Р Е Ш
Е Н И Е
№221
гр. Несебър, 05.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като разгледа гр. д. № 663 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
От
ищеца „Г.Б.” ЕООД срещу М.Е.М. е предявен иск за присъждане на сумата от 2750
евро, представляваща сбор от наемни плащания за периода м.05.2019г. –
м.09.2019г., дължими на основание чл. 25 от Договор за наем от 05.09.2018г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до
окончателното изплащане на сумата. Ищецът сочи, че на 05.09.2018г. между него и
ответницата бил сключен договор за наем. Навежда, че по силата на договора
предоставил на ответницата за временно ползване апартамент, състоящ се от
дневна с кухненски бокс, две спални, дрешник, тераса, баня и тоалетна, находящ се в гр. София, ул. „*********, апартамент 5.
Твърди, че по силата на чл. 5 от договора било уговорено наемателят да плаща
месечна цена в размер на 550 евро, не по-късно от седмо число на текущия месец
по изрична банкова сметка ***. Излага, че срокът на договора бил определен на
12 месеца, считано от 05.09.2018г. Било уговорено договорът да се прекрати с
двумесечно писмено предизвестие, отправено от другата страна. Акцентира върху
обстоятелството, че съгласно чл. 25 от договора страните се уговорили, че при
прекратяване на договора за наем от страна на наемателя преди изтичането срока
на договора, наемателят дължи сумата от оставащите месечни вноски за наем до
30.09.2019г., като наемодателят не дължи връщане на депозита, даден от
наемателя. Сочи, че по инициатива на наемателя договорът бил прекратен с
протокол от 13.04.2019г. Намира, че предпоставките са налице, поради което
претендира присъждане на сумата от 2750 евро на основание чл. 25 от договора.
Обръща внимание, че въпреки многократните устни и писмени покани, посочената
сума не е заплатена. С тези доводи моли предявеният иск да бъде уважен.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответницата М.Е.М., чрез
процесуалния й представител, е депозиран отговор на исковата молба, с който
искът се оспорва като неоснователен. Не се оспорва, че на
05.09.2018г. между страните е подписан договор за наем. Навежда се, че на
03.04.2019г. ищцата е изпратила имейл, съдържащ уведомление за прекратяване на
договора. Сочи се, че наемодателят е получил това уведомление и е определил
дата – 13.04.2019г., за подписване на протокол за предаване на процесния имот. Твърди се, че по този начин договорът е
прекратен по взаимно съгласие между страните на основание чл. 23, т. 2 от него.
Развиват се съображения за противоречия между чл. 6 и чл. 25 от договора, които
водят до нищожност на двете клаузи. Уговорката в първото изречение на чл. 25 от
договора също се оспорва като противоречива, водеща до нищожност на договора.
Твърди се, че при преговорите на ответницата е представен съвсем различен
проект на договора за наем, а впоследствие за подпис й е предоставен друг,
поради което договорът е унищожаем. Обръща се внимание,
че ищецът задържал и закупен от ответницата диван на стойност 1700 лева.
Акцентира се върху обстоятелството, че няма никакви данни наемодателят да се е
противопоставил на предсрочното прекратяване на договора, тъй като е налице
мълчаливо съгласие от негова страна. Отправя се искане предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
92 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието
на действала облигационна връзка между него и ответницата - Договор за наем от
05.09.2018г., прекратяването на този договор от страна на наемателя
(ответницата) преди изтичане на срока му, размерът на дължимата неустойка по
чл. 25 от договора и изискуемост на вземането.
Ответницата следва да докаже възраженията си за нищожност и унищожаемост на договора за наем и на клаузата за
неустойка.
Между страните е отделено като безспорно, а и от договор за наем
от 05.09.2018г. (на л. 5 – л. 7 от делото) и протокол от 13.04.2019г. (на л. 10
от делото) се установява, че в отношенията между тях е действал Договор за наем от 05.09.2018г.,
прекратен с протокол от 13.04.2019г. с връщане на вещта.
В
чл. 25 от цитирания договор за наем е била въведена клауза, според която при
прекратяване на договора за наем от страна на наемателя преди изтичането на
срока на договора, наемателят дължи сумата на оставащите месечни вноски за наем
до 30.09.2019г., като наемодателят не дължи връщане на депозита. Както е
посочено и в изготвения от съда доклад по делото, тази клауза следва да се
тълкува като неустойка при прекратяване на договора по смисъла на чл. 92 ЗЗД.
От
страна на ответницата, в срока за отговор на исковата молба, са въведени
възражения за нищожност на тази клауза. Наред с това съдът е длъжен да следи
служебно дали уговорена клауза за неустойка противоречи на добрите нрави – арг. от т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.
дело № 1/2009г. по описа на ОСТК на ВКС. Както е прието в цитираното
тълкувателно решение - нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. В практиката си върховната инстанция е имала възможност
да доразвие посочената теза. С Решение № 110 от 21.07.2016г. по търг. дело №
1226/2015г. по описа на I
търг. отделение на ВКС е прието, че уговорката за неустойка в полза на
наемодателя при предсрочно прекратяване от наемателя на договор за наем, определена
в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане
на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Следва
да се обърне внимание, че клаузата на чл. 25 от цитирания договор представлява
такава за неустойка при прекратяването му от страна на наемателя – в размер на
наемните вноски за периода до изтичане на уговорения в него срок. Поради тази
причина и съобразно с цитираната по-горе тълкувателна и каузална практика на
ВКС, посочената клауза за неустойка по чл. 25 от договора за наем следва да се
приеме за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Във връзка с този извод
следва да се обърне внимание на обстоятелството, че макар чл. 238 ЗЗД да
предвижда правила за едностранно прекратяване единствено на безсрочните
договори за наем, няма пречка на основание чл. 9 ЗЗД страните по срочен договор
за наем също да уговорят предсрочното му прекратяване по инициатива на една от
тях (както в случая с чл. 23, т. 4 от договора). Това правомощие е било
упражнено от ответницата (тя е положила подписа си в протокол от 13.04.2019г.,
в който декларира, че договорът е прекратен по нейно искане). Няма спор, че от
същата дата наетата вещ е върната на наемодателя по договора и от тази дата той
е започнал да упражнява правото си да владее вещта. При тези данни съдът
намира, че уговорената неустойка води до неоснователно обогатяване на
наемодателя. Този извод произтича от самия характер на престациите
на всяка от страните по договора - предоставяне на временно ползване на вещта
от страна на наемодателя и заплащане на цена от страна на наемателя. На
практика след прекратяване на договора и връщането на вещта липсва изпълнение
на престацията на наемодателя и е недопустимо той да
се възползва едновременно както от правомощието си да владее вещта, така и от
получаване на парична сума за останалата част от действието на прекратения вече
договор за наем. Както е прието и в цитираното решение на ВКС при съпоставяне
на размера на очакваните при сключване на договора вреди от предсрочното
прекратяване от страна на наемателя и размера на конкретно договорената
неустойка (наемът за оставащия период) е налице несъответствие, с което се
нарушава принципът за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
В случая следва да се акцентира, че валидността на клаузата за неустойка следва
да се преценява към момента на сключване на договора и във връзка с
евентуалните предвидими бъдещи вреди от предсрочното му прекратяване. Поради
тази причина не следва да се извършва анализ на действително претърпените от
наемодателя вреди от предсрочното прекратяване (ако има такива).
С
оглед извода за нищожност на клаузата за неустойка, същата не е породила
задължение за заплащане от страна на наемателя по договора. Поради тази причина
предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответницата следва да се присъдят разноски в претендирания от нея размер от 200 лв. – платено
възнаграждение за един адвокат (съобразно списък на л. 56 от делото).
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Г.Б.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, срещу М.Е.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД за присъждане на сумата от
2750 евро, представляваща сбор от оставащи месечни вноски за периода
м.05.2019г. – м.09.2019г. по чл. 25 от Договор за наем от 05.09.2018г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
02.07.2019г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
3 ГПК „Г.Б.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на М.Е.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 200 лв. представляваща
направените по делото разноски – платено възнаграждение за един адвокат.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: