съгласно чл. 137, ал. 1 от
ЗГВ и чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците.
Ето защо предявените искове за
имуществени вреди са основателни и следва да бъдат уважени в намалените им
размери. Върху сумите по тези искове се дължи обезщетение за забавеното им
плащане в размер на законната лихва върху всяка от тях, считано от предявяване
на исковете пред Софийския районен съд на 30.09.2020 г. до окончателното им
изплащане. Разпоредбите на ЗГВ относно рекламационното производство не
установяват конкретен падеж на изпълнение на договорното задължение на
превозвача за обезщетяване на повредите на превозвания от него багаж, поради
което съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗЗД това задължение става изискуемо след като
длъжникът бъде поканен от кредитора да го изпълни и в случая предявяването на
исковете има характер на такава покана, а от деня на поканата длъжникът изпада
в забава и дължи обезщетение за забавеното му изпълнение в размер на законната
лихва върху него за целия период на забавата – чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Затова
искането за присъждане на законна лихва върху сумите, в частите му за периода
от 09.05.2019 г. до 29.09.2020 г. включително, е неоснователно и следва да бъде
отхвърлено.
Искът за заплащане на обезщетение
в размер 2000,00 лв. за неимуществени вреди, изразяващи се в значителни
неудобства, притеснения, както и нервно напрежение, продължили повече от два
месеца и причинени на ищцата от бездействието на ответника да отговори на
искането й да й заплати обезщетение за повредите на багажа и да й плати такова
обезщетение, е неоснователен. Съображенията на съда за това са следните:
Първо, липсата на отговор от
страна на ответника по направената от ищцата рекламация за повреди на багажа й е
установена в чл. 134, предл. последно от ЗГВ като специална абсолютна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото й на иск за
обезщетение за претърпените от нея вреди, причинени й вследствие на настъпилите
повреди на багажа й при изпълнение на договор за превоз на пътници по въздуха.
В този смисъл, освен че задължението на ответника да се произнесе по
рекламацията няма договорно основание, неизпълнението му не представлява
непозволено увреждане, тъй като не накърнява такова благо на ищцата (живот,
телесна, емоционална, психическа или лична неприкосновеност, чест, достойнство
и т. н.), което да е защитено от правна норма чрез признато нейно абсолютно
субективно право. Неизпълнението на това задължение открива за ищцата пътя на
съдебна защита на правата й по договора за превоз, но нищо повече. Ищцата няма
правни средства да наложи на ответника да отговори на рекламацията й, а единствената
правна възможност, която възниква за нея от бездействието на ответника в тази
насока, е да сезира съда за разрешаване на правен спор относно основанието и
размера на отговорността на ответника, който спор съгласно закона се счита
обективиран в липсата на негов отговор на рекламацията. Афектационните вреди у
някоя от страните от самото извънпроцесуално наличие на такъв правен спор не
пораждат за другата страна отговорност за непозволено увреждане. В този смисъл,
евентуална противоправност на поведението на ответника, изразено в липса на
отговор на подадената от ищцата рекламация, може да има за последица
отговорност за разноските за исковия процес, но субективните усещания на ищцата
за липса на необходимост от такъв процес, за притеснение или нервно напрежение
от неговото водене, не накърняват неин легитимен интерес и не подлежат на
обезщетяване по реда на чл. 49, вр. чл. 45 и 52 от ЗЗД.
И второ, задължението на
ответника да заплати обезщетение на ищцата за имуществените вреди, които са й
причинени вследствие на повреди на багажа й и са настъпили при изпълнение на
договора за превоз, е парично. Неизпълнението на това задължение е всякога
забавено изпълнение, а отговорността за забава поражда право на парично
обезщетение за имуществените вреди от забавата, които са в размер на законната
лихва върху обезщетението за периода на забавата, респ. могат да бъдат
присъдени и в по-голям размер, ако
такъв бъде доказан (чл. 86, ал. 1 от ЗЗД), т. е. това са имуществени вреди,
защото само те могат да имат размер. Според чл. 52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; то е компенсаторно и
доставя заместваща облага при неизмерими в пари вреди. Дори да се приеме, че на
обезщетяване подлежат и неимуществените вреди от неизпълнението на договорно
задължение, такова компенсаторно обезщетение би могло да се дължи само за
преките и непосредствени неимуществени вреди от неизпълнението на самото
договорно задължение – в случая на задължението на превозвача да опазва багажа от
повреди от приемането до предаването му (чл. 368, ал. 1, вр. чл. 377 от ТЗ), но
не и от забавеното изпълнение на задължението му да обезщети пътника за
повредите на багажа. С оглед твърдяните от ищцата факти, съставляващи
основанието на този иск, отрицателните й преживявания и емоции са породени не
от повредите на багажа, а от неизпълнението на задължението на ответника не
само да отговори на рекламацията й (по този въпрос вече бяха изложени
съображения по-горе), а и да й плати обезщетение за тези повреди. Доколкото ищцата
в конкретния случай няма интерес от плащане на обезщетението в точно определен
ден, забавата на длъжника не може да й причини правно значими и подлежащи на
обезщетяване неимуществени вреди.
Само за пълнота следва да се
отбележи, че инцидентно в обстоятелствената част на исковата молба е въведено
твърдение, че повредите на багажа причинили отрицателни емоции у 5-годишния син
на ищцата. Трайна и установена е обаче съдебната практика, че право на
обезщетение за неимуществени вреди вследствие на увреждане на трето лице
възниква само в определени случаи (смърт на близък роднина), какъвто за щастие
не е конкретният случай. Дори да се приеме, че вредите от шока от увреждане на
такъв близък роднина подлежат на обезщетяване и в други случаи, критерият за
справедливост при обезщетяването им не е абстрактен, а се проявява в
конкретните обстоятелства относно настъпването на увреждането и неговите
последици. В случая не може да се приеме, че повредата на два куфара при превоз
е причинила на ищцата подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди от
моментното емоционално разстройство на малолетния й син по този повод.
По изложените съображения искът
за обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен и следва да бъде изцяло
отхвърлен.
По разноските:
Страните са направили искания за
присъждане на разноски, както и искания за намаляване на разноските на
насрещната страна за адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Съгласно
представените договори за правна защита и съдействие ищцата е платила
адвокатско възнаграждение в размер 800 лв., а ответникът – в размер 1092 лв. С
оглед общата сума на материалния интерес по предявените искове, минималното
адвокатско възнаграждение е 400 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Намаляването
на част от исковете по размер не следва да се отразява на това изчисление,
защото страните са уговорили и платили адвокатските възнаграждения преди това
намаляване. С оглед вида и броя на предявените искове фактическата и правната
сложност на делото не могат да се определят като минимални, но не са и с твърде
високи степени. Затова съдът намира, че свободата на договаряне на адвокатско
възнаграждение до 1,25 кратния размер на минималното адвокатско възнаграждение
не накърнява имуществената сфера на другата страна и дължимите от всяка страна
разноски за адвокатско възнаграждение съобразно изхода на делото следва да се
определят на база редуциран до 500,00 лв. размер на всяко възнаграждение.
Намаляването на исковете по размер следва да намери отражение в изчисляване на
съотношението между уважената и отхвърлена част от исковете. При положение, че
уважените искове са в размер 244,00 лв., а отхвърленият е в размер 2000,00 лв.,
ищцата има право на разноски за част от платената държавна такса съразмерно с
уважената част от исковете, за целия внесен депозит за възнаграждение на вещо
лице по СОЕ (защото то е относимо само към уважените искове) и за част от
сумата 500,00 лв., представляваща редуциран поради прекомерност размер на платено
адвокатско възнаграждение. Така въз основа на съответните изчисления ответникът
дължи и следва да плати на ищцата сумата 10,64 лв. за част от платената от нея
държавна такса съразмерно с уважената част от исковете, сумата 120,00 лв. за
внесен депозит за възнаграждение на вещо лице и на сумата 54,50 лв.,
представляваща част от платено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената
част от иска, или общо сумата 185,14 лв. за разноски по делото.
С оглед изхода на делото ищцата
дължи и следва да заплати на ответника разноски в размер 445,50 лв. за платено
адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете върху
редуцирания му размер от 500,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АЛК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Шипченски проход“ № 63, на основание чл. 75 от Закона за
гражданското въздухоплаване (ЗГВ), вр. чл. 377 и 373, ал. 1 от Търговския закон
(ТЗ), да заплати на В.Г.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата 99,00 лв., представляваща обезщетение за повреди на сив
куфар с размери 55/35/20 см. и сумата 145,00 лв., представляваща обезщетение за
повреди на черен куфар с размери 70/45/35 см., които повреди са настъпили при
изпълнение на 08.05.2019 г. на сключен между страните договор за превоз на
пътници по въздуха от Анталия в Република Турция до София в Република България,
ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от предявяване на
исковете на 30.09.2020 г. пред Софийския районен съд до окончателното им
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ искането за
присъждане на законна лихва върху всяка от тези суми в частта му за периода от
09.05.2019 г. до 29.09.2020 г. включително.
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от В.Г.И., ЕГН **********, с адрес *** срещу „АЛК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Шипченски проход“ № 63 иск с правно основание чл. 75 от ЗГВ, вр.
чл. 377 и 373, ал. 1 от ТЗ и чл. 49, вр. чл. 45 и 52 от Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД) за заплащане на сумата 2000,00 лв., претендирана като
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в значителни неудобства,
притеснение и нервно напрежение, продължили повече от два месеца и причинени на
В.Г.И. от бездействието на „АЛК“ АД да отговори на искането й да й заплати
обезщетение за повредите на багажа, настъпили при изпълнение на 08.05.2019 г.
на сключен между страните договор за превоз на пътници по въздуха от Анталия в
Република Турция до София в Република България и от бездействието на „АЛК“ АД
да й плати такова обезщетение и за законната лихва върху тази сума от
09.05.2019 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „АЛК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Шипченски проход“ № 63, да заплати на В.Г.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата 185,14 лв., представляваща общ размер на разноските по
делото за част от внесената държавна такса съразмерно с уважената част от
исковете, за внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по
съдебно-оценителна експертиза и за част, съразмерна с уважената част от
исковете, от платено адвокатско възнаграждение в намаления му на основание чл.
78, ал. 5 от ГПК размер от 500 лв.
ОСЪЖДА В.Г.И., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „АЛК“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Шипченски проход“ № 63, сумата 445,50 лв., за разноски по делото за част,
съразмерна с отхвърлената част от исковете, от платено адвокатско
възнаграждение в намаления му на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК размер от 500
лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: